В ЧЕРТОЗИТЕ НА ПРИЗРАКА

В чер­то­зи­те на приз­ра­ка

Ни­ко­лай Ге­нов

Сп. „Оте­чес­т­во“, Со­фия,

бр. 342 от 9 яну­а­ри 1990 г.

То­ва е име­то на ед­на все още не­до­вър­ше­на кни­га, ко­я­то пи­ше мо­ят съ­бе­сед­ник. Той из­ле­зе от зат­во­ра нас­ко­ро. По­пад­нал там за­ра­ди сво­и­те по­ли­ти­чес­ки убеж­де­ния. Всъщ­ност има ли зна­че­ние да­ли раз­го­ва­рям с Ян­ко Ян­ков, или с ня­кой друг от по­ли­ти­чес­ки­те зат­вор­ни­ци през пос­лед­ни­те три де­се­ти­ле­тия? Все­ки от тях би мо­гъл да раз­ка­же ужа­ся­ва­щи ис­то­рии.

Вяр­но ли е всич­ко то­ва? – ще за­пи­та­ме по инер­ция, за­що­то дос­ко­ро всич­ки бях­ме хва­на­ти в из­мам­на­та прег­ръд­ка на фал­ши­ви­те идо­ли. Един ис­тин­с­ки не­о­с­та­ли­ни­зъм ни бе­ше скро­ил та­ка, че да сме пла­хи и страх­ли­ви да­же в мис­ли­те си. Ис­ти­на­та ни пла­ше­ше. Еди­ни­ци бя­ха те­зи, ко­и­то мо­же­ха да си я поз­во­лят. Тя стру­ва­ше скъ­по!

– Ис­ти­на ли е всич­ко, ко­е­то раз­каз­ва­те? Кои са сви­де­те­ли­те Ви? – за­пи­тах аз на свой ред.

Ка­то от­го­вор Ян­ко Ян­ков ми по­со­чи обе­мис­та куп­чи­на при­леж­но под­ре­де­ни жал­би, пи­са­ни и из­п­ра­те­ни от зат­вор­ни­чес­ка­та ки­лия. По­ве­че­то с вхо­дя­щи но­ме­ра – до­ка­за­тел­с­т­во, че са за­ве­де­ни как­то тряб­ва. Жал­би­те съ­дър­жа­ха опи­са­ния на ед­на ни­щож­на част от раз­ка­за­ни­те тук ис­то­рии, сви­де­те­ли­те и име­на­та на из­вър­ши­те­ли и по­тър­пев­ши. Пър­во­на­чал­но ре­ших да не ги спо­ме­на­вам, но ако ги пре­мъл­ча, би би­ло ко­щун­с­т­во и не­за­чи­та­не на нас­то­я­ва­не­то на Ян­ко Ян­ков. Ис­тин­с­ка­та де­мок­ра­ция спо­ред не­го би би­ла та­зи, при ко­я­то от­го­вор­ност се тър­си не са­мо от мър­т­вия...

– На те­зи жал­би от­го­вор ни­кой ни­ко­га не да­де. В ред­ки­те из­к­лю­че­ния от­го­во­рът съ­дър­жаше един­с­т­ве­но об­щия текст: „Жал­ба­та е преп­ра­те­на по ком­пе­тен­т­ност на...“

Не бих же­лал с то­зи раз­го­вор да раз­с­т­рой­вам ни­ко­го. Ще е ра­дос­т­но, ако в не­го се на­ме­ри сми­съ­лът на по­ня­тия и въп­ро­си ка­то: как­во зна­чи да­та­та 10.11.1989 г. за Бъл­га­рия, мо­же ли чо­век да бъ­де убит без­к­ръв­но, що е ис­тин­с­ка за­кон­ност и как­во би оз­на­ча­ва­ло да се при­ве­де за­ко­но­да­тел­с­т­во­то в съ­о­т­вет­с­т­вие с меж­ду­на­род­ни­те до­го­во­ре­нос­ти, по ко­и­то сме стра­на, до­къ­де стиг­на зло­ве­ща­та сян­ка на бив­шия VI от­дел на Дър­жав­на си­гур­ност в на­шия жи­вот, как­то и на чле­но­ве­те 273 (ве­че от­пад­нал), 108, 109, 113 и др. от На­ка­за­тел­ния ко­декс?

Не­ка зна­ем, че сред дъл­гия спи­сък, съ­дър­жащ ос­нов­ни­те чо­веш­ки пра­ва, са пра­во­то на жи­вот, пре­зум­п­ци­я­та за не­вин­ност, пра­во­то на ху­ман­но от­но­ше­ние към ли­ше­ни­те от сво­бо­да, ох­ра­на­та на лич­ния жи­вот на граж­да­ни­те, на­ред със сво­бо­да­та на ин­фор­ма­ци­я­та, сло­во­то, пе­ча­та и кон­так­ти­те меж­ду хо­ра­та...

За да не се пов­то­ри то­зи кош­мар, вяр­ва­ме и по­ма­га­ме на пре­у­с­т­ройс­т­во­то.

v

Ян­ко Ни­ко­лов Ян­ков е ро­ден през 1944 г. в с. Кли­су­ри­ца, Ми­хай­лов­г­рад­с­ка об­ласт. За­вър­шил е Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет при СУ „Кли­мент Ох­рид­с­ки“. От ап­рил 1974 г. до март 1982 г. ра­бо­ти ка­то на­у­чен сът­руд­ник – пър­во­на­чал­но III сте­пен, пос­ле II, нак­рая I – в Ин­с­ти­ту­та за дър­жа­ва­та и пра­во­то при БАН. Из­б­ран е за гла­вен асис­тент в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет при Со­фийс­кия уни­вер­си­тет. Спе­ци­а­л­ност­та, ко­я­то из­би­ра, е те­о­рия на со­ци­а­л­но­то уп­рав­ле­ние.

– Ка­то учен вля­зох в на­у­чен, иде­о­ло­ги­чес­ки и по­ли­ти­чес­ки кон­ф­ликт с ръ­ко­во­ди­те­ли­те на две­те зве­на, къ­де­то ра­бо­тех. Про­фе­си­о­нал­ни­те ми ин­те­ре­си бя­ха в сфе­ра­та на по­ли­то­ло­ги­я­та, со­ци­а­л­но­то прог­но­зи­ра­не и съв­сем ес­тес­т­ве­но бе­ше да си дам яс­на смет­ка за дъл­бо­ка­та кри­за, в ко­я­то се на­ми­ра­ше об­щес­т­во­то ни. Об­съж­дах та­зи те­ма с мои близ­ки и ко­ле­ги, ка­то при­веж­дах на­у­ч­ни ар­гу­мен­ти. То­ва ста­на дос­то­я­ние на тай­ни­те служ­би и сре­щу мен бе­ше пред­п­ри­е­та ин­тен­зив­на ак­ция от реп­ре­сив­ния апа­рат, ко­я­то за­вър­ши с мо­е­то увол­не­ние. Ко­га­то об­жал­вах то­ва ре­ше­ние, нед­вус­мис­ле­но ми обяс­ни­ха, че от най-ви­со­ко мяс­то нас­то­я­ва­ли жал­ба­та ми да бъ­де от­х­вър­ле­на.

– Бих­те ли раз­ка­за­ли за та­зи Ва­ша дей­ност по-под­роб­но?

– Още ка­то сту­дент се мъ­чех по на­у­чен път да на­ме­ря не­дъ­зи­те на то­ва, ко­е­то днес на­ри­ча­ме ад­ми­нис­т­ра­тив­но-ко­ман­д­на сис­те­ма. Аз го на­ри­чам не­о­с­та­ли­ни­зъм. Поч­ти във всич­ки пун­к­то­ве на прав­на­та те­о­рия и прак­ти­ка на­ми­рах по­вод за кри­ти­ка, а знай­но е, че то­ва не се ха­рес­ва­ше на влас­т­ва­щи­те. Като учен нап­ра­вих и ед­на за­ко­ди­ра­на кри­ти­ка на бреж­не­виз­ма. Бях по­лу­чил ед­на кни­га от рус­кия учен Ор­зих „Лич­ность и пра­во“, в ко­я­то той под­дър­жа­ше ста­но­ви­ще­то, че пра­ва­та на об­щес­т­во­то тряб­ва да до­ми­ни­рат над пра­ва­та на лич­ност­та. Та­ка­ва бе­ше то­га­ва офи­ци­а­л­на­та те­за. В на­пи­са­на­та от мен ре­цен­зия твър­дях, че то­ва ста­но­ви­ще е не­а­р­гу­мен­ти­ра­но и неубедително. Нас­то­я­вах, че меж­ду об­щес­т­ве­ни­те и лич­ни­те ин­те­ре­си тряб­ва да се тър­си хар­мо­ния. Пуб­ли­ка­ци­я­та ми бе­ше от­пе­ча­та­на и ста­на яс­но, че не съм ос­пор­вал те­за­та на Ор­зих (той ня­ма­ше соб­с­т­ве­на те­за), а то­га­ваш­на­та прог­ра­ма на КПСС. Проф. Ярос­лав Ра­дев ме из­ви­ка в Дър­жав­ния съ­вет и ме кри­ти­ку­ва жес­то­ко. По-къс­но той заб­ра­ни на спи­са­ни­я­та „Прав­на ми­съл“ и „Со­ци­а­лис­ти­чес­ко пра­во“ да пуб­ли­ку­ват мои ма­те­ри­а­ли.

– Как­ви са Ва­ши­те по­ли­ти­чес­ки убеж­де­ния?

– Ви­на­ги съм се ста­рал полуофициално да съз­да­вам впе­чат­ле­ние, че съм при­вър­же­ник на со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка­та ат­мос­фе­ра, и не е ста­ва­ло и ду­ма за ис­тин­с­ко ос­но­ва­ва­не на пар­тия. Има­ше не­що ка­то кръ­жок, къ­де­то тайно се об­съж­да­ха политическите идеи. Пра­ве­ха ми чес­ти обис­ки, но до­ку­мен­ти или дру­ги сви­де­тел­с­т­ва за та­ка на­ре­че­но пар­тий­но стро­и­тел­с­т­во ни­ко­га не се на­ме­ри­ха, за­що­то те прос­то не съ­щес­т­ву­ва­ха поради конспиративни съображения.

С про­я­ви­те си на сво­бо­до­мис­лие Ян­ко Ян­ков пре­диз­вик­ва за­си­лен ин­те­рес сред реп­ре­сив­ни­те ор­га­ни на ко­ман­д­но­бю­рок­ра­тич­на­та сис­те­ма, раз­би­ра се, и у наб­лю­да­ва­щи­те от VI от­дел на ДС. За­поч­ват го­не­ния, из­ра­зе­ни пър­во­на­чал­но по чис­то ад­ми­нис­т­ра­ти­вен път, до­ве­ли до от­не­ма­не на пре­дос­та­ве­но­то му жи­ли­ще, до на­ме­са в лич­ния, до­ри в ин­тим­ния му жи­вот. Не лип­с­ват и те­ле­фон­ни­те за­ка­ни с пре­дуп­реж­де­ния, че или той, или не­го­вият син ра­но или къс­но ще бъ­дат уби­ти. Ав­тор на за­ка­ни­те е полк. Тан­чев от СГУ на МВР. То­ва ста­ва при­чи­на един ден съп­ру­га­та му да не из­дър­жи и да го на­пус­не за­е­д­но с де­те­то. Въп­ре­ки всич­ко Ян­ко Ян­ков про­дъл­жа­ва да нас­то­я­ва пра­во­то в стра­на­та да бъ­де ху­ма­ни­зи­ра­но. Про­дъл­жа­ват и го­не­ни­я­та с цел пос­та­вя­не на ко­ле­не. След осем го­ди­ни ра­бо­та в ин­с­ти­ту­та той е увол­нен през март 1982 г. Ло­ги­ка­та е же­ляз­на – ко­га­то лип­с­ват жи­ли­ще и пос­то­я­нен ад­рес (за­що­то той жи­вее в ра­бот­ния си ка­би­нет или у при­я­те­ли), зна­чи, че той не жи­вее в Со­фия и сле­до­ва­тел­но не мо­же да бъ­де на ра­бо­та там. Оти­ва на се­ло и се зах­ва­ща със сел­с­кос­то­пан­с­ки труд, по­ма­гай­ки на сво­и­те ро­ди­те­ли. Ня­кол­ко сед­ми­ци след то­ва пос­тъп­ва ка­то стро­и­те­лен ра­бот­ник в на­ци­о­нал­ния стро­и­те­лен обект в с. Ко­ва­чев­ци, но е пре­дуп­ре­ден да на­пус­не. Две го­ди­ни е без ра­бо­та. След се­рия реп­ре­сив­ни дейс­т­вия Ян­ков за­поч­ва да по­се­ща­ва по­сол­с­т­ва­та на стра­ни­те, под­пи­са­ли Зак­лю­чи­тел­ния до­ку­мент от Хел­зин­ки, къ­де­то де­по­зи­ра до­ку­мен­ти за на­ру­ша­ва­не на чо­веш­ки­те му пра­ва, как­то и пра­ва­та на не­го­ви­те близ­ки и на други хора. От по­сол­с­т­во­то на СССР го го­нят, а дру­ги­те по­сол­с­т­ва на со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те стра­ни изоб­що не раз­ре­ша­ват да прек­ра­чи пра­га им. Об­ръ­ща се към за­пад­ни по­сол­с­т­ва. То­ва е съп­ро­во­де­но с упо­ри­то прес­лед­ва­не. Вед­нъж на из­ли­за­не от френ­с­ко­то по­сол­с­т­во го арес­ту­ват под пре­текст, че е ис­кал да го взри­ви. То­ва твър­де­ние не е под­к­ре­пе­но с ни­как­ви до­ка­за­тел­с­т­ва. Да­леч по-удоб­но е да му пре­дя­вят об­ви­не­ние по чл. 273 от На­ка­за­тел­ния ко­декс за раз­г­ла­ся­ва­не на не­вер­ни твър­де­ния и съз­да­ва­не не­до­ве­рие към власт­та и ней­ни­те ме­роп­ри­я­тия. Два ме­се­ца по-къс­но е ос­во­бо­ден по­ра­ди не­до­ка­за­ност и ма­лоз­на­чи­тел­ност на „прес­тъп­ле­ни­е­то“. След­ва оба­че из­сел­ва­не­то му по чл. 40 „а“ от За­ко­на за На­род­на­та ми­ли­ция. То­зи път е об­ви­нен, че не уп­раж­ня­ва об­щес­т­ве­но­по­ле­зен труд и дей­ност­та му пред­с­тав­ля­ва опас­ност за си­гур­ност­та на стра­на­та. До то­зи мо­мент Ян­ко Ян­ков е ав­тор на 37 на­у­ч­ни пуб­ли­ка­ции, а ня­кол­ко не­го­ви сту­дии и мо­ног­ра­фии ос­та­ват не­пуб­ли­ку­ва­ни.

На де­ло­то за из­сел­ва­не в гр. Дев­ня на юрис­та демонстративно е показано кол­ко без­по­мощ­но е пра­во­то на прак­ти­ка, как съ­дът се ин­те­ре­су­ва са­мо от из­да­ва­не­то на осъ­ди­тел­на при­съ­да, без да за­чи­та фак­ти­те. При по­доб­ни де­ла ад­во­кат­с­ка за­щи­та не се до­пус­ка, за да не се съз­да­ват „зат­руд­не­ния“.

– Аз раз­би­рах от пра­во и пак не ус­пях да се за­щи­тя, за­що­то ни­кой не слу­ша­ше ду­ми­те ми. По-къс­но, при вто­ро­то де­ло, след ко­е­то вля­зох в зат­во­ра от­но­во в на­ру­ше­ние на закона, не ми поз­во­ли­ха да си на­е­ма ад­во­кат, за­що­то... съм юрист. Та­къв ар­гу­мент е прос­то сме­хот­во­рен.

Меж­дув­ре­мен­но в Ми­хай­лов­г­рад се раз­п­рос­т­ра­ня­ват по­зи­ви. То­ва ста­ва по­вод за уси­ле­ни тър­се­ния. Об­ви­ня­ват Ян­ко Ян­ков, че е ав­тор на по­зи­ви­те и ини­ци­а­тор на раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то им, че ръ­ко­во­ди ор­га­ни­за­ция под въз­дейс­т­ви­е­то на за­пад­ни­те стра­ни. Ис­кат да го убе­дят да нап­ра­ви приз­на­ния под пред­лог, че на­ци­о­нал­на­та си­гур­ност е зас­т­ра­ше­на. До­кол­ко­то той раз­би­ра, по вре­ме на след­с­т­ви­е­то имат се­ри­о­з­ни зат­руд­не­ния с до­ка­за­тел­с­т­ва­та. Ни­ко­га не му по­каз­ват по­доб­ни по­зи­ви. И той си из­ра­бот­ва слож­на за­щит­на те­за, пък и не поз­на­ва чо­век, кой­то да му е каз­вал, че е виж­дал лич­но по­зи­ви­те, съ­дър­жа­щи об­ви­не­ния сре­щу ре­жи­ма на Т. Жив­ков. По вре­ме на след­с­т­ви­е­то в Глав­но след­с­т­ве­но уп­рав­ле­ние при ДС с ци­нич­но от­к­ро­ве­ние за­я­вя­ват: „Ня­ма да поз­во­лим в Бъл­га­рия да ста­не то­ва, ко­е­то ста­на в Пол­ша, до­ри ако тряб­ва це­ли­ят бъл­гар­с­ки на­род да бъ­де из­бит.“

– По-къс­но, в зат­во­ра, ко­га­то за­поч­на­ха по­бо­и­ща­та, дой­де полк. Ев­ло­ги­ев и ми ка­за: „Ако ис­каш то­ва да не се пов­тори, тряб­ва да се приз­на­еш за ви­но­вен.“

– А на­ме­ри­ха ли се сви­де­те­ли сре­щу вас?

– Прак­ти­чес­ки не. Ва­ле­ри Ди­мит­ров лъ­жес­ви­де­тел­с­т­ву­ва­ше, че в Дев­ня съм го при­ел във во­ен­но­те­ро­рис­тич­но­то зве­но на мо­я­та ор­га­ни­за­ция, но то­ва бе­ше от­х­вър­ле­но от след­с­т­ве­ни­те ор­га­ни ка­то кле­ве­та. За­щит­на­та ми реч бе­ше озаг­ла­ве­на „Фа­ри­сеи в хра­ма“. При про­и­з­на­ся­не­то на при­съ­да­та съ­дий­ка­та ме по­пи­та: „Как­во ще ка­жеш?“ Ка­зах є: „Не сте ви­нов­на Вие за то­ва, ко­е­то шес­т­ву­ва из Бъл­га­рия.“ Ба­ща ми и брат ми пла­че­ха.

Ян­ко Ян­ков е об­ви­нен по ня­кол­ко тек­с­та от НК – чл. 98 за под­буж­да­не на чуж­ди дър­жа­ви към враж­деб­ни дейс­т­вия сре­щу Бъл­га­рия, по чл. 108 за раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на кле­вет­ни­чес­ки твър­де­ния, за­ся­га­щи дър­жав­ния и об­щес­т­вен строй у нас, по чл. 109, ал. 1 за об­ра­зу­ва­не и ръ­ко­во­де­не на организация, пос­та­вя­ща си за цел да раз­п­рос­т­ра­ня­ва кле­вет­ни­чес­ки твър­де­ния (под­съ­дим е и бра­тов­чед му Це­ко Це­ков, ко­го­то Ян­ков „на­у­чил“ да слу­ша чуж­ди ра­ди­о­с­тан­ции), по чл. 113 за раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на кле­вет­ни­чес­ки твър­де­ния про­тив СССР и Че­хос­ло­ва­кия (във връз­ка със съ­би­тията око­ло Праж­ка­та про­лет).

Ни­ко­га не се е приз­на­вал за ви­но­вен.

– До­ка­за­ни бя­ха смеш­ни не­ща. Нап­ри­мер, че ко­га­то съм бил из­се­лен в Дев­ня, съм на­ри­чал „До­ли­на­та на хи­ми­я­та“ – „До­ли­на на бав­на­та смърт“. Каз­вал съм, че то­ва е за­то­че­ние или кон­ц­ла­гер. За­я­вя­вал съм, че ду­ма­та „пра­во­съ­дие“ ид­ва­ла „от съ­де­не на пра­вия“. Слу­шал съм чуж­ди ра­ди­о­с­тан­ции за­е­д­но с при­я­те­ли и то­ва би­ло тър­се­на­та ор­га­ни­за­ция. Осъ­ди­ха ме пър­во­на­чал­но на 12 го­ди­ни зат­вор. В чл. 109, ал. 1 от НК е ка­за­но, че от­го­вор­ност се но­си от 3 до 12 г., но не по­ве­че от пред­ви­де­но­то за съ­о­т­вет­но­то прес­тъп­ле­ние. В моя слу­чай за прес­тъп­ле­ние се счи­та­ше про­па­ган­да­та и не би­ва­ше да бъ­да осъ­ден на по­ве­че от 5 го­ди­ни. При­ло­жи­ха ми и ед­на ряд­ка съ­деб­на прак­ти­ка спо­ред чл. 24 от НК – до­пъл­ни­тел­но на­ка­за­ние с още по­ло­ви­на­та от сро­ка за зат­вор, при­ла­ган при осо­бе­но упо­ри­ти прес­тъп­ни­ци. То­ва да­ва­ше въз­мож­ност за об­що се­дем и по­ло­ви­на го­ди­ни, но не и за 12 г. При об­жал­ва­не вто­ра­та ин­с­тан­ция поп­ра­ви при­съ­да­та на шест и по­ло­ви­на го­ди­ни. Да­до­ха ми об­ви­ни­тел­ния акт за 1 час, за да се за­поз­ная с не­го, но въз­ра­зих и ми раз­ре­ши­ха да го за­дър­жа само по време на съдебния про­це­с. След не­кол­ко­ме­сеч­но след­с­т­вие през сеп­тем­в­ри 1984 г. вля­зох в Со­фийс­кия цен­т­ра­лен зат­вор.

Пър­во­на­чал­но го нас­та­ня­ват в про­чу­то­то Сед­мо от­де­ле­ние (пос­ле пре­и­ме­ну­ва­но Пър­во). На­ри­чат го „След­с­т­ве­но“. В не­го нас­та­ня­ват и очак­ва­щи­те изпълнението на смър­т­ните си при­съ­ди. Спо­ред Ян­ков по то­ва вре­ме то е би­ло пъл­но с очак­ва­щи най-теж­ко­то на­ка­за­ние. Нас­та­нен е в от­дел­на ки­лия. Чес­то чу­ва ви­ко­ве на зат­вор­ни­ци вслед­с­т­вие на по­бо­и­ща. Об­с­та­нов­ка­та е не­по­но­си­ма. Хра­на­та от­в­ра­ти­тел­на. Из­ра­зя­ва съм­не­ние, че се раз­да­ва хра­на от две раз­лич­ни ба­ки, в ед­на­та от ко­и­то се съ­дър­жат съ­нот­вор­ни и други химически ве­щес­т­ва. Вед­нъж му си­па­ли от нея и спал неп­ро­буд­но над 30 ча­са. Опи­ти­те за са­мо­у­бийс­т­во в от­де­ле­ни­е­то не би­ли ред­ки.

– Тук нас­та­ня­ва­ха зат­вор­ни­ци, от ко­и­то се очак­ва­ха са­моп­риз­на­ния, тъй ка­то до­ка­за­тел­с­т­ва ня­ма или поч­ти ня­ма, ка­къв­то бе­ше и мо­ят слу­чай. Как­то е из­вес­т­но, спо­ред пре­по­ръ­ки­те на Ви­шин­с­ки „са­моп­риз­на­ни­е­то е ца­ри­ца­та на до­ка­за­тел­с­т­ва­та“. Офи­це­ри­те чес­то из­вик­ва­ли то­зи, от ко­го­то очак­ва­ха са­моп­риз­на­ния. При реп­ли­ки ка­то: „Ето, тук са смър­т­ни­те...“, хо­ра с нис­ка прав­на кул­ту­ра са го­то­ви да се под­да­дат на вну­ше­ние. Та­ка вся­ко не­до­ка­зу­е­мо прес­тъп­ле­ние мо­же­ше да бъ­де „уза­ко­не­но“. Капитан Бо­жи­лов, на­чал­ник на от­де­ле­ни­е­то, нед­вус­мис­ле­но се ста­ра­е­ше да ми вну­ши то­ва, но лич­но с мен фи­зи­чес­ка раз­п­ра­ва по то­ва вре­ме ня­ма­ше. Не мо­жех да ка­жа ни­що по­ве­че, кол­ко­то и да го ис­ка­ха, и на 3 май след­ва­ща­та го­ди­на бях прех­вър­лен в зат­во­ра в Па­зар­джик.

Още с оти­ва­не­то си там Ян­ков вли­за в кон­ф­ликт с ръ­ко­вод­с­т­во­то на зат­во­ра. Въ­веж­дат го в ед­на стая, къ­де­то са се съб­ра­ли офи­це­ри­те, и го връ­щат, за да ис­ка раз­ре­ше­ние за вли­за­не. Той от­каз­ва, ка­то се обос­но­ва­ва, че не е ис­кал раз­ре­ше­ние, тъй ка­то е из­ви­кан за раз­го­вор. По­неч­ва да из­ле­зе, но го спи­рат на­си­ла. „Та­ки­ва ти­по­ве ка­то теб сме виж­да­ли мно­го, но ня­кои из­ли­зат от­тук с кра­ка­та нап­ред“ – чу­ва ду­ми­те на зам.-на­чал­ни­ка на зат­во­ра подполковник Ги­лев. На то­зи раз­го­вор при­със­т­ват два­де­сет ду­ши, опи­са­ни в жал­ба­та му.

– Пос­тъ­пих в шес­ти от­ряд. Ра­бо­тех­ме обу­щар­с­ка ра­бо­та. Две – три сед­ми­ци по-къс­но вля­зох за 14 дни в кар­це­ра за не­и­з­пъл­не­ние на за­по­вед. То­га­ва с мен ста­на ед­на про­во­ка­ция. Из­вър­ши я ед­но ли­це, ко­е­то по-къс­но ще­ше да убие на­ми­ра­щия се то­га­ва в съ­щия зат­вор пре­во­дач Во­ло­дя На­ков.

Во­ло­дя На­ков вли­за в зат­во­ра за то­ва, че е „об­ру­гал“ па­мет­ни­ка в гр. Ду­ло­во. Увол­ни­ли го от ра­бо­та. За­е­д­но с же­на си и с три­те си де­ца по­же­лал да жи­вее във Фран­ция. По съ­щия чл. 40 „а“ от За­ко­на за На­род­на­та ми­ли­ция бил въд­во­рен на мес­то­жи­тел­с­т­во в Ду­ло­во. Прис­тиг­нал в град­че­то на един 7 сеп­тем­в­ри (рождения ден на Т. Живков) и прес­пал до па­мет­ни­ка. Арес­ту­ва­ли го. За то­ва из­ле­жа­вал че­ти­ри­го­диш­на при­съ­да. Още с вли­за­не­то си в зат­во­ра за­поч­нал про­тес­т­на глад­на стач­ка по ир­лан­д­с­ки об­ра­зец – са­мо на хляб и во­да. Че­ти­ри и по­ло­ви­на ме­се­ца след то­ва пред­с­тав­ля­вал тъж­на глед­ка – при­ли­чал на ске­лет и зъ­би­те му па­да­ли. За да не вли­яе на ос­та­на­ли­те зат­вор­ни­ци, бил нас­та­нен в от­дел­на ки­лия.

– При мен в кар­це­ра до­ка­ра­ха Кос­та­дин Мас­т­ръ­ков, кри­ми­на­лен ре­ци­ди­вист. По­пи­та ме кой съм и ка­къв съм. Ка­зах му, че съм ма­га­зи­нер и че из­ле­жа­вам при­съ­да за краж­ба на па­ри. „Не, от­го­во­ри ми той, не при­ли­чаш на ма­га­зи­нер, ези­кът ти е по-раз­ли­чен.“ По-къс­но, ко­га­то из­ля­зох от кар­це­ра, на­чал­ни­кът на зат­во­ра ма­йор Кис­ки­нов ми пре­дос­та­ви по­ка­за­ние от 12 стра­ни­ци, къ­де­то Мас­т­ръ­ков твър­де­ше, че съм го аги­ти­рал да ста­не член на про­ти­во­дър­жав­на ор­га­ни­за­ция за сва­ля­не­то на Т. Жив­ков. Зас­мях се и ка­зах на ма­йо­ра, че та­ки­ва от­реп­ки не ми тряб­ват за „ор­га­ни­за­ци­я­та“, но не­го ка­то офи­цер мо­га да по­ка­ня. И той се зас­мя, за­що­то, как­то пот­вър­ди­ли съ­ки­лий­ни­ци­те ми, та­къв раз­го­вор изоб­що не е во­ден. „Не­за­ви­си­мо от то­ва, по­ка­за­ни­я­та – ка­за ма­йор Кис­ки­нов – ще ос­та­нат в до­си­е­то ти.“

След два ме­се­ца съ­щи­ят то­зи К. Мас­т­ръ­ков убил Во­ло­дя На­ков в ки­лия № 17. По ду­ми­те на Я. Ян­ков, кой­то ле­жал в съ­сед­на­та ки­лия, слу­чи­ло се след­но­то:

– Ко­га­то за­ка­ра­ха Мас­т­ръ­ков в еди­нич­на­та ки­лия на В. На­ков, аз пре­дуп­ре­дих Во­ло­дя по зат­вор­ни­чес­кия морз, че то­ва е опа­сен чо­век – да се па­зи. През нощ­та на 24 сре­щу 25 сеп­тем­в­ри 1985 г. в 1 ча­са чух ви­ко­ве „Оле­ле, май­чи­це, уби­ха ме“. Ви­ка­ше Во­ло­дя. Ско­чих и за­ри­тах вра­та­та. Дой­де де­жур­ни­ят стар­ши­на Христоско Ми­шев, пог­лед­на през шпи­о­н­ка­та и се раз­ви­ка: „Спри, спри... Заб­ра­вих си клю­ча...“ До­ка­то го на­ме­ри и от­к­лю­чи, с 20-лит­ро­ва ту­ба за во­да Мас­т­ръ­ков бе­ше сма­зал от бой На­ков. Из­несоха Во­ло­дя и го по­ло­жи­ха нап­ра­во на ци­мен­то­вия под. Ви­ках го, но не от­го­ва­ря­ше. Гле­дах го през шпи­о­н­ка­та (в Па­зар­джиш­кия зат­вор през шпи­о­н­ка­та мо­же да се виж­да и на­вън). Ко­га­то го по­мо­лих да мръд­не, за да ми по­ка­же, че е жив, той рит­на с ле­вия си крак. Кре­щях да из­ви­кат ле­кар, но ми ка­за­ха, че в мо­мен­та ня­ма ле­кар. Та­ка Во­ло­дя ле­жа на го­лия под до 5 ча­са, ко­га­то го от­ка­ра­ха с ня­как­ва ко­ла за Со­фия. По пъ­тя по­чи­нал.

К. Мас­т­ръ­ков бил ос­ви­де­тел­с­т­ву­ван, че е пси­хич­но бо­лен и го за­ка­ра­ли в Ло­веш­кия зат­вор, при­го­ден за та­ки­ва слу­чаи. Пос­ле за не­го ни­кой ни­що по­ве­че не знае. То­ва Ян­ков на­у­ча­ва от брат му, съ­що из­ле­жа­ващ при­съ­да в то­зи зат­вор. До­ри вед­нъж стар­ши­на­та Дел­чо Ми­лев ка­зал на Ва­ле­ри Мас­т­ръ­ков: „Тво­ят брат из­вър­ши го­ля­ма ус­лу­га на Бъл­га­рия.“

Ян­ко Ян­ков пра­ви мно­жес­т­во опи­ти да бъ­де при­зо­ван ка­то сви­де­тел по „слу­чая На­ков“, но не му об­ръ­щат вни­ма­ние. Ко­га­то сле­до­ва­те­лят ид­ва две сед­ми­ци по-къс­но да про­ве­де след­с­т­вие, Ян­ков пус­ка под пра­га на ки­ли­я­та лист със сво­и­те по­ка­за­ния, но на­ми­ра­щи­ят се там де­жу­рен офи­цер Стан­чев го взе­ма и скри­ва не­за­бе­ля­за­но. Та­ка прик­люч­ва то­зи ин­ци­дент, за кой­то по-къс­но Ян­ков в ед­но от мно­гоб­рой­ни­те си пис­ма по слу­чая пи­ше на 21.12.1987 г. до ЦК на БКП и до глав­ния про­ку­рор на НРБ: „...три­те де­ца, съп­ру­га­та и ро­ди­те­ли­те на В. На­ков са „за­бо­ле­ли“ от „ма­ни­я­та“, че Во­ло­дя е мър­тъв ... аз /б.а. Я.Я./ лич­но из­ви­ках стар­ши­на Хр. Ми­шев да ре­гис­т­ри­ра то­зи мо­мент” – в от­го­вор на об­ви­не­ни­я­та, че На­ков, как­то и Ян­ков са стра­да­ли от ма­нии.

Ето из­вад­ки от дру­го пис­мо, пи­са­но до Ко­ми­те­та по чо­веш­ки­те пра­ва на 6.12.1986 г.:

„На 11.04.1986 г. стар­ши­на­та от кон­вой­на­та гру­па в гр. Па­зар­джик чрез спе­ци­а­л­на хват­ка на бе­лез­ни­ци­те ми счу­пи ля­ва­та ръ­ка, бе­ле­гът ли­чи и днес. На­пи­сах жал­ба до про­ку­ро­ра, но на­чал­ни­кът на зат­во­ра от­ка­за да я из­п­ра­ти и ме на­ка­за...“

„На 23.11.1988 г. офи­це­рът от Дър­жав­на си­гур­ност Бо­жи­дар Ан­то­нов до­ве­де при ме­не на по­се­ще­ние ро­ди­те­ли­те ми и пред тях ми пред­ло­жи да на­пус­на стра­на­та.“

„Ис­ти­на­та все още е удав­ник и не е из­п­лу­ва­ла на по­вър­х­ност­та...“

На 28.07.1988 г. пи­ше в пис­мо до пос­ла­ни­ка на СССР в НРБ Вик­тор Ша­ра­пов след­но­то: „Счи­там, че до­се­гаш­ни­те ре­зул­та­ти от фун­к­ци­о­ни­ра­не­то на спе­ци­фич­ния бъл­гар­с­ки мо­дел на пре­у­с­т­ройс­т­во­то са на­пъл­но дос­та­тъч­ни да пот­вър­дят ва­лид­ност­та на Мар­к­со­вия из­вод за не­ве­ро­я­т­на­та спо­соб­ност на бю­рок­ра­ци­я­та към ми­мик­рия.“

– Да дам още ня­кол­ко дан­ни по спо­ме­на­то­то ПД № 10/1986 г. То­га­ва по съв­сем не­ви­нен по­вод ме пре­би­ха с то­я­ги, а стар­ши­на­та Топ­ка­ров, заг­де­то съм нас­то­ял да по­лу­ча пред­пи­са­но­то ми от ле­ка­ря ле­кар­с­т­во, нак­рая взе да ска­ча по гър­ди­те ми. Те­же­ше по­не 120 кг и ми счу­пи ед­но реб­ро. То­ва ста­на пред очи­те на пе­ти­ма­та сви­де­те­ли, ко­и­то съм по­со­чил. Би­ха ме до без­съз­на­ние. На вто­рия ден след то­ва от Со­фия прис­тиг­на­ха два­ма пол­ков­ни­ци. Еди­ни­ят от тях се пред­с­та­ви ка­то полк. Ев­ло­ги­ев. Той, в при­със­т­ви­е­то на на­чал­ни­ка на зат­во­ра и своя ко­ле­га, ми ка­за: „Ако ис­каш по­ве­че да не те би­ят, приз­най се за ви­но­вен по де­ло­то!“

Меж­ду­на­род­на­та ор­га­ни­за­ция „Ам­нис­ти ин­тер­не­шъ­нъл“ обя­вя­ва Ян­ко Ян­ков за зат­вор­ник № 3 в Ев­ро­па за 1985 г. и № 1 за Бъл­га­рия.

На 18.08.1987 г. той пи­ше пис­мо, ад­ре­си­ра­но до М.С. Гор­ба­чов. В не­го под­дър­жа ста­но­ви­ще­то, че пре­у­с­т­ройс­т­во­то в Бъл­га­рия не мо­же да се из­вър­ши, до­ка­то са на власт те­зи, ко­и­то ком­п­ро­ме­ти­ра­ха Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия в стра­на­та. Раз­би­ра се, да­де­но на зат­вор­ни­чес­ко­то ръ­ко­вод­с­т­во, и то­ва пис­мо е по­ту­ле­но вдън зе­мя, но не­го­во­то ко­пие ус­пя­ва да из­ле­зе от зат­во­ра не­ле­гал­но. Из­на­ся го един вол­но­на­е­мен слу­жи­тел. Той го пре­да­ва на ро­ди­те­ли­те и тек­с­тът му е из­лъ­чен от чуж­ди­те ра­ди­о­с­тан­ции. То­ва ста­ва по­вод за но­ви по­ку­ше­ния. На­на­сят му жес­ток по­бой. И тъй ка­то ни­кой в сто­ло­ва­та, къ­де­то е из­вър­ше­но на­па­де­ни­е­то, не поз­на­ва из­вър­ши­те­ли­те, с пос­лед­ни си­ли са­ми­ят по­тър­певш ус­пя­ва да се вкоп­чи в един от тях. Ко­га­то ид­ва оба­че де­жур­ни­ят, с ня­кол­ко рит­ни­ка ос­во­бож­да­ва „жер­т­ва­та“ и тя из­бяг­ва. Пос­ле са­ми­ят той каз­ва: „Жал­ко, че го из­пус­нахме...“

Не пра­вя до­ри опит за пъл­но опи­са­ние на те­зи звер­с­т­ва спо­ред хро­но­ло­ги­я­та им, за­що­то се оказ­ват без­б­рой­ни. Ка­мо ли да пи­ша на кои за­ко­ни са на­ру­ше­ния, за­що­то за­кон тук ня­ма. Пак след­ват по­бои. То­зи път от друг на­ро­чен кри­ми­на­лист ре­ци­ди­вист на 18.11.1987 г., кой­то спо­ред соб­с­т­ве­ни­те му ду­ми мал­ко пре­ди то­ва пре­дуп­реж­да­вал Ян­ков, че един от на­чал­ни­ци­те на зат­во­ра му на­ре­дил: „Да му се взе­ме здра­ве­то!“

На 25.11.1987 г. Ян­ко Ян­ков е при­ет на ле­че­ние в Ре­пуб­ли­кан­с­ка­та бол­ни­ца при зат­во­ри­те в Со­фия. Офи­ци­а­л­но­то ста­но­ви­ще би­ло, че стра­да от пи­е­ло­неф­рит. Са­ми­ят той смя­та, че със­то­я­ни­е­то му е вслед­с­т­вие на уда­ри в бъб­ре­ци­те при се­ри­я­та по­бо­и­ща.

Тук въз­ник­ва друг „ин­те­ре­сен“ ин­ци­дент:

– Фел­д­ше­рът Ан­ге­лов упо­ри­то нас­то­я­ва­ше, че съм си­му­лант, а д-р Ко­се­ва – че стра­дам от пси­хи­а­т­рич­но за­бо­ля­ва­не (ис­те­рия, деп­ре­сия и т.н.) и имам пси­хи­чес­ко раз­с­т­ройс­т­во. Про­тес­ти­рах, че то­ва е зло­у­пот­ре­ба с ме­ди­ци­на­та, и д-р Ко­се­ва бе­ше от­с­т­ра­не­на от кон­так­ти с ме­не, за „да не из­ти­ча­ла ин­фор­ма­ция“ за на­ме­ре­ни­я­та им към мен. На 10.12.1987 г., чет­вър­тък, в бол­ни­ца­та дой­де вън­ш­ни­ят за нея д-р Ма­джу­нов, ра­бо­тещ в бол­ни­ца­та на МВР, прег­ле­да ме и ми пред­пи­са ле­кар­с­т­ва. На след­ва­щия ден взех ед­на таб­лет­ка и по­лу­чих ос­т­ра хи­пер­то­нич­на кри­за. Ко­ле­ги­те ми от ки­ли­я­та Бру­сар­с­ки и Ца­нев заб­лъс­ка­ха вра­та­та, за да дой­де ня­кой, но без­ре­зул­тат­но. На 12.12 към 11 ча­са пак ми да­до­ха та­ко­ва ле­кар­с­т­во и по­лу­чих но­ва кри­за, кръв­но­то ми на­ля­га­не бе­ше 300/170 при пулс 37. Това е отбелязано и в епикризата. Ед­ва ожи­вях под из­к­лю­чи­тел­но доб­ри­те гри­жи на д-р Сто­я­но­ва и д-р Алек­си­ев. Те­зи хо­ра ми вър­на­ха жи­во­та.

Не знам да­ли те­зи ле­кар­с­т­ва са ми да­де­ни пре­ду­миш­ле­но, или пък се ка­сае до ле­кар­с­ка неб­реж­ност, но мо­га да ка­жа, че и в два­та слу­чая е прес­тъп­ле­ние.

След­ва срав­ни­тел­но бе­зин­ци­ден­тен пе­ри­од в Со­фийс­кия цен­т­ра­лен зат­вор.

– Как­во ста­на при из­ли­за­не­то Ви от зат­во­ра, къ­де­то пре­ка­рах­те 5 го­ди­ни и 7 ме­се­ца?

– Слу­чи се то­ва, че раз­б­рах за как­во съм осъ­ден. Дадоха ми об­ви­ни­тел­ния акт и при­съ­да­та. Бе­ше раз­га­рът на Еко­фо­ру­ма и съ­би­ти­я­та вър­вя­ха към своя апо­гей – 10.11.1989 г. Въз­п­ри­ех ги сма­ян, тъй ка­то са­мо ме­сец пре­ди то­ва не мо­жех да меч­тая и за ед­на хи­ляд­на от то­ва.

– Се­га с как­во ще се за­ни­ма­ва­те?

– Пред­с­тои ми да се ле­ку­вам. Здра­ве­то ми е дос­та раз­к­ла­те­но. Вче­ра (б.а. пе­тък, 8.12.1989 г.) срещ­нах Вел­ко Въл­ка­нов от Ко­ми­те­та по пра­ва­та на чо­ве­ка и той ми ка­за, че са из­п­ра­те­ни пис­ма, с ко­и­то нас­то­я­ват да ми бъ­дат въз­с­та­но­ве­ни всич­ки про­фе­си­о­нал­ни пра­ва и да мо­га да ра­бо­тя, къ­де­то съм ра­бо­тел и пре­ди. Има­ло и пред­ло­же­ние до Вър­хов­ния съд да бъ­да съ­деб­но ре­а­би­ли­ти­ран, ка­то се приз­нае, че съм осъ­ден не­вин­но. Оказ­ва се, че мо­е­то де­ло е все още в ми­ли­ци­я­та (ин­те­рес­но как­во ли пра­ви там?). Две не­ща мно­го оби­чах през жи­во­та си – се­мейс­т­во­то и на­у­ка­та, но бив­ши­ят VI от­дел на Дър­жав­на си­гур­ност лик­ви­ди­ра всич­ко. Все ед­но, къ­де­то и да съм, с на­у­ка ви­на­ги ще се за­ни­ма­вам!

– А с по­ли­ти­ка?

– Ни­ко­га не съм имал на­ме­ре­ние да се за­ни­ма­вам с по­ли­ти­ка, но ме при­ну­ди­ха и се­га счи­там, че тряб­ва да бъ­да сред по­ли­ти­чес­ки­те съ­би­тия.

– Срещ­нах­те ли се ве­че със си­на си?

– Не, не съм го виж­дал го­ди­ни на­ред. До­ка­то бях в зат­во­ра, слу­жи­те­ли­те на ДС го бя­ха убе­ди­ли, че съм враг на ро­ди­на­та. Та­ка бил въз­пи­та­ван. Се­га той е на 18 го­ди­ни. Бих же­лал да на­у­чи, че аз вля­зох в зат­во­ра по спо­ме­на­ти­те чле­но­ве съв­сем не­о­с­но­ва­тел­но. Ще ми се той да про­че­те всич­ко, на­пи­са­но от мен, и пос­ле да от­съ­ди по съ­вест.

КВАРТАЛНА МАФИЯ (4)

(проф. Янко Янков-Вельовски prof. Ianko Iankov-Velyovski)

Ваши Превъзходителства,
ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

1.

На 12 юни 2006 г. регистрирах в канцеларията на Главния прокурор искане за разследване, при което изрично, ясно и недвусмислено съм посочил, че става въпрос за комплекс или система от деяния, извършени от няколко души, действуващи като агент-провокатори и изпълнители на „строго секретно оперативно мероприятие, осъществявано от ръководената от генерал Иван Чобанов сегашна Държавна сигурност в интерес и по поръчение на Правителството, което действува в интерес и по поръчение на българския филиал на руската Червена мафия”.

В отговор на това получих копие от „Постановление за отказ да се образува досъдебно производство”, имащо дата 13 септември 2006 г. и подписано от прокурора от Софийската военноокръжна прокуратура капитан Едуард Владимиров. Текстът на това Постановление, обаче, още от неговото първо изречение започва с т. нар. фалшификация и подмяна на тезиса (тоест – на моето пределно ясно изразено искане), при което е предпоставена невярната теза, че става въпрос за „неправомерно извършени действия от страна на служители на Министерството на Отбраната”.

2.

Разбира се, това поведение на посочения военен прокурор въобще не ме е изненадало, тъй като в продължение на повече от 35-годишната ми практика на юрист не само съм срещал хиляди такива официални властнически поведенчески актове, но и съм имал възможността да намеря и многократно публично да изразя[1] най-адекватния метафоричен отговор на въпроса за механизма на формирането на тази изключително устойчива и тотална поведенческа особеност на държавните служители от сферата на правосъдието.

Така, без тук отново да обременявам изложението си, ще посоча, че отговорът на частния въпрос относно механизма на формирането на прокурорската воля по посочения казус всъщност е даден в най-общ метафоричен вид в научните архиви на най-видните български фолклороведи, които са установили, че в битовата представа на балканските народи политическият лъжец (лъжещият и в интерес и изгода на политическата власт) всъщност въобще не говори със собствения си език, даже въобще не говори с език, а говори чрез вкарания му отзад penis, показал се отпред в устата му, за да вербализира волята на „онзи отзад”, тоест - на скритата политическа и мафиотска власт.

В случая мога да добавя само това, че посоченият прокурор от Софийската военноокръжна прокуратура капитан Едуард Владимиров несъмнено е един от намиращите се в тази именно позиционност.

Освен това, като автор на няколко книги по психология на правото и психология на политиката мога да изразя и категоричното мнение, че тъй като всяко подобно ясно изразено личностно и институционално политическо поведение винаги е израз на най-дълбоката позиционна патологическа (курвенска и педерастка) психическа нагласа и същност на личността (изпълняваща съответната институционална функция), то при наличието на такова поведение винаги е верен частният извод, че всеки отделен извършител на такова поведение, преди да бъде назначен на тази институционална длъжност, е имал някаква подобна достатъчно ясно изразена реално-битова практика, която именно още тогава е била оценена от тайната власт като един от удобнните поводи за вербуване на зависима основа, и като „едно от условията, без което не може” да бъде изпълнявана впоследствие заеманата прокурорска длъжност, обслужваща Правителството, предназначението на което пък е да обслужва българския филиал на руската Червена Мафия.

Впрочем, вече съм имал възможността писмено и официално да изразя гледището си, че точно това обстоятелство (принадлежността към категорията на реалните битови хомосексуалисти) е било един от главните фактори, стоящи в основата на „съвкупността от личностни и професионални достойнства”, необходими за избирането и назначаването на сегашния Главен пррокурор; и е било и продължава да е едно от най-важните изисквания при назначаването на военните прокурори.

3.

След като още с първото изречение от текста на посоченото Постановление мафиотско-политическият и битов хомосексуалист-прокурор и капитан Едуард Владимиров е фалшифицирал моята изходна теза относно оперативно-манипулативния характер на станалите събития, той е заплел една напълно безумна плетеница от отделни конкретни факти и нагли лъжи, с което се е опитал да обоснове твърдението си, че е налице валиден протокол, и че този протокол отразява истината.

А работата е там, че специално в този детайл от оперативното мероприятие, планирано и осъществено под ръководството на специалиста по оперативна психология (психология на военно-политическите операции) и ръководител на сегашната Държавна сигурност генерал Иван Чобанов, истината е съвсем друга, и тя е:

а) че напълно липсва валиден по смисъла на правото протокол;

б) че доколкото все пак са налице определени ръкописни записки (които прокурорът напълно неоснователно и абсолютно противоправно е квалифицирал като „протокол”), то фактите са абсолютно неопровержими, че тези записки са били направени под пряката вербална диктовка на лицето, което в случая е изпълнявало функцията на Председател на Общото събрание на Етажната собственост (армейският полковник Иван Танев Иванов), което именно лице изрично, ясно, недвусмислено и публично изразено е казвало какво точно и как да бъде записано в тези записки;

в) че в случая т. нар. Протоколчик на събранието е бил манипулативно избран за такъв именно с цел да бъде въвлечен като „бушон” в извършването на престъпление, при което впоследствие да бъде твърдяно, че той сам и без да му бъде диктувано е написал написаното, както и че армейският полковник Иван Танев Иванов и генералът от специалните слежби на МВР Иван Чобанов са невинни.

Работата тук е в това, че:

>т. нар. „протоколчик” е действувал не като изпълнител на самостоятелната функция „стенограф” (тоест, като самостоятелно записващ всичко, което лично е чул и видял), а като лице, функцията на което е да записва всичкото онова, което председателствуващият събранието му диктува, и да го записва точно така, както му е било диктувано.

В този смисъл не само юристите, но дори и най-обикновините хора в България превъзходно знаят, че във всички случаи на практически утвърдената и масово проявяващата се т. нар. „протоколистка практика” в България съдържанието на т. нар. „Протокол” отразява съвсем не това, което протоколчикът лично и самостоятелно е възприел, преценил и счел, че е станало, а само онова, което му е било продиктувано от Председателствуващия да бъде записано като станало.

Това, обаче, го знаят само всички нормални хора, с изключение на военните прокурори, на които Мафията им е вкарала отзад пениса си и е направилан така, че вместо със собствения си език, те да говорят с този орган на скритата власт и да вербализират волята на тази власт.

>и най-вече е в това, че после, след събранието, този протоколчик категорично е отказал да участвува в по-нататъшните фази на престъплението, в началната фаза на което, докато все още не е осъзнавал за какво става въпрос, е бил въвлечен.

>след събранието, когато този „протоколчик” е осъзнал за какво става въпрос, категорично е отказал да подпише по официален начин и да се ангажира с текста на онова, което са искали от него да представи като „Протокол”;

>в случая съгласно оперативния сценарий т. нар. „протоколчик” е бил планиран да бъде „инсталиран” като т. нар. „бушон”, който трябва да „изгори”, за да бъдат запазени истинските престъпници.

4.

От изричния текст на посоченото прокурорско Постановление е видно, също така, че както армейският полковник Иван Танев Иванов, така и Румен Тодоров Манолов (бивш криминален престъпник и агент-провокатор на бившата Държавна сигурност, сегашен агент-провокатор на Мафията и на сегашните специални служби) са били направили чисто голословни твърдения относно ремонта на собствените им апартаменти, за които ремонти аз изрично съм писал, че са били извършени с пари, престъпно присвоени от касата на Етажната собственост на блока; и които пари са били уж доброволно, но всъщност напълно принудително събрани от живеещите в блока, за да обезпечават сравнително луксозната лична издръжка на доверените лица и агент-провокаторите на престъпната политическа правителствена власт и на Мафията.

В случая прокурорската проститутка и слуга на тази престъпна власт Едуард Владимиров напълно престъпно е пренебрегнал задължението си да направи обстойно разследване на този аспект на визираната от мен проблематика; а това той е бил длъжен да направи, независимо от обстоятелството, че наистина този аспект самият аз съм посочил само като фон и илюстрация на факта на ангажираността на тези две лица с престъпните среди и с произтичащите от тази ангажираност тяхна агентурна зависимост от сегашните тайни служби на Правителството и от съответните структурни звена на Мафията; от която именно тяхна ангажираност произтича и очевадният факт, че военният прокурор е осъществил престъпно оневиняване на посочените престъпници.

Впрочем, именно това е един от главните и водещи аспекти на моето категорично гледище по така визирания казус:

а) че и двете посочени лица предварително са били ангажирани в осъществяването на редица престъпни дейности от дейностния комплекс на сегашната Мафия и като такива винаги са разчитали на защитата на прокурори-престъпници като визирания в това изложение такъв;

б) специално в описания от мен казус на тези две лица (които до този момент са били изпълнявали множество други агентурно-провокативни дейности) е било възложено[2] задължението да изпълнят специална строго секретна поръчка, имаща предназначението да бъде осъществена акция на криминално компрометиране на самия мен; която акция да бъде не само и не толкова наказание заради моите множество изрично и ясно изразени антимафиотски и антиправителствени гледища, но и най-вече да има характер на отстраняване от вътрешната и международната политическа и правна сцена, където именно аз систематично и аргументирано изнасям своите абсолютно неопровержими факти и аргументи.

5.

В пряка и непосредствена връзка с тази именно моя теза тук и сега ще посоча още няколко факти и съображения, за съществуването на които съм абсолютно категорично убеден, и за които факти зная, че се намират в архивите на Държавна сигурност.

Става въпрос за това, че по времето на класическата комунистическа власт (тоест преди квазиполитическите промени от 1989-1990 г.) посоченият Румен Тодоров Манолов не само и не просто е бил агент-провокатор на криминалната милиция и на Държавна сигурност, но е бил и специално изключително доверено лице, на което са били възлагани строго секретни задачи, свързани с и изразяващи се в неговото многократно „временно настаняване” в килиите на следствените отделения на криминалната милиция и най-вече на Държавна сигурност, където той, изпълнявайки строго предписан му конкретен камуфлажен сценарий, е имал задължението да извършва изключително жесток побой над съответния (посочен му от агентурните му ръководители) арестант, при когото е бил изпращан; при товае главната агентурно-професионална специализация на Румен Т. Манолов е била извършването на счупването на единия или на двата крака или ръце на посочената му жертва и нейното трагично осакатяване за цял живот; което оперативно мероприятие, от своя страна, е било използувано от държавната власт като средство за принуждаване на жертвата да „признае” пред следователите всичко, което се иска от нея.

Изрично, ясно и категорично твърдя, че информацията ми в това отношение е абсолютно верна и недвусмислена. И че независимо от обстоятелството, че сегашните специални служби на Мафията и на Правителството правят всичко възможно, за да скриват тази конкретна (и този тип) информация, аз все пак превъзходно зная къде се намират доказателствата и как да обезпеча нейното документално обезпечаване; и че поне засега е абсолютно неефиктивно посочването на тази информация и документация пред военни и други прокурори като този, за когото ставаше дума в написаното по-горе.

6.

В изключително пряка и абсолютно непосредствена връзка с тази именно военно-оперативна специализация на посочения Румен Тодоров Манолов е и фактът, че намирайки се под изключително силното покровителство на офицери от бившата Държавна сигурност, които днес са видни босове на българския филиал на руската Червена мафия, както и на офицери от ръководената от генерал Иван Чобанов специална служба на МВР, днес този престъпник е превърнал блок 4 на ж. к. „Дианабад” в терен на упражняването на същата престъпна и осакатяваща хората власт, която е упражнявал и в килиите на Държавна сигурност.

Така:

а) през юни 1997 г. Румен Тодоров Манолов е осъществил зверси побой, в резултат на който се е стигнало до „комоцио церебри. Контузио рег. темпоралис син. капитис” на живеещия в същия блок Борис Атанасов Смилянков;

б) през юли 2000 г. Румен Тодоров Манолов е осъществил зверси побой със счупване на голямата костна верига на дясната раменна кост, както и с множество кръвонасядания и охлузвания по тялото на живеещата в същия блок Траянка Николаева Димитрова;

б) през 2001 г. Румен Тодоров Манолов е осъществил зверси побой със счупване на крак и множество кръвонасядания и охлузвания по тялото на живеещия в същия блок Стамен Георгиев Павлов.

Изключително любопитно е и обстоятелството, че осакатяванията на тези хора са станали именно в контекста на напрегната политическа обстановка в страната, в който контекст на живеещите в същия блок хора с ясно изразена политическа дейност и позиционност е било необходимо да им бъде отправено камуфлажно скритото, но достатъчно ясно послание да кротуват в политическите си изяви, защото ако не го направят, ще ги постигне осакатяване, което или ще бъде представено като чисто битово, или просто ще бъде отречено неговото съществуване.

Освен това, онова, което е най-характерното за всичките тези случаи, е че след като с Постановление от 27 март 1998 г. на Софийския районен прокурор В. Найденов (по преписка № 23602/1997 г.) Румен Тодоров Манолов е оправдан за осакатяването на Смилянков, същият е станал изключително ехиден и нахален във взаимоотношенията си с всички, които имат смелостта и достойнството да му се противопоставят. Дори нещо повече – той (Румен Тодоров Манолов) не само не крие връзките си с Мафията и Полицията, но дори изтъква това като аргумент, неизменно включен в арсенала му за сплашване на всеки, на когото е счел, че може да отправи заплаха за осакатяване.

А от своя страна както държавната администрация (общинската държавна власт), така и полицията (силовите звена на Министерството на вътрешните работи), така и прокуратурата, така и съдилищата при всяко конкретно обръщане към тях от когото и да е във връзка с престъпленията на този агент-провокатор на Мафията и на мафиотската държавна власт винаги действуват така, че в крайна сметка му дават още по-голямо самочувствие за властова обезпеченост и безотговорност.

Наистина Румен Тодоров Манолов по професия е шофьор без образование, но той има изключително мощната реална власт да тероризира когато си пожелае, и в блока почти няма човек, който да не се страхува за себе си и особено за близките си, но в същото време не смее да търси помощ от държавната власт, защото много добре знае, че не само няма да получи каквато и да е помощ, но и че заради оплакването си ще получи някакво жестоко наказание или покушение, което същата тази мафиотска държавна власт ще оправдае и ще остави ненаказано.

И всичкото това става благодарение на обстоятелството, че Румен Тодоров Манолов:

>се намира под изключително мощното покровителство на бившите и сегашните тайни служби и на някои от структурите на Мафията, чиито секретни поръчки е изпълнявал и продължава да изпълнява;

>към него са аташирани (тоест, изпратени и „привързани”) от агентурните им ръководители няколко вече доста остарели и негодни за друга употреба агент-провокатори, които му помагат и на които той опрощава дребни сметки, които те дължат към Етажната собственост; за жалост към тази група принадлежат включително и няколко вече напълно кретенизирани от възрастта и мизерията пенсионирани професори;

>той самият е привлякъл към себе си определени абсолютно лумпенизирани стари и психически дерайлирали хора, на които опрощава дребни сметки, в замяна на което те доста активно възпроизвеждат онзи именно съседски психологически климат, който бе характерен за епохата на класическата комунистическа власт, когато от всеки бе искано да доносничи за всички и да участвува в налагането на „ценностите на паплачизирания колектив” над ценностите, правата и суверенитета на личността и индивида;

>се ползува от вещото наставничество на живеещия в същия блок армейски полковник Иван Танев Иванов, както и на още няколко души-бивши агент-провокатори на Държавна сигурност, които от 1990 г. насам работят в структурите на мафиотската държавна власт.

6.

В блока, разбира се, живеят и достойни хора, които се опитват да се противопоставят на престъпленията, и в това отношение заслужава внимание регистрираната в Софийската районна прокуратура преписка № 36982/ 19.07.2006 г., образувана по искане на Боян Лалов.

Доколкото ми е известно, обаче, въпросният Румен Тодоров Манолов вече се е опитвал във входа на блока и в присъствието на негови подставени доверени хора да провокира г-н Лалов към публично изразен скандал, на които провокации, обаче, макар и сподирен от предизвикателен подигравателен кикот, г-н Лалов е отвърнал с пълно мълчание и отминаване.

7.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

Категорично и ясно настоявам за реално разследване на всичко посочено и описано от мен по визирания казус.

Отново изрично и категорично изразявам гледището си, че специално по посочения от мен казус така посочените две лица са действували и продължават да действуват като агент-провокатори на мафиотските и правителствените тайни служби; и че целта им е да осъществят престъпна политическа акция, камуфлажно скрита зад битови събития.

30 октомври 2006 г. Янко Н. Янков

---

[1] В множество публицистични изявления и телевизионни беседи, в официални документални и научни публикации, както и в официални писма, депозирани в канцелариите на Главния прокурор, Президента и някои Министри.

[2] От господарите им от Мафията и от Министерството на вътрешните работи, което юридически е подчинено на Правителството, което пък, от своя страна, фактически е само едно от най-нискойерархичните звена от структурата на Мафията.

[Писмо №LPC-Embassy-055/30.10.2006 г. до посланиците на държавите от ЕС, ЕК, САЩ и Швейцария, акредитирани в България, Главния прокурор и Президента, с копие до БТА].