Единственият възможен изход за България от зловещото състояние, в което се намира, е БУНТЪТ, и едва след това – изборите, но Защо бунтът в България е невъзможен и защо системата на управление у нас винаги се и ще се определя отвън?

Единственият възможен изход за България от зловещото състояние, в което се намира, е

БУНТЪТ, и едва след това – изборите, но

Защо бунтът в България е невъзможен

и защо системата на управление у нас винаги се и ще се определя отвън?

            Българският колективизъм, впрочем, е израз на дълбоко залегнали у българина два водещи в неговото подсъзнание мощни феномени, известни още и като патологични комплекси, а именно патерналистичният комплекс и инфантилният комплекс.

            Именно върху основата на съчетаването на тези два комплекси е възникнала и се е утвърдила и специфичната прословута българска склонност за всичко винаги да бъде търсената вината у другите, вън от самия себе си - която поведенческа реакция по своя психогенезис е израз на инфантилния бунт срещу бащата, който е бил длъжен, но не се е бил погрижил за безпомощното си дете. Също така, прословутата склонност на българина да заема с мрачно и почти мазохистично удоволствие „мъченическа позиция” по своята същност е един от разноликите изрази именно на „упрека” на „непорасналото дете” към „виновния пред него „друг””, който „не се е бил погрижил да го защити” или да „удовлетвори нуждите му”.

            Впрочем, нужно е изрично да бъде уточнено, че т. нар. „патерналистичен комплекс” или „фатеркомплекс”, наследен от религиозната културна традиция, по своя генетичен произход е общ за всички народи, но в различните религиозни култури е модифициран по различен начин, при което модификацията в културата на Православието е съвсем различна от тази на Католицизма, и особено на Протестанизма.

            Православието е извело този комплекс като „извечен и абсолютен”; докато в католическото и протестантското Християнство задължението на бащата към детето е обосновано само в рамките на периода „до порастването”.

            При това католическото и особено протестантското Християнство вменяват като задължение на бащата не просто грижата „детето да порасне” в смисъл на „достигането на определена възрастова граница”, а „да порасне ментално и най-вече Духовно” - така, че да може да бъде и да живее като „достоен самостоятелен индивид”, пълноценно годен не само да се грижи за себе си, но и да положи и да полага същите грижи за своите деца; или иначе казано: „Бащата е длъжен да не допусне „Детето” да си остане „вечно дете” („вечен инфантил”)”.

            Или по-точно казано, проблемата тук е свързана с това, че идеалът на православната култура е именно „вечната инфантилност”, а оттам и вечната нужда от „Покровител”, от „Баща”: от Баща-Бог, от Баща на Народа, от Баща на Народите, от Баща-Цар, от Баща-Държава, от Баща-Патриарх, от Баща-Партия, от „Тато”.

            При това за православния християнин и за облъчения от православната култура индивид няма никакво значение дали той е „Баща-Осиновител”; важното е той (Бащата) да се грижи за него (Детето, Инфантила) или поне да има надежда за такава грижа.

            Именно поради това в продължение на пет века българинът се е чувствувал изключително уютно и закрилян от „Бащата-Султан”; и едва много по-късно, когато „на сцената” се е бил появил „нов Канидидат-Баща”, „Детето” било започнало да счита, че досегашният „не е достатъчно силно и всеотдайно загрижен” за него, и така започнало да си търси „друг Баща”, който да го „осинови” и да поддържа инфантилния му комплекс - вечната му нужда от „всеотдайно грижовен покровител, защитник и спасител”.

            Така именно се появява и „новият Баща”, персонифициран в събирателния образ на „Дядо Иван” – типичния „патриархален Баща”, „Баща-Предтеча”, чийто завети са Закон за „непосредствените бащи”, от следването на които завети зависи оцеляването на целия Род.

            Така „Дядо Иван” се е явил не само и не просто като „Баща”, не като „опора на семейството”, а като „опора на Рода”. Така „чуждото”, „чуждият Баща” се е интериоризирал, легитимирал и е бил приет от „инфантилните деца” като „свой Баща”, а неговата „чужда власт” е била приета като „своя власт”. Така „опората отвън” вече не се схваща като „нещо външно”, защото самото „осиновено дете” вече счита себе си за част от „новото Семейство” (изразът „Русите са наши братя” е бил станал сакрален български израз, съдържащ семантиката „техният Баща” е и „наш Баща”).

            Така именно било извършено легитимирането на чуждата руска власт като българска.

            Впрочем, точно такава е била и чуждата власт на „Бащата-Султан”, такава е била и чуждата власт на „Индже Войвода” – власт на „Пастир”, „който да ни дои, стриже, но и от вълци да ни пази!”.

            Това, обаче, вече съвсем не е „търсене на опора отвън”, а е нещо много по-страшно и по-зловещо – то е негодност да се считаш толкова пораснал, че да можеш да намериш опората „вътре в самия себе си”.

            Този именно комплекс е бил изразен по „най-превъзходен и красноречив начин” в едно от стихотворенията на „българския литературен патриарх” Иван Вазов: „Руский Цар е на земята / най-велик, над всички пръв; / русите са наши братя, / наша плът и наша кръв. / О, бъди ни Покровител / и Защитник, и Спасител / ти, държавни Руски Цар”. Макар че поради самата литературна форма на романа „Под игото” на същия писател този именно комплекс е изразен изключително многословно, все пак наистина „като във вълшебно огледало” в този именно роман е описано онова, което българите искат да бъдат:

            ***да са жертви и да се кичат с ореола на Мъченици;

            ***да имат врагове, които да са по-силни от тях, за да им служат като оправдание за собствената им духовна и материална мизерия;

            ***да имат „Надежда за Спасение”, но самото Спасение винаги да идва отвън, без самите те въобще да участвуват в него;

            ***всичко това да бъде втъкано в сакрална система от ценности, която да бъде чинопоклонно зачитана не само от самите тях, но и от Света.

            Този именно комплекс за собствена негодност и за търсене на опора вън от себе си е бил залегнал в най-дълбоките основи и е „пронизвал всичките пори” на т. нар. „Българско Възраждане”, и е бил обременявал „освободителните усилия” на всички възрожденски и революционни дейци.

            През бремето на този комплекс е бил преминал и самият Васил Левски – който, обаче, все пак успял да го преодолее и да осъзнае, че пътят към истинското Освобождение преминава единствено през „собствените сили на народа”, а не през „Спасителя отвън”.

            При това специално внимание заслужава един факт, който винаги и неслучайно е бил пренебрегван от всички изследователи: Васил Левски много добре е осъзнавал, че самият той е единственият, който е успял да преодолее този зловещ психологически комплекс, че той го е бил преодолял „само за себе си”, и че преодоляването на комплекса от другите „революционери” е невъзможно и неосъществимо; и че другите вечно ще си останат „непораснали деца”, търсещи „бащина закрила”, „бащина жертвоготовност”, „бащина пожертвувателност”. И точно в това се съдържа най-дълбокият смислов пласт на думите му, съдържащи се в писмото до Панайот Хитов, че „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си”.

            Впрочем, никак не е случаен фактът, че и самите българи инстинктивно са били определили „мястото” на Васил Левски до това на Спасителя – то е не само и дори не толкова израз на приемането му за „Свой”, а е израз на „дистанцирането” му от самите себе си; или казано с други думи, с този сакрален акт българите, всъщност, са отказали да приемат Васил Левски като „Свой”, а са подчертали, че той е „нещо коренно различно от самите тех”, „нещо чуждо”, „нещо недостижимо от самите тех”;  дори нещо повече – с този акт на сакрализиране на Васил Левски българите, всъщност, са показали, че той е „нещо, което ние не желаем да достигаме” – т. е. самите ние не желаем да се саможертвуваме заради Рода, и прехвърляме това си задължение върху друг, на когото с готовност ще сътворим Олтар.

            Внимателното вглеждане в дълбинната същност на този именно комплекс разкрива и още една главна характерологическа черта на българина: отказът от ролята на „бащата” и възлагането на бащинската функция върху друг всъщност е не само признание на българина на неспособността му да бъде „Баща”, но е и признание за неговото „демаскюлизиране”, „феминизиране”, „гейизиране”, „хомосексуализиране”.

            Внимателното вглеждане в дълбинната същност на този комплекс разкрива не само „неспособността” на българина „да порасне”, не само неговото „нежелание да порасне”, не само неговото „нежелание самият той да бъде баща”, но и неговия вечен стремеж да шантажира наличния си Баща със заплахата, че ще си потърси и ще си намери „друг Баща”. Впрочем, в политически план българската история е не просто „пълна”, а е „препълнена” от примери на такъв шантаж; включително и днес най-типичен пример за това са политическите избори.

            Но тъй като, разбира се, Инфантилът си е Инфантил и не проумява, че неговият „хитър план” да си намери „податлив на шантаж тотално заменяем сурогатен Баща” е отдавна познат „където трябва”, след всеки изборен шантаж на избирателя за пореден път е показан „средния пръст” на онзи, който дирижира изборите.

            А това е така, просто защото още в Древна Гърция „Всесилният Баща” е бил проумял желанията на Инфантила да шантажира „Своя сурогатен Баща” и, естествено, като залъгалка му е бил измислил изборите, където да бъдат избирани „Сурогатните Бащи на Населението”.

http://iankov.blogspot.com/2009/11/blog-post_3059.html

***