(31 Август 2020 г.), 279-ти Персонален Меморандум, 5505-ти Приоритетно актуален казус

Address for letters:

Янко Николов Янков –

            Гражданско лице – гражданин на България и на Европейския съюз (имащ легитимния статус на самостоятелен индивидуален субект на Международното право – тъй като съгласно Решение от 05 Февруари 1963 г. на Съда на Европейските общности по дело 26/62, Rec., 1963, p.3, concl. K. Roemer, „Общността представлява НОВ ПРАВЕН РЕД В МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО, в полза на който държавите са ограничили суверенните си права и като СУБЕКТИ НА ТОЗИ НОВ РЕД НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО ВЕЧЕ СА ВСТЪПИЛИ НЕ САМО ДЪРЖАВИТЕ-ЧЛЕНКИ, НО И ТЕХНИТЕ ГРАЖДАНИ)“;

            По времето на комунистическия режим политически уволнен от научната и преподавателска работа в БАН и СУ; интерниран (въдворен) в родното село; осъден на заточение и принудителен концлагерен труд в химическите заводи в Девня; осъден на строг затворнически режим за подстрекаване на 24 посолства и 2 информационни агенции за враждебни действия срещу СССР, Варшавския договор, социалистическите страни и България;

       на 30 Март 1990 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд е издало решение, съгласно което официалната комунистическа държавна власт е извършила политически мотивирана престъпна репресивна дейност;

            Участник в Националната политическа „Кръгла маса” Януари-Май 1990 г.;  отстранен поради радикалното противопоставяне срещу подготвеното „Споразумение” между БКП и СДС;

            Депутат (сенатор) в Седмото Велико Народно Събрание, имащо легитимния статус на Горна (Сенатска) Камара на Парламента;

            Академик, почетен член на Сръбската Кралска академия на науките и изкуствата;/// Дописен член (член-кореспондент) на Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ),

            Председател на Управителния съвет на Базисния Институт за Проучване и защита на човешките права; /// Председател на Съюза на юристите-демократи

ж. к. „Дианабад”, блок 4, етаж 6, ап. 38, София 1172

Web site: http://iankov.info                   Web site: http://iankov.com

Уикипедия: http://bg.wikipedia.org/wiki/Янко_Янков_(учен)

Видео: http://vbox7.com/collection:708949/

Библиография – Юни 2019 г.: http://iankov.blogspot.com/2019/06/2019.html

Национален регистър на издаваните книги в България

Янко Николов Янков , Общ брой резултати: 94,  стр. 1 2 3 4 5

http://www.booksinprint.bg/Publication/Search?SearchCriteria=AuthorName%3A%25d0%25af%25d0%25bd%25d0%25ba%25d0%25be%2B%25d0%259d%25d0%25b8%25d0%25ba%25d0%25be%25d0%25bb%25d0%25be%25d0%25b2%2B%25d0%25af%25d0%25bd%25d0%25ba%25d0%25be%25d0%25b2%3AAnd&page=1

=========================================================

31 Август 2020 г.

 

Fiat iustitia, et pereat mundus!

279-ти Персонален Меморандум, 5505-ти Приоритетно актуален казус

            До Иван Гешев, официален, фактически, абсолютно нелегитимно назначен, действащ от 18 Декември 2019 г. Главен Прокурор на България, екзекутивен и екзекуционен концлагерен функционер, марионетен наложник и Главна Придворна Мадам на Прокурорския Бардак на Компрадорската Либерално-Глобалистична Неоколониална Правителствено-Мафиотска Хунта, бул. „Витоша” № 2, София Ц 1000, E-mail: press@prb.bg; E-mail: vkp@prb.bg. );

- - - - - - - - - - - - -

         До Военно-апелативната прокуратура, гр. София, ул. „Позитано“ № 24-А, E-mail: admsec_voap@mil.prb.bg ; E-mail: n.nachev@mil.prb.bg

            До членовете на Експертния Съвет при Главния прокурор: Какво е за вас Правото: въздигнатата в Закон Воля: *на Владетеля, *на Ръководителя на Комунистическата Партия, *на Главатаря на Правителствено-Мафиотската Хунта, ИЛИ НЕЩО ДРУГО??? ***проф. д.ю.н. Васил Мръчков; ***проф. д-р. Никола Филчев; ***проф. д-р Момяна Гунева; ***проф. д-р Валери Димитров; ***проф. д.ю.н. Георги Митов; ***Проф. д.ю.н. Костадин Бобев; ***Проф. д-р Христина Балабанова; ***Проф. ик.н. Гошо Петков; ***Доц. д-р. Ива Пушкарова; ***Доц. д-р Маргарита Златарева; ***Проф. д-р Габриела Белова; ***Гл.ас. д-р Павел Смолички; ***Гл. ас. д-р Ивайло Цонков; ***Гл. ас. д-р Капка Георгиева; ***Валери Първанов; ***Славка Славова; ***Георги Илиев; ***Румен Киров; e-mail: press@prb.bg

- - - - - - - - - - - - -

            До Арменския поп при функциониращият в България още от 70-те и най-вече от 90-те години, включително и днес, перверзно жесток тотално геноциден Съветско-Руско-Американско-Европейски Либерално Глобалистичен (НЕО-Троцкистко-Соросоиден) концлагерен Диарбекирски режим

- - - - - - - - - - - - -

            До всички вече традиционно ИНФОРМИРВАНИ ОТ МЕН, още от 70-те и 80-те години ДО ДНЕС, множество: ***чужди дипломатически мисии, ***авторитетни световни и европейаски институции и личности, ***авторитенти български личности; ***документални архиви на Български, Европейски и други библиотеки.

 

І.

Fiat iustitia, et pereat mundus!

PEREAT MUNDUS ET FIAT IUSTITIA!

Свят, изтъкан от несправедливост, няма право на съществуване!  

        

 

            Преди всичко за пореден, може би хилядократен път, акуратно обръщам Вашето Височайше Престъпническо Внимание на факта и обстоятелството, че:

            tпоради пълна липса на легитимна българска Конституция и най-вече на легитимна конституционна гаранция, аналогична на ноторно известната т. нар. „Втора порправка”, единственото мое легитимно оръжие е Словото и Правото;

            tименно в контекста на това обстоятелство фактически моето единствено оръжие са научните и документалните ми електронни и книжни издания, относно които се надявам, че

            макар и днес в България Словото и Правото да са напълно неефактивни,

            все пак би могло един ден, дори когато мен вече ме няма,

ТОВА ОРЪЖИЕ да има роля и значение, аналогична на ядреното оръжие „Периметър” – Ръката на Мъртвеца” - „Тhe Dead Man's Hand“.

- - - - - - -

            Така, в контекста на тази, вероятно прекалено илюзорна надежда, акуратно уведомявам, че предстои подготвянето и издаването на поне няколко нови електронни и книжни издания, сред които са напр.

         Янко Янков, Документ за самоличност. Политическа документалистика. Том 31. До съдружните Главни Директори на Концлагер „България” – Президентите Путин и Тръмп, ЧАСТ ВТОРА, С., Издателство „Янус”, С., 2020, ххх  стр., ISBN: 978-619-7008-36-4, формат 70 х 100 х 16 (голям формат).

- - - - - - -

            Впрочем, предстои надлежното регистриране в Националния регистър на издаваните книги в България и получаването на т. нар. международен издателски номер (ISBN) на два тома, озаглавени

„Престъпната дейност на абсолютно нелегитимния Главен Прокурор Иван Гешев”.

В тех ще бъдат включени КАКТО (досегашните и следващите!!!) текстове от тук визираната серия „Персонални Меморандуми”, ТАКА И 140 (сто и четиредесет) текстове от серията „Казуси”.

- - - - - - -

            Също така акуратно уведомявам, че предстои надлежното регистриране в Националния регистър на издаваните книги в България и получаването на т. нар. международен издателски номер (ISBN) на следната книга:

„Секретните служби и престъпната

оперативна, експертно-консултативна

и прочее дейност на юридическите научни кадри”

 

ІІ.

            Казус: Кой ми попречи да убия ЕксПремиера Андрей Луканов. За пълно публично разкриване на специалната документация на българската Комунистическа Държавна Сигурност (ДС) и на българските НеоПостКомунистически ЛибералноГлобалистични Специални Служби,

            извършени след бутафорните политически промени през 90-те години

            КАТО ПРОДЪЛЖЕНИЕ на оперативните мероприятия от 70-те години по Строго Секретното Дело „Терорист”.

            Тук визираният казус е един от фрагментите от широкоспектърната стратегически и тактически преднамерено планираната престъпна дейност на Интегративния български клан на Секретните Служби на КГБ и ЦРУ,

            създаден на два два етапа, при които българските служби бяха включени в екзалтиращите събития в Европа през 60-те години в контекста на СоциалДемократическите и ЕвроКомунистическите процеси; след което, през началото на 70-те години, след три вербални „Джентълменски Споразумения” между т. нар. „Стратегически Мозъчни Центрове” {The Deep State} на САЩ и СССР за стратегическо обезпечаване на ПРЕХОДА от Регионален Комунизъм към Европейски (ЕвроКомунизъм) и Световен Комунизъм, камуфлажно обезпечен от тезата за Либералния Глобализъм и от фактическия стремеж към целта конфронтацията между системите да завърши с конвергенция на елитите срещу собствените им народи.

            Впрочем, в частност, булото на този процес бе официално „леко повдигнато” ОЩЕ в речта на Горбачов при приемането му за член на Римския Клуб.

            Също така акуратно уточнявам, че ОТДЕЛНИ АСПЕКТИ НА ТУК ВИЗИРАНАТА ТЕЗА МНОГОКРАТНО СЪМ ОБОСНОВАВАЛ И ПУБЛИКУВАЛ В МОИТЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО МНОГОБРОЙНИ ОФИЦИАЛНИ ПУБЛИЧНИ МЕМОРАНДУМИ И ИЗЯВЛЕНИЯ ПРЕД АКРЕДИТИРАНИТЕ В БЪЛГАРИЯ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ МИСИИ, ТЕКСТОВЕТЕ НА КОИТО СА НАДЛЕЖНО ПУБЛИКУВАНИ В МОИТЕ ДОКУМЕНТАЛНИ КНИГИ:

виж: „Уикипедия”, „Библиография на издадените книги”, „Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методии”, Национален регистър на издаваните книги в България, Янко Николов Янков , Общ брой резултати: 94,  стр. 1 2 3 4 5  

            Също така акуратно уточнявам, че по тук визираният казус официално съм издал и публикувал ДОКУМЕНТАЛНАТА КНИГА

37. Янко Янков, Политическите убийства. Книга IІ. Кой ми попречи да убия вицепрезидента Ярослав Радев и експремиера Андрей Луканов, С., „Янус”, 2007, 156 с. ISBN-10: 954-8550-12-1 (Книга 2), ISBN-13: 978-954-8550-12-3, формат 60 х 84 х 16 },

- - - - - - -

            Тук акуратно прилагам текстът относно тук визираният казус:

 

Янко Янков, Политическите убийства. Кн. ІI. Кой ми попречи да убия вицепрезидента Ярослав Радев и експремиера Андрей Луканов, С., Изд. “Янус”, 2007, ISBN 954-8550-12-1 (Кн. 2), ISBN 978-954-8550-12-3

* * *

Кой ми попречи да убия екс премиера Андрей Луканов

            Следващият по-долу текст е публикуван на с. 450 -473 от Том 3 на документалната книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

            До г-н Петър Стоянов, Президент на България

            До г-н Иван Татарчев, Главен прокурор на България

            До г-н Богомил Бонев, Министър на вътрешните работи и Председател на Комисията по Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност

            До Техни Превъзходителства Посланиците на държавите, подписали Заключителния акт на Съвещанието за Сигурност и Сътрудничество в Европа, Хелзинки

            До Техни Превъзходителства г-н Дейвид Аткинсън и г-н Хенинг Гелерод, Докладчици на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) за България по процедурата за мониторинг, Страсбург, Франция

            Господин Президент,

            Господин Главен прокурор,

            Господин Министър,

            Ваши Превъзходителства,

            Както вече посочих[1], на 06 юни 1994 г. с официален писмен текст поисках от Директора на Централната служба за борба с организираната престъпност при Министерството на вътрешните работи да ми бъде осигурена “спешна закрила и разследване” във връзка със заплахата, направена пред входа на апартамента ми от две лица, чиито имена изрично посочих[2].

            После: 1) във връзка със заплахата; 2) във връзка с проблемите, станали причина за заплахата; и 3) във връзка с многобройните събития и факти, разкриващи веригата от престъпления на конкретни лица, съм написал твърде много официални изложения до Главния прокурор, до Софийския градски прокурор, до Министъра на вътрешните работи, до Директора на Централната служба за борба с организираната престъпност и до Директора на Националната следствена служба, но до днес не съм получил от абсолютно никого абсолютно никакъв отговор по съществото на проблемите, които съм поставил.

            Този именно факт ми дава неоспоримото основание недвусмислено да твърдя, че

            всичките тези висши държавни институции участвуват във веригата от престъпления на Червената мафия,

            и не отговарят на изложенията и законосъобразните ми искания, тъй като главната им институционална задача е да прикриват престъпниците.

            Сега тук ще систематизирам фактите само по един от проблемите, по който настоявам за ангажираността на Вашето внимание. За да не обременявам следващия текст с излишни доказателствени препращания и цитати, нека предварително Ви уведомя, че всичко, което е систематизирано тук, отдавна е разпространено като обширни официални изложения до българските държавни институции, до медиите и до дипломатическите представителства в София, и че вече е било публикувано във различни вестници, бюлетини, в Том 2 на книгата ми “Документ за самоличност” и в подготвения за печат Том 3 на същата документална поредица.

I.

            Както вече посочих, вечерта на 05 юни 1994 г. Радослав Вълчев и Димитрина Каменова ме заплашиха, че аз и децата ми ще пострадаме, ако не спра да се интересувам относно присвоените милиони, извършено по престъпен начин чрез фирмите на ръководената от мен партия.

            После документално констатирах, че:

            1) въобще не става въпрос за милиони левове, а най-малко за шест милиона долари;

            2) че Радослав Х. Вълчев е фирмен съдружник на Димитър Х. Иванов, Борислав Х. Дионисиев и Венцеслав Д. Стефанов, изключително известни личности от системата на КГБ, ДС и Червената мафия;

            3) че въпросните милиони долари са отишли именно при тях;

            4) че най-висшите ръководства на официалните държавни органи, към които съм се обръщал не ми отговарят, именно за да прикрият престъпленията на тези лица;

            5) че Димитър Иванов дори сам призна на пресконференция пред журналисти, че една от тези институции - Министерството на вътрешните работи - е изцяло подчинена в концептуално, методологическо и дори финансово отношение на ръководената от него недържавна и добре известна престъпна групировка (предполагам, че той не е направил изрични самопризнания за зависимостта от неговата мафия на другите създадени от Конституцията държавни институции, просто защото тази зависимост е очевидна, а признанието по отношение на МВР е направено само като “онагледяване на принципа”);

            6) че въпросната Димитрина Каменова е секретарка от личния технически екип на Димитър Иванов.

II.

            Както вече посочих в предишните ми изложения, само един месец след “джентълменското уведомление” от 05 юни 1994 г. за бъдещето, което очаква мен и децата ми, на 21 юли 1994 г. Столичната дирекция на МВР противозаконно иззе пистолета  ми “за технически преглед”, иззе и разрешителното ми за него. След едногодишните ми публични протести, едва на 10 май 1995 г. получих противозаконния отговор, че нямам правото да нося оръжие; парадоксалното е, че подобно на курвите от вицовете, Министерството аргументира изземването на разрешителното и на оръжието чрез абсолютно същите фактически и законови основания, чрез които преди това самото то бе аргументирало и самото даване на разрешителното и на оръжието. Истината обаче е във факта, че същото това министерство се бе поучило от опита си, при който с помощта на същото това оръжие аз принудих влезлият в жилището ми служител на същото това министерство да се легитимира, и така попречих на същото това министерство после да се оправдае като каже, че в жилището ми е бил влизал незаловен криминален престъпник, а не тех ен служител.

            Следователно: задачата е била да нямам законно притежавано оръжие за защита и поради ситуацията да бъда подтикнат към снабдяване с незаконно притежавано оръжие за защита; а после, при евентуална защита тя да бъде представена като нападение върху невинни граждани, което е било извършено при допълнително утежнени условия - незаконно притежавано оръжие.

            Но в акта на изземването на оръжието ми има и още нещо, което е пряко свързано с факта, че цялата документация по изземването на разрешителното и на оръжието ми е свързана с документацията на Шесто управление на Държавна сигурност от 1976 г. От архива на Държавна сигурност е категорично очевидно, че още от 1971 г. до 1990 г. аз съм бил интензивно разработван като “Терорист”; което ще рече, че още оттогава ДС е имала готовността да ме “отведе” там, където тя трябва да ликвидира някого, и е имала “достатъчно убедителни доказателства”, с които да може да припише на мен “терористичния акт”; ако обаче аз притежавам законно оръжие, трудно биха могли да ме отведат там, където им е удобно; и освен това, трудно биха обосновали достатъчно ясно и убедително последващият “извършен от мен” “терористичен акт”; но ако всичко бъде извършено с незаконно притежавано оръжие - тезата на ДС, на Червената мафия и на нейната държавна власт може да бъде поднесена на публиката като много по-убедителна.

III.

            На 04 октомври 1995 г. въпросната Димитрина Каменова, секретарка от техническия екип на Димитър Иванов, направи опит да ме прегази с колата си и изрично ми се закани с предстоящото ми убиване. На искането ми за разследване на инцидента получих отговор единствено от прокурора Михайлов, който с Постановление от 12 март 1996 г. на Софийска градска прокуратура е отказал да извърши разследване. Неговият отказ е аргументиран чрез позоваване на факта, че липсват медицински доказателства за прегазване (аз говорех за “опит за прегазване”, неуспял само благодарение на моите бързи рефлекси; прокурорът обаче очевидно съжалява за резултата, превърнал деянието на мафията в “неуспешен опит”; така, изхождайки от тази нагласа към фактите и закона, прокурорът нагло подменя правния и фактическия тезис и казус като внушава нещо, което въобще не е вярно от гледна точка на закона - че той би имал основание за разследване само ако опитът да бъда прегазен е бил усешен, т. е. само ако има документ за аутопсия или нещо подобно, и освен това, само ако Каменова е съгласна да даде писмени обяснения.

            Учудващо е, че прокурорът изрично е записал, че отказва да извърши разследване, не само защото не съм умрял, а и защото ... Каменова отказва да даде писмени обяснения (т. е. той откровено признава, че дори и да бях умрял като прегазен той пак нямаше да извърши разследване, ако ... Каменова не е съгласна да даде писмени обяснения!).

IV.

            Още след първите ми искания пред полицията (март 1993 г.) и прокуратурата (март 1994 г.) за разследване на злоупотребите с дейността на фирмите, собственост на ръководената от мен партия, аз станах обект на множество т. нар. “оперативни мероприятия” на Червената мафия, пристрастно обезпечени от полицейските и прокурорските органи на държавната власт. Всичките те са пределно очевидни при последователното прочитане на Том 2 и на подготвения за печат Том 3 на документалната ми книга “Документ за самоличност”.

            Позволявам си повторно да обърна Вашето внимание върху факта, че самият Димитър Иванов се бе публично похвалил в специално интервю в пресата (в-к “Дневен труд” от 06 февруари 1996 г.), че като подследствен още през 1991-1992 г. е бил подложил на успешни специални “оперативни мероприятия” всички управляващи в България, включително и самият Президент, в резултат на което предприетите срещу него разследвания за извършените от него тежки престъпления са били прекратени.

            Позволявам си да обърна Вашето внимание върху факта, че бившият началник на зловещия Шести отдел на Шесто управление на Държавна сигурност: *** очевидно не се е отказал от зловещите си навици да извършва престъпната си дейност, евфемистично наречена “оперативно мероприятие”; *** очевидно няма никакво намерение да се откаже от тази си престъпна дейност; *** очевидно нито се срамува, нито се страхува да извършва тази престъпна дейност; *** очевидно много се гордее с извършването на тази си престъпна дейност; *** очевидно нищо не го спира да прави обект на своите “оперативни мероприятия” не само най-висшите управляващи, но и самият президент на България; *** а след като всичкото това е така, не е ли очевидно, че нищо не би му попречило да спретне няколко “текущи оперативни мероприятия” на човек като мен, който откакто е излязъл от затвора през 1989 г. до днес не е спирал да пише против него и против неговите братя от Червената мафия?!

            Анализът на извършените по отношение на мен и моите близки “оперативни мероприятия” сочи, че в тяхното осъществяване са били включени не само елитните провокатори на Червената мафия, но и самият Димитър Иванов. Което несъмнено и категорично разкрива поне три неща: а) изключителната важност и значение както на “оперативните мероприятия”, така и на търсеният чрез тях резултат; б) че все пак, въпреки привидно високият си пост в мафията, Димитър Иванов съвсем не е на нейният Връх и Център, щом е бил включен в “оперативните мероприятия” едва ли не като “скромен извършител”, наред с неговите лични агент-провокатори; в) което пък разкрива, че моята непримиримост е улучила “ахилесовата пета” на  Центъра, стоящ в йерархията много по-високо над Димитър Иванов, и че именно Центърът е този, който се занивама с мен, а Димитър Иванов и другите като него са само “част от изпълнителният механизъм”.

            Във връзка с общата си теза обръщам Вашето внимание върху: а) това, че на 17 ноември 1995 г. в бюлетина на БТА, Пресслужба “Куриер”, брой 226, е публикуван текста на писмото ми до Главния прокурор, Градския прокурор, Министъра на вътрешните работи и Директора на ЦСБСП, което започва предизвикателно така: “Крайно време е да сложите на масата си многобройните ми жалби до Вас и да вземете ясно и категорично становище по въпроса за моите обвинения към вицепрезидента на мултимафията “Мултигруп” Димитър Христов Иванов”; б) това, че двама от елитните агент-провоктори на Димитър Иванов ме нападнаха в самата сграда на районната прокуратура, при това пред очите на един прокурор и на самият полицай от охраната; тъй като обаче момчетата въобще не са знаели факта, че още като студент аз съм бил републикански състезател в спортното дружество “Академик” по ръкопашни бойни изкуства, инцидента завърши с това, че спонсорираният от Димитър Иванов в-к “Нощен труд” в броя си от 22-23 ноември 1995 г. написа статия с набраното с огромни букви заглавие „Янко Янков избил зъбите на бивш съпартиец”.

            Във връзка с конкретната теза на настоящето ми изложение обръщам Вашето внимание върху следните синхронизирани събития:

            а) На 29 декември 1995 г. с мен се случи мистериозна автомобилна катастрофа, при която ми бе счупена дясната ръка;

            б) На 9 януари 1996 г. в пресата бе публикуван компрометационен материал против мен, който, както личи от текста, е бил подготвен малко преди или поне по времето на мистериозната катастрофа, и според мен съществува пряка и недвусмислена връзка между двете събития. Става въпрос за това, че в брой 8 на в-к “Дневен труд”, спонсориран от Димитър Иванов, лично самият Димитър Иванов извърши пропагандно компрометационно “оперативно мероприятие” като в специално интервю направи внушението, че аз съм свързан с международен трафик на антични и съвременни съкровища, и че благодарение на ръководените от него “шестаци” “най-голямото гърне с жълтици не успя да стигне до Виена”, където се намира ръководеният от мен виден специалист и посредник в това отношение Димитър Станков-Бузата.

            Впрочем, след няколко месеца, на 05 август 1996 г., вестниците “Стандарт” и “Дневен труд” направиха едно съобщение и едно внушение - че австрийските власти са направили третият си официален отказ да екстрадират Бузата от Виена, и че решението им е било продиктувано от световната мафия. Анализът разкрива, че по време на януарската публикация на Димитър Иванов властите са били             направили третото си искане за ексрадиране наБазата, и че още тогава са разчитали, че ако то бъде удовлетворено и Бузата бъде докаран в България, за      да бъде съден, то те биха могли да разширят             обвинението и към мен, без да се интересуват от истината, както вече и друг път са го правели.

            в) Важен елемент от синхронизираните събития е този, че на 06 февруари 1996 г. Димитър Иванов лично извърши второто си публично пропагандно компрометационно “оперативно мероприятие” прови мен. В спонсорираният от него в-к “Дневен труд” бе публикувано негово специално интервю, насочено, впрочем и против редица други хора, но започващо още с първите изречения именно против мен и едва след това против другите. В това интервю, озаглавено “Корупцията не е от вчера”, Димитър Иванов изрично казва, че е имало опит той да бъде изнудван за пари, но че той не обърнал внимание на шантажистите - един депутат от Ловеч и неговия приятел лидер на “либерална формация”, но че сега вече всичко е утихнало; точно след кой момент вече всичко е било утихнало, той не уточнява изрично, но всеки, който знаеше за осакатяването ми недвусмислено разтълкува думите на Димитър Иванов като визиране на този именно момент, и недвусмислено схвана осакатявенето ми като резултат от проведено “оперативно мероприятие”, целящо постигането на мечтаното от Д. Иванов “утихване”. Освен това, анализът на думите на Димитър Иванов недвусмислено разкрива, че той се е надявал поне след този момент аз да разбера достатъчно добре неговото “послание” за утихване.

            Така, въпреки стремежът си към иносказателност, Димитър Иванов очевидно не е можал да въздържи тщеславното си желание да се похвали публично след извършеното от него престъпление - чрез въпросните думи за “утихването” той просто откровено се е самодемаскирал като автор на или съучастник в изпълнението на “оперативното мероприятие” по осакатяването ми.

            г) Следващият важен елемент от синхронизираните събития е специалното интервю на един от елитните провокатори на Димитър Иванов. Публична тайна е, че подтикнат от присъщото си тщеславие, Димитър Иванов съвсем паталогично се е вживял в ролята на любимият си малоумен и кръвожаден античен Арес (бог на “отмъщението” и “наказанието”, или от днешна гледна точка - на “наказателните оперативни мероприятия”), и дори най-официално е свързал неговото име с престъпната си фирмена дейност. Любопитно е обаче, че той, освен това, се вживява и в ролята на някакъв мъдър и енигматичен бог, чиито слова са достъпни само за богоизбраните, поради което трябва да бъдат представително разтълкувани и високоблагородно отправени като послание и предупреждение към недостойните простосмъртни жертви, за да знаят “присъдата си” и да тръпнат в очакване на неговото “справедливо божествено отмъщение и наказание”. Така Димитър Иванов възлага на същият си агент-провокатор, на когото вече бях “избил зъбите”, официално, авторитетно и публично да “да разтълкува” “божествената му воля”. Това, естествено е направено пак в спонсорираният от него вестник (брой 40 на “Нощен труд” от 26-27 февруари 1996 г.), където “беззъбият говорител” раболепно е уточнил, че “близо до ума е, че казаното от Д. Иванов е послание до Янко Янков”.

            Вярно е, че тук официално става въпрос само за “казаното” “като послание”, но в общият контекст и на интервюто и на посочените синхронизирани събития, е напълно очевидно, че става въпрос за нещо повече - за “случилото се” “като послание”. А какво трябва да се разбира под “послание” в изтъканият от символика език на мафията е много добре известно дори на обикновените филмови зрители - отрязаният пръст на ръка, отрязаните уши, отразяният нос, счупената ръка, всичкото това са добре познати “послания”.

            д) Заслужава внимание и факта, че точно по времето на автомобилната катастрофа бях дал под печат втория том на документалната книга “Документ за самоличност”, в която на 570 страници съм събрал и систематизирал твърде много доказателства относно ангажираността на Димитър Ивнанов и на неговите служители и агенти с редица престъпни посегателства спрямо мен и моите близки, роднини и ръководената от мен партия, при това само за краткия период от 1994 и 1995 г. От съществено значение е факта, че съществуват свидетели (още тогава поисках тяхното разпитване, но властите не пожелаха да ги разпитат!), че двама от агент-провокаторите на Димитър Иванов са обикаляли всички печатници, където според техните предположения съм бил могъл да дам за печат книгата, за да я поискат и получат уж от мое име чрез фалшиви пълномощни за получаване на книгата и с други подобни “документи”. Те не бяха стигнали до търсената печатница и не можаха да унищожат книгата с доказателствените материали за престъпленията на Червената мафия, просто защото само двама души знаеха къде е тя.

V.

            А сега да се върнем на въпроса за автомобилната катастрофа.

            Нека предварително уточня, че по този въпрос съм написал множество изложения до Главния прокурор, до Директора на Националната следствена служба, до Президента Желев, до Министър-председателя, до Министъра на правосъдието, до Министъра на вътрешните работи, копия от които изложения съм предоставил на посолствата в София, на БТА и на всички вестници. Освен това почти всичките тези изложения са били публикувани в пълен текст в бюлетина на БТА, Пресслужба “Куриер”, а сега са подготвени за печат в Том 3 на “Документ за самоличност”.

            1). На 29 декември 1995 г. взех такси и потеглихме към отделечен столин квартал. Преминавайки през гората, известна като “Борисовата гора”, шофьорът зави в дясно и удари колата в едно крайпътно дърво; дясната ми ръка бе счупена между рамото и лакътя; на безлюдния път почти веднага дойдоха двама руснаци с регистрирана в България луксозна западна лека кола, като и двамата имаха мобифони в ръцете си (естествено включени в българската телекомуникационна мрежа); после и двамата дълго разговаряха по мобифоните и обясняваха какво виждат, и накрая, след полученото по мобифона съгласие и нареждане на тези с които говореха, и след като по тяхна инструкция взеха в ръцете си моят паспорт и паспорта на шофьора на таксито, те ме закараха в Института за Спешна медицинска помощ ”Пирогов”.

            Според констативния протокол, съставен веднага след произшествието на 29 декември 1995 г. и подписан от дежурният следовател А. Евтимов, шофьорът “поради движение със скорост, несъобразена с пътната обстановка, самокатастрофира в крайпътно дърво”, алкохол не е употребил, нанесъл е щети на колата за две хиляди лева (това е цената на само един счупен фар!), пострадал е пътуващият в колата Янко Николов Янков със счупена дясна раменна кост. Нека обаче отбележим, че твърдението на дежурният следовател за несъобразена скорост не е експертно твърдение, резултат на експертна проучвателна дейност, а е просто обичайно “рутинно твърдение по аналогия на подобни случаи”.

            Според епикризата, издадена на 31 декември 1995 г. от Трета Травматологична клиника при Института за спешна медицинска помощ “Пирогов” диагнозата е “фрактура хумери дек. мултифрагментоза. Контузио торацис дек.”.

            После започнаха странностите, които продължават и днес.

            2). Оставям настрана факта, че още когато влязох в таксито отпъдих от главата си интуитивното хрумване (изградено върху почти 30-годишният ми опит като “нелегален”), че е странно, че вече половин час таксито не се бе помръдвало от мястото, където се намираше, в непосредствена близост до жилището, където бях, така, сякаш е чакало именно мен.

            Оставям настрана и следния факт: когато разбрах, че ръката ми е счупена аз няколкократно исках от шофьора да ми помогне, но той не се помръдваше от мястото си; реших, че е пострадал повече от мен и го попитах има ли му нещо и има ли нужда от помощ, но той ми отговори, че му няма нищо и няколко пъти каза странните думи: “Чакай да дойдат едни хора!” (след като не е пострадал отказът на шофьора да ми окаже помощ не би имал логика ако беше казал: ”Чакай да дойдат хора!” - той  е можел да ми помогне и без да чака да “дойдат хора”; той обаче не е можел (т. е. не е имал правото!) да ми помогне, при условие, че е чакал да “дойдат едни хора”).

            Обръщам Вашето внимание само върху факта, че по-късното разследване никога не пожела да разследва причините, поради които шофьорът бе завил внезапно встрани и бе ударил колата в дървото. Има само една техническа експертиза, която е категорична, че това поведение на шофьора не се дължи на технически неизправности на колата, т. е. че колата е била технически напълно изправна и внезапното завиване встрани не се дължи на неизправност на колата. От което следва, че завиването встрани се дължи на накаква “неизправност при шофьора” - т. е., че причината за това вредоностно за мен поведение на шофьора е само и единствено вътре в него; каква точо е тази причина обаче следствието упорито не пожела и все още не желае да разследва.

            Онова, което обаче следствието упорито се опита да направи, бе да ме замотае и манипулира, и дори откровено да ме принуди да кажа, че шофьорът е управлявал колата с голяма скорост, несъобразена с пътната обстановка. Аз обаче упорито отказвах да заявя такова твърдение, а следователя Петър Мишев не криеше раздразнението си от твърдението ми, че през целият ни път скоростта е била доста умерена и дори малка, и е била напълно съобразена с пътната обстановка, и че причината за внезапното завиване встрани е от някакъв съвсем друг характер - може би внезапно прилошаване или нещо друго.

            3). Обръщам Вашето мнимание върху факта, че таксиметровата лека кола е собственост на съвсем друг човек, който съвсем не е собственик на таксиметров парк и работодател на шофьори. Напротив - от документите личи, че тази кола е единствената таксиметрова кола на този собственик. Нещо повече - следствието въобще не се е погрижило да установи дали тази кола изобщо друг път е била използвана като таксиметрова кола!!!

            В следствието липсват каквито и да са доказателства, че собственикът на колата се е занимавал с таксиметрова дейност. В следствието липсват и каквито и да са доказателства дали шофьорът някога през живота си въобще се е занимавал с таксиметрова дейност; липсват и доказателства дали шофьорът на колата се е намирал в договорни или трудови отношения със собственика, т. е. да е управлявал колата на някакво официално и трайно законово основание. Въобще в следствието липсват доказателства, че собственикът е бил съгласен шофьорът да управлява и да ползва колата му за каквато и да е дейност!

            Освен това, странното е, че това е първото и единственото ползване от този шофьор на тази кола за каквато и да е (включително и таксиметрова) дейност - той не я е ползвал за никаква дейност както преди произшествието с мен, така и след това. Освен това никога преди и след това не е ползвал никаква друга кола за извършването на таксиметрова дейност.

            Което странно навежда на мисълта, че е напълно възможно колата да е била взета (със съгласието на собственика) или да е била открадната именно с цел да участвува в някакво произшествие, а собственикът да е гарантиран и да може да каже, примерно, че колата му е била открадната, а шофьорът - да се оправя както може или господарите му да го оправят както си знаят.

            Обръщам Вашето внимание и върху още един важен и “странен” факт - шофьорът на таксито няма постоянен и стабилен адрес на пребиваване в София, а живее в някакво общежитие, нещо като временен частен хотел на някаква фирма; което впрочем, по странен начин копира хипотезите (известни дори от филмите), при които тайните служби навсякъде по света скриват следите си след извършените “оперативни мероприятия”.

            4). Убеден съм, че има значение и точно поради това искам да припомня, че точно по това време името на Димитър Иванов бе интензивно спрягано от световните информационни агенции като специалист по автомобилните атентати и скриване на следите на използваните автомобили - във връзка с атентата срещу македонския президент Киро Глигоров, извършен два месеца преди това, на 03 октомври 1995 г. Точно по това време вестник “Нова Македония” изрично бе писал, че няколко дни преди атентата, на 25 септември, Димитър Иванов е посетил Македония и лично е обезпечил леката кола, в която пак лично е сглобил и поставил бомбата.

            5). Любопитна е и медийната практика на спонсорираните от Червената мафия вестници и други медии. Докато по-рано същите тези медии тръпнеха от удоволствие, ако възникне някакъв дребен факт, за да ме включат в обширен коментар в криминалната си хроника, то сега те запазиха пълно мълчание. По време на катастрофата с мен, и дълго време след това, вестниците всеки ден пишеха за най-всевъзможни катастрофи на най-обикновени хора и за всеки що-годе известен политик или друг обществен, научен или артистичен деец. През това време, като се позоваваха на бюлетините на МВР, вестниците пишеха обширно за всички произшествия, станали с кого и да е, и например обширно разказаха как един политик направил дребна катастрофа и си счупил два от пръстите на едната ръка.

