А. Роберт Юрьевич Виппер (1859-1954) е историк, чиито университетски курсове, учебници и научни изследвания в продължение на много години са се ползували в Русия с изключително висок авторитет; автор е на повече от 300 (триста) научни публикации,[1] обект е и на определен научноизследователски интерес[2].
През 1880 г. завършил историческия факултет при Московския унивреситет и дълго време е бил учител в московските гимназии; след това, през 1894-1897 г., е бил преподавател в Новоросийския университет в Одеса, през 1924-1941 г. - в Латвийския университет в Рига, през 1941-1943 г. - в Средноазиатския университет в Ташкент, а през 1891-1894, 1897—1922, 1941, 1945-1954 г. - в Московския университет.
През 1924 г. той емигрирал в Латвия и до 1941 г. преподавал в Латвийския университет, а когато съветските войски завзели територията на балтийските държави, той бил посетен от няколко восикопоставени лица, които му обещали гаранция срещу преследване и да му предоставят достойни условия за преподавателстка и научно-изследователнска работа, за да се завърне в Русия; той се съгласил.
През 1943 г. е избран за академик на АН на СССР;
Б. Една от основните идеи, пронизващи творчеството на Р. Ю. Виппер, е пълният отказ от и критиката на различните проявления на теорията за прогреса, и обосноваването на теорията за кръговрата на историята. До отричането и критиката на теорията за прогреса, обаче, Р. Ю. Виппер е стигнал съвсем не изведнъж, а в продължение на няколко десетилетия, и то като е преминал през няколко стадии. Така, през 1900 г. още в предисловието на книгата „Обществените учения и историческите теории на ХVІІІ и ХІХ век във връзка с обществените движения на Запад” той е писал, че една от неговите най-важни задачи е да проследи динамиката на „религията на прогреса” от нейното зараждане до разцвета й.
В тази именно книга той пише, че източниците на онези идеи, които впоследствие са станали „питателна среда за теорията за прогреса” са забелязани още през ХVІІ век и средата на ХVІІІ век. Той отбелязва, че в епохата на Средновековието като първообраз на схемите на историческото движение се отнасят преди всичко апокалиптичните видения на света в рамките на християнското богословие, и на второ место - библейското пророчество на Данаил за „четирите царства” и Апокалипсиса. След това в основата на теорията за прогреса са били залегнали идеите на Дж. Вико за закономерностите в историята, който забелязал в историята наличието на две сили – на Божественото Провидение и на човешките закони, при което висшата сила не се намесва в човешките дела пряко, а само предоставя на хората възможността да следват един общ план на поведение. Според него още от най-древни времена историята е продукт на човешката дейност, но всичко се осъществява по един и същи път – където и колкото пъти да започне отначало, историята винаги извървява един и същи път, винаги повтаря едни и същи форми, винаги се движи в един общ кръг или кръговрат, състоящ се от подем и падение на държавите, културите и народите[3].
При изследването на по-натътъшното развитие на идеите за прогреса той открива такива в много по-късния период, в учението на Шарл Монтескьо, и по-точно в открития от него двойствен характер на законите, които от една страна са „научно понятие”, но от друга страна декларират онтологическата същност на процесите - това, че в живота на всяка държава всеки народ си има свой основен закон, свой собствен главен жизнен елемент, който се съдържа в постоянните отношения и повторения. След това, според Р. Ю. Виппер, Волтер е този, който в най-висока степен подчертава „култа към разума” и неговата роля за ръста на техниката, изобретенията, търговията, и който имплицитно обосновава тезата, че „културната история” има съвсем друг характер в сравнение с историята на войните и държавите.
Р. Ю. Виппер констатирва, че през втората половина на ХVІІІ век е започнало истинското „обожествяване на разума” в европейското обществено съзнание, издигането на разума в ранг на „непогрешим творец на вътрешния човешки глас и на историята”, както и наличието на голямо засилване на междунационалните и междудържавните комуникативни активности в Европа; който феномен, според него, представлява „възраждане на религията в нова форма”; наистина първите автори в това направление, като напр. Русо, Мабли, Хердер, Шилер все още не са започнали да очертават маршрутите на историческото развитие, но вече са започнали да налагат на обществото вярата в разума и породените от разума идеали.
След привеждането на горните автори и гледища, Р. Ю. Виппер води читателя към момента на кристализацията на теорията за прогреса, като въвежда кръга от идеи, които представляват категориалната база на теорията за прогреса, а именно: култът към разума, схващането за действуващите в обществото закони и научно-техническите критерии на прогреса; така, идеята за прогреса бива представена като напълно естествен продукт от развитието на науката, философията и публицистиката, на познавателното и обществено-политическото творчество на европейските мислители.
Тъй като в задачата на Р. Ю. Виппер съвсем не е влизало изследването на онтологическия статус на прогреса, такова изследване той не е правил – изследвал е единствено развитието на идеите за прогреса. Това пределно очевидно обстоятелство свидителствува и за научната прецизност на автора – той не е можел да си позволи да смесва две различни научни проблеми: генезиса на теориите за прогреса и онтологията на прогреса (теоретическата възможност на битието за прогресивно развитие).
Според Р. Ю. Виппер теорията за безкрайния и необходимия човешки прогрес е творение на Жан Антоан дьо Кондорсе и Йохан Готфрид Хердер, които именно въздигат в ранг на закон прогресивното движение на човечеството върху основата на рационалната дейност, откритията, изобретенията и подобряването на материалната сфера на живота, а оттам - и на усъвършенствуването на формите на политическото общежитие, нравственото и културното творчество. Според него идеята за безкрайния прогрес е станала своеобразна есхатология на религията на разума, логическата завършеност на която религия е намерила своя израз в творчеството на Сен-Симон, Огюст Конт и Георг В. Ф. Хегел. Спирайки се специално на теориите на тримата, той определя О. Конт като кабинетен учен, имащ съвсем слаба представа за цялата сложност на действителния живот на обществото, а Хегел - като автор, черпещ концептуалните си конструкции от реакционната философия и от възраждащия се католицизъм.
Любопитно е обаче обстоятелството, че при изследването на развитието на идеите, свързани с теорията за прогреса, Р. Ю. Виппер по същество виртуозно елиминирва всякакъв опит и всякаква възможност да бъде поставен и разгледан въпросът за онтологичността на прогресивното движение на обществото.
През 1911 г. Р. Ю. Виппер издава книгата „Очерци по теорията на историческото познание”, представляваща, впрочем, изложение на лекционния му курс от 1908-1909 г. в Московския университет. При това заслужава внимание обстоятелството, че почти всички негови по-късни изследователи неизменно се обръщат именно към този негов труд като основополагащо средоточие на творчеството му. Именно в този труд той за първи път предлага, макар и съвсем бегло, нахвърляне на доказателства относно несъстоятелността на възгледа за историческото битие на прогресивното движение на обществото. В този труд той е изложил тезисите на привържениците на теорията за прогреса и им е противопоставил своите антитезиси. Така, в контекста на това „тезисно-антитезисно” изложение той обосновава „илюзорността на характеристиките на прогресивното историческо движение”.
В крайна сметка обоснованото от него гледище гласи, че съществуват две истории, едната от които протича в реалността, а другата - в главите на историците; при това и двете са хаотични и са слабо свързани една с друга, и че днес не съществува територия на прогреса, и че теорията за прогреса е погребана.
[1] Вж.: Виппер, Р. Ю., Общественные учения и исторические теории ХVІІІ и ХІХ вв. В связи с общественным движением на Западе, М., 1900; Виппер, Р. Ю., Лекции по истории Греции, 3-ое издание, М., 1909; Виппер, Р. Ю., Очерки теории исторического познания, М., 1911; Виппер, Р. Ю., Четыре века европейской истории, М., 1923; Виппер, Р. Ю., Эстетические и религиозные воззрения Сенеки. Римская робовладельческая аристократия І в. н. э. , ж. Вестник древней истории, М., 1948, № 1, с. 43-63; Виппер, Р. Ю., Лекции по истории Греции, Ростов-на-Дону, 1995; Виппер, Р. Ю., Очерки истории Римской империи, Ростов-на-Дону, 1995;
[2] Вж.: Сафронов, Б. Г., Историческое мировоззрение Р. Ю. Виппера и его время, М., 1976 (рецензия: ж. Научные доклады Высшей школы. Философские науки, М., 1979, № 3, с. 142-144); Лусис, К. К., Р. Ю. Виппер на пути к материалистическому пониманию истории, ж. Известия АН Латвийской ССР, Рига, 1976, № 3; Лусис, К. К., Философская интерпретация исторического знания в трудах Р. Ю. Виппера, Автореферат канд. дисс., Рига, 1977; Данилова, А. А., Р. Ю. Виппер о месте и значении аграрного вопроса в демократическом движении Гракхов, Сб. Вопросы аграрной истории Древнего Рима, Чебоксары, 1977; Хмылев, Л. Н., Пробллемы методологии истории в русской буржоазной историографии конца ХІХ – начала ХХ вв, Томск, 1978; Данилова, А. П., Р. Ю. Виппер как историк античности, ж. Вестник древней истории, М., 1984, № 1, с. 160-175;
[3] Виппер, Р. Ю., Общественные учения и исторические теории ХVІІІ и ХІХ вв. В связи с общественным движением на Западе, М., 1900, с. 8-9.
[Публ. на стр.416-420 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар