Биографични фрагменти. Част Втора
(Тук представеният текст е написан
през пролетта и лятото на 2012 г.)
VІІ.
1.)
Познавам Янко Янков-Вельовски още от
времето, когато бяхме студенти, но истинското ни познанство, приятелство и
съратничество е от времето, когато след Април
1974 г., станахме колеги в сферата на научно-изследователското и
преподавателското ни поприще в Софийския
университет (СУ) в единствения по онова време български Юридически факултет (ЮФ).
Всъщност, първите негови научни разработки
и публикации са от времето, когато през 1972 г. той бе студент в трети
курс; първата му строго научна книга бе обсъдена във всички
специализирани научни съвети на Софийския
университет и Българската академия
на науките (БАН) и бе официално приета за печат от Издателството на БАН още
на третата година (през 1977 г.) след постъпването му на научна работа в Академията; но съвсем наскоро след това тази
книга бе забранена от специалните служби, а известно време по-късно бе
арестуван и нейният автор.
Всъщност, историята на книгата
заслужава специално внимание, тъй като има характера на същностно важен елемент
от бурната житейска история на нейния автор. Тази история, впрочем, е
официално публикувана като приложение към самата книга, която бе
издадена едва през 1993 г. - и то чак след като авторът, вече в
качеството си на сенатор, т. е. депутат
от Великото Народно събрание, бе успял да я „освободи“ от специалния „академичен“
архив на уж вече несъществуващата Държавна
сигурност (ДС).
Първият, все още „предварителен“
или „работен“
вариант на тази книга, представен във впечатляващ за онова време обем, бе
обсъден само два месеци след постъпването на Янко Янков на научната и преподавателската му работа (през Юни 1974 г.), като решението на
научните съвети бе, че след две години текстът следва да бъде публикуван като монография
и отделно от това да бъде защитен като дисертация.
През 1976 г. текстът бе обсъждан три
пъти от всичките научни звена на Института
за правни науки при БАН и на Юридическия
факултет при Софийския университет; в обсъждането взеха участие като
официални специални рецензенти видни специалисти от Института по философия при БАН, от Института по съвременни социални теории при БАН и от Института по социално управление при Академията за обществени науки и социално
управление (АОНСУ).
При участието на същите специалисти
книгата бе обсъдена през Юни 1977 г. и решението бе да бъде предоставена за
отпечатване от Издателството на Българската академия на науките. После,
през Декември 1977 г., тя е била обсъдена от Редакционно-издателския съвет (РИС) на БАН, а през Февруари 1978 г.
- и от Президиума на БАН, с което
окончателно е била приета за печат от Издателството
на БАН и е било предвидено да бъде издадена в тираж 1 000 (хиляда)
броя.
Само че, въпреки визираните интензивни
обсъждания, въпреки хвалебствените отзиви и рецензии на най-известните по онова
време учени, въпреки официалните решения на най-авторитетните научни институции,
книгата не е издадена, тъй като бе … арестувана от органите на Държавна
сигурност.
От разсекретените архиви на комунистическата Държавна сигурност (с. 4
и с. 12 на Строго секретно дело № 13304, заведено на 02 Октомври 1976 г.)
днес е видно, че в Първи отдел на Шесто
управление на Държавни сигурност е бил утвърден специален строго секретен План за провеждане на
оперативно-технически мероприятия; и че в точка 6 на този План
е записано, че следва ДА БЪДАТ
ОСУЕТЕНИ ВСИЧКИТЕ ПЛАНОВЕ НА ОБЕКТА (Янко Николов Янков) ДА МУ БЪДЕ ОТКРИТА
АСПИРАНТУРА И ДА ЗАЩИТИ ДИСЕРТАЦИЯ.
От текста на визиранато Строго
секретно дело не е видно какви точно са конкретните причини или
основания за вземането на точно това решение.
2.)