            Изведнъж се оказа, че същите тези жадни за сензации вестници, които с удовалствие търсеха начин да ме поместят в своите криминални хроники, този път упорито пренебрегваха „криминалното събитие” и го премълчаваха сякаш въобще не е съществувало и не съществува. Което (наред с многобройните факти от чисто политическата сфера) за мен е категорично доказателство не само за това, че медиите у нас са изключително строго контролирани от Червената мафия, но и за това, че мафията и властта са били заинтересовани да скрият от публиката въпросното събитие, така, както скриват всяко друго събитие, в създаването на които те имат своето престъпно участие.

            6). Любопитно е и това, че когато изпратих упълномощен от мен човек да поиска и да получи от службата на МВР, занимаваща се с контрола и регистрацията на пътно-транспортните произшествия, протокола за произшествието, на този човек му бяха казали, че не е регистрирано съществуването на такова произшествие и те не разполагат с протоколи за такова нещо. Когато след няколко дни той бе отишъл отново и отново бе поискал протокола, на него му отговорили същото, а после му казали, че даже и да има такова произшествие, те могат да дадат такъв протокол само на пострадалото лице, но не и на негов пълномощен представител (което означава, че ако бях умрял, нямаше да дадат протокола за катастрофата на никого от моите близки и не е щяло да има никакво доказателство от какво и как точно съм бил умрял!).

            7). Когато станах от легло и започнах да се движа аз лично посетих същата служба, а там служителите ми казаха, че такова произшествие не е имало и при тях няма протокол за него. Показах им гипсираната си ръка, но ми казаха, че все пак при тях липсват протоколи за пътно произшествие с мен, и примерно казано напълно възможно е било да съм си счупил ръката като съм паднал по стълбите или на заледената улица.

            Нека отбележа, че още на втория ден след катастрофата с мен, още докато се намирах на легло в болницата, един мой приятел, юрист, работещ в системата на властта (нека все още не уточнявам точно кой е той и точно къде е работел, защото все още работи там!; името му ще бъде упоменато едва в мемоарите ми след години), бе успял, използувайки властническите си правомощия и легендирайки с друга цел искането си, да получи копие от констативния протокол на дежурния следовател и веднага ми го бе предоставил.

            Веднага посетих ръководителя на службата и изрично му казах, че настоявам да получа официално заверен екземпляр от констативния протокол, съставен на 29 декември 1995 г. и подписан от дежурния следовател А. Евтимов. Дори изрично заявих, че съществуват високоотговорни хора, които са виждали този протокол, и че съществуването му не може да бъде скрито. В порядъка на психологическата и информационната си атака аз заявих на ръководителя на службата, че за да се увери, че не блъфирам и че действително зная какво е съдържанието на конститивния протокол, той  може да види, че следователят се е подписал като „Ефтимов”, докато съсласно законите на българския език е трябвало да се подпише „Евтимов”. Изрично казах на ръководителя на службата, че случая с катастрофата вече е известен на западните посолства, и тъй като все още съм жив, въобще да не разчитат, че ще мога да скрият произшествието.

            Той ми каза да дойда на другия ден. На другия ден ми дадоха протокола без никакви обяснения относно това, защото все пак до сега не ми го даваха.

            8). Около месец след “произшествието” се обърнах към службата на МВР, занимаваща се с контрола и регистрацията на пътно-транспортните произшествия, с искането за да прочета съобщението в специалния бюлетин на МВР за произшествието, но ми казаха, че нямам правото да зная дали въобще е имало съобщение за произшествието, и следователно въобще нямам правото да зная какво е съдържанието на съобщението, ако има такова.

            Позвах се на редица аргументи: а) че като пострадало лице съм лично заинтересован и имам гарантираното ми от законите правото на достъп до тази част на бюлетина, която се отнася за мен; б) че според законовите формулировки аз съм “представител на обществеността” и като такъв имам право на достъп до цялото съдържание на бюлетина.

            Както можеше и да се очаква, изрично ми бе отговорено, че и двата ми аргумента нямат никаква стойност, тъй като бюлетина за пътно-транспортните произшествия е строго секретен и се предоставя само на “служебни лица”. Попитах: “А дали са служебни лица журналистите от вестниците, които имат достъп до бюлетина и всеки ден коментират неговото съдържание?”. Без да схващат клопката, която им бях поставил, беше ми отговорено със странният от юридическа гледна точка отговор, че “Да”. “- Тогава, казах аз, трябва все пак да го дадете и на мен, тъй като аз съм собственик и Директор на вестник!”. Изненада им бе голяма, но поискаха легитимационни доказателства. Предоставих им, разбира се, последния брой на издаваният от мен в-к “Либерален конгрес”, както и официалните документи, легитимиращи ме като собственик и като Директор на вестника. Казаха ми да дойда на другия ден. На другия ден ми казаха, че въпреки всичко нямам никакво право на достъп до бюлетина.

            После написах редица изложения до всички възможни инстанции. Тези изложения бяха публикувани в бюлетина на БТА, Пресслужба “Куриер”. Едва след всичко това, и едва през август 1996 г. получих официален отговор, подписан от Директора на Столичната дирекция на вътрешните работи; този отговор е с регистрационен N М 57/96 и с дата 02 август 1996 г. Съдържанието му гласи, че все пак в бюлетина е отбелязано произшествие с мое участие, но „тъй като бюлетинът е за служебно ползване не може да бъде предоставен на граждански лица”.

            9). В т. нар. „Констативен протокол” на дежурния следовател изрично е записано, че към този проткол има т. нар. “приложение”, и че “приложението” съдържа наред с всичко останало и т. нар. „Постановление за образуване на предварително производство”. Което показва, че дежурният следовател (който не е бил включен в предварителната планова мрежа на събитията, понеже Червената мафия и официалните власти въобще не са очаквали такъв развой на нещата!) е постъпил изключително добросъвестно, законосъобразно и експедитивно.

            Съгласно българския закон този „Констативен протокол” и това „Постановление за образуване на предварително производство” веднага са заминали в Районната прокуратура, която именно е оправомощена от закона да упражнява прокурорския надзор върху разследванията на този вид престъпления. Тази прокуратура обаче не е придприемала абсолютно нищо през целият период, през който съгласно закона тя е била длъжна да приключи с разследването и да внесе обвинителното си заключение за предаване на съд на виновния деец.

            10).      Разследването е предприето едва три месеца след “произшествието”, при това едва след като аз разпространих специално изложение с копие до посолствата в София, и освен това, едва след като изложението ми бе публикувано в три последователни броя на бюлетина на БТА, Пресслужба “Куриер” (на 05, 06 и 07 март 1996 г.).

            При това в противоречие със закона разследването е започнато не от Районната следствена служба, а от Националната следствена служба.

            И още нещо: то е започнало без да бъде даден необходимият отговор  на два основни и твърде важни въпроса: а) „Защо преди това Районната следствена служба въобще не е предприемала предвиденото от закона разследване, нито пък е направила отказ за разследване?”; и б) „Защо Националната следствена служба е иззела за разследване това дело, което по закон не е подследствено на нея, а е подследствено на Районната следствена служба?”

            Всичките ми опити да получа отговор на тези два въпроса до сега са пропадали, пропадат и днес. Това ми дава категоричното основание да твърдя, че: 1) Първоначално е било възложено на Районната следствена служба да скрие самият факт на престъплението на Червената мафия като осъществи мълчалив отказ за разследване; 2) После, когато БТА разпространи по авторитетен начин информацията и тя освен това стана известна и на западните посолства в София, ролята на Районната следствена служба е била вече напълно изчерпена и Червената мафия и нейната държавна власт са прехвърлили по-нататъшното движение на задачата по скриването на истината именно на Националната следствена служба, на която е било възложено да скрие истината но най-авторитетен институционален начин, и да придаде характер на случилото се като “случайно пътно произшествие”, както и да не позволи да се стигне до разследване на версията за политическо покушение.

            11). Проведеното от Националната следствена служба разследване не е потърсило достатъчно прецизно единствените свидетели на част от произшествието - руснаците. Не ги е потърсило, именно защото не е трябвало да бъдат търсени и не е трябвало да бъдат намирани. И то не защото биха казали неудобни за българските тайни служби и Червената мафия истини, а просто защото и те самите са част от тази подлежаща на скриване истина.

            Когато руснаците ме закараха в Института за спешна медицинска помощ, под предлог че те са важни свидетели на произшествието, аз изрично помолих дежурният следовател да запише паспортните им данни. Той, понеже не е бил включен в играта на мафията и властта, веднага поиска паспорта на единия от руснаците и пред очите ми записа данните му в официалната книга, която задължително води по време на дежурството си. Любопитно е, че после дълго време следствието пренебрегваше руснаците като свидетели за издирване, но след многобройните ми настоявания за издирване бе официално установено, че: а) адресната регистрация на единия е била фалшива; б) че и паспортът му е бил фалшив; и в) че човек с подобно име е бил влязъл в България няколко дни преди произшествието и набързо е излязъл от България пак няколко дни след произшествието.

            В същото време обаче следствието категорично отказа да установи чия е била луксозната лека кола, която този мистериозен турист е карал в България и чии са били двата мобифона, които двамата руснаци са ползвали.

            12). Любопитно е, че шофьорът с готовност признава фактите, които обуславят вината и отговорнастта му при хипотеза на “случайност” и “непредпазливост” на дейнието, но със съгласието на адвоката си категорично отрича вината си. Или с други думи той казва: „Да, така е, но не съм аз виновният!”.

            Тази негова и на адвоката му правна позиция е доста странна, тъй като според правната регламентация обективно доказаните (включително и чрез самопризнанието) факти и обстоятелства автоматично обуславят вината; или с други думи - щом дееца признава наличието на инкриминираните факти, то той прави и признание за вината си.

            Странното тук е, че подкрепен от адвоката си деецът признава фактите, обуславящи вината, но отрича вината си. А една такава правна позиция, подкрепена от адвокат и изразена пред правосъден орган, може да означава и означава само следното: деликатно полупризнание на дееца, че той е бил само изпълнител на чужда воля, и полуявно шантажиране на “подбудителя” или “организатора на операцията”, да се погрижи да спаси “изпълнителя” от правосъдието, за да не го принуди да разкрие истината.

VI.

            Господин Президент,

            Господин Главен прокурор,

            Господин Министър,

            Ваши Превъзходителства,

            Разбира се, че аз като юрист предварително не изключвам хипотезата за най-банално пътно-транспортно произшествие поради т. нар. “непредпазливост на шофьора”. Всичките власти обаче толкова пристрастно се придържат именно към тази предварителна хипотеза, и толкова пристрастно отказват да я подложат на официален анализ, че я правят напълно подозрителна и неприемлива, още повече, че категорично ми отказват гарантираното ми от закона всестранно и изчерпателно изясняване на всички факти и обстоятелства, доказващи едната и елиминирващи всички други хипотези.

            Би било израз на наивитет и юридически непрофесионализъм, ако твърдя, че събитието е било калкулирано с точно такъв резултат. Дори си мисля, че е било целяно нещо съвсем друго, а този именно резултат само внезапно е объркал и провалил сценария.

            Следствието обаче за съжаление не ми дава безспорни основания да приема предложената от него теза за “случайност” и “непредпазливост”, а дори напротив - дава ми непрекъснато засилващи се основания да се ориентирам към тезата за покушение, скривано зад булото на неубедителни правни заключения.

            Впрочем, до днес, вече цели три години, разследването все още не е приключило и аз нямам абсолютно никакво официално обяснение за нищо. Официално все пак има следствено дело, но разследване по него няма.

VII.

            Господин Президент,

            Господин Главен прокурор,

            Господин Министър,

            Ваши Превъзходителства,

            Всичките гореописани изключително странни и изключително показателни факти, обаче съпоставени и включени във веригата на факти от един друг и особено важен порядък, разкриват възможността за логическото обосноваване на една доста особена работна хипотеза, която би могло да бъде подложена на следствено проверяване.

            Не твърдя, че тя непременно и неизбежно е вярната, но категорично твърдя, че тя е една от вероятните и една от възможните. При това, убеден съм, че именно и може би единствено през нейният “зрителен ъгъл” придобиват своето адекватно обяснение всичките гореописани странности на българското правосъдие.

   А освен това, тази “работна хипотеза” се нуждае от проверка и поради “особеният факт”, че разследването на веригата от фактите от този “друг порядък” отдавна е достигнало до “задънена улица”.

   Става въпрос за разследването на убийството на Андрей Луканов.

            Както вече е известно от предоставените ми от архива на Държавна сигурност материали, още от 1971 г. до 1990 г. аз съм бил непрекъснато следян и разработван, наред с всичко останало, и като човек, готов на терористични действия.

            Освен това, от бюлетините на Amnesty International е видно, че българското правителство и Министерството на правосъдието са имали практиката да изпращат до международните правозащитни организации и до специалните служби на отделните държави най-официални документи (все пак документи с невярно съдържание по смисъла на Наказателния кодекс), според които е било официално доказано, че аз съм терорист.

            С тези материали Държавна сигурност е имала готовността във всеки избран от нея момент да “докаже” чрез измислени от нея веществени доказателства, аналитични и психологически справки и изследвания “на независими (от себе си) специалисти”, че моето “нередовно”, но все пак “наказателноотговорно” съзнание много отдавна е било “настроено на терористична вълна”, но високият ми престъпен интелект само е изчаквал да намери подходящ и “достоен” обект, който при това да символизира както виновника за личната ми трагедия, така и виновника за трагедията на нацията. И изведнъж аз съм “идентифицирал” като отговарящ на тези условия и изисквания именно Андрей Луканов.

            Още повече, че всички знаят за това, че като сенатори във Великото Народно събрание ние с него си обменихме доста остри реплики, при които аз официално го нарекох “престъпник”, а той поиска да ме съди за обида; че после двубоят ни се пренесе в студиото на Националната телевизия (Луканов направи изявление първо във в-к “Дума”, после в телевизионната програма “Панорама” и после пак във в-к “Дума”; виж януари-февруари 1991 г.; аз пък му отговорих в телевизионната програма “Панорама” на 09 февруари 1991 г.); всички знаят, че на всичките си пресконференции аз не съм пропускал изрично да определя Андрей Луканов като „резидент на КГБ, подготвил и осъществил „Перестройката” в България”, а също и като „баща на българския филиал на Червената мафия”.

            Това и други подобни факти са били напълно достатъчни да обосноват тезата, че аз съм имал достатъчно основания да осъществя убийството на Луканов. А службите да бъдат наградени за това, че са ме ликвидирали още по време на акцията ми.

            С което всички проблеми на разследването ще бъдат решени и няма да има мъчително разследване, търсещо убиеца в продължение на много години. Било е нужно само едно: в подходящия момент да бъда отведен при Андрей Луканов. И задачата на руснаците е била именно тази - да ме отведат при Луканов, да го убият, а после службите да си свързаш работата с мен.

            Само че Съдбата направи така, че ми счупи дясната ръка. А със счупена ръка не ставам за въпросния план. Именно поради това руснакът, дошел в България само няколко дни преди това е трябвало спешно да замине пак няколко дни след това. Именно поради това следствието не иска да открие чия е била леката кола и чии са били мобифоните, както и с кого са разговаряли руснаците, когато са дошли на “местопроизшествието” (добре известно е, че мобифонната централа води касетофонни записи на всички разговори на своите абонати!).

            Любопитно е, че девет месеца след събитието с мен, когато на 2 октомври 1996 г. Луканов бе убит, вестниците съобщиха, че именно и точно по това време, когато бе станало събитието с мен, отговорника по сигурността в “Топенерджи” Николай Николаев е знаел, че “Луканов е белязан”, че “този фатален изход е бил отдавна планиран”, че фирмата “Омега БМ”, която е охранявала Луканов до февруари 1996 г., когато охраната е била поета от Националната служба за охрана, вече няколко пъти е била получавала сериозни данни за опасност, за планове и опити за ликвидиране на Луканов, и че именно във връзка с това отговорника по сигурността е бил изпратил специално писмо до тогавашния Министър на вътрешните работи Любомир Начев, и така е била осигурена държавната охрана на Луканов. (По-късно, на 15 април 1996 г. обаче генерал Димитър Владимиров внезапно свалил опеката си над Луканов, като се мотивирал устно, че всъщност заплаха за живота на депутата няма, и така охраната била свалена без писмена мотивация, без писмена заповед и без подпис на поелия отговорността за това.).

            Онова, на което изрично и категорично наблягам е, че още през ноември и декември 1995 г. (т. е. когато става и “събитието” с мен!) отговорника по сигурността на фирмата, охраняваща Андрей Луканов, вече е разполагал и е бил предоставил на Министъра на вътрешните работи достатъчно убедителни доказателства за планирано покушение над Луканов; и че през февруари 1996 г. Министъра на вътрешните работи вече е бил убеден в “наличието на достатъчно факти и основания за планираното покушение” и е осигурил държавана охрана.

            Онова, на което също така изрично и категорично наблягам е, че: така нареченото “пътно-транспортно произшествие” е станало “на алея Яворов, на 400 метра преди кръстовището със Симеоновското шосе” (вижте и Констативния протокол).

            А след като видите “Констативния протокол”, посетете мястото, за да видите нещо, което разследването по никакъв начин не желае да види.

            “Произшествието” е станало само на два метра от един мост; пространството под моста представлява тунел със ширина 5 метра и височина 2 метра и 50 см, и под този мост могат да бъдат паркирани няколко леки коли, включително и микробуси; че този мост е част от широка горска алея, която води направо до задния вход на оградата, ограждаща Руското посолство и жилищният комплекс на руснаците, работещи в посолството; че разстоянието от мястото на “произшествието” до входа на оградата на Руското посолство е 350-400 метра, и че разстоянието от Руското посолство до дома на Андрей Луканов също така е около 400 метра. Било ли е възможно планираният да бъде набеден като убиец на Андрей Луканов да бъде временно “настанен” в дипломатическият корпус на Руското посолство или на жилищатата на работещите в посолството, докато стане време да “бъде отведен” на мястото на “другото местопроизшествие”???

            И ако покушението над Андрей Луканов е било осъществено на 29-31 декември 1995 г., не е ли било възможно то да бъде свързано и с покушението над Президента на Македония Киро Глироров, осъществено само три месеца преди това, на 03 октомври 1995 г.?!?

            Господин Президент,

            Господин Главен прокурор,

            Господин Министър,

            Ваши Превъзходителства,

            Така или иначе, налице е безспорният факт, че онези, които са започнали разследването относно т. нар. “пътно-транспортно произшествие” с моето участие въобще не желаят да проведат разследването и да го приключат. Аз не държа непременно да приемат предложените от мен версии, работни хипотези, анализи и изводи. Аз обаче настояват те да ги запишат, анализират и после да ги приемат или отхвърлят. До днес обаче следственото дело, образувано с Постановление на дежурния следовател от 29 декември 1995 г. все още не е приключило и се прави всичко възможно да не приключи никога.

13 август 1998 г.                                                                Янко Янков

* * *

            Следващият по-долу текст е публикуван на с. 342-355 от Том 4 на документалната книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

            До господин Петър Стоянов, Президент на България

            До господин Васил Гоцев, Министър на правосъдието и председателствуващ заседанията на Висшия Съдебен съвет

            До господин Иван Татарчев, Главен прокурор на България

            До господин Богомил Бонев, Министър на вътрешните работи

            До Техни Превъзходителства Посланиците на държавите, подписали Заключителния акт на Съвещанието за Сигурност и Сътрудничество в Европа, Хелзинки

            До Техни Превъзходителства господин Дейвид Аткинсън и господин Хенинг Гелерод, Докладчици на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) за България по процедурата за мониторинг, Страсбург, Франция

            Господин Президент,

            Господа Министри,

            Господин Главен прокурор,

            Ваши Превъзходителства,

            Ако вече сте обърнали внимание на хронологията и на интензитета на събитията, които съм описал в досегашните си изложения като станали с мен през последните години, и ако имате поне най-малка елементарна представа за дейността на бившите комунистически тайни служби и на тяхната сегашна институционална трансформация - Червената мафията, съвсем логично ще трябва да очаквате, че някъде през периода на 1995 - 1996 г. е трябвало да стане с мен и нещо още по-зловещо.

            Това, разбира се, е станало, и аз съм го описал сравнително накратко, по друг повод и в друг контекст, в изложението си до Вас, обозначено като PLC - 15, което е датирано на 13 август 1998 г.

            Става въпрос за автомобилната катастрофа, случила се с мен на 29 декември 1995 г., прецизно организирана от Червената мафия при обезпечителното участие на тайни служби на сегашната държавна власт.

            Официалното разследване на това събитие досега е свързано с изключително демонстративно подчертано нежелание на съответните власти за истинско разследване според правилата на юридическата наука. Става въпрос за това, че следствените органи демонстрират абсолютно пълно пренебрегване на посочваните от мен факти, съображения и аргументи, свързани със събитието.

            Нужно е непременно да подчертая, че този поход на следователите е нещо, което ми е много добре познато още от времето, когато зловещата Държавна сигурност ме арестува, осъди и държа в затвора цели шест години, след което бях признат за невинно осъден при пълна липса на изискуемите от закона доказателства.

            В същото време пак е нужно да подчертая, че в същият този подход на официалната държавна власт днес аз забелязвам една изключително съществена особеност - по-рано следователите от Държавна сигурност се съобразяваха поне в една известна минимална степен с моите аргументи и под “напора” на моите изрични настоявания все пак ги записваха, докато днес слугите от следствения филиал на Червената мафия открито демонстрират пълно пренебрегване на моите логически аргументи и правни съображения, и то така, че дори нагло отказват да ги запишат в протоколите за разпит.

            В това отношение сегашните следствени органи като слуги на Червената мафия са много по-нагли и брутални от онези следствени органи, които бяха слуги на Държавна сигурност - и предишните и сегашните въобще не се съобразяват с фактите и с адекватната им юридическа интерпретация, но предишните поне признаваха правото ми да бъдат протоколирани моите твърдения, съображения и аргументи, докато сегашните нагло и брутално отказват да протоколират онова, което аз считам за важно и съществено, и дори искат от мен “смирено” и “безропотно” да подписвам техните брутално фалшиви “протоколи за разпит”!

            А след като проумяха, че това няма да стане, те просто престанаха да се занимават с разследването - вече изтекоха цели три години от събитието, а неговото разследване не само не е завършено, но ... дори и не е започнало, въпреки съществуването на някаква процедура по някакво следствено дело, която процедура въобще не се движи съгласно изискванията на закона.

I.

            Късно вечерта на 29 декември 1995 г. дежурният следовател А. Евтимов е съставил т. нар. “Констативен протокол относно посетено пътно-транспортно произшествие”. В този протокол са описани основните факти относно станалата с мен около 17 часа и 30 минути автомобилна катастрофа с резултат т. нар. “средна телесна повреда”, при която съгласно закона разследването се извършва не по инициатива на пострадалия, а по задължителната инициатива на следствените държавни органи. Пак съгласно закона следствените органи са длъжни да приключат разследването в рамките на двумесечен срок.

II.

            Точно след два месеца, на 29 февруари 1996 г. аз отправих обширно изложение до Главния прокурор. В адресатната част на изложението изрично съм отбелязал, че копия от него са изпратени  на Техни Превъзходителства посланиците на чуждите държави в България и на българските медии.

            В него изрично съм отбелязал, че:

            1) Задължителното съгласно закона разследване трябваше вече да е приключило, но че в услуга на Червената мафия и в моя вреда такова разследване дори и не е започвало.

            2) Както фактите, свързани със самото събитие, така и станалите преди и след събитието факти, включително и фактът на неизвършване на съответните разследвания, недвусмислено сочат, че въобще не може да става въпрос за обикновено “пътно-транспортно произшествие”, тъй като са налице всички основания събитието да бъде определено като “специална оперативна акция на организацията-наследница на КГБ и Държавна сигурност, днешната българска мултимафия”.

            3) Несъмнена връзка със събитието има предприетата точно в този момент против мен съвсем специална медийна кампания, изградена изцяло върху нагли лъжи, при това не само ръководена лично от бившия шеф на Шесто управление на Държавна сигурност Димитър Иванов, виден ръководител на един от клановете на днешната мафия, но и ... изпълнявана лично от него в специални интервюта с текст, съвсем директно визиращ моето име като виден криминален престъпник и обект на вниманието на “Интерпол” и световната мафия. При това има и още една важна особеност - точно по това време в световните информационни агенции името на същия този Димитър Иванов се споменаваше като виден специалист по терористичните автомобилни атентати и като главен заподозрян в покушението срещу македонския президент Киро Глигоров!

            4) Настоявам за съвместно разглеждане и разследване както на осакатяването ми на 29 декември 1995 г., така и на всичките станали с мен събития, по повод на които съм написал съответните жалби в прокуратурата.

            Под заглавие “Отворено писмо” пълният текст на това изложение е публикуван в три последователни броя на Бюлетин на БТА, Пресслужба “Куриер”, брой 46, 47 и 48 от 05, 06 и 07 март 1996 г.

            Пълният текст на това изложение, освен това, е подготвен за печат в Том 3 на книгата ми “Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

III.

            На 10 май 1996 г. отправих обширно изложение до Главния прокурор и до Директора на Националната следствена служба.

            В адресатната част на изложението изрично съм отбелязал, че копия от него са изпратени на Президента на България, Председателя на Правителството, Министъра на правосъдието, Министъра на вътрешните работи, Техни Превъзходителства посланиците на чуждите държави в България и българските медии.

            В него изрично съм отбелязал, че:

            1) На същия ден съм бил извикан за разпит в Националната следствена служба, едва четири (4) месеци след събитието, подлежащо на задължително разследване.

            2) “Следственото търсене на истината е било осъществено при предварително силно стеснени задачи, поставени на следователя, и при последващо неизясняване на фактите и обстоятелствата, чието изясняване закономерно би разширило доказателствения материал по делото и би спомогнало за по-пълното разкриване на истината за така нареченото “пътно-транспортно произшествие”, което за мен си е чисто ПОКУШЕНИЕ.”

            3) “Преди всичко следствието е проведено без изобщо да е било взето предвид писмото ми до Главния прокурор Иван Татарчев от 29 февруари 1996 г. (разпространено, впрочем и от БТА, Пресслужба “Куриер” ... ), което е приложено в следственото дело по мое изрично искане пред следователя, и в което съм посочил някои от фактите, даващи ми основание да искам разследването да бъде и с оглед хипотезата, според която става въпрос за покушение, което е организирано от бившите служби на Държавна сигурност и днешни мафиотски структури, като изрично съм поискал да се разследва евентуалното участие в покушението на Димитър Христов Иванов, висш агент на КГБ, бивш началник на Шести отдел на Шесто управление на Държавна сигурност, настоящ ръководител на мултимафията в България.”

            4) “На второ место, разследването е извършено, без следователят да си е дал труда да потърси и намери единствените и при това изключително важни за разкриването на истината свидетели, от показанията на които зависи твърде много. ... Аз съм уточнил, че това са руснаци с модерна западна лека кола (с българска регистрация) и с мобифони (регистрирани в българската телекомуникационна служба). Едва ли отговарящите на това описание руснаци в България са толкова много, че да не могат да бъдат намерени от Националната следствена служба, ако тя е искала да ги открие и да разкрие истината. Очевидно е, че те просто не са били търсени. А може би е още повече очевидно, че не трябва да бъдат намирани, и следователно не трябва да бъдат търсени?! При това не защото биха казали неудобни за българските тайни служби и за българската Червена мафия истини, а просто защото и те самите са част от тази подлежаща на скриване истина? Нима тяхното “нетърсене” и “ненамиране” е само “небрежен пропуск” на следствието?!”

            5) “Разбира се, аз не изключвам и хипотезата да става въпрос за “най-банално пътно-транспортно произшествие поради непредпазливост”, но в този случай искам да получа гарантираното ми от закона всестранно и изчерпателно официално изясняване на всички факти и обстоятелства, които доказват тази хипотеза и елиминират съображенията и основанията за друга хипотеза.”

            6) “Би било израз на наивитет и непрофесионализъм, ако твърдя, че покушението е било калкулирано с точно такъв резултат. Дори си мисля, че е било целено нещо друго, а точно този резултат е объркал и променил сценария. Следствието, за съжаление, не ми дава безспорни основания да приема предложената от него теза за “случайност” и “непредпазливост”, а дори напротив - дава ми засилващи се основания да се ориентирам към тезата за покушение, което трябва да бъде скрито под булото на неубедителни правни заключения.”

            7) Заслужава специално внимание фактът, че разследването бе неоснователно забавяно изключително дълго време (цели четири месеци!), и че точно през времето на “неразследването “ на станалото събитие зловещият шеф на един от клановете на българската мафия, самият Димитър Иванов, ми бе отправял в пресата официално публично “послание за утихване”.

            8) Освен това, заслужава специално внимание фактът, че само два месеци и половина преди това “произшествие”, с мен се бе случило друго подобно произшествие, при което една от секретарките на Димитър Иванов, от неговия екип за пране на мръсни пари, се бе опитала да ме прегази с леката си кола, и че прокурорът бе отказал да я разследва, просто защото ... тя бе отказала да дава обяснение за станалото събитие.

            9) Накрая изложението ми завършва с изричните думи: “Настоявам за разследване, което ясно, изрично и категорично да предложи тезата си, доказателствата си и съображенията си за участието или неучастието в т. нар. “пътно-транспортно произшествие” на службите на българския филиал на КГБ и днешната мафия.”.

            Под заглавие “Отворено писмо” пълният текст на това изложение е публикуван в Бюлетина на БТА, Пресслужба “Куриер”, брой 80 (1635) от 23 май 1996 г.

            Пълният текст на това изложение, освен това, е подготвен за печат в Том 3 на книгата ми “Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

IV.

            На 11 май 1996 г. отправих изложение до Главния прокурор, Директора на Националната следствена служба и Министъра на вътрешните работи.

            В адресатната част на изложението изрично съм отбелязал, че копия от него са изпратени на Президента на България, Председателя на Правителството, Министъра на правосъдието, Техни Превъзходителства посланиците на чуждите държави в България и българските медии.

            В него изрично съм отбелязал, че:

            1) “Любопитно е и това, че след констатирането на “произшествието” от дежурния следовател, районните следствени органи не предприемат абсолютно нищо за разследване на “произшествието”. Разследване е предприето едва след три месеци, и то след като разпространих специално изложение с копие до посолствата в София, при това едва след като изложението ми бе разпространено от три последователни бюлетини на БТА, Пресслужба “Куриер” (на 05, 06 и 07 март 1996 г.). При това разследването бе започнало от Националната следствена служба, като следователят Петър Мишев отрече започването на разследването като резултат на специалния ми протест, но не можа да ми даде задоволителен и правдоподобен отговор на въпроса “защо районната следствена служба досега не е предприемала разследване?”, и “защо Националната следствена служба е иззела за разследване това дело, което по закон не е подследствено на нея?”.

            Тези въпроси зададох на следователя Петър Мишев на 19 март 1996 г., когато за първи и единствен път бях извикан да свидетелствувам по следственото дело. След тази среща на мен като професионален юрист с научни титли и познаващ от горчив личен опит противозаконната дейност на същата тази служба, ми стана ясно, че Националната следствена служба е иззела за разследване това дело, именно за да може “най-авторитетно” да скрие истината като придаде характер на “случайно пътно-транспортно произшествие” на едно организирано от българския филиал на КГБ и българската мафия ПОЛИТИЧЕСКО ПОКУШЕНИЕ.”

            2) “През изтеклите пет месеци контролираните от мафията вестници всеки ден пишеха за всевъзможни катастрофи с най-обикновени хора и за всеки що-годе известен политик или друг обществен, научен или артистичен деец. Само преди два дни вестниците писаха и радиостанциите съобщиха как един политик катастрофирал и си счупил пръстите на едната ръка. За мен е любопитно това, че същите “жадни за сензации” вестници пишеха какви ли не нагли лъжи против мен, уж предложени им от “личности, които така твърдят”, но за катастрофата с мен не съобщиха абсолютно нищо.

            Този факт за мен е доказателство, че мафията не е заинтересована да придобиват публичност събитията, в създаването на които тя има своето противозаконно участие.”

            3) “Сега се обръщам към вас с искане да потърсите и ми предоставите бюлетина на МВР от датата на произшествието. Нека все пак ви кажа, че около месец след “произшествието” аз се обърнах към службата на МВР за контрол и регистрация на “пътно-транспортните произшествия”, но бях “любезно уведомен”, че тези бюлетини били “за служебно ползване” и фактът, че съм пострадал, не ми бил давал право да прочета дали в бюлетина е отразен този факт. Позовах се на факта, че освен това съм “представител на обществеността” (според законовите формулировки) и като такъв имам правото да прочета бюлетина, но пак ми бе отказано.”

            4) Накрая изложението ми завършва така: “интуицията ми подсказва, че мафията може би е била започнала скриването на истината за “произшествието” още в момента на осъществяването му. Днес аз желая да зная дали това “пътно-транспортно произшествие” е било отразено в специалния бюлетин на МВР за произшествията! Настоявам да ми предоставите бюлетина с датата на произшествието! София, 11 май 1996 г.”

            Под заглавие “Отворено писмо” пълният текст на това изложение е публикуван в Бюлетина на БТА, Пресслужба “Куриер”, брой 81 (1636) от 28 май 1996 г.

            Пълният текст на това изложение, освен това, е подготвен за печат в Том 3 на книгата ми “Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

V.

            На 22 май 1996 г. от отдел “Следствен” при Главна прокуратура е изпратено писмо N 2494/96.III., адресирано до Софийската районна прокуратура и до Софийската градска прокуратура, текстът на което писмо гласи следното: “Приложени, изпращаме Ви по компетентност и на разпореждане 5 (пет) броя молби и публикация в бюлетина на БТА, “Пресслужба Куриер” от г-н Янко Янков - председател на Партия Либерален Конгрес, които следва да имате предвид при решаване въпросите по сл. дело по описа на НСС за ПТТ, станало на 29.ХII.1995 г. Приложение по текста. Прокурор: (Ив. Пенчев)”

            Фотокопие на това писмо ще бъде публикувано в Том 3 на книгата ми от посочената документална поредица.

VI.

            На 28 май 1996 г. Националната следствена служба ми е изпратила писмо имащо N Ж-258, състоящо се от три изречения, при което първите две изречения са празни административно-описателни приказки, целящи да позволят “пробутването” на манипулативното съдържание на третото изречение.

            Третото изречение гласи: “При разследването не са събирани други доказателства, освен за непредпазливо извършено престъпление. Директор: (доктор Б. Рашков)” .

            Фотокопие на това писмо ще бъде публикувано в Том 3 на книгата ми от посочената документална поредица.

            Проблемът е в това, че “доктор Б. Рашков”, несъмнено много добре научен на комунистическо кръвопийство както от родителите си, така и от господарите си от Държавна сигурност и от Червената мафия, чрез това изречение иска да внуши наглата лъжа, че е имало “цялостно събиране на доказателства”, но че накрая не е било събрано нищо друго, освен посоченото!

            Това изречение на слугата на Червената мафия “доктор Б. Рашков” (когото, впрочем, познавам много добре още от времето, когато беше студент в Юридическия факултет, комуто съм преподавал!) щеше да бъде вярно само при една единствена формулировка - че “при разследването умишлено и целенасочено не са събирани други доказателства, освен за непредпазливо извършено престъпление”!

VII.

            На 02 август 1996 г. СДВР “служба “Полиция” ми е изпратила писмо, имащо Регистрационен номер М-07, чието съдържание е следното:

            “Във връзка с отправената от Вас молба до Министъра на вътрешните работи бе извършена проверка.

            Установено бе, че съобщение за станало тежко пътно-транспортно произшествие с Ваше участие на 29.12.1995 г. е публикувано в Бюлетин N 257/95 г. на СДВР. Тъй като бюлетинът е за служебно ползване не може да бъде предоставен на граждански лица. София, 29.07.1996 г., Директор СДВР: (подпис на неизвестно лице)

            Фотокопие на това писмо ще бъде публикувано в Том 3 на книгата ми от посочената документална поредица.

VIII.

            На 29 септември 1997 г. получих призовка и на 30 септември 1997 г. се явих в Националната следствена служба при следователя Н. Белчев. Същият се държа нагло, поиска от мен да се подпиша под предварително написан неверен текст на съставен от него протокол за разпит, аз отказах и настоях да му продиктувам становището си; той пък отказа да съставя официален протокол за разпит и ми даде листя, за да напиша ръкописно изложението си.

            Фотокопие на призовката, с която бях призован, ще бъде публикувано в Том 3 на книгата ми от посочената документална поредица.

IХ.

            През януари 1998 г. получих призовка да се явя на 16 февруари 1998 г. като свидетел по Н.О.Х. дело N 3778/97 г. на Софийския районен съд, Наказателна колегия, срещу Росен Калчев, шофьорът на колата, с която стана “произшествието”.

            1) В едно от изложенията си бях обърнал внимание върху странността на “правната стратегия” на Росен Калчев, изрично заявена и “гарантирана” в присъствието на неговия адвокат.

            Странността се състои в това, че Р. Калчев признава засягащите го главни инкриминирани факти, което съгласно закона не е нищо друго, освен признаване и на вината, но ... в същото време, при странната за случая “правна неграмотност” на ангажирания със същата теза негов адвокат, изрично и недвусмислено твърди, че ... той не е виновен!

            Според добре познатата на всеки юрист практика, тази “правна стратегия”  на признаване на съществуването на инкриминираните факти, но отричане на вината, всъщност не е нищо друго, освен: деликатно полупризнание на дееца, че той е бил само изпълнител на чужда воля, и полуявно шантажиране на “подбудителя” или “организатора на операцията” да се погрижи да спаси “изпълнителя” от ефективно наказателно преследване, за да не го принуди да разкрие истината.

            2) Начинът на воденето на разследването категорично сочи, че Росен Калчев предварително се е бил съгласил да понесе някаква отговорност в някакви символични граници, но че няма намерение да се съгласи да поеме една адекватна и ефективна отговорност за “случилото си”.

            В същото време органите на разследването недвусмислено разкриват стратегията си, че няма да се спрат пред абсолютно нищо, за да обезпечат едно следствено и съдебно скриване на истината, при което да извършат официално прехвърляне на отговорността от Червената мафия върху Росен Калчев, за когото тази отговорност всъщност може би ще се превърне в някакво фантастично добре заплатено обезщетение.

            3) След като получих призовката, в продължение на три седмици, до деня на разглеждането на делото, напълно безуспешно се опитвах да открия въпросното дело и да се запозная със съдържанието му, за да мога предварително да напиша и да депозирам свето “писмено становище”.

            Разговарях с двама съдии и един прокурор, които очевидно бяха ангажирани и имаха представа за какво става въпрос по това дело, но те уж невинно ми казваха, че не знаят къде е делото, и пак, уж невинно ми даваха благовидния си правен съвет, че не ми е било нужно предварително да чета делото, както и че всъщност е било напълно достатъчно просто да се явя в залата, за да може делото да приключи по-бързо.

            Най-интересното е, че тези хора много добре знаеха, че все пак аз съм юрист, и че при това съм не само юрист, но и с определени научни титли, поради което би трябвало да нямат наглостта да ми дават “правни съвети”.

            Най-същественото в случая е това, че се правеше абсолютно всичко възможно, за да ми бъде попречено да подготвя едно предварително депозирано “писмено становище”, тъй като едно такова становище би блокирало възможността за прилагането на един много добре отработен от Държавна сигурност маньовър: - тъй като в съдебната зала свидетелят или подсъдимият не могат по никакъв начин да контролират онова, което се записва в протокола, то съдебната зала е територия, в пределите на която всичко остава “в ръцете” на съдията, който, особено когато е изцяло контролиран от ДС или от мафията, може да напише в този протокол като казано от мен просто каквото си поиска.

            Това нещо аз го знаех още по времето, когато все още бях твърде далеч от следствените килии на Държавна сигурност. И още по това време бях решил, че ако някога ми се наложи да премина през този ад, ще пренеса цялата тежест в следствените протоколи (където следователят не би могъл да приключи следствието без наличието на моите подписани становища!), а в съда просто ще препотвърдя казаното пред следствието. Моята лична практика на човек, преминал през ужасите на разследването на Държавна сигурност и престоял в затвора като невинно осъден цели шест години, както и станалата ми известна през тези шест години практика от дейността на ДС спрямо останалите осъдени, категорично сочи, че най-големите съдебни фалшификации се извършват именно в съдебната зала, където, ако свидетелят или подсъдимият нямат предварително депозирано писмено становище, съдиите могат да му припишат като казано каквото си поискат, след което той никога повече не би могъл да се оправи.

            Моят личен опит сочи, че ако не бях постъпвал по този именно начин, никога нямаше да имам възможността, макар и след пълното изтърпяване на наложената ми противозаконна присъда, да успея да докажа истината за извършените спрямо мен престъпления.

            Именно поради това аз исках предварително да се запозная с въпросното дело и предварително да депозирам своето официално писмено становище,  но ... превърналите се в Червена мафия бивши служби на Държавна сигурност правеха и правят всичко възможно именно да не ми дадат никаква възможност да напиша едно такова писмено правно становище, като се опитваха да “ме примамят” в съдебната зала, без да съм успял да депозирам в делото писменото си становище.

            Оттогава до днес аз все още не съм в състояние да намеря въпросното дело!

Х.

            Господин Президент,

            Господа Министри,

            Господин Главен прокурор,

            Ваши Превъзходителства,

            Пледирам за Вашата ангажираност относно следното:

            1) Да мотивирате прокурорските, съдебните и следствените органи да извършат разследване, при което да запишат в протоколите моите изрични “свидетелски показания” (съображения, аргументи, правни тези и посочени факти), след което да ги анализират и да се произнесат по тях, като ги приемат или като ги отхвърлят със съответните аргументации;

            2) Да мотивирате съответните институционализирани лица, към които вече съм бил отправил определени ясно формулирани въпроси, да отговорят на тези въпроси по изричен, ясен и категоричен начин;

            3) Да мотивирате съответните институционализирани лица да потърсят отговорност от подчинените им лица, които досега не са спазили законоустановените изисквания за разследване на станалото събитие;

            4) Да мотивирате Министъра на вътрешните работи да ми отговори дали е законосъобразен отказът на СДВР, служба “Полиция”, да ми бъде предоставен бюлетинът, в който е отразено “произшествието”, станало с мен на 29 декември 1995 г.;

            5) Да бъде извършено разследване, което ясно да разгледа хипотезата за извършено спрямо мен политическо покушение.

            05 декември 1998 г.                                                            Янко Янков

tst

            Следващият по-долу текст е публикуван на с. 356-358 от Том 4 на документалната книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

            До господин Петър Стоянов, Президент на България

            До господин Иван Татарчев, Главен прокурор на България

            До господин Богомил Бонев, Министър на вътрешните работи

            До Техни Превъзходителства Посланиците на държавите, подписали Заключителния акт на Съвещанието за Сигурност и Сътрудничество в Европа, Хелзинки

            До Техни Превъзходителства господин Дейвид Аткинсън и господин Хенинг Гелерод, Докладчици на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) за България по процедурата за мониторинг, Страсбург, Франция

            Господин Президент,

            Господин Главен прокурор,

            Господин Министър,

            Ваши Превъзходителства,

            Както вече съм споменал в две от предишните ми изложения до Вас (PLC-15 от 13 август 1998 г. и PLC-68 от 05 декември 1998 г.) във връзка със станалото с мен на 29 декември 1995 г. политическо покушение, с официално писмено изложение от 11 май 1996 г. поисках от Министъра на вътрешните работи да ми бъде предоставен т. нар. “Бюлетин на МВР за произшествията”, за се запозная с текста на съобщението относно станалото с мен т. нар. “пътно-транспортно произшествие”.

            Както вече съм отбелязал, в отговор на това мое искане съм получил писмо от Столичната дирекция на вътрешните работи, Служба “Полиция”, рег. N М-07 от 02 август 1996 г., според което станалото с мен “произшествие” е било отразено в Бюлетин на СДВР N 257 от 29 декември 1995 г., но аз нямам правото да се запозная с текста на това съобщение, тъй като съм “гражданско лице”, а бюлетинът е само “за служебно ползване”.

            Господин Президент,

            Господин Главен прокурор,

            Господин Министър,

            Ваши Превъзходителства,

            Пледирам за вашата ангажираност относно това да мотивирате генерал Богомил Бонев, Министър на вътрешните работи, да ми отговори на следните въпроси:

            1) Дали са “граждански” или са “служебни лица” журналистите и редакторите на вестниците и другите медии, които получават и ползуват този бюлетин?

            2) Какво означава “граждански” и “служебни” лица по отношение на онези, които имат право да ползуват този бюлетин?

            3) Наистина ли пострадалите в едно пътно произшествие лица нямат право да прочетат какво е отбелязано в бюлетина на полицията относно станалото с тях събитие, или това се отнася само за онези пострадали, които са пострадали във връзка и по повод строго секретна операция на Червената мафия, която операция е обезпечена от тайните служби на Министерството на вътрешните работи?

            4) Във връзка с това отново се връщам на въпроса, на който министър Бонев все още не ми е отговорил: ”Бил ли съм разработван от тайните служби на МВР през времето, през което е станало с мен т. нар. “пътно-транспортно произшествие?” (нека подчертая, че все пак притежавам копие от строго секретен подписан и подпечатан документ, откъдето е видно, че през 1996 г. е била приключила една от разработките ми от тайните служби на МВР).

            5) Ще получа ли най-после достъп до информацията относно станалото с мен “пътно произшествие”, съдържаща се в посочения Бюлетин?  

            06 декември 1998 г.                                                            Янко Янков

tst

            Следващият по-долу текст е публикуван на с. 555-562 от Том 4 на документалната книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

            До господин Петър Стоянов, Президент на България

            До г-н доц. д-р Никола Филчев, Главен прокурор на България,

            До господин Богомил Бонев, Министър на вътрешните работи

            До господин Бойко Рашков, Директор на Специализираната следствена служба  

            До Техни Превъзходителства Посланиците на държавите, подписали Заключителния акт на Съвещанието за Сигурност и Сътрудничество в Европа, Хелзинки

            До Негово Превъзходителство лорд Ръсел Джонстън, Председател на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), (с молба за препращане до Комитета по мониторинг на Съвета на Европа относно спазването от българската държава на европейските стандарти), Страсбург, Франция

            До Българската телеграфна агенция

            До информационна агенция “Балкан”

            До информационна агенция “София-прес”

            До всички български и чуждестранни медии в България

            До Централния държавен архив,

            Господин Президент,

            Господин Главен прокурор,

            Господин Министър,

            Ваши Превъзходителства,

            Господа,

            Днес, петък, 25 юни 1999 г., във връзка със станали един ден преди това във Висшия съдебен съвет скандали по повод ролята на Бойко Рашков в разследването на убийството на 47-ия премиер на България Андрей Луканов, във вестниците за първи път се появи “разшифровка” на появилия се в медиите около един месец преди това инициал “Р. П.” на лицето, което е било отдавна арестувано като един от главните заподозрени в убийството.

            До днес в медиите се лансирваше версията, че въпросното лице е виден бизнесмен на зърнени храни и че е от гр. Плевен; за аналитиците съдържанието на медийните информации в това отношение разкриваше оперативно-манипулативния почерк на тайните служби и почти ясното и отвличащо вниманието внушение, че става въпрос за кмета на Плевен Румен Петков; от своя страна пък въпросният кмет се присмя на операцията на тайните служби и заяви, че такова лице не съществува в града и че всичко е пропаганден мит и блъф.

            Днес, петък, 25 юни 1999 г., за първи път бе съобщено в медиите, че въпросното лице се казва Райко Петров, че е “известен зърнен бос” и че е от гр. Монтана.

*

            Господин Президент,

            Господин Главен прокурор,

            Господин Министър,

            Ваши Превъзходителства,

            Господа,

            Считам за нужно да Ви припомня, че вече доста отдавна съм дал публичност (във вестници, информационни бюлетини и документални книги) на фактите, които са ми известни относно колегите ми доц. Цветан Цветанов и доц. Илко Ескенази, като изрично съм подчертал, че ключът към разкриването на демонстративното убийство на първия и мистериозната смърт на втория се намира в архива на Държавна сигурност.

            Считам за нужно да Ви припомня, че много отдавна съм развил версията, че тяхната смърт е пряко свързана с факта, че те са били агент-провокатори на ДС, и че впоследствие съм намерил изрично документално потвърждение на тази си предварителна версия именно в разсекретените архиви на Шесто управление на ДС, отнасящи се за моето оперативно разработване и репресиране от тази тайна служба, където въпросните лица са били депозирали своите доноси относно мен.

            Считам за нужно да Ви припомня и това, че точно преди една година в специално изложение от 15 страници, адресирано до всички Вас, индексирано като “PLC-15” и датирано на 13 август 1998 г., съм предложил една възможна версия относно убийството на бившия министър-председател на България, виден политик и ключар на тайните на трансформацията на комунистическото в посткомунистическо мафиотско съкровище, която версия съм обосновал, позовавайки се на редица красноречиви факти и обстоятелства; подчертавам, че никой от Вас до днес не е пожелал да ми отговори каквото и да е по този въпрос и че тази стратегия всъщност ми е много добре позната и лесно обяснима.

            Считам за нужно изрично и публично да оповестя онова, което като свидетел зная за личността Райко Петров и което, според мен, би могло да има изключително важно значение при обсъждане на вероятността той да е участвувал по някакъв начин в механизма на убийството на Андрей Луканов.

            Райко Петров е роден в село Смоляновци, област Монтана. Селото се намира на 22 км от гр. Монтана и само на 4 км. от с. Клисурица - моето родно село. Бащата на Райко бе личен и много добър приятел на моя баща, и такива те бяха от детските си години до смъртта си. По това време двете села - Смоляновци и Клисурица - бяха включени в една общинска административна система (т. нар. “общински народен съвет”) и в една обща производствено-икономическа система (т. нар. Трудово кооперативно земеделско стопанство - ТКЗС), поради което хората от двете села контактуваха помежду си ако не ежедневно, то поне във всички случаи ежеседмично, а това даваше и добри поводи на бащата на Райко да гостува в дома на моя баща и на моя баща да гостува в дома на Райко.

            Ние с Райко се познаваме още от деца, в детските си години Райко бе близък с моя брат Камен и още по-близък с братовчед ми Цеко Цеков. Райко формално е завършил средно образование в гимназията в село Бели Мел, но той винаги е бил толкова отчайващо неграмотен, че всеки, който е разговарял с него, е оставал с впечатлението, че той няма даже и основно образование. В този смисъл днешните медийни внушения, че Райко Петров е виден бизнесмен не са нищо друго освен митология, създадена и поддържана с определена манипулативна цел.

            През 1982 г., когато по нареждане на Шесто управление на ДС бях уволнен от научната си работа в Българската академия на науките и в Юридическия факултет на Софийския университет, аз си заминах на село. Тогава именно във връзка с моето репресиране и по нареждане на генералите от Първи отдел при Шесто управление на ДС в София в Окръжно управление на МВР в гр. Монтана е било образувано т. нар. ДОР “Дракон”.

            По това време Райко вече е бил вербуван като агент-провокатор на местната служба на ДС и предвид близките отношения между нашите бащи и факта, че ние много добре се познаваме от деца, местните специалисти по политическите провокации “пренасочили” Райко към мен. Още при първата ни среща, когато Райко уж случайно дойде на село, за да ме види, аз безпогрешно разбрах, че той е изпратен при мен с провокативна цел; и изрично и недвусмислено го предупредих да стои далеч от мен - изрично му казах да предупреди агентурните си ръководители, че аз съм го разконспирирал и че е безсмислено да се опитват да го използуват по моите разработки.

            Райко обаче остана “прикачен” към братовчед ми Цеко Цеков, който по това време е бил разработван по строго секретната оперативна разработка ДОР “Лешояд”. Така в продължение на година и половина Райко бе плътно до братовчед ми Цеко Цеков и това, несъмнено, е отразено в документацията на посочената разработка. Нека обаче изрично подчертая, че в нарушение на гарантираните ми права от Закона за достъп до документите на бившата ДС, днес генерал Богомил Бонев отказва (с мълчалив отказ) да ми даде възможност да се запозная с материалите, включени в тази разработка; нека подчертая и това, че “новата ситуация”, свързана с личността на Райко Петров, по недвусмислен начин разкрива причините за този отказ - фактът, че генерал Богомил Бонев използува старите агенти и старите архиви на ДС за нови манипулации.

            През януари 1984 г. Райко Петров ме посети в дома на баща ми в село Клисурица и изрично ми каза, че вече е започнал да получава инструкции относно това по какъв начин и какво точно да лъжествиделествува против мен в подготвеното от ДС дело за моето осъждане. Той ми каза, че съгласно съществуващия план той е предвиден да се яви пред съда и “признае”, че аз съм го включил в моята противодържавна организация за разпространение на позиви (по това време действително гр. Монтана бе залят от позиви, разпространявани от “неизвестен извършител”), и че е трябвало да “признае” също така, че лично от мен знае подробностите относно планираните от мен терористични акции върху няколко от най-важните в града индустриални предприятия и административни сгради. Райко ми заяви, че от една страна не желае да лъжесвидетелства против мен за неверни неща, но от друга страна не знае как да се отърве от агентурните си ръководители, чиито имена изрично ми бе казал.

            В продължение на две седмици аз подложих на всестранен анализ цялостната ситуация и се убедих, че Райко действително е поставен пред нерешима за него морална дилема. Тогава, в края на януари 1984 г., предприех една доста проста “операция” - ние с баща ми посетихме бащата на Райко и аз му разказах за какво става въпрос. Бащата на Райко се закле, че с цената на всичко няма да позволи на сина си да свидетелствува срещу мен даже и да знае някакви истински факти, и че още повече няма да позволи на сина си да твърди пред съда неща, които въобще не са верни. Бащата на Райко с искрен религиозен ритуал се закле, че ако случайно не успее да предотврати явяването на сина му в съда против мен, то тогава самият той ще се яви в съдебната зала, за да разобличи публично сина си като лъжесвидетел и като провокатор на ДС. След всичкото това “мисията” на Райко Петров бе осуетена и дълго време той е бил наказан от агентурните си ръководители заради провала си.

*

            Всъщност, само около един месец след провала на Райко Петров, през март 1984 г., аз бях изпратен на заточение в химическите заводи в гр. Девня. Там бях насилствено събран в “работническо общежитие” с много криминални престъпници, включително и със специално изпратения агент-провокатор Валери Александров Димитров. През май бях арестуван, през юни Валери Алексансдров депозира свидетелските си показания пред следствието, а през декември 1984 г., и пред Софийския градски съд. Неговите показания бяха абсолютно точно копие на всичко онова, което е трябвало да лъжесвидетелствува против мен Райко Петров. Така, поради провала на Райко Петров висшето ръководство на Шесто управление на ДС е било принудено спешно да преструктурира плана си за моето осъждане и да си намери друг лъжесвидетел.

            Нека отбележа и още нещо - преди една година, през 1998 г., от архива на МВР получих пълно ксерокс-копие на ДОР “Твърдоглавия”, откъдето е видно, че Валери Александров е бил изпратен при мен в съответствие със специалния оперативен план, разработен и утвърден от множество генерали и полковници от Шесто управление на ДС. Днес, с Постановление от 22 април 1999 г. на прокурор от Върховната касационна прокуратура е образувано предварително производство за установяване на виновните лица, организирали и осъществили противозаконното ми осъждане на 12 години затвор по делото, по което като главен лъжесвидетел се бе явил Валери Александров, но по което първоначално е бил предвиден да се яви като такъв именно Райко Петров.

*

            Господин Президент,

            Господин Главен прокурор,

            Господин Министър,

            Ваши Превъзходителства,

            Господа,  

            Вече съм имал възможност да Ви уведомя, че Министърът на Вътрешните работи генерал Богомил Бонев в нарушение на Закона за достъп до документите на бившата ДС дълго време укриваше от мен факта на съществуването на още два тома на ДОР “Дракон”, с което искаше да скрие извършените от ДС спрямо мен престъпления. После стана недвусмислено ясно, че такива томове са съществували, но не стана ясно дали са били противозаконно укрити или са били унищожени. Във връзка с това с Постановление от 21 октомври 1998 г. прокурор от Прокуратурата на въоръжените сили образува предварително производство за издирване на двата изчезнали томове от архива на МВР, но до днес прокуратурата нито извършва някакво разследване, нито се произнася по въпроса. Очевидно задачата е да бъдат скрити престъпниците, които са укрили или унищожили въпросните два тома на ДОР “Дракон”; както и да бъдат скрити престъпниците, чиито имена и престъпления са описани в документите, съдържащи се в тези два томове. А именно в тези два томове се съдържа изключително ценната информация относно моето репресиране, включително и информацията, свързана с опитите на ДС да бъде използуван като лъжесвидетел по делото против мен именно Райко Петров.

            Или с други думи - в тези два томове се съдържа информация относно факта, че още през 1982-1984 г. Райко Петров е бил включен като важен агент-провокатор в изпълнението на специалните строго секретни планове, разработени от най-висшето ръководство в системата на Държавна сигурност, и е бил специално инструктирван  като агент-провокантор за лъжливи показания пред съд.

            Днес аз не коментирам “новата роля” на Райко Петров в сценария на новите тайни служби, следствието и прокуратурата, тъй като не разполагам с никакви факти в това отношение.

            Днес само припомням старите обективни факти и насочвам вниманието към разсекретената архивна документация на бившата ДС, откъдето е видно, че Райко Петров е участвувал в строго секретни разработки на бившите тайни служби, при които на него е била възлагана задачата да бъде главен лъжествидетел в съдебен процес.

            С оглед на това считам за уместно да препоръчам да бъдат прецизно потърсени отговорите на следните въпроси:

            1) Бил ли е агент-провокатор на бившата ДС Райко Петров? Моят категоричен отговор е, че той е бил такъв, но нека все пак бъдат потърсени и други доказателствени източници в това отношение.

            2) Кои са били неговите агентурни ръководители по времето, през което той е бил агент на ДС, и в какви икономически, силови, политически и властови (в новите тайни служби) комбинации участвуват днес тези бивши ченгета?  

            3) Превербуван ли е днес Райко Петров за агент на новите тайни служби - т. е. дали не е включен като Ван дер Любе в криминалните шедьоври на новите тайни служби?

            За мен като човек, който много добре познава това лице, е несъмнено, че Райко Петров е способен да бъде само строго подчинено подставено лице, при това лице, пряко подчинено на тайните (бивши и/или сегашни) служби.

            Изявите му като “бизнесмен” след 1990 г. ясно разкриват, че той е бил подставено лице именно на своите местни агентурни ръководители от бившата ДС, които пък са били подставени лица на своите висши ръководители от старата верига на ДС.

            Всички днешни твърдения, че Райко Петров е бил и/или е важен фактор в някакви си “звездни” (“орионовски”) или други икономически или силови групировки имат и биха имали стойност само ако се има предвид, че той е бил подставено лице, при това на лица, стоящи на най-високо място в структурата на бившите и/или сегашните тайни служби.

            25 юни 1999 г.                                                                      Янко Янков

tst

            Следващият по-долу текст е публикуван: 1) във в-к “24 часа” от  29 юни 1999 г.; 2) на с. 563 от Том 4 на документалната книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

Митичният търговец Р. П. бе агент на ДС  

            Считам за нужно изрично да оповестя онова, което зная за личността Райко Петров (бел. ред. задържания зърнен търговец). Това би могло да има важно значение при обсъждане на вероятността той да е участвувал по някакъв начин в механизма на убийството на Андрей Луканов.

            Райко Петров е роден в с. Смоляновци, Монтанско. Селото се намира на 4 км от Клисурица – моето родно село. С Райко се познаваме от деца, бащите ни бяха много близки. През 1982 г. по нареждане на Държавна сигурност бях уволнен от БАН и си заминах на село. По този повод в Монтана е било образувано т. нар. ДОР “Дракон”.

            По това време Райко вече е бил вербуван от ДС и предвид нашите близки отношения го “пренасочили” към мен. Аз разбрах и го предупредих да стои далеч от мен и да предупреди шефовете си, че съм го разконспирирал. Райко, обаче, остана “прикачен” към братовчед ми Цеко Цеков.

            Вътрешният министър Богомил Бонев дълго време укриваше от мен съществуването на още два тома на ДОР “Дракон”. Именно в тях се съдържа важна информация за опитите на ДС Петров да бъде използван за лъжесвидетел по делото срещу мен.

            За мен е несъмнено, че Петров е способен да бъде само строго подчинено подставено лице, пряко подчинено на бившите и/или сегашните служби.

                                               Янко Янков

tst

            Следващият по-долу текст е публикуван: 1) във в-к “24 часа” от  30 юни 1999 г.; 2) на с. 564 от Том 4 на документалната книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

Как Р. П. “уби” Луканов

            Конският доктор Райко Петров от Смоляновци, Монтанско, стана един от най-известните хора в държавата. Първо бе обвинен за убийството на Андрей Луканов, а сега заради него корят Бойко Рашков.

            В одисеята на Райко Петров има всичко, типично за българския бизнес от преходния период – връзки с Държавна сигурност, лоши кредити, далавери, хвалби, любовници, луксозни коли. Ордьовърът са тесните контакти с кръга “Орион” и с шефа на националното следствие Бойко Рашков.

            Вече близо две години Петров търка наровете в ареста на Специализираната следствена служба в София. Той е задържан на 22 септември 1997 г. във Варна. Свиждания и досега не са му разрешени. ( . . . )

            Как един селски ветеринар получава щедри кредити и развива крупен бизнес? Отговорът, може би, се крие в писмото на дисидента Янко Янков, получено в “24 часа”. То е изпратено също до президента, главния прокурор, вътрешния министър, Бойко Рашков и др.

            Янков, роден в близкото до Смоляновци село Клисурица, разказва за своето познанство с Райко Петров. Двамата се знаели от деца, бащите им били близки приятели. През 1982 г. Янков бил уволнен от БАН и Софийския университет по нареждане на ДС. Върнал се на село, а в Монтана срещу него ДС започнала разработката “Дракон”. Според Янков тогава Райко вече е бил вербуван за агент. Той се опитал да го провокира, но Янков го разконспирирал и изгонил. Повторно през 1984 г. Петров бил притиснат от ДС да лъжесвидетелствува срещу Янков, но той го разубедил с помощта на баща му. Според дисидента МВР и досега крие два тома от делото “Дракон”, в които били описани опитите Петров да бъде използван за лъжесвидетел срещу него. Той смята, че е вероятно зърненият търговец да е бил в услуга на службите и след 1990 г.

            ( … )                           Станимир Въгленов  

tst

            Следващият по-долу текст е публикуван на с. 61-69 от Том 5 на документалната книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

            До господин Петър Стоянов, Президент на България

            До господин Васил Гоцев, Министър на правосъдието и председателствуващ заседанията на Висшия съдебен съвет

            До г-н доц. д-р Никола Филчев, Главен прокурор на България

            До Техни Превъзходителства Посланиците на държавите, подписали Заключителния акт на Съвещанието за Сигурност и Сътрудничество в Европа, Хелзинки

            До Негово Превъзходителство лорд Ръсел Джонстън, Председател на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), (с молба за препращане до Комитета по мониторинг на Съвета на Европа относно спазването от българската държава на европейските стандарти), Страсбург, Франция

            Информационно копие: До Централния държавен архив

            До Информационно-справочния (библиотечен) отдел при Българската телеграфна агенция

            До всички български и чуждестранни  медии в България

            Господин Президент,

            Господин Министър,

            Господин Главен прокурор,

            Ваши Превъзходителства,

            Преди една година, на 13 август 1998 г., депозирах пред Вас едно синтетично написано, но въпреки това доста обемисто изложение от 15 (петнадесет) страници, плътно изписани със среден печатен шрифт. До днес обаче, във връзка с това изложение, нямам абсолютно никакъв отговор от абсолютно нито един от Вас.

            Впрочем, нямам никакъв отговор от Вас и на многобройните предшествуващи го изложения, в които съм поставил за разглеждане и решаване от Вас абсолютно същия въпрос и съпътствуващите го допълнителни въпроси.

            Защо никой от Вас досега не ми е отговорил абсолютно нищо? Дали Вашето мълчание не е изключително дълбоко свързано именно със същността на поставения от мен въпрос!?!  

            А всъщност: “за какво става въпрос?”.

*

            След няколко изрично отправяни ми през 1994-1995 г. предупреждения за убийство, включително и след неуспешен опит да бъда прегазен с кола на улицата (от личната техническа секретарка на видния мафиотски бос Димитър Иванов), на 29 декември 1995 г. претърпях т. нар. “пътнотранспортно произшествие”, при което получих средна телесна повреда - счупване на дясната ръка между рамото и лакътя.

            Това “произшествие”, естествено, би могло да бъде разглеждано и като “най-банално” събитие, ако обаче то не бе “обградено” “във времето и пространството” от изключително много и доста “странни” събития, факти и обстоятелства, повечето от които са подробно описани в множеството изпратени лично до Вас мои жалби и изложения (някои от тях са публикувани в официалния бюлетин на БТА, Пресслужба “Куриер”, други - в Том 2 на отпечатаната през 1995 г. моя книга “Документ за самоличност”, а трети са подготвени за отпечатване в Том 3 и Том 4 на същата книжна документална поредица). Тук и сега няма да припомням и да коментирам всичките тези “странни” събития, факти и обстоятелства, но ще се спра на най-основните.

            В най-общ и синтетичен вид, правният казус е следният:

            1) На 29 декември 1995 г. стана произшествието, при което бях осакатен;

            2) Още на другия ден след катастрофата един мой приятел от системата на властта бе успял (използувайки властническите си правомощия и легендирайки се с друга цел) тайно да получи копие от констативния протокол на дежурния следовател и веднага ми го бе дал (с уговорката да спомена името му едва в бъдещите си мемоари);

            3) В същото време, в продължение на почти два месеци, служителите от службата на МВР, занимаваща се с контрола и регистрацията на пътнотранспортните произшествия, упорито твърдяха пред изпратения при тях мой официален пълномощен представител (аз бях на легло и не можех да се движа), че такова произшествие въобще не е ставало и че при тях липсва документация за него;

            4) Отделно от това, в същото време, аз се обърнах към всички възможни служби от системата на МВР и прокуратурата (включително и до Министъра и до Главния прокурор) с искане да ми бъде дадена възможност да прочета съобщението за събитието, публикувано в т. нар. ежедневен “Бюлетин на МВР”, в който се отбелязват всички такива и подобни произшествия. Такъв достъп до този бюлетин никога не ми бе даден. Нещо повече - винаги упорито ми се отказваше даже и това да ми се каже, дали случката с мен въобще е била отразена в бюлетина или не е била отразена.

            Позовавах се на редица факти и обстоятелства, даващи ми правото на достъп до този бюлетин, но винаги ми се отказваше с аргумент, че бюлетинът е служебен и е само за служебни лица. По-специално претендирах, че до бюлетина имам правото на достъп най-малкото на следните основания: а) като пострадало лице; б) като представител на обществеността: ãкато ексдепутат от Великото Народно събрание (нещо, което е аналогично на екссенатор в САЩ); ãкато председател на политическа партия; ãкато председател на Съюз на юристите-демократи; ãкато ръководител на Институт за проучване и защита на човешките права. Отговорът винаги бе категоричен отказ, а аргументът бе, че тези ми качества не са ме правели “служебно лице”, а бюлетинът е “само и единствено за служебни лица”.

            Тъй като много добре знаех, че този бюлетин всекидневно се ползува напълно безпрепятствено от множество лица, които въобще нямат качеството “служебно лице” - от всички съществуващи по това време масмедии (радиостанции, телевизии и вестници) - коварно попитах дали журналистите от вестниците имат правото да ползуват бюлетина; отговорът бе, че те, макар и да нямат качеството на “служебни лица”, все пак имат това право. Веднага се легитимирах като собственик и директор на издавания по същото това време от мен в-к “Либерален конгрес”; изненадата на служителите от МВР от този ми аргумент бе изключително голяма, но ... въпреки това, отново ми бе отказано.

            След редица мои протестни изложения, през август 1996 г. получих официален отговор, подписан от директора на СДВР гр. София (рег. N М-07 от 02.08.1996 г.), според който, въпреки всичко, аз нямам правото на достъп до бюлетина, “тъй като бюлетинът е за служебно ползване” и “не може да бъде предоставен на граждански лица” (според този отговор излиза, че ежедневно ползващите го журналисти не са граждански, а са военни или служебни лица). Всичките ми по-нататъшни протести в това отношение оставаха пренебрегвани чрез абсолютно пълно мълчание.

            5) Разследването на “произшествието” започна едва три месеци след събитието (когато съгласно закона то вече отдавна е трябвало да е приключило!), и при това едва след като аз разпространих няколко специални изложения до посолствата в София, и освен това едва след като едно от тези изложения бе публикувано в пълен текст в три последователни бюлетини на БТА, Пресслужба “Куриер” (Виж: бюлетините от 05, 06 и 07 март 1996 г.).

            Всичките ми опити да мотивирам съответните прокурорски и следствени органи да обяснят поради какви причини разследването е започнало толкова късно (т. е. защо преди това, в продължение на три месеци, не са били предприемани никакви следствени действия), завършваха с пълен провал и пълно мълчание от страна на властта.

            6) При това, в противоречие със закона (т. е. без съответен, основан върху НПК, публичен властнически акт) разследването е започнато не от съответната Районна следствена служба, а от Националната следствена служба.

            Всичките ми опити да мотивирам прокурорските и следствените органи да отговорят на два изключително важни въпроси, завършваха с пълен провал и пълно мълчание от страна на властта. А тези два въпроси са следните: ã”Защо преди това Районната следствена служба въобще не е предприемала предвиденото от закона разследване, нито пък е била направила официален и валиден отказ от разследване?”; и ã”Защо Националната следствена служба е иззела за разследване това дело, което по закон въобще не е подследствено на нея, а е подследствено на Районната следствена служба?”.

            Остава единственото логично обяснение, че това е било направено, за да може властта да извърши беззаконието си по “най-авторитетен” начин. Единственото логично обяснение е, че: ãпървоначално е било възложено на Районната следствена служба да скрие чрез мълчалив отказ самия факт на престъплението, извършено против мен; ãобаче после, след като БТА разпространи навсякъде по света (не само в България!) информацията и след като тя стана известна и на западните посолства в София, престъпната роля на Районната следствена служба е била вече напълно изчерпана и Червената мафия и нейната държавна власт са прехвърлили задачата по скриването на престъплението против мен именно на Националната следствена служба.

            Така, на тази служба е била възложена строго секретната задача “да скрие истината по най-авторитетен инстуционален начин - да “придаде” на случилото се с мен характер на “случайно пътно произшествие” и да не позволи да се стига до разследване на версията за политическо покушение.

            7) Следователят от Националната следствена служба изключително дълго време отказваше да потърси и разпита като “участници” или като “свидетели” на събитието двама руснаци, появили се по странен начин на мястото, при това с модерна западна лека кола със софийска регистрация и с мобифони, включени в българската телекомуникационна система.

            Едва след едногодишни мои множество протести бе направена официална “паспортна справка” и бе установено, че единият е с фалшив паспорт, а другият “просто случайно” е бил влязъл в България само няколко дни преди събитието и е напуснал България пак няколко дни веднага след събитието.

            В същото време следствието категорично отказа да установи чия е била леката кола и чии са били двата мобифона, които тези странни руски туристи са използували за съвсем краткия си и доста мистериозен престой в България.

            8) Заслужава специално внимание факта (който може лесно да бъде установен и чрез най-елементарен преглед на материалите в следственото дело), че следователите по делото категорично са отказвали да протоколират моето становище и описание  на фактите и обстоятелствата, при които бях осакатен.

            Или с други думи - от материалите по делото е пределно очевидно, че следователите са се стремели да “подредят” документацията така, че: ãв делото на всяка (включително и престъпна) цена да липсват моите автентични показания и описания на случката, даващи основание да се счита, че става въпрос за политическо покушение; и ãв същото време нещата да изглеждат така, сякаш става въпрос само и единствено за най-банално произшествие.

            9) Разполагам с ксерокс-копие от един изключително интересен документ.

            Върху този документ има поставен печат, от който е видно, че той е регистриран с вх. N 942 от 22.07.1998 г. в служба “Информация и архив” при Министерството на вътрешните работи. И друг печат и текст, от които е видно, че този документ е бил изготвен от Регионалната дирекция на вътрешните работи в гр. Монтана, при това по изричното искане на Министерството на вътрешните работи.

            От съдържанието на този документ е видно по категоричен начин, че именно през 1996 г. са били приключили справките във връзка с една от строго секретните разработки по отношение на мен, извършена от сегашната Държавна сигурност.

            Все пак от този документ не е видно кога всъщност е била започнала тази строго секретна разработка по отношение на мен, но е напълно логично да се предложи, че тя е била започнала най-малко една, две или три години преди това, т. е. през 1993 г., 1994 г. или 1995 г.

            От съдържанието на този документ не е видно какъв е бил характерът на тази разработка, но намирането на отговора в това отношение съвсем не е трудна задача - достатъчно е да препрочетете всичките ми написани до Вас жалби и изложения през този период, съдържащи исканията за извършване на разследване на престъпленията, извършени по отношение на мен, моите близки и представляваните от мен организации.

            А това няма да е никак трудно - ще бъде достатъчно да прочетете книгата, в която съм събрал, систематизирал и публикувал абсолютно всички изложения до Вас, както и абсолютно всички споменавания на моето име във вестниците - това е Том 2 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, издадена през декември 1995 г.

            10) И накрая - до днес нямам абсолютно никаква информация относно това, каква е съдбата на това разследване.

            Нека Ви припомня, че все пак става въпрос за извършено тежко престъпление, при което аз съм осакатен!

            И че като пострадало лице и свидетел на престъплението аз имам известни права, които обаче са нарушавани по най-брутален начин.

            По същество става въпрос за това, че в Специализираната Национална следствена служба е налице образувано следствено дело, по което обаче вече четири години не се извършва никакво разследване, по което брутално се нарушават моите права като пострадало лице.

            А нима този факт сам по себе си не е едно от красноречивите доказателства, че осакатяването ми е било станало при условията на изпълнението на специална операция на мафията и на държавната власт, т. е. при условията на т. нар. политическо покушение?!

            И нима този факт не е едно от красноречивите доказателства, че задачата, възложена от Червената мафия на прокуратурата и на следствието е именно да бъдат скрити престъпниците и престъплението, извършено против мен?!

*

            Господин Президент,

            Господин Министър,

            Господин Главен прокурор,

            Ваши Превъзходителства,

            Пледирам за Вашата ангажираност относно това да мотивирате прокурорите от Софийска градска прокуратура и следователите от Специализираната Национална следствена служба да спрат с нарушаването на правата ми като пострадало лице и свидетел на извършеното тежко престъпление.

            06 август 1999 г.                                                                  Янко Янков

tst

            Следващият по-долу текст е публикуван на с. 351-359 от Том 5 на документалната книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

            До г-н Никола Филчев, Главен прокурор на България, София – 1000

            Информационно копие:

            1. До техни Превъзходителства Посланиците, акредитирани в България от държавите, членове на Съвета на Европа София  

            2. До Европейския съд за защита на правата на човека при Съвета на Европа, Страсбург, Франция  Към Жалба № 55604/00

            Господин Главен Прокурор,  

            След няколко изрично отправяни ми през 1994-1995 г. предупреждения за убийство, включително и след един неуспешен опит да бъда прегазен с кола (от личната техническа секретарка на видния мафиотски бос Димитър Иванов), на 29 декември 1995 г. претърпях т. нар.”пътнотранспортно произшествие”, при което получих средна телесна повреда – счупване на дясната ръка между рамото и лакътя.

            Естествено, това произшествие би могло да бъде разгледано като едно “най-банално събитие”, ако, обаче, то не бе “обградено” “във времето и пространството” от изключително много “странни” събития, факти и обстоятелства, повечето от които са подробно описани в множество изпратени до Главния прокурор Иван Татарчев писмени изложения, които изложения са публикувани в официалния бюлетин на БТА, Пресслужба “Куриер”, както и в Том 2 на моята книга “Документ за самоличност” (екземпляр от която Вие, г-н Филчев, имате). Естествено, съвсем не е малък броят и на изложенията до Главния прокурор Иван Татарчев, които не успях да публикувам, но които съм подготвил за публикуване[3].

            След множество отделни изложения, засягащи отделни спешни текущи нужди от моя реакция на зловещата роля на следователите и прокурорите, занимаващи се със случая по станалото с мен “пътно-транспортно произшествие”, на 13 август 1998 г. отправих специално синтетично-обобщаващо изложение от 15 (петнадесет) страници, индексирано като “PLC-15”[4] и адресирано до Главния прокурор Иван Татарчев и до други инстанции. Сигурен съм, г-н Филчев, че Вие сте го прочел отдавна, защото по-късно, при личната ни среща преди да замина за Великобритания, аз Ви дадох копие от това изложение и Вие не само обещахте, че ще го прочетете, но и обещахте, че ще вземете официални законосъобразни мерки във връзка с него.

            Все пак, както вече Ви споменах (в едно от предишните ми изложения), макар и да считам, че от юридико-институционална гледна точка всичките ми изложения до Вашия предшественик Иван Татарчев несъмнено и категорично имат статуса на изложения, адресирани и до Вас, и че Вие носите отговорност и за тяхното законосъобразно “служебно движение” по време на Вашия мандат, аз, без да омаловажавам това, все пак, като израз на “добри чувства и намерения” съм съгласен да ги отгранича (поне до известна доста висока степен) от тези изложения, които съм писал персонално до Вас и съм депозирал във Вашата канцелария.

            Така, изхождайки от тези именно съображения, аз се позовавам на това, че на 06 август 1999 г. адресирах лично до Главния прокурор Никола Филчев и предоставих в канцеларията на Главна прокуратура едно изложение от 5 (пет) страници, индексирано като “PLC-104”, в което интерпретирах същите факти и обстоятелства и поставих напълно ясни искания.

            По това мое изложение никога не получих никакъв отговор – нито от Вас, нито от който и да е от Вашите подчинени прокурори.

            Господин Главен прокурор,  

            Нека сега отново Ви възпроизведа ситуацията, на която от правно гледище аз съм свидетел на престъплението и потърпевш от престъплението.

            1) На 29 декември 1995 г. стана пътно-транспортно произшествие, при което бях осакатен – получих средна телесна повреда.

            2) На другия ден един мой приятел от системата на държавната власт извънпроцесуално (т. е. тайно от самата власт) ме снабди с копие от констативния протокол на дежурния следовател.

            3) После, докато в продължение на два месеци аз не можех да се движа и мой официален пълномощен представител е искал да получи по официален начин от служителите на МВР протокола за катастрофата, същите тези служители най-упорито са му казвали, че такова пътно-транспортно произшествие въобще не е ставало, тъй като при тях липсва документация за такова събитие. Когато по-късно и аз посетих същата служба, тези служители и на мен ми казаха същото, а като им показах гипсираната си ръка, те с ехидност ми казаха, че просто съм “паднал по стълбите” или че “жена ми ме е набила” и така ми е била счупена ръката, и че аз недобросъвестно се опитвам да обвинявам други за това. 

            4) Отделно от това, през същото време, чрез писмени изложения се обърнах към всички възможни служби от системата на МВР и на прокуратурата, включително и до Министъра и до Главния прокурор, с искане да получа достъп и възможност да прочета ежедневния официален “Бюлетин на МВР”, в който се отбелязват такива произшествия. Такъв достъп и такава възможност, обаче, до ден днешен въобще не съм получил. Аргументът бе железен и непоклатим – този бюлетин е само за “служебни лица от системата на МВР и прокуратурата”. Позовавах се на редица факти и обстоятелства, даващи ми право да достъп до този “Бюлетин”, но всичко бе напразно.

            По-специално претендирах, че правото ми на достъп до този “Бюлетин” произтича от следните факти и обстоятелства и по същество е мое право: а) като пострадало и заинтересовано лице; б) като представител на обществеността: ãкато ексдепутат от Великото Народно събрание, т. е. нещо аналогично на екссенатор в САЩ; ãкато Председател на политическа партия, която при това е била и парламентарно представена партия и е имала депутати в два парламента; ãкато Председател на Съюз на юристите-демократи; ãкато ръководител на Институт за проучване и защита на човешките права.

            Независимо от всички тези аргументи, отговорът винаги е бил категоричен – че тези ми качества съвсем не ме легитимирват като “служебно лице”, имащо право на достъп до един ежедневен “Бюлетин на МВР”, в който се отразяват станалите пътно-транспортни произшествия.

            Тъй като много добре знаех, че този “Бюлетин” всекидневно се ползува напълно безпрепятствено от множество лица, които въобще нямат качеството “служебно лице”, но които работят в масмедиите (вестниците, телевизията и радиото), аз коварно попитах дали журналистите имат право да ползуват този “Бюлетин”. Отговорът бе, че те, макар и да нямат качеството “служебно лице”, все пак имат право да ползуват този “Бюлетин”. Веднага се легитимирах като собственик и като директор на издавания от мен в продължение на 6 (шест) години вестник “Либерален конгрес”; изненадата на служителите от МВР бе изключително голяма; казаха ми, че вече имам право да прочета този мистериозен “Бюлетин”, отидоха да ми го донесат, а после … без да ми обясняват поради какви съображения, пак ми казаха, че нямам право да го прочета.

            След редица писмени протести до Министъра на вътрешните работи и до Главния прокурор, през август 1996 г. получих официален писмен отговор, подписан от Директора на СДВР в София (рег. N М-07 от 02.08.1996 г.), с който вече писмено, най-официално и окончателно ми се казва, че нямам право на достъп до този “Бюлетин”, “тъй като бюлетинът е за служебно ползване” и “не може да бъде предоставен на граждански лица” (от което излиза, че журналистите, които са го ползували и го ползуват ежедневно, не са граждански, а са военни или служебни лица).

            Всичките ми следващи писмени протести и искания в това отношение оставаха в мъглата на пълното мълчание както на службите на МВР, така и на прокуратурата, включително и на Главния прокурор.

            5) Успоредно и след всичко гореописано, разпространих копия от всичките ми изложения сред дипломатите във всички посолства в София.

            6) Синтезираните изложения на фактите и обстоятелствата, описани от мен, бяха публикувани в два последователни Бюлетина на БТА, пресслужба “Куриер” от 06 и 07 март 1996 г.

            7) Едва след като властите разбраха, че моите изложения са получили широка медийна разгласа и са станали информационно достояние на дипломатите от посолствата в София, е било разпоредено извършването на разследване. Копие от Постановлението на прокурора в това отношение, обаче, въобще не ми бе предоставено, въпреки изричното законово изискване в това отношение.

            8) При това, разследването е започнало в пълно противоречие със законовите изисквания. Съгласно законовите изисквания извършването на разследването е от компетентността на съответната Районната следствена служба. Разследването, обаче, е започнато от Националната следствена служба.

            Всичките ми опити да мотивирам прокурорските и следствените органи да отговорят на два изключително важни въпроси във връзка с това винаги са завършвали и до днес все още завършват с пълен провал и с пълно мълчание от страна на властта.

            Тези два въпроси са следните: а) “Защо преди това Районната следствена служба въобще не е предприемала предвиденото от закона разследване, което е била длъжна да предприеме, и защо не е направила официален, валиден и мотивиран отказ от разследване?”; б) “Защо Националната следствена служба е иззела за разследване това дело, което по закон въобще не е подследствено на нея, а е подследствено на Районната следствена служба?”.

            Според мен единственото логично обяснение е, че това е било направено, за да може държавната власт най-ефективно да изпълни поръчката на своите господари от Червената мафия и да обезпечи беззаконието си по “възможно най-високоинстанционен и най-авторитетен начин”.

            Според мен: първо, първоначално извършването на беззаконието е било възложено на Районната следствена служба, която е имала задачата да крие възможно най-дълго време факта на съществуването на престъпното събитие и чрез мълчалив отказ от правосъдие да скрие извършеното против мен престъпление; второ, след като, обаче, БТА разпространи навсякъде по света (т. е. не само в България!) информацията и след като тя стана известна и на посолствата в София, престъпната роля на Районната следствена служба вече е била напълно изчерпана и Червената мафия е прехвърлила задачата по скриването на престъплението против мен на друго свое звено – на Националната следствена служба.

            Така именно на Националната следствена служба като най-висшестояща и формално (но не и съдържателно) като “най-авторитетна” следствена служба е била възложена от тайните държавни служби и от Черваната мафия строго секретната задача “да скрие истината за събитието”, като му придаде характер на “случайно пътно-транспортно произшествие” и с всички възможни средства не позволи да се стига до разследване на версията за политическо или друг вид покушение.

            9) Следователят от Националната следствена служба изключително дълго време отказваше да потърси и да разпита (и в крайна сметка въобще не разпита) като “участници” или като “свидетели” на събитието двама руснаци, появили се по най-странен начин на мястото на събитието. Тези руснаци се появиха с изключително модерна и извънредно скъпа западна лека кола със софийска регистрация и с мобифони (или GSM-апарати, включени в българската телекомуникационна система). Те именно ме откараха с колата си в Института за бърза медицинска помощ “Пирогов”, където дежурният следовател се оказа човек, когото познавах и когото помолих да запише в официалната книга паспортните данни на руснаците, и той го направи веднага.

            После мои приятели ми услужиха, като ми разкриха някои важни “паспортни тайни”. В крайна сметка се оказа, че: ãединият от руснаците е бил с фалшив паспорт; ãдругият руснак “случайно” е бил влязъл в България само няколко дни преди събитието с мен и пак “случайно” е напуснал България само няколко дни веднага след събитието; ãимето на единия руснак съвпада с името на едно от заподозрените лица във връзка с убийството на експремиера Андрей Луканов; ãслучилото се с мен е било станало точно в деня, в който Луканов “случайно” не е имал охрана, и за който ден по-късно бе съобщено, че е било планирано да бъде убит, но се е било случило нещо, което е осуетило покушението; ãсъбитието с мен е станало в непосредствена близост до мястото, на което няколко месеца по-късно действително бе убит А. Луканов.

            В същото време, въпреки моите категорични настоявания, следователят от Националната следствена служба най-категорично отказваше да проведе разследване за установяване: ãчия е била леката кола, управлявана от руснаците през време на краткият им мистериозен престой в България; и ãчии са били двата мобифони, включени в системата на българските телекомуникации.

            10) Специално внимание заслужава изключително лесно установимият от материалите по делото факт, че следователите категорично са отказвали да протоколират моето становище и описание на фактите и обстоятелствата, при които бях осакатен.

            От материалите по делото е видно, че следователите са се стремяли да “подредят” документацията така, че: а) в делото на всяка цена да липсват моите автентични показания и описания на случката, даващи основание да се прави проверка и на версията за политическо покушение върху мен или за някаква друга политическа или терористична стратегия и престъпна игра; б) в същото време нещата да бъдат външно видимо подредени така, че да “обосновават” единствено версията за “банално пътно-транспортно произшествие”.

            11) Разполагам с ксерокс-копие от един изключително важен строго секретен документ. Върху този документ има поставен печат, от който е видно, че е регистриран с вх. N 942 от 22.07.1998 г. в служба “Информация и архив” при Министерството на вътрешните работи. Върху този документ има и друг печат, от който е видно, че този документ е бил изготвен от Регионалната дирекция на вътрешните работи в гр. Монтана. От този документ е видно, че той е бил изготвен в резултат на изричното искане от страна на Министерството на вътрешните работи.

            От съдържанието на този документ е видно по абсолютно категоричен и безспорен начин, че именно през 1996 г. са били приключили справките във връзка с една от строго секретните разработки по отношение на мен, извършена от сегашната Държавна сигурност.

            А това означава, че по време на събитието, което е станало с мен, аз съм бил обект на строго секретна разработка от страна на тайните служби на МВР. Кога точно е било започнало началото на тази строго секретна разработка от този документ не е видно, но е напълно логично да се предположи, че това е било станало най-малко една или две-три години по-рано.

            От съдържанието на този документ не е видно какъв е бил характерът на тази строго секретна разработка, но намирането на отговора в това отношение съвсем не е трудна задача.

            Господин Главен прокурор,

            Вече не се ли досещате, че до днес нямам абсолютно никаква информация относно това, каква е съдбата на това разследване, и до днес по никакъв начин не ми е възможно да получа достъп до делото, свързано с разследването на моето осакатяване чрез нанасянето ми на средна телесна повреда?!?

            Нека пак изрично подчертая, господин Главен прокурор, че става въпрос за тежко престъпление, при което аз съм осакатен! 

            И че съгласно българските закони и международноправните ангажименти на България, аз като пострадало лице и като свидетел на престъплението все пак имам някакви гарантирани права, които по най-брутален начин са нарушени от българските власти, включително и от различните нива на прокуратурата, при това включително и от нивото на Главната прокуратура, т. е. включително и от ръководеното от Вас ведомство.

            По същество, господин Главен прокурор, става въпрос за това:

            1) че е налице престъпление, извършено още през декември 1995 г.;

            2) че в Специализираната следствена служба е налице образувано още през април 1996 г. следствено дело;

            3) че до днес, вече 7 (седем) години, не се извършва никакво разследване или каквото и да е друго “движение” по делото;

            4) че нямам никаква официална информация за хода по разследването и нямам никакъв достъп до материалите по делото;

            5) че абсолютно всичките ми права са най-брутално нарушени.

            Господин Главен прокурор,

            Настоявам за Вашето спешно разпореждане да бъдат спазени всичките законови изисквания: 1) както във връзка с престъплението, извършено по отношение на мен на 29 декември 1995 г.; 2) така и във връзка с изключително многобройните престъпления, извършени след това във връзка и по повод задължението на следствените и на прокурорските органи за извършване на разследване и за оказване на реално правосъдие.

            13 октомври 2001 г.                                                           Янко Н. Янков

tst

            Следващият по-долу текст е публикуван в ИНТЕРНЕТ, www.iankov.com и е подготвен за печат в Том 7 на документалната книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

            До техни Превъзходителства Посланиците, акредитирани в България от държавите-членове на Европейския съюз, Европейската комисия на ЕС, САЩ и Швейцария 

            До Президента бул. “Княз Дондуков” № 2 1000 София  

            До Главния прокурор бул. “Витоша” № 2 1000 София  

            Относно ПОЛИТИЧЕСКОТО ПОКУШЕНИЕ, осъщественото върху мен на 29 декември 1995 г.

            Информационно копие:

            До Генералния директор и Специалния справочен отдел и архив на Българската телеграфна агенция (БТА) бул. “Цариградско шосе” № 49 1124 София

            Ваши Превъзходителства,  

            ваши престъпни нискойерархични (държавно-властнически) слуги на българския мафиотски режим,

            На 29 декември 1995 г. с мен се случи събитие, в резултат на което спешно бях отведен в Катедрата по травматология на Института за бърза медицинска помощ „Пирогов” в София, откъдето по-късно получих т. нар. „Епикриза”, удостоверяваща диагнозата „Фрактура хумери дек. Мултифрагментоза. Контузио торацис дек.”, юридическото наименование на която медицинска диагноза е „средна телесна повреда”.

            Същият ден, на 29 декември 1995 г., дежурният следовател А. Ефтимов е съставил т. нар. „Констативен протокол”, с който е удостоверил осъществяването на т. нар. пътно-транспортно произшествие, при което е пострадал пътуващият в лекия автомобил Янко Николов Янков.

            За сведение тези два документи са публикувани от мен на с. 43 и 44 от Том 3 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

            Също така за сведение трябва да бъде отбелязано и обстоятелството, че това трагично събитие е било станало в контекста на изключително конфликтната политическа атмосфера, в която лично аз (като лидер на една от основните политически партии, действуващи на политическата сцена) участвувах максимално активно и се намирах в крайно остър конфликт както директно с ръководителите на мафията, така и с подчинените на същата тази мафия управляващи политически партии, така и с институционалния слуга на мафията - правителството.

            Именно поради всичкото това както тогава, така и днес моето еднозначно, изрично и категорично мнение е, че в случая става въпрос за прецизно планирано и осъществено от българския филиал на руската Червена мафия ПОЛИТИЧЕСКО ПОКУШЕНИЕ и ТЕРОРИСТИЧЕН АКТ.

            Тази моя теза съм развил изключително прецизно и пространно в депозираните при Главния прокурор следни изложения:

            1) дата 29 февруари 1996 г.; текстът на това изложение е публикуван: а) в три части на Бюлетин на БТА. Пресслужба Куриер, брой 46 (1601) от 05 март 1996 г., брой 47 (1602) от 06 март 1996 г. и брой 48 (1603) от 07 март 1996 г.;  б) на с. 63-71 от Том 3 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”;

            2) дата 29 април 1996 г.; текстът на това изложение е публикуван на с. 96 отк Том 3 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”;  

            3) дата 06 май 1996 г.; текстът на това изложение е публикуван на с. 99-100 от Том 3 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”;

            4) дата 10 май 1996 г.; текстът на това изложение е публикуван: а) в Бюлетин на БТА. Пресслужба Куриер, брой 80 (1635) от 23 май 1996 г.; б) на с. 100-107 от Том 3 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”;

            5) дата 11 май 1996 г.; текстът на това изложение е публикуван: а) в Бюлетин на БТА. Пресслужба Куриер, брой 81 (1636) от 28 май 1996 г.; б) на с. 108-111 от Том 3 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”;

            6) дата 13 август 1998 г.; текстът на това изложение е публикуван на с. 450-473 от Том 3 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”;

            7) дата 14 август 1998 г.; текстът на това изложение е публикуван на с. 473-476 от Том 3 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”;

            8) дата 05 декември 1998 г.; текстът на това изложение е публикуван на с. 342-355 от Том 4 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”;

            9) дата 06 декември 1998 г.; текстът на това изложение е публикуван на с. 356-358 от Том 4 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”;

            10) дата 10 декември 1998 г.; текстът на това изложение е публикуван на с. 361-365 от Том 4 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”;

            11) дата 06 август 1999 г.; текстът на това изложение е публикуван на с. 61-69 от Том 5 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”;

            12) дата 13 октомври 2001 г.; текстът на това изложение е публикуван на с. 351-359 от Том 5 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”;

            Ваши Превъзходителства,  

            ваши престъпни нискойерархични (държавно-властнически) слуги на българския мафиотски режим,

            Настоявам да бъдат събрани на едно место и комплектовани в една преписка всичкита така посочени по-горе мои изложения във връзка с политическото покушение, осъществено върху мен;

            Настоявам да ми бъде даден най-обстоен отговор на абсолютно всички поставени от мен въпроси и развити правни тези.

            31 август 2006 г.                                                      Янко Н. Янков 

* * *

            Следващият по-долу текст е публикуван в ИНТЕРНЕТ, www.iankov.com и е подготвен за печат в Том 7 на документалната книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

            До Главния прокурор бул. “Витоша” № 2 1000 София  

            Относно ПОЛИТИЧЕСКОТО ПОКУШЕНИЕ, осъщественото върху мен на 29 декември 1995 г. Към: 13420 / 31.08.2006 г.

            До Президента бул. “Княз Дондуков” № 2 1000 София

            До техни Превъзходителства Посланиците, акредитирани в България от държавите-членове на Европейския съюз, Европейската комисия на ЕС, САЩ и Швейцария 

            Информационно копие: До Генералния директор и Специалния справочен отдел и архив на Българската телеграфна агенция (БТА) бул. “Цариградско шосе” № 49 1124 София

            Ваши Превъзходителства,

            ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

1.

            Обръщам специално внимание върху факта, че текстовете на моите писма до Главния прокурор, имащи датите 29 февруари 1996 г., 10 май 1996 г. и 11 май 1996 г.: ►се намират не само в архива на Главния прокурор; ►са публикувани не само в моята документална книжна поредица; но и ►са публикувани в Бюлетин на БТА. Пресслужба Куриер, брой 46 (1601) от 05 март 1996 г., брой 47 (1602) от 06 март 1996 г., брой 48 (1603) от 07 март 1996 г., брой 80 (1635) от 23 май 1996 г. и брой 81 (1636) от 28 май 1996 г.

            Обръщам специално внимание върху факта, че: ►досега въобще не ми е отговорено на въпросните официални и изрични искания за извършване на досъдебно разследване на описаните престъпни факти и обстоятелства; ►с факта на пълното пренебрегване на тези мои искания за разследване Главния Прокурор и подчинените му прокурори, на които са били възложени преписките, по недвосмислен начин са демонстрирали своята категорична обвързаност с престъпниците, срещу които съм поискал извършването на съответните разследвания, във връзка с което непреклонно настоявам да образувате наказателно пресладване не само срещу така посочените в тези изложения престъпници, но и срещу прокурорите, които по престъпен начин, в интерес на престъпниците и в моя вреда, са направили всичко възможно да не се стигне до преследване на престъпниците.

2.

            Обръщам специално внимание върху факта, че в моето официално писмо от 13 август 1998 г., адресирано до Главния прокурор, изрично и ясно съм записал следното:

  Всичките гореописани изключително странни и изключително показателни факти, обаче, съпоставени и включени във веригата на факти от един друг и особено важен порядък, разкриват възможността за логическото обосноваване на една доста особена работна хипотеза, която би могло да бъде подложена на следствено проверяване.

  Не твърдя, че тя непременно и неизбежно е вярната, но категорично твърдя, че тя е една от вероятните и една от възможните. При това, убеден съм, че именно и може би единствено през нейният “зрителен ъгъл” придобиват своето адекватно обяснение всичките гореописани странности на българското правосъдие.

  А освен това, тази “работна хипотеза” се нуждае от проверка и поради “особеният факт”, че разследването на веригата от фактите от този “друг порядък” отдавна е достигнало до “задънена улица” -  става въпрос за разследването на убийството на Андрей Луканов.

  Както вече е известно от предоставените ми от архива на Държавна сигурност материали, още от 1971 г. до 1990 г. аз съм бил непрекъснато следян и разработван, наред с всичко останало, и като човек, готов на терористични действия.

  Освен това, от бюлетините на Amnesty International е видно, че българското Правителство и Министерството на правосъдието са имали практиката да изпращат до международните правозащитни организации и до специалните служби на отделните държави най-официални документи (все пак документи с невярно съдържание по смисъла на Наказателния кодекс), според които е било официално доказано, че аз съм терорист.

  С тези материали Държавна сигурност е имала готовността във всеки избран от нея момент да “докаже” чрез измислени от нея веществени доказателства, аналитични и психологически справки и изследвания “на независими (от себе си) специалисти”, че моето “нередовно”, но все пак “наказателноотговорно” съзнание много отдавна е било “настроено на терористична вълна”, но високият ми престъпен интелект само е изчаквал да намери подходящ и “достоен” обект, който при това да символизира както виновника за личната ми трагедия, така и виновника за трагедията на нацията. И изведнъж аз съм “идентифицирал” като отговарящ на тези условия и изисквания именно Андрей Луканов.

  Още повече, че всички знаят за това, че като сенатори във Великото Народно събрание ние с него си обменихме доста остри реплики, при които аз официално го нарекох “престъпник”, а той поиска да ме съди за обида; че после двубоят ни се пренесе в студиото на Националната телевизия (Луканов направи изявление първо във в-к “Дума”, после в телевизионната програма “Панорама” и после пак във в-к “Дума”; виж януари-февруари 1991 г.; аз пък му отговорих в телевизионната програма “Панорама” на 09 февруари 1991 г.); всички знаят, че на всичките си пресконференции аз не съм пропускал изрично да определя Андрей Луканов като „резидент на КГБ, подготвил и осъществил „Перестройката” в България”, а също и като „баща на българския филиал на Червената мафия”.

  Това и други подобни факти са били напълно достатъчни да обосноват тезата, че аз съм имал достатъчно основания да осъществя убийството на Луканов. А службите да бъдат наградени за това, че са ме ликвидирали още по време на акцията ми.

  С което всички проблеми на разследването ще бъдат решени и няма да има мъчително разследване, безрезултатно търсещо убиеца в продължение на много години. Било е нужно само едно: в подходящия момент да бъда отведен при Андрей Луканов. И задачата на руснаците е била именно тази - да ме отведат при Луканов, да го убият, а после службите да си свързаш работата с мен.

  Само че Съдбата направи така, че ми счупи дясната ръка. А със счупена ръка не ставам за въпросния план. Именно поради това руснакът, дошел в България само няколко дни преди това е трябвало спешно да замине пак няколко дни след това. Именно поради това следствието не иска да открие чия е била леката кола и чии са били мобифоните, както и с кого са разговаряли руснаците, когато са дошли на “местопроизшествието” (добре известно е, че мобифонната централа води касетофонни записи на всички разговори на своите абонати!).

  Любопитно е, че девет месеца след събитието с мен, когато на 2 октомври 1996 г. Луканов бе убит, вестниците съобщиха, че именно и точно по това време, когато бе станало събитието с мен, отговорника по сигурността в “Топенерджи” Николай Николаев е знаел, че “Луканов е белязан”, че “този фатален изход е бил отдавна планиран”, че фирмата “Омега БМ”, която е охранявала А. Луканов до февруари 1996 г., когато охраната е била поета от Националната служба за охрана, вече няколко пъти е била получавала сериозни данни за опасност, за планове и опити за ликвидиране на А. Луканов, и че именно във връзка с това отговорника по сигурността е бил изпратил специално писмо до тогавашния Министър на вътрешните работи Любомир Начев, и така е била осигурена държавната охрана на Луканов. (По-късно, на 15 април 1996 г. обаче генерал Димитър Владимиров внезапно свалил опеката си над А. Луканов, като се мотивирал устно, че всъщност заплаха за живота на депутата няма, и така охраната била свалена без писмена мотивация, без писмена заповед и без подпис на поелия отговорността за това.).

  Онова, на което изрично и категорично наблягам е, че още през ноември и декември 1995 г. (т. е. когато става и “събитието” с мен!) отговорника по сигурността на фирмата, охраняваща Андрей Луканов, вече е разполагал и е бил предоставил на Министъра на вътрешните работи достатъчно убедителни доказателства за планирано покушение над Луканов; и че през февруари 1996 г. Министъра на вътрешните работи вече е бил убеден в „наличието на достатъчно факти и основания за планираното покушение” и е осигурил държавана охрана.

  Онова, на което също така изрично и категорично наблягам е, че: така нареченото “пътно-транспортно произшествие” е станало “на алея Яворов, на 400 метра пред кръстовището със Симеоновското шосе” (вижте и Констативния протокол).

  А след като видите „Констативния протокол”, посетете мястото, за да видите нещо, което разследването по никакъв начин не желае да види.

  “Произшествието” е станало само на два метра от един мост; пространството под моста представлява тунел със ширина 5 метра и височина 2 метра и 50 см, и под този мост могат да бъдат паркирани няколко леки коли, включително и микробуси; че този мост е част от широка горска алея, която води направо до задния вход на оградата, ограждаща Руското посолство и жилищният комплекс на руснаците, работещи в посолството; че разстоянието от мястото на “произшествието” до входа на оградата на Руското посолство е 350-400 метра, и че разстоянието от Руското посолство до дома на Андрей Луканов също така е около 400 метра.

  Било ли е възможно планираният да бъде набеден като убиец на Андрей Луканов да бъде временно “настанен” в дипломатическият корпус на Руското посолство или на жилищатата на работещите в посолството, докато стане време да “бъде отведен” на мястото на “другото местопроизшествие”???

  И ако покушението над Андрей Луканов е било осъществено на 29-31 декември 1995 г., не е ли било възможно то да бъде свързано и с покушението над Президента на Македония Киро Глироров, осъществено само три месеца преди това, на 03 октомври 1995 г.?!?

(...)

  Така или иначе, налице е безспорният факт, че онези, които са започнали разследването относно т. нар. “пътно-транспортно произшествие” с моето участие въобще не желаят да проведат разследването и да го приключат.

  Аз не държа непременно да приемат предложените от мен версии, работни хипотези, анализи и изводи. Аз обаче настоявам те да ги запишат, анализират и после да ги приемат или отхвърлят. До днес обаче следственото дело, образувано с Постановление на дежурния следовател от 29 декември 1995 г. все още не е приключило и се прави всичко възможно да не приключи никога.

              13 август 1998 г. Янко Янков.

3.

            Ваши Превъзходителства,

            ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

            С мен бе станало т. нар. „тежко пътно-транспортно произшествие”, резултатите от което от юридическа гледна точка имат формалния характера на „средна телесна повреда”, а от политическа гледна точка – имат характера на политическо покушение.

            Във връзка с това „произшествие” прокурорските и следствените органи са извършили почти неизброим брой груби и брутални нарушения на съществуващите законови процесуални изисквания, и с това не само са направили всичко, което е било необходимо, за да се опитат да скрият истината за събитието, но и фактически по напълно недвусмислен начин са дали възможност да бъде считана за недвусмислено доказана именно версията за политическо покушение – при това в нейните две измерения: както евентуално само против мен, така и евентуално едновременно и против мен и против експремиера Андрей Луканов.

            Освен това, обръщам специално внимание върху обстоятелството, че като правило всички терористични покушения от подобен калибър, като този върху експремиера Андрей Луканов, задължително се осъществяват при наличието на сценариен вариант, наречен „Осуалд” – истинските убийци си осигуряват лице, което е удобно за набедяване като убиец, след което обезпечават присъствието на това лице на мястото на събитието, като накрая всичко приключва с убийството на набедения като убиец. И че ако този сценарии беше успял, съдебното дело по убийството на у експремиера Андрей Луканов днес нямаше да има този злополучен и дори водевилен характер и край.

            Категорично, ясно и непреклонно настоявам за пълен и обстоен отговор на всички аспекти на моите искания за разследване на така визираните в изложенията ми престъления.

            06 февруари 2007 г.                                                            Янко Н. Янков

***

Политическите убийства. Кн. IІ.

Кой ми попречи да убия вицепрезидента Ярослав Радев и експремиера Андрей Луканов

Българска, Първо издание

Автор: Янко Николов Янков

Редактор: Николай Владимиров Михайлов

Формат: 60 Х 84 / 16,  Издание на “Янус” ЕООД,

ISBN 954-8550-12-1 (Кн. 2), ISBN 978-954-8550-12-3

- - - - - - -

            В тук визираният казус изрично и категорично ясно настоявам:

            tttДа получа КАКТО абсолютно пълен достъп, ТАКА И КОПИЯ от цялостната институционална документация по тук визираният казус;

            tttДа бъде реално обезпечено налагането на

            ПЪЛНА НАКАЗАТЕЛНА И РЕПАРАТОРНА ОТГОВОРНОСТ

            КАКТО НА (ОТ) НЕПОСРЕДСТВЕНИТЕ ПЪРВОНАЧАЛНИ ПРЕСТЪПНИ ДЕЙЦИ,

            ТАКА И НА (ОТ) СЪУЧАСТНИЧЕСКИ ПРИСЪЕДИНИТИТЕ СЕ КЪМ ТЯХ И ТЕХНАТА ВИЗИРАНА ПРЕСТЪПНА ДЕЙНОСТ

            ДРУГ ВИД ПРЕСТЪПНА ДЕЙНОСТ НА ДРУГИТЕ ЛИЦА, КОИТО ФАКТИЧЕСКИ ДО СЕГА СА ОБЕЗПЕЧИЛИ И СЕГА ОБЕЗПЕЧАВАТ БЕЗОТГОВОРНОСТ ЗА ВИЗИРАНИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ.

            Изрично, ясно и категорично НАСТОЯВАМ да бъдат извършени всички ЛЕГИТИМНИ следствено-прокурорски и съдебни действия относно визираната престъпна дейност.

31 Август 2020 г.                                                                Янко Н. Янков

& Край на документа

 

---

            [1] Това писмо е предшествувано от серия изложения, обосноваващи искането ми за извършване на разследвания на редица престъпления, и с този израз в случая просто поставям в контекст и фактите и аргументите, посочени в предишните ми писма до същите институции.

            [2] Текста на това мое искане е публикуван в: Янко Янков, Документ за самоличност. Политическа документалистика, Том 2, 1995, с. 66.

            [3] Тези, непубликувани по онова време изложения, вече са намерили своето място в “Документ за самоличност. (Политическа документалистика). Том 3. Българската държава абдикира в полза на Червената мафия”, С., Издателство “Янус”, 2002, с. 100-107, 108-111, 450-473, 473-476. (Бел. ред.)

            [4] Пак там, с. 450-473.