В ЧЕРТОЗИТЕ НА ПРИЗРАКА

В чер­то­зи­те на приз­ра­ка

Ни­ко­лай Ге­нов

Сп. „Оте­чес­т­во“, Со­фия,

бр. 342 от 9 яну­а­ри 1990 г.

То­ва е име­то на ед­на все още не­до­вър­ше­на кни­га, ко­я­то пи­ше мо­ят съ­бе­сед­ник. Той из­ле­зе от зат­во­ра нас­ко­ро. По­пад­нал там за­ра­ди сво­и­те по­ли­ти­чес­ки убеж­де­ния. Всъщ­ност има ли зна­че­ние да­ли раз­го­ва­рям с Ян­ко Ян­ков, или с ня­кой друг от по­ли­ти­чес­ки­те зат­вор­ни­ци през пос­лед­ни­те три де­се­ти­ле­тия? Все­ки от тях би мо­гъл да раз­ка­же ужа­ся­ва­щи ис­то­рии.

Вяр­но ли е всич­ко то­ва? – ще за­пи­та­ме по инер­ция, за­що­то дос­ко­ро всич­ки бях­ме хва­на­ти в из­мам­на­та прег­ръд­ка на фал­ши­ви­те идо­ли. Един ис­тин­с­ки не­о­с­та­ли­ни­зъм ни бе­ше скро­ил та­ка, че да сме пла­хи и страх­ли­ви да­же в мис­ли­те си. Ис­ти­на­та ни пла­ше­ше. Еди­ни­ци бя­ха те­зи, ко­и­то мо­же­ха да си я поз­во­лят. Тя стру­ва­ше скъ­по!

– Ис­ти­на ли е всич­ко, ко­е­то раз­каз­ва­те? Кои са сви­де­те­ли­те Ви? – за­пи­тах аз на свой ред.

Ка­то от­го­вор Ян­ко Ян­ков ми по­со­чи обе­мис­та куп­чи­на при­леж­но под­ре­де­ни жал­би, пи­са­ни и из­п­ра­те­ни от зат­вор­ни­чес­ка­та ки­лия. По­ве­че­то с вхо­дя­щи но­ме­ра – до­ка­за­тел­с­т­во, че са за­ве­де­ни как­то тряб­ва. Жал­би­те съ­дър­жа­ха опи­са­ния на ед­на ни­щож­на част от раз­ка­за­ни­те тук ис­то­рии, сви­де­те­ли­те и име­на­та на из­вър­ши­те­ли и по­тър­пев­ши. Пър­во­на­чал­но ре­ших да не ги спо­ме­на­вам, но ако ги пре­мъл­ча, би би­ло ко­щун­с­т­во и не­за­чи­та­не на нас­то­я­ва­не­то на Ян­ко Ян­ков. Ис­тин­с­ка­та де­мок­ра­ция спо­ред не­го би би­ла та­зи, при ко­я­то от­го­вор­ност се тър­си не са­мо от мър­т­вия...

– На те­зи жал­би от­го­вор ни­кой ни­ко­га не да­де. В ред­ки­те из­к­лю­че­ния от­го­во­рът съ­дър­жаше един­с­т­ве­но об­щия текст: „Жал­ба­та е преп­ра­те­на по ком­пе­тен­т­ност на...“

Не бих же­лал с то­зи раз­го­вор да раз­с­т­рой­вам ни­ко­го. Ще е ра­дос­т­но, ако в не­го се на­ме­ри сми­съ­лът на по­ня­тия и въп­ро­си ка­то: как­во зна­чи да­та­та 10.11.1989 г. за Бъл­га­рия, мо­же ли чо­век да бъ­де убит без­к­ръв­но, що е ис­тин­с­ка за­кон­ност и как­во би оз­на­ча­ва­ло да се при­ве­де за­ко­но­да­тел­с­т­во­то в съ­о­т­вет­с­т­вие с меж­ду­на­род­ни­те до­го­во­ре­нос­ти, по ко­и­то сме стра­на, до­къ­де стиг­на зло­ве­ща­та сян­ка на бив­шия VI от­дел на Дър­жав­на си­гур­ност в на­шия жи­вот, как­то и на чле­но­ве­те 273 (ве­че от­пад­нал), 108, 109, 113 и др. от На­ка­за­тел­ния ко­декс?

Не­ка зна­ем, че сред дъл­гия спи­сък, съ­дър­жащ ос­нов­ни­те чо­веш­ки пра­ва, са пра­во­то на жи­вот, пре­зум­п­ци­я­та за не­вин­ност, пра­во­то на ху­ман­но от­но­ше­ние към ли­ше­ни­те от сво­бо­да, ох­ра­на­та на лич­ния жи­вот на граж­да­ни­те, на­ред със сво­бо­да­та на ин­фор­ма­ци­я­та, сло­во­то, пе­ча­та и кон­так­ти­те меж­ду хо­ра­та...

За да не се пов­то­ри то­зи кош­мар, вяр­ва­ме и по­ма­га­ме на пре­у­с­т­ройс­т­во­то.

v

Ян­ко Ни­ко­лов Ян­ков е ро­ден през 1944 г. в с. Кли­су­ри­ца, Ми­хай­лов­г­рад­с­ка об­ласт. За­вър­шил е Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет при СУ „Кли­мент Ох­рид­с­ки“. От ап­рил 1974 г. до март 1982 г. ра­бо­ти ка­то на­у­чен сът­руд­ник – пър­во­на­чал­но III сте­пен, пос­ле II, нак­рая I – в Ин­с­ти­ту­та за дър­жа­ва­та и пра­во­то при БАН. Из­б­ран е за гла­вен асис­тент в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет при Со­фийс­кия уни­вер­си­тет. Спе­ци­а­л­ност­та, ко­я­то из­би­ра, е те­о­рия на со­ци­а­л­но­то уп­рав­ле­ние.

