ДЪРЖАВА БЕЗ ЛОГИКА, ПРАВО, ДЪЛГ И СПРАВЕДЛИВОСТ

А. Пьотр Яковлевич Чаадаев (1794-1856) е широко известен публицист и обществен деец, роден е в дворянско семейство, от 1808 до 1811 г. е следвал в Московския университет и веднага след завършването му е постъпил в гвардейски полк и е взел участие в Отечествената война от 1812 г.; през 1819 г. станал член на „Съюза за благоденствие”, а през 1821 г. - и на „Северния съюз” на декабристите. През 1823 г. напуснал армията и заминал за чужбина, където известно време продължил да симпатизира на заговорниците, но постепенно се откъснал не само от организационния живот, но и от идеите им.

През 1828-1831 г. П. Я. Чаадаев написал в завършен вид главното си произведение „Философски писма”, но едва през 1836 г. успял да публикува (при това анонимно) едно от тези писма; тъй като, обаче, писмото предизвикало бурни негативни реакции в руското общество, по разпореждане лично на Николай І списанието, което публикувало писмото му („Телескоп”) било забранено; цензорът, който е бил имал задължението да не позволи на редактора и на издателя да отпечатат писмото, бил уволнен от заеманата от него длъжност на Ректор на Московския университет; издателят на списанието бил изпратен на заточение; а самият автор бил обявен за луд и бил поставен под медико-полицейски надзор (който надзор продължил до ноември 1837 г., когато Чаадаев подписал декларация, че повече няма да пише и да публикува нищо). След всичкото това, той, разбира се, продължил да пише, но произведенията му вече имали характера на частни записки, разпространявани само сред приятелите му; впрочем, точно през този период той написал и другото свое значително произведение – „Апология на побъркания” („Апология сумасшедшего”, 1837)[1].

Б. Философско-светогледните идеи на П. Я. Чаадаев са били формирани преди всичко под мощното влияние върху него на две главни групи фактори: а) както историческата победа на Русия над войските на Наполеон, така и поражението на декабристите; б) френското традиционалистическо и идеалистическо мислене. А основната тема във всичките значими негови произведения[2] е историческата съдба на Русия, и във връзка с това съвсем неслучайно и във висока степен напълно основателно мнозина изследователи[3] го определят като един от първите подбудители на руското национално самосъзнание.

Така, съгласно неговата изходна позиция Западна Европа е единствената правилна форма на цивилизацията, тя е модел на Божието царство на Земята; тя е модел, който олицетворява в себе си тройственото единство – на религията, на културата и на нравствеността, и именно поради всичкото това, тя е модел, който Русия трябва да следва. Що се отнася до историческите факти, които по същество противоречат на тази идеална описателна картина, то към тях П. Я. Чаадаев се отнася или като ги пренебрегва, или като ги приписва като дължащи се на „греховете на протестанизма”; по същество същият подход той прилага и към другите форми на цивилизацията, които определя като повече или по-малко извратени (изопачени) форми на западноевропейския модел; в този контекст, обаче, Чаадаев подчертава, че единственото изключение от това така формулирано правило е цивилизацията на мюсюлманския свят, която е запазила своята вярност към идеите на монотеизма.

В съответствие с така изложената концепция П. Я. Чаадаев обоснова тезата, че Русия не е нито европейска, нито азиатска цивилизация, и дори въобще не е никаква цивилизация, тъй като е приела християнството от Византия, която е „най-презираната от всички народи”, и поради това Русия е „застанала на средата така, както е средата на магнитната стрелка, която не е нито минус, нито плюс”. Всъщност, в най-дълбоката основа на тази оценка на състоянието на Русия, е заложена доста значимата за своето време идея, че за страната потенциално са заложени възможностите за избор на най-добрата форма на интеграция, а единият от вариантите за такава интеграция впоследствие в най-общ вид е бил предложен от самия него.

Така, съгласно философско-историческата и политологическата концепция на П. Я. Чадаев същинската (истинската) историческа съдба на Русия може и трябва да бъде разбрана и реализирана единствено в контекста на реализирането и разбирането на „истинското единство на историята”; което, всъщност, се състои в „религиозното единство”, съдържащо „Великото Всичко” - „истинската реалност”, а именно - единството както на „физическата природа”, така и на „духовната природа”; от което следва, че цялата история и всичките общественополитически процеси са сътворени от Бога и се подчиняват на Провидението, тъй като именно „вечната Божествена сила” е тази, която поставя пред всеки народ определени цели, които пък са част от целите, които стоят пред цялото човечество; и че задачата на руския народ е да осъзнае своите цели, да осъзнаие целите, които Провидението му е поставило за изпълнение. Това „осъзнаване”, обаче, според него се осъществява чрез механизма на транслацията на идеите от духовния свят във физическия свят, която транслация се извършва, като Провидението изпраща на хората своите избраници, които именно дават тласък на „колективното съзнание на нацията” и „привеждат тази нация в движение напред”. Според нас именно в контекста на идеята за „осъзнаването” и „транслацията” следва да бъде поставена и тезата на П. Я. Чаадаев, че руската православна и византийска по своята същност църква се е била оказала неспособна да изпълни мисията си и в пълно противоречие с най-дълбоката същност на християнството е участвувала в узаконяването на крепостническото робство в Русия, а не е издигнала матерински глас срещу това отвратително насилие, при което 40 милиона души пребивават в окови.