От текста на същото дело, обаче, става ясно, че отделно от него е
имало и друго такова строго секретно дело с кодово наименование „Терорист“,
което е било образувано по серия от „донесения“ на „агент Страхил“ (асистент, а после и доцент по „Римско право“ Румен Петров Чолов), съгласно които „донесения“
Янко Янков е имал пистолет с две
пачки патрони и е възнамерявал да извърши терористични актове срещу видни
партийни комунистически и държавни ръководители.
От същото дело е видно, че по повод
на тези донесения са били извършени множество интензивни оперативни мероприятия
за потвърждаване на информацията и за изземване на оръжието и осъждане на „терориста“,
в резултат на които в крайна сметка и след няколко кошмарни за „обекта“
и за неговото
семейство години е било установено, че липсват каквито и да са данни Янко Янков да притежава каквото и да е
оръжие.
От огромните документални масиви от
личния архив на Янко Янков разбираме,
че след политическите промени, когато вече е активна фигура на българската
политическа сцена, той е бил провел собствено шантажно оперативно мероприятие срещу същия
агент, който му признал, че неговите агентурни ръководители от ДС са го били заставили да напише
лъжливи доноси, за да им обезпечи „наличието“ на нужните им формални
поводи и основания да извършват своята многогодишна и многоаспектна
(многопрофилна) престъпна дейност срещу „вражеския обект“ Янко Янков.
Онова, което е колкото „странно“, толкова и напълно закономерно
в случая, е че доцент Румен П. Чолов
обещал на Янко Янков да му
предостави в писмен вид устно дадените признания, но съвсем наскоро след това
скоропостижно и при неизяснени причини и обстоятелства … починал.
Според категоричното мнение на Янко Янков бащата (професор Петър Чолов) и съпругата (професор Цветана Чолова) са били подложени на „подобаващо санитарно мотивационно обработване“ да не се интересуват
от причините за смъртта, като за „проявеното
от тях високопатриотично разбиране“ те са получили и подобаваща
професионално реализационна и битова компенсация.
3.)
От текста на същото дело е видно, че под псевдоним „агент Моис“ в
оперативните мероприятия срещу Янко
Янков активно е участвувал Илко Моис
Ескенази, аспирант (докторант), научен изследовател в Института за правни науки при БАН,
както и асистент и доцент в Юридическия факултет на Софийския университет.
Днес не е напълно ясно дали заради
агентурните му заслуги или поради други причини докато Янко Янков е в затвора Илко Ескенази
е участвувал както като съветник в ЦК на БКП по въпросите
на иновациите и патентите, така и като
експерт
по няколко законодателни програми на комунистическото правителство,
включително и по програмата за създаването на така наречения „Указ
№ 56“, обезпечаващ планомерното престъпно приватизиране на държавното
имущество от подчинен на специалните служби бъдещ икономико-мафиотски елит.
След политическите промени през 1990
г. доцент Илко Ескенази не само е два
пъти депутат от партийната листата на създадената от специалните служби
фалшива уж антикомунистическа
политическа сила, но дори е и въздигнат в ранг на вицепремиер по икономическите и бюджетните въпроси в кабинета
на фалшивия „антикомунистически“ Съюз на демократичните сили (СДС[1]).
В папката по същото дело липсват самите
агентурни донесения на „агент Моис“, но по време на
следственото и на съдебното дело, по което Янко
Янков е осъден той узнава, че доцент
Илко Ескенази е бил написал срещу
него повече от десетина абсолютно
неверни по съдържанието си доноси, които са били използувани като валидни доказателства
за извършена от Янков престъпна антикомунистическа
и антидържавна дейност.
През януари 1991 г., когато и
двамата са депутати във Великото Народно
събрание, Янко Янков публикува в
провинциален вестник интервю (в-к „Огоста“,
бр. 4, 24-32 Януари 1991 г.; „Документ за
самоличност“, Том 1, с. 230-234), в което споменал, че един от
лъжесвидетелите по делото за неговото противозаконно осъждане е и депутатът от
уж антикомунистическата опозиция Илко Ескенази.