– Ка­то учен вля­зох в на­у­чен, иде­о­ло­ги­чес­ки и по­ли­ти­чес­ки кон­ф­ликт с ръ­ко­во­ди­те­ли­те на две­те зве­на, къ­де­то ра­бо­тех. Про­фе­си­о­нал­ни­те ми ин­те­ре­си бя­ха в сфе­ра­та на по­ли­то­ло­ги­я­та, со­ци­а­л­но­то прог­но­зи­ра­не и съв­сем ес­тес­т­ве­но бе­ше да си дам яс­на смет­ка за дъл­бо­ка­та кри­за, в ко­я­то се на­ми­ра­ше об­щес­т­во­то ни. Об­съж­дах та­зи те­ма с мои близ­ки и ко­ле­ги, ка­то при­веж­дах на­у­ч­ни ар­гу­мен­ти. То­ва ста­на дос­то­я­ние на тай­ни­те служ­би и сре­щу мен бе­ше пред­п­ри­е­та ин­тен­зив­на ак­ция от реп­ре­сив­ния апа­рат, ко­я­то за­вър­ши с мо­е­то увол­не­ние. Ко­га­то об­жал­вах то­ва ре­ше­ние, нед­вус­мис­ле­но ми обяс­ни­ха, че от най-ви­со­ко мяс­то нас­то­я­ва­ли жал­ба­та ми да бъ­де от­х­вър­ле­на.

– Бих­те ли раз­ка­за­ли за та­зи Ва­ша дей­ност по-под­роб­но?

– Още ка­то сту­дент се мъ­чех по на­у­чен път да на­ме­ря не­дъ­зи­те на то­ва, ко­е­то днес на­ри­ча­ме ад­ми­нис­т­ра­тив­но-ко­ман­д­на сис­те­ма. Аз го на­ри­чам не­о­с­та­ли­ни­зъм. Поч­ти във всич­ки пун­к­то­ве на прав­на­та те­о­рия и прак­ти­ка на­ми­рах по­вод за кри­ти­ка, а знай­но е, че то­ва не се ха­рес­ва­ше на влас­т­ва­щи­те. Като учен нап­ра­вих и ед­на за­ко­ди­ра­на кри­ти­ка на бреж­не­виз­ма. Бях по­лу­чил ед­на кни­га от рус­кия учен Ор­зих „Лич­ность и пра­во“, в ко­я­то той под­дър­жа­ше ста­но­ви­ще­то, че пра­ва­та на об­щес­т­во­то тряб­ва да до­ми­ни­рат над пра­ва­та на лич­ност­та. Та­ка­ва бе­ше то­га­ва офи­ци­а­л­на­та те­за. В на­пи­са­на­та от мен ре­цен­зия твър­дях, че то­ва ста­но­ви­ще е не­а­р­гу­мен­ти­ра­но и неубедително. Нас­то­я­вах, че меж­ду об­щес­т­ве­ни­те и лич­ни­те ин­те­ре­си тряб­ва да се тър­си хар­мо­ния. Пуб­ли­ка­ци­я­та ми бе­ше от­пе­ча­та­на и ста­на яс­но, че не съм ос­пор­вал те­за­та на Ор­зих (той ня­ма­ше соб­с­т­ве­на те­за), а то­га­ваш­на­та прог­ра­ма на КПСС. Проф. Ярос­лав Ра­дев ме из­ви­ка в Дър­жав­ния съ­вет и ме кри­ти­ку­ва жес­то­ко. По-къс­но той заб­ра­ни на спи­са­ни­я­та „Прав­на ми­съл“ и „Со­ци­а­лис­ти­чес­ко пра­во“ да пуб­ли­ку­ват мои ма­те­ри­а­ли.

– Как­ви са Ва­ши­те по­ли­ти­чес­ки убеж­де­ния?

– Ви­на­ги съм се ста­рал полуофициално да съз­да­вам впе­чат­ле­ние, че съм при­вър­же­ник на со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка­та ат­мос­фе­ра, и не е ста­ва­ло и ду­ма за ис­тин­с­ко ос­но­ва­ва­не на пар­тия. Има­ше не­що ка­то кръ­жок, къ­де­то тайно се об­съж­да­ха политическите идеи. Пра­ве­ха ми чес­ти обис­ки, но до­ку­мен­ти или дру­ги сви­де­тел­с­т­ва за та­ка на­ре­че­но пар­тий­но стро­и­тел­с­т­во ни­ко­га не се на­ме­ри­ха, за­що­то те прос­то не съ­щес­т­ву­ва­ха поради конспиративни съображения.