В по-нататъшното изложение на концепцията относно историческата съдба на Русия П. Я. Чаадаев пише, че главната причина за изостаналостта и застойното съществуване на страната е както в отсъствието на връзка между етапите на нейната история, така и в отсъствието на прогресивни социални и културни традиции; и че в резултатат на всичко това Русия е превърната в общество без логика, без право, без дълг и без справедливост, а сравнена в това отношение с римокатолическите народи, тя, Русия, като че ли въобще е отпаднала от човешкия род.

Развивайки по-нататък разсъжденията си в това направление, П. Я. Чаадаев обосновава схващането, че това трагическо състояние на Русия се дължи на две главни обстоятелства: първо, че почти веднага, след като е приела християнството, в резултат на монголското иго страната е била откъсната от всемирното братство на европейските народи, и така се е оказала непричастна към „чудотворния източник на справедливостта”; и второ, че след освобождаването от монголско иго страната е продължила да бъде в изолирано състояние, тъй като не само се е отказала да се възползува от хуманните идеи, които вече отдавна са намирали своето приложение в Западна Европа, но и е попаднала под още по-жестокото (в сравнение с монголското) робство на крепостническата зависимост.

В контекста на нашия политологичен интерес към така изложените общественополитически възгледи на П. Я. Чаадаев заслужава да отбележим и следното: първо, след като заради тези именно негови възгледи държавната власт и традиционно подчинените и дълбоко свързани с нея медицински институции са го били обявили за побъркан („сумасшедший”) и са го били подложили на строг медико-полицейски надзор; второ, след като т. нар. „обществено мнение”, изразено преди всичко от славянофилите и консерваторите, го е било подложило на изключително силно обществено порицаване и заклеймяване; трето, авторът на концепцията написал другото свое знаменито произведение - „Апология на побъркания” („Апология сумашедшего”), в което признава, че в концепцията си действително е допуснал „факт на известно преувеличение”, и с изключително достойнство добавя, че това е станало, защото за разлика от всичките тях той не се е бил научил да обича родината си със слепи или затворени очи; след това обосновава тезата, че с живота на народите става почти същото, каквото става и с живота на отделния човек – всеки живее, но само гениалният и достойният има своя собствена история; и че истинската история започва само там, където има субект, който е годен да бъде неин носител, а това е и може да бъде само онзи, който преди това е бил станал носител на идеята за справедливостта, достойноството и правото; и че тези, които сега са патриотично възмутени от неговите възгледи, всъщност са изразители на „школата на новоизпечения патриотизъм”, която е изтласкала истинския, прозападния патриотизъм на Петър Велики.

---

[1] Вж.: Чаадаев, П. Я., Апология сумашедшего, сб. Русская идея, М., 1992, с. 38-48.

[2] Чаадаев, П. Я., Сочинения и письма, М., 1913-1914, Том 1-2; Чаадаев, П. Я., Статьи и письма, М., 1989; Чаадаев, П. Я., Полные собранные сочинения и избранные письма, М., 1991, Том 1-2.

[3] Научният интерес към личността, дейността и творчеството на П. Я. Чаадаев е довел до публикуването на следните по-важни изследвания: Янев, Я., Петър Чадаев. Личност и философия, С., 1932; Малинин, В. А., Социализм и философия истории П. Я. Чаадаева, ж. Вестник Московского университета. Серия философия, М., 1968, № 3, с. 61-71; Рудаков, Л. И., Проблема времени в философии истории П. Я. Чаадаева, Сб. Философские аспекты проблема времени, Л., 1980, № 130-152; Коган, Л. А., О чем расказывает библиотека Чаадаева, ж. Вопросы философии, М., 1982, № 2, с. 163-166; Тарасов, Б. Н., Чаадаев, М., 1986; Жихарев, М. И., Докладная записка потомству о Петре Яковлевиче Чаадаеве, Сб. Русское общество 30-х годов ХІХ века. Люди и идеи: Мемуары современников, М., 1989; Сапов, В. В., Обидчик России, ж. Вопросы литературы, М., 1994, № 1, № 2; ***Дело о запрещении журнала „Телескоп”, ж. Вопросы литературы, М., 1994, № 2; Чемерисская, М. И., Петр Яковлевич Чаадаев, ж. Вопросы истории, М., 1994, № 10, с. 61-76; Сб. Петр Чаадаев. Pro et Contra, СПбг., 1998; Замятин, Д., Бытие в пространстве. Наследие Петра Чаадаева, ж. Свободная мысль, М., 2007, № 8 (1579), с. 52-67; Добровольский, В. Ю., П. Я. Чаадаев: феномен общественного интереса, ж. Отечественная история, М., 2007, № 5, с. 187-192.

[Публикувано на стр. 162-166 от книгта на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2, с.162-166. - С. "Янус", 2007. -742 с.].

ЧЕЧЕНСКИ ЛИ Е "ЧЕЧЕНСКИЯТ ТЕРОРИЗЪМ"

И все пак: “Дали наистина атентатите, за които Русия така охотно твърди, че са дело на чеченските сепаратисти, са тяхно дело?”

Отговор на този въпрос дава и Александър Литвиненко, който е един от висшите служители на Руската федерална служба за сигурност (ФСБ)[1]. Според него не друг, а именно Руската федерална служба за сигурност е организаторът на почти всичките терористични акции, извършени на територията на Русия, както и на немалко извършени в чужди държавни територии терористични актове. Той изрично и ясно подчертава, че непосредствените поръчители на тези акции са именно началникът на ФСБ Патрушев и самият президент на Русия Владимир Путин.

Той пише: “Преди изборите през 1996 г. станаха взривове в метрото. Сега вече никой не търси техните организатори. През 1999 г. бяха взривени жилищни сгради – за поръчителите пак никой не си спомня. Осъдени бяха само двама души, които просто са пренесли взривното вещество от точка А до точка Б. И сега преди изборите имаше нов терористичен акт – взрив в метрото. Обърнете внимание – веднага след взрива Путин излезе по телевизията и без доказателства незабавно обвини Масхадов. Погребаха убитите, показаха по телевизията плачещите роднини и буквално на следващия ден експлозия разкъса Яндарбиев в Катар. И на публиката обясниха, че е ликвидиран един от най-опасните терористи на Чечения. Как се нарича това? Това е просто синхронизация. Моето мнение е, че онези, които са взривили московското метро, са планирали и убийството на Яндарбиев. Както първото, така и второто бе нужно на президента Владимир Путин във връзка с предизборната кампания, за да покаже, че е твърд лидер, който може да открие враговете на всяка точка на планетата и да ги накаже.”

В интервюто си Александър Литвиненко подчертава, че по своята същност тези терористически акции представляват “политическа технология”, “съвременно отработване на тоталитарния модел”. Той подчертава, че убитият в малката арабска държава Катар Яндарбиев е бил човек, който пише книги и стихове, който въобще не се е занимавал с тероризъм, който никога не е бил убил никого, и че от него не се е интересувал никой друг, освен руските специални служби. Той подчертава, че убийството на този напълно невинен, но набеден за терорист, човек е част от политическата технология, залегнала в основата на изграждането и утвърждаването на “властта по вертикала” във всички държавни и обществени структури на руското общество, при което в основата на всичко са поставени “финансовата вертикала”, която преминава опустошително през джоба на всяко руско семейство и “политическата вертикала”, която опустошава съзнанието на всеки гражданин на Русия.

А. Литвиненко изрично обръща внимание и на това, че “катарският скандал” почти не е бил отразен както в западните медии, така и в изявленията на западните политици най-вече поради предишните им изрични изявления, с които са декларирали приятелството си с руския президент; той подчертава, че те сега са конфузни, тъй като много добре знаят, че всичките тези терористични актове са дело лично на същия този президент, и тъй като не биха могли да заявят, че не са знаели какво става в Москва.

Той, също така изрично обръща внимание и върху това, че веднага след като властите на Катар са арестували служителите на руските тайни служби заради убийството на Яндарбиев, самият министър на външните работи изрично е бил признал, че и тримата са служители на ФСБ, но че това съвсем не е било попречило на тази служба да извърши ново престъпление – тя арестувала двама катарски спортисти, които преминавали транзитно през Беларус за Сърбия и ги обвинила в тероризъм с явната цел да ги държи като заложници, срещу които да поиска да получи своите терористи.

В интервюто си А. Литвиненко изрично пише следното: “Колко терористични нападения имаше по света от 1950 до 1991 г.? Зад много от тях стоеше КГБ. След разпадането на КГБ през 1991 г. временно тероризъм нямаше. Само до 1996 г. Знаете ли защо? Защото през 1996 г. в ръководството на спецслужбите навлязоха хора, които по времето на КГБ са се занимавали с тероризъм. И сега начело и на разузнаването, и на ФСБ стоят пак те. Поради това и тероризмът започна отново. Ако утре бъдат разгонени руските спецслужби, то няма да има нито руска мафия, нито тероризъм. Ще изчезнат за един ден.(...) Днес, вече дванадесет години, ФСБ просто прилага методите на терор и отвличане на заложници както в Русия, така и в Чечения, така и на територията на чужди държави. Навремето аз, като служител на тази служба, съм събирал доказателства за това, че терористичните атентати в Русия са именно нейно дело. (...)Разполагам с доказателства, че руските служби са свързани с “Ал Кайда”. Там има един терорист, таджик, на име Намангани, който от 1989 до 1991 г. е бил преминал през специална подготовка в учебен лагер на Първо главно управление. В момента лагерът се нарича ОУЦ – отделен учебен център – и принадлежи на ФСБ. Той е разположен в Московска област недалеко от Балашиха. Вторият човек в “Ал Кайда”, Зауахири, който постоянно е редом с Бен Ладен, също е преминал на специално обучение във ФСБ през 1998 г. в лагер, разположен на територията на Дагестан, и оттам направо се е отправил при Бен Ладен. ”

В интервюто си А. Литвиненко изрично пише, че когато властите в Катар арестували тримата терористи, последните първоначално отричали, че са офицери от руските тайни служби, но после, когато осъзнали, че шефовете им са ги жертвували и ще бъдат екзекутирани, те направили признанията си, при което поставили президента Вл. Путин пред заплахата да признаят и това, че именно те или техни колеги са тези, които са организирали множеството терористични акции в Русия. Тогава именно руските власти предприели редица мерки за тяхното разменяне и спасяване, но не толкова, за да спасят тях, а за да спасят себе си от компрометиращи разкрития.

Разкритието на А. Литвиненко относно това, че вторият по важност човек в терористичната организация “Ал Кайда”, а именно Айман ал Зауахири, е бил преминал през специално обучение във ФСБ на територията на Дагестан и веднага след това се е бил отправил при Бен Ладен, несъмнено поставя въпроса за ролята на съвременна Русия в тероризма и в борбата срещу тероризма.

Същото разкритие, обаче, поставя и въпроса за ролята в тероризма и антитероризма и на сегашните български тайни служби. При това възникването и поставянето на този въпрос има своите съвсем не умозрителни и абстрактни, а напълно конкретни основания, които, впрочем, са разисквани и в световната и българската преса (в-к “Седем”, 14-20 април 2004 г.), на което българските служби и правителството все още не са дали никакъв официален и приемлив отговор.

От световните информационни агенции официално се знае, че Айман ал Зауахири е вторият най-търсен човек, за залавянето на когото САЩ са обявили награда от 25 милиона долари, и че според експертите за неутрализирането на “Ал Кайда” е много по-важно именно неговото ликвидиране, а не това на Бен Ладен. Почти всички световни експерти категорично считат, че Айман ал Зауахири е не само създателят на египетската терористична организация “Ислямски джихад”, не само идеологът, убедил Бен Ладен да поеме стратегията, съгласно която ислямът трябва да завоюва водещо място в света, но и че именно той, а не Бен Ладен, е мозъкът, който е планирал и организирал терористичните атаки в САЩ на 11 септември 2001 г.

Когато в началото на 90-те години е започнало изграждането на глобалната мрежа на “Ал Кайда”, именно Айман ал Зауахири е бил главният организатор, занимаващ се с детайлното решаване на всичко, свързано с легендирането на бойците чрез фалшиви паспорти, снабдяването с оръжието и технологията на самоубийствените атентати. По това време той изключително интензивно е обикалял из Азия и Европа, а по времето, когато неговата главна грижа е било мобилизирането на ислямистките сили в Босна, неговият команден център за Балканите се е намирал в българската столица София. Във връзка с това западният анализатор Нюквист изрично и достатъчно ясно пише, че “трудно е да се повярва, че това се е било случило без знанието и одобрението на направляваните и тренирани от Москва български тайни служби”.

Обширно разглеждайки фактите, свързани с дейността на Айман ал Зауахири, западният анализатор задава риторичния въпрос: “Що за ислямист е този, който създава команден център в България, извършва банкови трансфери в Китай и кара дълги ваканции в тренировъчен лагер в Русия?”, и после обосновава тезата, че Русия и Китай тайно са подкрепяли терористите от “Ал Кайда”, включително и във връзка с атентата й на 11 септември 2001 г. срещу Америка.

---

[1] Александър Литвиненко е роден през 1962 г. и на 26-годишна възраст е постъпил в контраразузнавателните органи на КГБ. След политическите промени през 1991 г. е станал висш служител на ФСБ, при което е работил в най-секретния сектор на службата – в Управлението за разработка на престъпни организации (УРПО). Когато същото това управление е било подготвило покушение срещу оригарха Борис Березовски, Александър Литвиненко е един от хората, който са изразили неодобрението си, като предупредили обекта на операцията.

След провала на операцията Главната прокуратура възбудила срещу А. Литвиненко и колегите му следствено дело, но в отговор на това те дали пресконференция, на която информирали руската и световната общественост за престъпната дейност на Руската федерална служба за сигурност. В крайна сметка той и колегите му са арестувани, осъдени по две специално изфабрикувани обвинения и прекарват в затвора до 2000 г., а веднага след освобождаването му против него е било образувано трето напълно измислено обвинение, при което вече и животът му е бил поставен в опасност. Във връзка с това той напуснал нелегално Русия и получил политическо убежище във Великобритания, където понастоящем живее*. Автор е на издадената на английски и на руски езици книга “ФСБ взривява Русия”; когато книгата била доставена на руския пазар, тя била конфискувана, тъй като съдържала информация, която представлява “държавна тайна”. Във връзка със скандал, възникнал в Катар, където били арестувани трима агенти на руските специални служби, обвинени в убийството на чеченския лидер Яндарбиев, А. Литвиненко е дал специално интервю за Берлинската информационна агенция Europa Express, българският превод на който е публикуван само в едно българско издание – във в-к “Седем” от 7-13 април 2004 г.

*И където е бил убит, както предполагат британските разследващи органи, от руските тайни служби (бел. ред.).

[Стр.120-125 от книгата на проф. Янко Янков РУСКИЯТ ТЕРОРИЗЪМ. - С., "Янус", 2006. - 130 с.].

ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС ЗА РУСКОТО МОГЪЩЕСТВО

А. Константин Николаевич Леонтиев (1831-1891) е публицист, писател и философ, дипломат, водещ идеолог на панславизма, автор на множество произведения[1], обект на много анализи и изследвания[2].

Произлиза от дворянско семейство, по професия е лекар; през 1850-1854 г. е следвал в медицинския факултет на Московския университет и след дипломирането си от 1854 г. до 1856 г. е работил като военен лекар, участвувал е в Кримската война. През 1863 г., когато вече е автор на няколко повести и романи, е назначен за секретар на консулството на Русия в балканските владения на Османската империя (на остров Крит и в още няколко други градоне, намиращи се в средиземноморския район) и именно по времето, докато е на дипломатическа служба, се утвърждава и неговият консервативен светоглед и естетическо възприемане на света.

През 1871 г. той преживява духовна криза, напуска дипломатическата си работа и постъпва в един от манастирите в Атон, но три месеци до смъртта си през 1891 г. всъщност не е приемал монашеския сан, тъй като не е искал да се отрече от света, защото едно такова отричане е изисквало да изостави литературната и публицистичната си дейност. По време на пребиваването му в Атон е написал „Византизмът и славянството”, „Племенната политика като оръдие на световната революция”, „Отшелничество, манастири и свят. Тяхната същност и взаимна връзка. Четири писма от Атон”, „Отец Климент Едерголд” и още други произведения, които после влезли в двутомното издание „Изтокът, Русия и славянството” (1885-1886).

Б. Считал е за свой учител Данилевски, но цялото му творчество го характеризира по-скоро като самостоятелен и оригинален мислител; Николай Бердяев го определя като „предшественик на Ницше”, Василий Зенковски подчертава религиозността като негов единствен философски принцип, а повечето автори обръщат внимание на ярко изразения му консерватизъм и катастрофическото, натуралистическото и апокалиптическото му схващане за историята, както и на издиганего на най-преден план на „космическия закон на разложението на всичко съществуващо”.

Философската доктрина на К. Н. Леонтиев се свежда до представата, че философските идеи са длъжни да съответствуват на религиозните представи за света, на всекидневния здрав смисъл, на изискванията на непредвзетата наука и на художественото виждане върху света, като главната идея или цел на философията трябва да бъде обосноваването на целесъобразността на човешкото съзнание при съчетаването на оптимистическото и песимистическото светоусещане.

В социокултурната сфера мирогледът му се свежда до схващането за приоритетната ценност на многообразието на националните култури, и че човечеството е живо и ще бъде живо само докато отделните национални култури са способни да се развиват. Според него всяка унификация на човешкото битие, всяка поява на сходни черти в социално-политическата, естетическата, нравствената и битовата сфера е признак не само за отслабване на вътрешните жизнени сили на различните народи, но е и категоричен признак за наличието на процеси на вътрешно разложение и на приближаване към гибел. Според него нито един народ не е и не може да бъде исторически еталон и не може да заявява претенции за превъзходство над друг народ; също така нито една нация не може да създава уникална цивилизация два пъти, и всеки народ, който е преминал през периода на разцвета си, завинаги е изчерпал своя потенциал на развитие[3].

Във връзка с това и като пряко следствие от „космическия закон на разложението на всичко съществуващо” той е формулирал своя т. нар. „Закон за триединния процес на развитието”, с помощта на който може да се извършва определяне степента на развитие на всяка нация, и в съотвествие с този закон е извършил анализ, в резултат на който е достигнал до извода, че Западна Европа е безнадеждно остарял и разлагащ се обществен организъм, че предстои упадък и смърт във всички сфери на западноевропейския обществен живот.

Противник на либерализма и на демокрацията, К. Н. Леонтьев е разработил собствена теория, синтетичното изложение на която е направил в труда си „Византизмът и славянството” (1875). В този труд той е обосновал тезата, че само под знамето на византийското си наследство Русия е и може да бъде в състояние да бъде фактор в Европа, може да спаси славянството от западноевропейския конституционализъм и от политическите свободи, че Русия е силна именно чрез своите монархически традиции, и че идеалното обществото устройство е абсолютната монархия в нейния византийски вид или израз.

В. Бидейки официален дипломатически представител на Русия в района на средиземноморските и балканските владения на Османската империя, К. Н. Леонтиев е имал официалното държавническо задължение да познава по блестящ начин проблемите на т. нар. „Източен въпрос”; а от друга страна, бидейки един от водещите руски интелектуалци на своето време, той по силата на това обстоятелство е имал и интелектуалното задължение да бъде ангажиран с проблемите, гравитиращи около същия този въпрос.

При това тогава, в рамките на руската интелектуална и практическа дейност относно същия този т. нар. „Източен въпрос” са се били формирали три основни направления на неговото диагностициране и интерпретиране, най-общо синтезирани в проблемния кръг „самодържавие, народност и православие”, които всъщност са били и трите основни направления, изразяващи най-дълбоката същност на руския консерватизъм. Тезисното или синтетичното изложение на посочените три направления на руския консерватизъм и на решаването на „Източния въпрос” е:

а) Прагматично-държавно-охранително направление, насочено към защита на самодържавието и неговата роля и значение в руския обществен живот, най-видните представители на което са били М. Н. Катков, Л. А. Тихомиров и К. П. Победоносцев;

б) Панславистко-национално-охранително направление, насочено към акцентиране върху защитата на „племенното” („народностното”) и преди всичко славянофилското и панславянското начало в руския обществен живот, най-видните представители на което са били И. С. Аксаков, В. И. Ламански, А. А. Киреев, Н. Я. Данилевски и Н. Н. Страхов;

в) Византийско-православно-охранително направление, насочено към изразяване на православното християнско начало в руския обществен живот, най видните представители на което са били преди всичко клерикалните кръгове на официалната Руска православна църква, както и интелектуалците Ф. М. Достоевски и К. Н. Леонтиев.

На въпроса „Дали в епохата на тоталната цензура изобщо е било възможно второто и третото направление да се формират и да функционират без благоволението или дори без най-строгото контролиране върху тях от представителите на първото направление?”, ние тук няма да се спираме. Ще посочим само това, че за служебната принадлежност към или за наличието на някаква форма на зависимост на К. Н. Леонтиев от тогавашните руски специални служби красноречиво говори самият факт на неговата дипломатическа дейност; както и че в литературата доста отдавна е обосновано и застъпено гледището, че още в процеса на писането цялото научно творчество на Ф. М. Достоевски е било тотално контролирано от цензурната власт на прокурара Константин Победоносцев.

Така, като официален държавен служител и като виден интелектуалец К. Н. Леонтиев в продължение на дълги години е проучвал проблемния кръг на т. нар. „Източен въпрос” и е фиксирал в творчеството си своята версия относно неговата същност и неговото решаване.

Впрочем, самият т. нар. „Източен въпрос” е бил схващан и интерпретиран съвсем не еднозначно както в държавническите и интелектуарните кръгове на Русия, така и на Западна Европа, така и на Османската Империя. Общо взето, обаче, в тогавашната международна практика към този проблемен кръг са били отнасяни съвкупността от всички въпроси, свързани с кризата в Османската империя, с геополитическите стратегии и практики на тогавашните велики сили и с естествено или изкуствено възникващите т. нар. „национално-освободителни борби” на народите във владенията на Османската империя. В геополитическата стратегия на руската държава т. нар. „Източен въпрос” е имал характера на естествено поле за проявление и налагане на руското могъщество, а за западноевропейските държави – за възпрепятствуване на руското влияние и претенции към териториите и народите от този район и за налагане на своите виждания относно създаването и решаването на проблемите. Тъй като за всички велики сили по онова време съдържанието на този проблемен кръг се е свеждало преди всичко до техните геополитически интереси в земите (териториите), населени от славняските народи, именно това обстоятелство е стояло и в основата на възникването и модифицирането на различните аспекти на т. нар. „славянски въпрос”.

Специално върху формирането и утвърждаването на възгледите на К. Н. Леонтиев по въпросите, принадлежащи към този проблемен кръг, силно влияние са били оказали състоялият се през 1867 г. в Москва Славянски конгрес и излязлата през 1869 г. книга на Н. Я. Данилевски „Русия и Европа”. Във връзка с това самият К. Н. Леонтиев пише, че в края на 80-те години е бил „просто ученик на Хомяков и единомишленик на Данилевски” и все още не е можел да проумее онова, което по-късно е разбрал, а именно, че „всичките тези съвременни племенни движения и всичките тези псевдонационални триумфи представляват само видоизменение на космополитическата революция”, и все още не е разбирал, че „тържеството на племенната политика не само не влече след себе си новото, истинско националното, културно-държавното творчество, но и че дава още по-голяма сила именно на старите национални особености”[4].

Успоредно с еволюцията на неговите възгледи се променя и отношението му към панславизма и славяните, а политическите му трудове от този еволюционен период са проникнати от силен антиславянски патос, като самата панславистка идея за него става ненавистна, тъй като е ярко проявление на принципа за националността, а следователно - и на егалитарния космополитизъм. Любопитно е обстоятелството, че по същото време, когато в епохата на Александър ІІ руското обществено мнение и руското правителство единодушно са споделяли славянската и панславянската идея, К. Н. Леонтиев е определял тази идея като „българобесие” и е подчертавал, че панславизмът носи заплаха за национално-културното своеобразие на Русия, тъй като всички славяни без изключение са „демократи и конституционалисти”, „не са в състояние да създадат нищо оригинално и самобитно” ,и най-вече защото „всичките подражават на Запада”[5].

Според него, в нововъзникналите славянски държави славянският национализъм в крайна сметка неизбежно ще доведе до тържество на идеалите за равенство и еснафско благополучие, каквито именно идеали господствуват и в Западна Европа. И това, според него, ще е така, защото „нашите западни и южни единоплеменници по своите добродетели и пороци, по своето психическо, битово и умствено своеобразие много повече приличат на средномащабните европейски буржоа, и в този смисъл са много по-нискокултурни, отколкото сме ние (руснаците)”[6]. Така, в контекста на тази своя изходна позиция, К. Н. Леонтиев енергично и неуморно е издигал тезата, че ориентацията на славяните към западноевропейските културни ценности, либералните свободи и демокрацията, в крайна сметка неизбежно ще доведат до взаимно недоварие, враждебност, остър конфликт и противоречия с руското самодържавие.

При това изключително съществено внимание заслужава обстоятелството, че за съществуването на точно същата „опасност” енергично е предупреждавал и Ф. М. Достоевски, който в разгара на Руско-турската война от 1877-1878 г. е писал, че тези славянски племена, които Русия ще освободи, ще бъдат за Русия ненавистници, завистници, клеветници и даже явни врагове; че те непременно ще започнат да издигат аргументите, че не са задължени с нищо на Русия, че не й дължат дори и най-малката благодарност; че Русия е прогонила турците съвсем не за да ги освободи, а единствено от съображения да разшири границите си; че създаването на Великата славянска империя под ръководството на Русия няма да е освобождение на славяните, а ще е ново тяхно поробване от варварските велокоруски племена; че Русия трябва да бъде готова да види как тези освободени от нея славяни с упоение ще се втурнат към Европа, а не към Русия[7].

Съществено внимание заслужават и съображенията на К. Н. Леонтиев, че активно стимулираният от Русия славянски национализъм представлява изключително сериозна заплаха за руските политически интереси[8], тъй като той закономерно води и ще доведе до разбиването на основните постулати на православието. Той подчертава, че стълкновението между славянските национални идеи и основните постулати на православието е получило нагледен израз във факта на формирането и протичането на гръко-българския църковен спор и възникването на съвсем новото за православната църква явление, наречено филетизъм („съплеменност”), предстнавляващо раздробяване на единството на православната църква, предизвикано от идеите за привързанността към своя народ и стремежа да се запази родното. Във връзка с това той сочи, че гръко-българската разпра е била породена именно от стремежа на българския народ да се освободи от църковната власт на Константинополския патриарх, и най-вече от това, че тази разпра е била предизвикана именно от западноевропейски образованата и по западноевропейски начин мислеща либерална българска интелигенция, която през 1872 г. е успяла да провъзгласи независимостта на българската православна църква (която, впоследствие, на състоялия се Събор, е била обвинена във филетизъм и обявена за схизматична).

Съществено внимание заслужава и обстоятелството, че както руските правителствени кръгове, така и руската интелигенция е следяла с подчертано внимание т. нар. „гръко-българска разпра”, и че напр. М. Н. Катков, И. С. Аксаков, К. П. Победоносцев, началника на руската дипломатическа служба в Константинопол Н. П. Игнатиев и дори самия император Александър ІІ, от една страна са демонстрирали симпатия към българите, но от друга страна енергично са подкрепяли руската правителствена стратегия. Несъмнено превъзходно виждайки тази „двойствена” политическа ангажираност на интелектуалните и на правителствените кръгове, К. Н. Леонтиев е считал, че тя представлява „продължение на вътрешното уравнително-балансиращо движение”, което е отчитало както собствените интереси на Русия, така и собствените лични нравствени симпатии към българите, така и лукавството и лицемерието на константинополските църковни ръководители, които под прикритието зад тезата за единството на константинополската църква, всъщност са се стремели да постигнат духовно и политическо господство на Балканите, и под егидата на Гърция и в съответствие с идеята за „панелинизма” да възродят Византийскаята империя.

Любопитно е, че наблюдавайки на място острият гръко-български спор, К. Н. Леонтиев е бил забелязал, че българите не само своеволно са се откъснали от Константинополския патриарх (въпреки неговото запрещение), но и съвсем преднамерено и енергично са търсели този църковен разкол, за да може да го използуват като аргумент и инструмент за политически цели, и че в името на своите политически цели те всъщност са готови да нанесат тежко сътресение върху Православната Църква и „да нарушат най-важните църковни устави в името на своята, очевидно неважна, незначителна и неносеща никакво историческо призвание народност”[9].

Любопитно е, обаче, обстоятелството, че самият К. Н. Леонтиев, макар и да определя поведението на българите като „самоволно”, правейки анализ на изказванията в руската преса изразява неодобранието и възмущението си от това, че в подкрепа на това именно поведение на българите съществуват изключително много изказвания на видни руски общественици. Освен това, той бил изключителноп силно изненада и от факта, че в подкрепа на българите в това отношение е била и позицията на неговия непосредствен дипломатически началник генерал Игнатиев, който влязъл в остър конфликт с него, и с това станал причина К. Н. Леонтиев да напусне дипломатическата служба[10]. Така, личната проблема на руския консул, която проблема предизвикала у него тежка духовна и професионална криза и го изхвърлила не само от престижната държавническа служба, но и от светския живот (захвърлайки то в манастирите на Атон) е произтичал от факта, че по отношение на т. нар. „Източен въпрос” той е изхождал от идеята за приоритета на духовното (религиозното) начало, която идея в конкретния случай се е намирала в коренно противоречие с прагматическата ориентация на руските правителствени кръгове към славянофилските и панславяноските идеи и тълкования.

Работата е била в това, че за непрагматичното идеологизирано и мистично по своя характер съзнание на К. Н. Леонтиев и за Ф. М. Достоевски завладяването на Константинопол и Проливите е имало смисъл само ако освобождаването на славяните доведе до тяхното обединяване не толкова под егидата на единна държавна организация, колкото именно под егидата на единнната християнска църква[11]; за тях решаването на т. нар. „Източен въпрос” чрез завладяването на Константинопол е имало изключително мистическа идеологическа натовареност и значение, докато за руските правителствени кръгове то е имало единствено прагматично политическо, икономическо и военно-стратегическо значение.

---

[1] Вж.: Леонтьев, К. Н., Собранные сочинения, М., 1912-1913, Том 1-9; Леонтьев, К. Н., Моя литературная судьба. Автобиография, в Сб. Литературное наследство, М., 1935, Том 22-24.

[2] Вж.: Розанов, В. В., Эстетическое понимание истории, ж. Русский вестник, М., 1892, № 1; Розанов, В. В., Теория исторического прогресса и упадка, ж. Русский вестник, М., 1892, № 2, № 3; Бердяев, Н. А., Константин Леонтьев: Очерк из истории русской религиозной мысли, Париж, 1926; Иваск, Ю., Константин Леонтьев. 1831-1891. Жизнь и творчество, Берн – Франкферт-на-Майне, 1974; Рабкина, Н. А., Исторические взгляды К. Н. Леонтьева, ж. Вопросы истории, М., 1982, № 6, с. 49-61; Корольков, А. А., Пророчества Константина Леонтьева, СПбг., 1991; Гагарин, А. С., Кризис европоцентризма и судьба России: Культурологические воззрения К. Н. Леонтьева и О. Шпенглера, Сб. Культуры в диалоге, Екатеринбург, 1992, Вып. 1, с. 14-37; Косик, В. И., К. Н. Леонтьев: болгарская тема – pro et contra, в Сб. Славянский альманах. 1997, М., 1998; Емельянов-Лукьянчиков, М. А. Константин Леонтьев о социализме в России, ж. Вопросы истории, М., 2007, № 10, с. 111-121.

[3] Според К. Н. Леонтиев нацията е това, което обединява две триединни съвкупности, а именно природните, физиологическите и лингвистичните отличия на дадена група хора (която триединна съвкупност представлява племето) с техните религиозни, държавни и битови различия (която съвкупност представлява културата); което обединяване съвсем не е математически сбор от елементите. При това, всяка нация има своя самобитна идея (идеята на нейната националност), която именно е съдържанието и формата на нацията и определя същността на нацията в дадения исторически момент, характеризира онова, което нацията е извършила в миналато и което извършва в настоящето; а това, към което нацията се стреми да постигне в бъдещето, се нарича национален идеал, който по своята същност представлява съвкупност от онези национални признаци, които все още не са придобити, но към придобиването на които нацията се стреми; дейността, която придвижва нацията от нейното настоящо състояние към националния й идеал, към нейното бъдещо национално състояние, според него се нарича национализъм. Вж.: Леонтьев, К. Н., Восток, Россия и Славянство: Философская и политическая публицистика. Духовная проза (1872-1891), М., 1996, с. 608-609, с. 237, с. 601-602.

[4] Вж.: Леонтьев, К. Н., Восток. Россия и Славянство. Философская и политическая публицистика. Духовная проза. 1872-1891, М., 1996, с. 735.

[5] Вж.: Леонтьев, К. Н., ц. с., с. 122.

[6] Вж.: Леонтьев, К. Н., ц. с., с. 356.

[7] Вж.: Достоевский, Ф. М., Полное собрание сочинений, Л., 1984, Том 26, с. 78-80.

[8] Изключително любопитно е обстоятелството, че разглеждайки въпросите, отнасящи се към същия проблемен кръг, но от гледна точка на политическите интереси на Западна Европа, през 1984 г. Роналд Дор въведе в научен оборот понятието „феномен на индигенизацията” (Doore, R., Unity and Diversity in Contemporary World Culture, Oxford, 1984, p. 420), а през 1996 г. Самюел Хантингтън даде съвсем лаконично описание на явлението, определяйки го като „демократически парадокс”, изразяващ се в това, че „приемането от незападните общества на западните демократически институти поощрява пътя към властта на национализма и антизападните политически движения” (Хангтингтон, С., Столкновение цивилизаций, Перевод с английского, М., 2003, с. 137; Хънтингтън, С., Сблъсъкът на цивилизациите, Превод от английски, С. ). Впрочем, преди тях на явлението е било обърнато внимание от Арнолд Тойнби, до него - от Осуалд Шпенглер, а преди всички тях – именно от Константин Н. Леонтиев.

[9] Леонтьев, К. Н., ц. с., с. 81.

[10] Които факти, впрочем, недвусмислено свидетелствуват, че извършеното от българите разцепление на православната църква съвсем не е било „самостоятелно дело” и че фактическият извършител на „погрома” върху принцирите на Православието в името на политически цели са именно руските правителствени кръгове.

[11] Ф. М. Достоевски изрично е писал, че за руския народ решаването на Източния въпрос има смисъл само ако означава освобождаване на православните християни и тяхното бъдещо единение в лоното на единната християнска църква. Вж.: Достоевский, Ф. М., Полное собрание сочинений, М., Том 25, с. 74.

[Публ. на стр.342-352 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]