После, през 1990-1993 г. Янко Янков провежда с Илко Ескенази няколко разговори, по
време на които се опитва да го убеди да разкаже подробности относно мотивите и
причините, поради които е лъжесвидетелствувал против него, но Илко Ескенази, макар и по принцип да не
е отричал и дори изрично и ясно да е признавал ангажираността си, отказвал да
разкаже исканите подробности като изтъквал аргумента, че ако направи това, че
бъде убит.
През лятото на 1994 г., когато Янко Янков вече в продължение на
няколко години е собственик и издател на масово тиражиран вестник („Либерален
конгрес“), изрично казал на доцент
Илко Ескенази, че е подготвил и че ще публикува всичко, което знае за неговата
престъпна дейност като агент на комунистическата Държавна сигурност. В отговор
на това Илко Ескенази:
*поискал споразумение за спиране на
публикацията и разказал една малка част специално от агентурната си
дейност срещу Янко Янков;
*обещал на Янков, че в близките седмици ще му предостави повече по обем и
систематизирана и доказателствено обоснована информация както по неговия
частен казус, така и по много други общодържавни стратегически казуси;
*заминал за родния си курортен черноморски
град Варна, където, обаче, отседнал в почивната станция на Министерския съвет;
*после там (преднамерено или
спонтанно) споменал на няколко души, че възнамерявал „да се разприказва за много от
нещата, които знае“;
*и … на
28 Септември 1994 г. внезапно „се удавил“ в Черно море.
Само две седмици след това Янко Янков пръв и единствен официално
съобщил пред медиите, че счита, че доцент
Илко Ескенази е бил убит, и обяснил, че негови убийци са агентурните му
ръководители от комунистическите специални служби, които са целели „да му затворят устата“.
После, на 31 Октомври 1994 г. Янко Янков официално поискал от
Прокуратурата да извърши разследване срещу офицерите от Държавна сигурност,
които са били агентурни ръководители на Илко
Ескенази (в-к „Либерален конгрес“,
брой 32, 09-15 Декември 1994 г.; „Документ
за самоличност“, Том 2, с. 199-203).
На 29 Март 1995 г. Янко Янков адресира специално писмо до Окръжния прокурор на град Варна с
искане за обективно и прецизно разследване на причините за смъртта на Илко Ескенази („Документ за самоличност“, том 2, с. 340-341).
С официално писмо № 837 от 21 Април
1995 г., адресирано до Янко Янков,
Варненският окръжен прокурор пише изрично: „Още един път Ви уверявам, че ще
изпълня дълга си като прокурор“ („Документ
за самоличност“, Том 2, с. 343). Как точно е „изпълнил дълга си“ този прокурор, на Янко Янков и днес не му е ясно; но му е ясно нещо друго – че е било
направено абсолютно всичко смъртта да бъде представена като „нещастен
случай“.
На 22 Август 1995 г. Янко Янков изпраща официално писмо до Главния прокурор, с което настоява за
разследване на офицерите от ДС, които са виновни за репресиите срещу неговите
родители; последните редове гласят следното:
„Отворих
днешните вестници и прочетох, че бившият
прокурор от град Варна Христо Грудев е намерен мъртъв от няколко дни в жилището
му. Той бе единственото длъжностно лице, което публично заяви, че е убеден, че
политикът Илко Ескенази е убит, и като прокурор поиска ехсумация на трупа за
експертиза.
Това,
естествено, не се хареса на мафията, и той бе уволнен като прокурор, а по-малко
от година след уволнението му е намерен мъртъв.
Умрял е само на
54 (петдесет и четири) години.
Още заглавието
на една от статиите го определя като „скандален
прокурор“, внушаващо мисълта „заслужаващ
смъртта си“. Нещо повече – намерена е „негова
близка позната“, която авторитетно да заяви на читателите „Умрял е като куче“ (т.е. „не го съжалявайте“ и не се
интересувайте от него).
Нищо че
предишното изречение го описва като „отявлен самотник“ (откъде тогава има
„близка позната“?!?).
Внушава се, че
„Смъртта е естествена“ и се касае за „сърдечен удар“, но че въпреки тези
„очевидности“ все пак районният прокурор „е завел дело за самоубийство“.