С про­я­ви­те си на сво­бо­до­мис­лие Ян­ко Ян­ков пре­диз­вик­ва за­си­лен ин­те­рес сред реп­ре­сив­ни­те ор­га­ни на ко­ман­д­но­бю­рок­ра­тич­на­та сис­те­ма, раз­би­ра се, и у наб­лю­да­ва­щи­те от VI от­дел на ДС. За­поч­ват го­не­ния, из­ра­зе­ни пър­во­на­чал­но по чис­то ад­ми­нис­т­ра­ти­вен път, до­ве­ли до от­не­ма­не на пре­дос­та­ве­но­то му жи­ли­ще, до на­ме­са в лич­ния, до­ри в ин­тим­ния му жи­вот. Не лип­с­ват и те­ле­фон­ни­те за­ка­ни с пре­дуп­реж­де­ния, че или той, или не­го­вият син ра­но или къс­но ще бъ­дат уби­ти. Ав­тор на за­ка­ни­те е полк. Тан­чев от СГУ на МВР. То­ва ста­ва при­чи­на един ден съп­ру­га­та му да не из­дър­жи и да го на­пус­не за­е­д­но с де­те­то. Въп­ре­ки всич­ко Ян­ко Ян­ков про­дъл­жа­ва да нас­то­я­ва пра­во­то в стра­на­та да бъ­де ху­ма­ни­зи­ра­но. Про­дъл­жа­ват и го­не­ни­я­та с цел пос­та­вя­не на ко­ле­не. След осем го­ди­ни ра­бо­та в ин­с­ти­ту­та той е увол­нен през март 1982 г. Ло­ги­ка­та е же­ляз­на – ко­га­то лип­с­ват жи­ли­ще и пос­то­я­нен ад­рес (за­що­то той жи­вее в ра­бот­ния си ка­би­нет или у при­я­те­ли), зна­чи, че той не жи­вее в Со­фия и сле­до­ва­тел­но не мо­же да бъ­де на ра­бо­та там. Оти­ва на се­ло и се зах­ва­ща със сел­с­кос­то­пан­с­ки труд, по­ма­гай­ки на сво­и­те ро­ди­те­ли. Ня­кол­ко сед­ми­ци след то­ва пос­тъп­ва ка­то стро­и­те­лен ра­бот­ник в на­ци­о­нал­ния стро­и­те­лен обект в с. Ко­ва­чев­ци, но е пре­дуп­ре­ден да на­пус­не. Две го­ди­ни е без ра­бо­та. След се­рия реп­ре­сив­ни дейс­т­вия Ян­ков за­поч­ва да по­се­ща­ва по­сол­с­т­ва­та на стра­ни­те, под­пи­са­ли Зак­лю­чи­тел­ния до­ку­мент от Хел­зин­ки, къ­де­то де­по­зи­ра до­ку­мен­ти за на­ру­ша­ва­не на чо­веш­ки­те му пра­ва, как­то и пра­ва­та на не­го­ви­те близ­ки и на други хора. От по­сол­с­т­во­то на СССР го го­нят, а дру­ги­те по­сол­с­т­ва на со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те стра­ни изоб­що не раз­ре­ша­ват да прек­ра­чи пра­га им. Об­ръ­ща се към за­пад­ни по­сол­с­т­ва. То­ва е съп­ро­во­де­но с упо­ри­то прес­лед­ва­не. Вед­нъж на из­ли­за­не от френ­с­ко­то по­сол­с­т­во го арес­ту­ват под пре­текст, че е ис­кал да го взри­ви. То­ва твър­де­ние не е под­к­ре­пе­но с ни­как­ви до­ка­за­тел­с­т­ва. Да­леч по-удоб­но е да му пре­дя­вят об­ви­не­ние по чл. 273 от На­ка­за­тел­ния ко­декс за раз­г­ла­ся­ва­не на не­вер­ни твър­де­ния и съз­да­ва­не не­до­ве­рие към власт­та и ней­ни­те ме­роп­ри­я­тия. Два ме­се­ца по-къс­но е ос­во­бо­ден по­ра­ди не­до­ка­за­ност и ма­лоз­на­чи­тел­ност на „прес­тъп­ле­ни­е­то“. След­ва оба­че из­сел­ва­не­то му по чл. 40 „а“ от За­ко­на за На­род­на­та ми­ли­ция. То­зи път е об­ви­нен, че не уп­раж­ня­ва об­щес­т­ве­но­по­ле­зен труд и дей­ност­та му пред­с­тав­ля­ва опас­ност за си­гур­ност­та на стра­на­та. До то­зи мо­мент Ян­ко Ян­ков е ав­тор на 37 на­у­ч­ни пуб­ли­ка­ции, а ня­кол­ко не­го­ви сту­дии и мо­ног­ра­фии ос­та­ват не­пуб­ли­ку­ва­ни.

На де­ло­то за из­сел­ва­не в гр. Дев­ня на юрис­та демонстративно е показано кол­ко без­по­мощ­но е пра­во­то на прак­ти­ка, как съ­дът се ин­те­ре­су­ва са­мо от из­да­ва­не­то на осъ­ди­тел­на при­съ­да, без да за­чи­та фак­ти­те. При по­доб­ни де­ла ад­во­кат­с­ка за­щи­та не се до­пус­ка, за да не се съз­да­ват „зат­руд­не­ния“.

– Аз раз­би­рах от пра­во и пак не ус­пях да се за­щи­тя, за­що­то ни­кой не слу­ша­ше ду­ми­те ми. По-къс­но, при вто­ро­то де­ло, след ко­е­то вля­зох в зат­во­ра от­но­во в на­ру­ше­ние на закона, не ми поз­во­ли­ха да си на­е­ма ад­во­кат, за­що­то... съм юрист. Та­къв ар­гу­мент е прос­то сме­хот­во­рен.

Меж­дув­ре­мен­но в Ми­хай­лов­г­рад се раз­п­рос­т­ра­ня­ват по­зи­ви. То­ва ста­ва по­вод за уси­ле­ни тър­се­ния. Об­ви­ня­ват Ян­ко Ян­ков, че е ав­тор на по­зи­ви­те и ини­ци­а­тор на раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то им, че ръ­ко­во­ди ор­га­ни­за­ция под въз­дейс­т­ви­е­то на за­пад­ни­те стра­ни. Ис­кат да го убе­дят да нап­ра­ви приз­на­ния под пред­лог, че на­ци­о­нал­на­та си­гур­ност е зас­т­ра­ше­на. До­кол­ко­то той раз­би­ра, по вре­ме на след­с­т­ви­е­то имат се­ри­о­з­ни зат­руд­не­ния с до­ка­за­тел­с­т­ва­та. Ни­ко­га не му по­каз­ват по­доб­ни по­зи­ви. И той си из­ра­бот­ва слож­на за­щит­на те­за, пък и не поз­на­ва чо­век, кой­то да му е каз­вал, че е виж­дал лич­но по­зи­ви­те, съ­дър­жа­щи об­ви­не­ния сре­щу ре­жи­ма на Т. Жив­ков. По вре­ме на след­с­т­ви­е­то в Глав­но след­с­т­ве­но уп­рав­ле­ние при ДС с ци­нич­но от­к­ро­ве­ние за­я­вя­ват: „Ня­ма да поз­во­лим в Бъл­га­рия да ста­не то­ва, ко­е­то ста­на в Пол­ша, до­ри ако тряб­ва це­ли­ят бъл­гар­с­ки на­род да бъ­де из­бит.“

– По-къс­но, в зат­во­ра, ко­га­то за­поч­на­ха по­бо­и­ща­та, дой­де полк. Ев­ло­ги­ев и ми ка­за: „Ако ис­каш то­ва да не се пов­тори, тряб­ва да се приз­на­еш за ви­но­вен.“

– А на­ме­ри­ха ли се сви­де­те­ли сре­щу вас?

– Прак­ти­чес­ки не. Ва­ле­ри Ди­мит­ров лъ­жес­ви­де­тел­с­т­ву­ва­ше, че в Дев­ня съм го при­ел във во­ен­но­те­ро­рис­тич­но­то зве­но на мо­я­та ор­га­ни­за­ция, но то­ва бе­ше от­х­вър­ле­но от след­с­т­ве­ни­те ор­га­ни ка­то кле­ве­та. За­щит­на­та ми реч бе­ше озаг­ла­ве­на „Фа­ри­сеи в хра­ма“. При про­и­з­на­ся­не­то на при­съ­да­та съ­дий­ка­та ме по­пи­та: „Как­во ще ка­жеш?“ Ка­зах є: „Не сте ви­нов­на Вие за то­ва, ко­е­то шес­т­ву­ва из Бъл­га­рия.“ Ба­ща ми и брат ми пла­че­ха.

Ян­ко Ян­ков е об­ви­нен по ня­кол­ко тек­с­та от НК – чл. 98 за под­буж­да­не на чуж­ди дър­жа­ви към враж­деб­ни дейс­т­вия сре­щу Бъл­га­рия, по чл. 108 за раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на кле­вет­ни­чес­ки твър­де­ния, за­ся­га­щи дър­жав­ния и об­щес­т­вен строй у нас, по чл. 109, ал. 1 за об­ра­зу­ва­не и ръ­ко­во­де­не на организация, пос­та­вя­ща си за цел да раз­п­рос­т­ра­ня­ва кле­вет­ни­чес­ки твър­де­ния (под­съ­дим е и бра­тов­чед му Це­ко Це­ков, ко­го­то Ян­ков „на­у­чил“ да слу­ша чуж­ди ра­ди­о­с­тан­ции), по чл. 113 за раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на кле­вет­ни­чес­ки твър­де­ния про­тив СССР и Че­хос­ло­ва­кия (във връз­ка със съ­би­тията око­ло Праж­ка­та про­лет).

Ни­ко­га не се е приз­на­вал за ви­но­вен.

– До­ка­за­ни бя­ха смеш­ни не­ща. Нап­ри­мер, че ко­га­то съм бил из­се­лен в Дев­ня, съм на­ри­чал „До­ли­на­та на хи­ми­я­та“ – „До­ли­на на бав­на­та смърт“. Каз­вал съм, че то­ва е за­то­че­ние или кон­ц­ла­гер. За­я­вя­вал съм, че ду­ма­та „пра­во­съ­дие“ ид­ва­ла „от съ­де­не на пра­вия“. Слу­шал съм чуж­ди ра­ди­о­с­тан­ции за­е­д­но с при­я­те­ли и то­ва би­ло тър­се­на­та ор­га­ни­за­ция. Осъ­ди­ха ме пър­во­на­чал­но на 12 го­ди­ни зат­вор. В чл. 109, ал. 1 от НК е ка­за­но, че от­го­вор­ност се но­си от 3 до 12 г., но не по­ве­че от пред­ви­де­но­то за съ­о­т­вет­но­то прес­тъп­ле­ние. В моя слу­чай за прес­тъп­ле­ние се счи­та­ше про­па­ган­да­та и не би­ва­ше да бъ­да осъ­ден на по­ве­че от 5 го­ди­ни. При­ло­жи­ха ми и ед­на ряд­ка съ­деб­на прак­ти­ка спо­ред чл. 24 от НК – до­пъл­ни­тел­но на­ка­за­ние с още по­ло­ви­на­та от сро­ка за зат­вор, при­ла­ган при осо­бе­но упо­ри­ти прес­тъп­ни­ци. То­ва да­ва­ше въз­мож­ност за об­що се­дем и по­ло­ви­на го­ди­ни, но не и за 12 г. При об­жал­ва­не вто­ра­та ин­с­тан­ция поп­ра­ви при­съ­да­та на шест и по­ло­ви­на го­ди­ни. Да­до­ха ми об­ви­ни­тел­ния акт за 1 час, за да се за­поз­ная с не­го, но въз­ра­зих и ми раз­ре­ши­ха да го за­дър­жа само по време на съдебния про­це­с. След не­кол­ко­ме­сеч­но след­с­т­вие през сеп­тем­в­ри 1984 г. вля­зох в Со­фийс­кия цен­т­ра­лен зат­вор.

Пър­во­на­чал­но го нас­та­ня­ват в про­чу­то­то Сед­мо от­де­ле­ние (пос­ле пре­и­ме­ну­ва­но Пър­во). На­ри­чат го „След­с­т­ве­но“. В не­го нас­та­ня­ват и очак­ва­щи­те изпълнението на смър­т­ните си при­съ­ди. Спо­ред Ян­ков по то­ва вре­ме то е би­ло пъл­но с очак­ва­щи най-теж­ко­то на­ка­за­ние. Нас­та­нен е в от­дел­на ки­лия. Чес­то чу­ва ви­ко­ве на зат­вор­ни­ци вслед­с­т­вие на по­бо­и­ща. Об­с­та­нов­ка­та е не­по­но­си­ма. Хра­на­та от­в­ра­ти­тел­на. Из­ра­зя­ва съм­не­ние, че се раз­да­ва хра­на от две раз­лич­ни ба­ки, в ед­на­та от ко­и­то се съ­дър­жат съ­нот­вор­ни и други химически ве­щес­т­ва. Вед­нъж му си­па­ли от нея и спал неп­ро­буд­но над 30 ча­са. Опи­ти­те за са­мо­у­бийс­т­во в от­де­ле­ни­е­то не би­ли ред­ки.

– Тук нас­та­ня­ва­ха зат­вор­ни­ци, от ко­и­то се очак­ва­ха са­моп­риз­на­ния, тъй ка­то до­ка­за­тел­с­т­ва ня­ма или поч­ти ня­ма, ка­къв­то бе­ше и мо­ят слу­чай. Как­то е из­вес­т­но, спо­ред пре­по­ръ­ки­те на Ви­шин­с­ки „са­моп­риз­на­ни­е­то е ца­ри­ца­та на до­ка­за­тел­с­т­ва­та“. Офи­це­ри­те чес­то из­вик­ва­ли то­зи, от ко­го­то очак­ва­ха са­моп­риз­на­ния. При реп­ли­ки ка­то: „Ето, тук са смър­т­ни­те...“, хо­ра с нис­ка прав­на кул­ту­ра са го­то­ви да се под­да­дат на вну­ше­ние. Та­ка вся­ко не­до­ка­зу­е­мо прес­тъп­ле­ние мо­же­ше да бъ­де „уза­ко­не­но“. Капитан Бо­жи­лов, на­чал­ник на от­де­ле­ни­е­то, нед­вус­мис­ле­но се ста­ра­е­ше да ми вну­ши то­ва, но лич­но с мен фи­зи­чес­ка раз­п­ра­ва по то­ва вре­ме ня­ма­ше. Не мо­жех да ка­жа ни­що по­ве­че, кол­ко­то и да го ис­ка­ха, и на 3 май след­ва­ща­та го­ди­на бях прех­вър­лен в зат­во­ра в Па­зар­джик.

Още с оти­ва­не­то си там Ян­ков вли­за в кон­ф­ликт с ръ­ко­вод­с­т­во­то на зат­во­ра. Въ­веж­дат го в ед­на стая, къ­де­то са се съб­ра­ли офи­це­ри­те, и го връ­щат, за да ис­ка раз­ре­ше­ние за вли­за­не. Той от­каз­ва, ка­то се обос­но­ва­ва, че не е ис­кал раз­ре­ше­ние, тъй ка­то е из­ви­кан за раз­го­вор. По­неч­ва да из­ле­зе, но го спи­рат на­си­ла. „Та­ки­ва ти­по­ве ка­то теб сме виж­да­ли мно­го, но ня­кои из­ли­зат от­тук с кра­ка­та нап­ред“ – чу­ва ду­ми­те на зам.-на­чал­ни­ка на зат­во­ра подполковник Ги­лев. На то­зи раз­го­вор при­със­т­ват два­де­сет ду­ши, опи­са­ни в жал­ба­та му.

– Пос­тъ­пих в шес­ти от­ряд. Ра­бо­тех­ме обу­щар­с­ка ра­бо­та. Две – три сед­ми­ци по-къс­но вля­зох за 14 дни в кар­це­ра за не­и­з­пъл­не­ние на за­по­вед. То­га­ва с мен ста­на ед­на про­во­ка­ция. Из­вър­ши я ед­но ли­це, ко­е­то по-къс­но ще­ше да убие на­ми­ра­щия се то­га­ва в съ­щия зат­вор пре­во­дач Во­ло­дя На­ков.

Во­ло­дя На­ков вли­за в зат­во­ра за то­ва, че е „об­ру­гал“ па­мет­ни­ка в гр. Ду­ло­во. Увол­ни­ли го от ра­бо­та. За­е­д­но с же­на си и с три­те си де­ца по­же­лал да жи­вее във Фран­ция. По съ­щия чл. 40 „а“ от За­ко­на за На­род­на­та ми­ли­ция бил въд­во­рен на мес­то­жи­тел­с­т­во в Ду­ло­во. Прис­тиг­нал в град­че­то на един 7 сеп­тем­в­ри (рождения ден на Т. Живков) и прес­пал до па­мет­ни­ка. Арес­ту­ва­ли го. За то­ва из­ле­жа­вал че­ти­ри­го­диш­на при­съ­да. Още с вли­за­не­то си в зат­во­ра за­поч­нал про­тес­т­на глад­на стач­ка по ир­лан­д­с­ки об­ра­зец – са­мо на хляб и во­да. Че­ти­ри и по­ло­ви­на ме­се­ца след то­ва пред­с­тав­ля­вал тъж­на глед­ка – при­ли­чал на ске­лет и зъ­би­те му па­да­ли. За да не вли­яе на ос­та­на­ли­те зат­вор­ни­ци, бил нас­та­нен в от­дел­на ки­лия.

– При мен в кар­це­ра до­ка­ра­ха Кос­та­дин Мас­т­ръ­ков, кри­ми­на­лен ре­ци­ди­вист. По­пи­та ме кой съм и ка­къв съм. Ка­зах му, че съм ма­га­зи­нер и че из­ле­жа­вам при­съ­да за краж­ба на па­ри. „Не, от­го­во­ри ми той, не при­ли­чаш на ма­га­зи­нер, ези­кът ти е по-раз­ли­чен.“ По-къс­но, ко­га­то из­ля­зох от кар­це­ра, на­чал­ни­кът на зат­во­ра ма­йор Кис­ки­нов ми пре­дос­та­ви по­ка­за­ние от 12 стра­ни­ци, къ­де­то Мас­т­ръ­ков твър­де­ше, че съм го аги­ти­рал да ста­не член на про­ти­во­дър­жав­на ор­га­ни­за­ция за сва­ля­не­то на Т. Жив­ков. Зас­мях се и ка­зах на ма­йо­ра, че та­ки­ва от­реп­ки не ми тряб­ват за „ор­га­ни­за­ци­я­та“, но не­го ка­то офи­цер мо­га да по­ка­ня. И той се зас­мя, за­що­то, как­то пот­вър­ди­ли съ­ки­лий­ни­ци­те ми, та­къв раз­го­вор изоб­що не е во­ден. „Не­за­ви­си­мо от то­ва, по­ка­за­ни­я­та – ка­за ма­йор Кис­ки­нов – ще ос­та­нат в до­си­е­то ти.“

След два ме­се­ца съ­щи­ят то­зи К. Мас­т­ръ­ков убил Во­ло­дя На­ков в ки­лия № 17. По ду­ми­те на Я. Ян­ков, кой­то ле­жал в съ­сед­на­та ки­лия, слу­чи­ло се след­но­то:

– Ко­га­то за­ка­ра­ха Мас­т­ръ­ков в еди­нич­на­та ки­лия на В. На­ков, аз пре­дуп­ре­дих Во­ло­дя по зат­вор­ни­чес­кия морз, че то­ва е опа­сен чо­век – да се па­зи. През нощ­та на 24 сре­щу 25 сеп­тем­в­ри 1985 г. в 1 ча­са чух ви­ко­ве „Оле­ле, май­чи­це, уби­ха ме“. Ви­ка­ше Во­ло­дя. Ско­чих и за­ри­тах вра­та­та. Дой­де де­жур­ни­ят стар­ши­на Христоско Ми­шев, пог­лед­на през шпи­о­н­ка­та и се раз­ви­ка: „Спри, спри... Заб­ра­вих си клю­ча...“ До­ка­то го на­ме­ри и от­к­лю­чи, с 20-лит­ро­ва ту­ба за во­да Мас­т­ръ­ков бе­ше сма­зал от бой На­ков. Из­несоха Во­ло­дя и го по­ло­жи­ха нап­ра­во на ци­мен­то­вия под. Ви­ках го, но не от­го­ва­ря­ше. Гле­дах го през шпи­о­н­ка­та (в Па­зар­джиш­кия зат­вор през шпи­о­н­ка­та мо­же да се виж­да и на­вън). Ко­га­то го по­мо­лих да мръд­не, за да ми по­ка­же, че е жив, той рит­на с ле­вия си крак. Кре­щях да из­ви­кат ле­кар, но ми ка­за­ха, че в мо­мен­та ня­ма ле­кар. Та­ка Во­ло­дя ле­жа на го­лия под до 5 ча­са, ко­га­то го от­ка­ра­ха с ня­как­ва ко­ла за Со­фия. По пъ­тя по­чи­нал.

К. Мас­т­ръ­ков бил ос­ви­де­тел­с­т­ву­ван, че е пси­хич­но бо­лен и го за­ка­ра­ли в Ло­веш­кия зат­вор, при­го­ден за та­ки­ва слу­чаи. Пос­ле за не­го ни­кой ни­що по­ве­че не знае. То­ва Ян­ков на­у­ча­ва от брат му, съ­що из­ле­жа­ващ при­съ­да в то­зи зат­вор. До­ри вед­нъж стар­ши­на­та Дел­чо Ми­лев ка­зал на Ва­ле­ри Мас­т­ръ­ков: „Тво­ят брат из­вър­ши го­ля­ма ус­лу­га на Бъл­га­рия.“

Ян­ко Ян­ков пра­ви мно­жес­т­во опи­ти да бъ­де при­зо­ван ка­то сви­де­тел по „слу­чая На­ков“, но не му об­ръ­щат вни­ма­ние. Ко­га­то сле­до­ва­те­лят ид­ва две сед­ми­ци по-къс­но да про­ве­де след­с­т­вие, Ян­ков пус­ка под пра­га на ки­ли­я­та лист със сво­и­те по­ка­за­ния, но на­ми­ра­щи­ят се там де­жу­рен офи­цер Стан­чев го взе­ма и скри­ва не­за­бе­ля­за­но. Та­ка прик­люч­ва то­зи ин­ци­дент, за кой­то по-къс­но Ян­ков в ед­но от мно­гоб­рой­ни­те си пис­ма по слу­чая пи­ше на 21.12.1987 г. до ЦК на БКП и до глав­ния про­ку­рор на НРБ: „...три­те де­ца, съп­ру­га­та и ро­ди­те­ли­те на В. На­ков са „за­бо­ле­ли“ от „ма­ни­я­та“, че Во­ло­дя е мър­тъв ... аз /б.а. Я.Я./ лич­но из­ви­ках стар­ши­на Хр. Ми­шев да ре­гис­т­ри­ра то­зи мо­мент” – в от­го­вор на об­ви­не­ни­я­та, че На­ков, как­то и Ян­ков са стра­да­ли от ма­нии.

Ето из­вад­ки от дру­го пис­мо, пи­са­но до Ко­ми­те­та по чо­веш­ки­те пра­ва на 6.12.1986 г.:

„На 11.04.1986 г. стар­ши­на­та от кон­вой­на­та гру­па в гр. Па­зар­джик чрез спе­ци­а­л­на хват­ка на бе­лез­ни­ци­те ми счу­пи ля­ва­та ръ­ка, бе­ле­гът ли­чи и днес. На­пи­сах жал­ба до про­ку­ро­ра, но на­чал­ни­кът на зат­во­ра от­ка­за да я из­п­ра­ти и ме на­ка­за...“

„На 23.11.1988 г. офи­це­рът от Дър­жав­на си­гур­ност Бо­жи­дар Ан­то­нов до­ве­де при ме­не на по­се­ще­ние ро­ди­те­ли­те ми и пред тях ми пред­ло­жи да на­пус­на стра­на­та.“

„Ис­ти­на­та все още е удав­ник и не е из­п­лу­ва­ла на по­вър­х­ност­та...“

На 28.07.1988 г. пи­ше в пис­мо до пос­ла­ни­ка на СССР в НРБ Вик­тор Ша­ра­пов след­но­то: „Счи­там, че до­се­гаш­ни­те ре­зул­та­ти от фун­к­ци­о­ни­ра­не­то на спе­ци­фич­ния бъл­гар­с­ки мо­дел на пре­у­с­т­ройс­т­во­то са на­пъл­но дос­та­тъч­ни да пот­вър­дят ва­лид­ност­та на Мар­к­со­вия из­вод за не­ве­ро­я­т­на­та спо­соб­ност на бю­рок­ра­ци­я­та към ми­мик­рия.“

– Да дам още ня­кол­ко дан­ни по спо­ме­на­то­то ПД № 10/1986 г. То­га­ва по съв­сем не­ви­нен по­вод ме пре­би­ха с то­я­ги, а стар­ши­на­та Топ­ка­ров, заг­де­то съм нас­то­ял да по­лу­ча пред­пи­са­но­то ми от ле­ка­ря ле­кар­с­т­во, нак­рая взе да ска­ча по гър­ди­те ми. Те­же­ше по­не 120 кг и ми счу­пи ед­но реб­ро. То­ва ста­на пред очи­те на пе­ти­ма­та сви­де­те­ли, ко­и­то съм по­со­чил. Би­ха ме до без­съз­на­ние. На вто­рия ден след то­ва от Со­фия прис­тиг­на­ха два­ма пол­ков­ни­ци. Еди­ни­ят от тях се пред­с­та­ви ка­то полк. Ев­ло­ги­ев. Той, в при­със­т­ви­е­то на на­чал­ни­ка на зат­во­ра и своя ко­ле­га, ми ка­за: „Ако ис­каш по­ве­че да не те би­ят, приз­най се за ви­но­вен по де­ло­то!“

Меж­ду­на­род­на­та ор­га­ни­за­ция „Ам­нис­ти ин­тер­не­шъ­нъл“ обя­вя­ва Ян­ко Ян­ков за зат­вор­ник № 3 в Ев­ро­па за 1985 г. и № 1 за Бъл­га­рия.

На 18.08.1987 г. той пи­ше пис­мо, ад­ре­си­ра­но до М.С. Гор­ба­чов. В не­го под­дър­жа ста­но­ви­ще­то, че пре­у­с­т­ройс­т­во­то в Бъл­га­рия не мо­же да се из­вър­ши, до­ка­то са на власт те­зи, ко­и­то ком­п­ро­ме­ти­ра­ха Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия в стра­на­та. Раз­би­ра се, да­де­но на зат­вор­ни­чес­ко­то ръ­ко­вод­с­т­во, и то­ва пис­мо е по­ту­ле­но вдън зе­мя, но не­го­во­то ко­пие ус­пя­ва да из­ле­зе от зат­во­ра не­ле­гал­но. Из­на­ся го един вол­но­на­е­мен слу­жи­тел. Той го пре­да­ва на ро­ди­те­ли­те и тек­с­тът му е из­лъ­чен от чуж­ди­те ра­ди­о­с­тан­ции. То­ва ста­ва по­вод за но­ви по­ку­ше­ния. На­на­сят му жес­ток по­бой. И тъй ка­то ни­кой в сто­ло­ва­та, къ­де­то е из­вър­ше­но на­па­де­ни­е­то, не поз­на­ва из­вър­ши­те­ли­те, с пос­лед­ни си­ли са­ми­ят по­тър­певш ус­пя­ва да се вкоп­чи в един от тях. Ко­га­то ид­ва оба­че де­жур­ни­ят, с ня­кол­ко рит­ни­ка ос­во­бож­да­ва „жер­т­ва­та“ и тя из­бяг­ва. Пос­ле са­ми­ят той каз­ва: „Жал­ко, че го из­пус­нахме...“

Не пра­вя до­ри опит за пъл­но опи­са­ние на те­зи звер­с­т­ва спо­ред хро­но­ло­ги­я­та им, за­що­то се оказ­ват без­б­рой­ни. Ка­мо ли да пи­ша на кои за­ко­ни са на­ру­ше­ния, за­що­то за­кон тук ня­ма. Пак след­ват по­бои. То­зи път от друг на­ро­чен кри­ми­на­лист ре­ци­ди­вист на 18.11.1987 г., кой­то спо­ред соб­с­т­ве­ни­те му ду­ми мал­ко пре­ди то­ва пре­дуп­реж­да­вал Ян­ков, че един от на­чал­ни­ци­те на зат­во­ра му на­ре­дил: „Да му се взе­ме здра­ве­то!“

На 25.11.1987 г. Ян­ко Ян­ков е при­ет на ле­че­ние в Ре­пуб­ли­кан­с­ка­та бол­ни­ца при зат­во­ри­те в Со­фия. Офи­ци­а­л­но­то ста­но­ви­ще би­ло, че стра­да от пи­е­ло­неф­рит. Са­ми­ят той смя­та, че със­то­я­ни­е­то му е вслед­с­т­вие на уда­ри в бъб­ре­ци­те при се­ри­я­та по­бо­и­ща.

Тук въз­ник­ва друг „ин­те­ре­сен“ ин­ци­дент:

– Фел­д­ше­рът Ан­ге­лов упо­ри­то нас­то­я­ва­ше, че съм си­му­лант, а д-р Ко­се­ва – че стра­дам от пси­хи­а­т­рич­но за­бо­ля­ва­не (ис­те­рия, деп­ре­сия и т.н.) и имам пси­хи­чес­ко раз­с­т­ройс­т­во. Про­тес­ти­рах, че то­ва е зло­у­пот­ре­ба с ме­ди­ци­на­та, и д-р Ко­се­ва бе­ше от­с­т­ра­не­на от кон­так­ти с ме­не, за „да не из­ти­ча­ла ин­фор­ма­ция“ за на­ме­ре­ни­я­та им към мен. На 10.12.1987 г., чет­вър­тък, в бол­ни­ца­та дой­де вън­ш­ни­ят за нея д-р Ма­джу­нов, ра­бо­тещ в бол­ни­ца­та на МВР, прег­ле­да ме и ми пред­пи­са ле­кар­с­т­ва. На след­ва­щия ден взех ед­на таб­лет­ка и по­лу­чих ос­т­ра хи­пер­то­нич­на кри­за. Ко­ле­ги­те ми от ки­ли­я­та Бру­сар­с­ки и Ца­нев заб­лъс­ка­ха вра­та­та, за да дой­де ня­кой, но без­ре­зул­тат­но. На 12.12 към 11 ча­са пак ми да­до­ха та­ко­ва ле­кар­с­т­во и по­лу­чих но­ва кри­за, кръв­но­то ми на­ля­га­не бе­ше 300/170 при пулс 37. Това е отбелязано и в епикризата. Ед­ва ожи­вях под из­к­лю­чи­тел­но доб­ри­те гри­жи на д-р Сто­я­но­ва и д-р Алек­си­ев. Те­зи хо­ра ми вър­на­ха жи­во­та.

Не знам да­ли те­зи ле­кар­с­т­ва са ми да­де­ни пре­ду­миш­ле­но, или пък се ка­сае до ле­кар­с­ка неб­реж­ност, но мо­га да ка­жа, че и в два­та слу­чая е прес­тъп­ле­ние.

След­ва срав­ни­тел­но бе­зин­ци­ден­тен пе­ри­од в Со­фийс­кия цен­т­ра­лен зат­вор.

– Как­во ста­на при из­ли­за­не­то Ви от зат­во­ра, къ­де­то пре­ка­рах­те 5 го­ди­ни и 7 ме­се­ца?

– Слу­чи се то­ва, че раз­б­рах за как­во съм осъ­ден. Дадоха ми об­ви­ни­тел­ния акт и при­съ­да­та. Бе­ше раз­га­рът на Еко­фо­ру­ма и съ­би­ти­я­та вър­вя­ха към своя апо­гей – 10.11.1989 г. Въз­п­ри­ех ги сма­ян, тъй ка­то са­мо ме­сец пре­ди то­ва не мо­жех да меч­тая и за ед­на хи­ляд­на от то­ва.

– Се­га с как­во ще се за­ни­ма­ва­те?

– Пред­с­тои ми да се ле­ку­вам. Здра­ве­то ми е дос­та раз­к­ла­те­но. Вче­ра (б.а. пе­тък, 8.12.1989 г.) срещ­нах Вел­ко Въл­ка­нов от Ко­ми­те­та по пра­ва­та на чо­ве­ка и той ми ка­за, че са из­п­ра­те­ни пис­ма, с ко­и­то нас­то­я­ват да ми бъ­дат въз­с­та­но­ве­ни всич­ки про­фе­си­о­нал­ни пра­ва и да мо­га да ра­бо­тя, къ­де­то съм ра­бо­тел и пре­ди. Има­ло и пред­ло­же­ние до Вър­хов­ния съд да бъ­да съ­деб­но ре­а­би­ли­ти­ран, ка­то се приз­нае, че съм осъ­ден не­вин­но. Оказ­ва се, че мо­е­то де­ло е все още в ми­ли­ци­я­та (ин­те­рес­но как­во ли пра­ви там?). Две не­ща мно­го оби­чах през жи­во­та си – се­мейс­т­во­то и на­у­ка­та, но бив­ши­ят VI от­дел на Дър­жав­на си­гур­ност лик­ви­ди­ра всич­ко. Все ед­но, къ­де­то и да съм, с на­у­ка ви­на­ги ще се за­ни­ма­вам!

– А с по­ли­ти­ка?

– Ни­ко­га не съм имал на­ме­ре­ние да се за­ни­ма­вам с по­ли­ти­ка, но ме при­ну­ди­ха и се­га счи­там, че тряб­ва да бъ­да сред по­ли­ти­чес­ки­те съ­би­тия.

– Срещ­нах­те ли се ве­че със си­на си?

– Не, не съм го виж­дал го­ди­ни на­ред. До­ка­то бях в зат­во­ра, слу­жи­те­ли­те на ДС го бя­ха убе­ди­ли, че съм враг на ро­ди­на­та. Та­ка бил въз­пи­та­ван. Се­га той е на 18 го­ди­ни. Бих же­лал да на­у­чи, че аз вля­зох в зат­во­ра по спо­ме­на­ти­те чле­но­ве съв­сем не­о­с­но­ва­тел­но. Ще ми се той да про­че­те всич­ко, на­пи­са­но от мен, и пос­ле да от­съ­ди по съ­вест.