Никъде не се
сочи хипотеза „за убийство“.
Както по
времето на Андропов – „враговете на режима са врагове на народа, но тъй като
самите те са част от народа, следователно са против себе си, а против себе си
са само лудите, следователно няма врагове на режима, а има болни хора, които
или се самоубиват, или режимът ги лекува“.
Вече много
години почеркът е един и същ!“.
(„Документ
за самоличност“, Том 2, с. 404-408).
4.)
Впрочем, без тук да „утежняваме“
изложението с факти, аналогични на горните, ПРИ ТОВА БЕЗ ДА ИМ ПРИДАВАМЕ
КАКВОТО И ДА Е ЕДНОЗНАЧНО ТЪЛКУВАНЕ ИЛИ ОБЯСНЕНИЕ, само мимоходом ще споменем,
че точно по същото време, дори само един ден по-късно,
на 30 Август
1994 г., на улицата, недалеч от дома му, е застрелян
(с пет куршума) доцентът от Института за правни науки при БАН и от Юридическия факултет на Софийския
университет Цветан Цветанов; когото съвсем наскоро преди това Янко Янков „любезно уведомил“, че подготвя
против него медийни публикации и съдебни дела заради 18-те
пълни с лъжи доноси, който е бил написал и които са били
използувани по делото, по което Янко
Янков е бил противозаконно осъден; както и поради това, че в качеството му
на научен секретар на Института е
извършил престъпление по служба, като е отказъл да изпълни Решението от 15 Май 1991 г. на Президиума на БАН за
възстановяването на трудовите права на Янко
Янков, тъй като уволнението му от 18
Март 1982 г. е официално признато за противозаконно и репресивно.
Естествено и по повод на тази смърт Янко Янков официално е поискал от
Прокуратурата да бъдат разследвани агентурните взаимоотношения и зависимости на
доцент Цветан Цветанов с офицерите
от уж бившата Държавна сигурност;
както и, разбира се, да бъдат разследвани престъпленията, извършени срещу Янко Янков от Цветан Цветанов и от неговите агентурни ръководители.
5.)
Към списъка на същия тип факти следва да бъде причислена и мистериозната смърт
на професор Веселин Каракашев, който,
впрочем, има военен чин „полковник от Държавна сигурност“; и
който не само е бил активно съпричастен към противозаконното осъждане на Янко Янков, но и по-късно, в качеството
си на Директор на Института за правни
науки, също така е отказал да изпълни Решението
на Президиума на БАН и да възстанови на работа Янко Янков; поради което когато за Главен прокурор е назначен Никола
Филчев, след като по искане на Янко
Янков професор Веселин Каракашев
е бил „поканен на разговор“ с Главния
прокурор, същият получил инфаркт и починал още докато чакал в приемната на
Прокуратурата.
6.)
Несъмнено към списъка на същия тип факти следва да бъде причислена и
мистериозната смърт през 2008 г. на доцента
от Института за правни науки при БАН и бивш Министър на отбраната Валентин
Александров; който, впрочем, поради дълбоко лични мотиви, свързани с
трагичната съдба на баща му, не само винаги се е отнасял с дълбоко и искрено уважение
към Янко Янков, но и, несъмнено
предчувствувайки собствената си неизбежна участ, самоинициативно и целенасочено
му е разказвал неща, които е искал „да станат достояние на историята“.
Нужно е, разбира се, тук да уточним,
че неговият баща, макар и виден австрийски евреин-комунист (истинското
име на който е Буби Блуменфелд), макар
и високопоставен секретен агент на съветските
специални служби (НКВД), макар и
секретен агент на българската Държавна
сигурност (с псевдоним „Аристотел“), в продължение на много
години е бил политически затворник по времето на комунистическия режим.
[1] Впрочем,
още в самото начало на създаването на тази организация Янко Янков остроумно публично заяви, че нейните същински господари
са действували толкова самоуверено и откровено, че преднамерено и дори
демонстративно са заложили възможността визираната абривиетура да бъде
разчитана и като „Съюз на Държавна сигурност“, „Съюз на ДС“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар