ХVІІ.
30.)
На 29
Декември 1995 г. с Янко Янков се
случва мистериозна автомобилна катастрофа, при която е счупена дясната му ръка
между рамото и лакътя. Както всички останали, така и това събитие е
надлежно отразено в голямото множество отправени до прокуратурата искания за
разследвания, текстовете на които са публикувани в неговите документални книжни
издания.
Самото събитие е предшествувано от
множество заплахи, отправени към Янков
от лица, агентурно и икономически свързани с фамозния генерал Димитър Христов Иванов (бивш шеф на Шести отдел при Шесто
управление на ДС), за които заплахи Янков акуратно се е обръщал към прокуратурата - която, разбира се,
не е предприемала нищо.
Нещо повече: непосредствено преди
това събитие, на 04 Октомври 1995 г.
Димитрина Каменова, секретарка от
техническия екип на Димитър Иванов, прави
опит да прегази с колата си Янко
Янков и изрично му се заканва, че ще бъде убит; в писмо до прокуратурата Янков обяснява, че е налице „опит да бъде прегазен“ и че този опит е
бил неуспешен единствено поради бързите му рефлекси на бивш спортист,
благодарение на които той отскочил встрани; във връзка с това събитие прокурорът Михайлов (който, впрочем, е
бил студент на Янков) е издал
Постановление, с което е отказал да извърши разследване, тъй като липсвали доказателства за прегазване и
тъй като Каменова отказала да даде писмени обяснения;
така, съгласно съдържанието на текста
на този прокурорски акт, „опитът за убийство“ не е основание
за разследване, а дори и да е било налице убийство, разследване пак няма да
бъде извършено, ако престъпникът откаже да даде писмени обяснения.
Впрочем, този прокурорски текст дори
не е шедьовър, а просто е една от хилядите откровени демонстрации на единството
между държавата и Мафията или по-точно, на баналния факт, че държавата е
нискойерархична изпълнителна структура на Мафията. Отделно Янков свидетелствува, че самият роден брат на този прокурор изрично
е казал на Янков, че брат му е бил
заслужил прокурорския си пост с това, че още като студент е бил агент на ДС.
Непосредствено след самото събитие,
уж по друг повод Димитър Христов Иванов
дава интервю в медиите, с което прави „елегентен“ опит за компрометиране на
Янков, като намекнал, че Янков е личен приятел с „известен
контрабандист на антични ценности“ и участвува в неговата престъпна
дейност; след което, още на другия ден един от агентите на Димитър Христов Иванов - Юлиян Коцев - веднага дал интервю, в което
е формулирано изречението, че „казаното от Д. Иванов е послание до Янко Янков“; от текстовете на двете интервюта обаче
пределно ясно личи, че не само „казаното“ от
Д. Иванов, но и „случилито се“ с Янков
осакатяване (средна телесна повреда), също така има характера на отправено му
послание.
Прокуратурата, разбира се, винаги
мълчаливо е игнорирала и никога не е коментирала тези аспекти на визирания
казус.
-------------
На 29 Декември 1995 г. в София
вилнее силна мокра снежна буря, а Янко
Янков, който се намира в офиса си, макар и все пак да е бил впечатлен от необичайната
ситуация, че стоящото пред офиса му такси без очевидна причина се намира там в
продължение на часове, го наема и спешно тръгва към дома си, където го чака лек
здравословен проблем на малката му, едногодишна, дъщеря.
Преминавайки през парка „Борисовата
гора“ шофьорът, обаче, внезапно отклонява колата, удря я в едно
крайпътно дърво, дясната ръка на Янков
е счупена между рамото и лакътя, на безлюдния път ведната се озовават двама
руснаци с регистрирана в България луксозна западна кола, като и двамата държат
в ръцети си включени в българската телекомуникационна мрежа мобилни телефони,
по които едновременно обясняват какво виждат.
По „странно случайно съвпадение“
събитието станало само на метри от непосредствено граничещия с гората заден
транспортен вход на посолството на Русия.
Пристигналите руснаци обяснили на Янков, че по телефоните са получили
инструкция да го закарат в Института за
Спешна медицинска помощ, но за целта трябва да вземат паспорта му и той да
им указва пътя, тъй като те не го знаят.
Тъй като дейността на този медицински
институт е свързана изключително с всевъзможни произшествия, повечето от които
имат престъпен характер, там на самия вход винаги има дежурен
следовател, юрист, който оформя съответната документация. В случая този
дежурен следовател се оказва не само бивш студент, на когото Янков е преподавал в Юридическия
факултет, но и фен на неговата гражданска и политическа позиция. Янков го помолва и следователят
акуратно записал в официалната книга за произшествията паспортните данни на
единия от руснаците.
После дълго време официалното
следствие пренебрегвало руснаците като свидетели и отказвало да ги издири и
разпита, но благодарение на личните си връзки Янков получил официална справка, от която било видно, че паспортът
и адресната регистрация в България на единия руснак са били фалшиви, и че човек
с подобни данни бил влязъл в България няколко дни преди произшествието и пак
само няколко дни по-късно напуснал България.
Отделно от това официалното
следствие категорично отказвало да установи чия е била луксозната лека кола,
която мистериозните двама руски туристи са били управлявали, както и на чие име
са били записани двата мобилни телефони, по които те са разговаряли.
Още на втория ден, докато се е
намирал на легло в болницата, Янков
помолил свой приятел-юрист, високопоставен магистрат, да получи копие от
констативния протокол на полицията за автомобилното произшествие, и веднага се
снабдил с него.
После, обаче, в продължение на
няколко месеци служителите от службата за контрол и регистрация на
пътно-транспортните произшествия категорично отричали съществуването на такова
произшествие. Накрая Янков се
срещнал със самия ръководител на службата, изрично го уведомил, че
високопоставен магистрат разполага с протокола, и за да го увери, че не
блъфира, му казал, че протоколът е бил съставен и подписан от следовател, който
се е подписал като „А. Ефтимов“, и че съгласно
българските правописни правила името е следвало да бъде „Евтимов“.
Така, в крайна сметка самото съществуване на произшествието, макар и три месеци
по-късно, било официално регистрирано и легитимирано.
Но това съвсем не е всичко.
Тъй като официалното следствие
отказвало да извърши подробни проучвания, Янков
официално депозирал в Прокуратурата справка, от която е видно:
*че таксиметровата кола е собственост
не на шофьора, а на друг човек, който съвсем не е собственик на таксиметров
парк и не е работодател на шофьори;
*че тази кола е единствената кола на
собственика;
*че тази кола, макар и все пак официално
да е била регистрирана като таксиметрова, никога по-рано не е била използувана
за таксиметрова дейност;
*че съгласно наличните данни
собственикът на колата никога през живота си не се е занимавал с таксиметрова
дейност;
*че и самият шофьор на колата никога
преди произшествието не се е бил занимавал с таксиметрова дейност;
*че шофьорът не се е бил намирал в
никакви официални гражданско-договорни или трудово-договорни отношения със
собственика, и че фактически през този ден е управлявал колата при пълна липса
на каквото и да е официално правно основание;
*че шофьорът няма постоянен и
стабилен адрес на пребиваване в София, а живее в някакво общежитие, нещо като
временен частен хотел на някаква фирма.
В официалния си текст до
Прокуратурата Янков ясно е записал,
че всичките така изброени факти и обстоятелства „по странен начин“ копират
хипотезите, при които тайните служби навсякъде по света скриват следите си след
извършени от тях „оперативни мероприятия“.
Но
и това съвсем не е всичко.
*следствието никога не пожелало да
разследва причините, поради които шофьорът завил внезапно встрани и ударил
колата в крайпътно дърво.
*Има само една техническа
експертиза, която е категорична, че колата е била технически напълно изправна и
че следователно завиването встрани не се дължи на неизправност на колата, а е
елемент от личната поведенческа моторика на самия шофьор;
*следователят Петър Мишев
раздразнено, пристрастно, грубо и дори заплашително се опитал да
мотивира Янко Янков да подпише
протокол, че шофьорът е бил управлявал колата с голяма скорост, несъобразена с
пътната обстановка;
*Янков упорито и докрай е отказвал да подпише такъв протокол и изрично
твърдял, че през целия път скоростта е била доста умерена и напълно съобразена
с метеорологическата и пътната обстановка, и че причината за внезапното
завиване встрани има съвсем друг характер, и се дължи или на прилошаване, или
на нещо друго.
Но и това, разбира се, съвсем не е
всичко.
*разследването е било предприето НЕ
САМО ЕДВА цели три месеци след произшествието, НО И ЕДВА след като
официалните писмени текстове на Янков
до Прокуратурата били дословно публикувани в броевете от 05, 06 и 07 Март 1996
г. на Бюлетина „Куриер“ на Българската телеграфна агенция (БТА);
*нещо повече - разследването е било
предприето ЕДВА СЛЕД КАТО тези текстове са били предоставени на западните
посолства в София, и
ОСОБЕНО СЛЕД КАТО ЗАМЕСТНИК-ПОСЛАНИКЪТ НА ГЕРМАНИЯ КЛАУС ШРАМАЙЕР ЗАПОЧНАЛ ДА КАНИ ЯНКО
ЯНКОВ НА ОФИЦИАЛНИТЕ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ И КУЛТУРНИ ПРИЕМИ В ПОСОЛСТВОТО,
като при това на същите приеми били
канени и няколко високопоставени служители от специалните служби, които преди
това никога не са били канени на такива приеми.
И все пак и това, разбира се, не е
всичко.
В драстично противоречие със Закона без
каквото и да е обяснение, обосноваване и мотивиране разследването е било
предприето и извършено не от Районната следствена служба, А ОТ НАЦИОНАЛНАТА
СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА; при което без да бъде даден какъвто и да е
отговор на следните изрично поставени от Янко
Янков въпроси:
***„Защо преди това Районната следствена служба не е била предприемала
разследване и защо официално не е била направила отказ от разследване?“;
***„Защо Националната следствена
служба е иззела за разследване това дело, което по Закон въобще не е подследствено
на нея, а е подследствено на Районната служба?“.
Отговорът на тези въпроси, разбира
се, е даден от Янко Янков, и гласи,
че е било направено СЪВСЕМ НЕ ЗА ДА МОЖЕ ПО-ВИСОКОПОСТАВЕНАТА СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА ДА УСТАНОВИ
И ДА РАЗКРИЕ ИСТИНАТА,
А ИМЕННО ЗА ДА МОЖЕ ТЯ ДА СКРИЕ
ИСТИНАТА И ДА ОБЕЗПЕЧИ БЕЗОТГОВОРНОСТ ЗА ДЕЙЦИТЕ.
Като систематизирал по този именно
начин фактите, които са налице дотук, Янко
Янков изрично пише, че като професионален юрист е готов да приеме
хипотезата, че става дума за банално пътно-транспортно произшествие; но че за
да се съгласи да приеме тази хипотеза той трябва да получи убедителни обяснения
на визираните по-горе факти;
но тъй като следствието не само не е
дало нито един отговор на поставените въпроси и не е дало нито едно обяснение, Янков
приема, че в случая става дума за нещо много по-зловещо отколкото е станалото със
самия него;
и че, всъщност, става
дума за терористично събитие, което е било планирано да стане същия ден, но
не е станало поради волята на Съдбата, която предпочела да счупи ръката на
Янков, за да не може да бъде обоснована тезата, че той е бил стрелял с нея.
-------------
Девет месеци след въпросното събитие
медиите съобщиха, че на 02 Октомври 1996 г. пред входа на дома му
е бил убит Андрей Луканов - първият едноличен резидент на съветската КГБ, трето
поколение комунист и експремиер на България.
Почти веднага след убийството на Луканов отговорникът по сигурността на съвместното
руско-българско енергийно сдружение „Топенерджи“ Николай Николаев заявил
в медиите, че още преди девет месеци специалистите по
сигурността са знаели, че срещу Луканов се подготвя покушение, което е щяло да
стане в края на месец Декември 1995 г., по време на коледните празници.
Тогава, след като прочел тези неща в
медиите, Янков бил шокиран не само от странния факт, че убийството
е било планирано точно по същото време, когато с него се е била случила
мистериозната автомобилна катастрофа,
но и от факта, че местонахождението
на самата катастрофа се е било намирало в изключителна непосредствено близост
до самото жилище на Луканов.
Две години след убийството на Луканов, след
като вече самото разследване на убийството стига до „задънена улица“,
във връзка с всичките така посочени и систематизирани факти и обстоятелства,
Янко
Янков пише официално писмо до Главния
прокурор и до други държавни институции, в което казва, че всичките
тези изключително странни и показателни факти, отнасящи се до двете отделни
събития, могат да бъдат включени в обща аналитична верига от по-друг и
по-особен порядък,
и така да разкрият облика на една
доста особена работна следствена визия - която, несъмнено, подлежи на прецизно следствено
проверяване;
тази
хипотеза, без непременно и
неизбежно да бъде считана за вярна, все пак може
да се окаже не само сред възможните, но и да встъпи като единствената, която
дава най-адекватното обяснение на всичките странности на българското правосъдие.
Така,
в
аналитичната верига на тази хипотеза или версия Янко Янков акцентира върху
следните елементи:
*че още през 70-те години той е бил
систематично характеризиран от специалните служби като човек, готов на
терористични действия;
*че още по време на пребиваването на
Янков в затворите българското
правителство благоразумно и предвидливо е било разпратило на европейските и на световните
правозащитни и други институции официални документи, в които диагностично и
далновидно е посочило, че официално и по надлежния съдебен ред е установено и е
безспорно доказано, че Янков, макар
и до известна степен да е психично болен, все пак е наказателноотговорен терорист;
*че неговото психически нередовно,
но все пак наказателно отговорно съзнание в продължение на дълги години е било настроено
единствено на терористична вълна, при което високият му престъпен интелект само
е изчаквал да намери „подходящ достоен обект“, който да
символизира не само личната трагедия на Янков,
но и трагедията на нацията;
*че именно като такъв обект Янков е бил „идентифицирал“ Андрей Луканов;
*че несъмнено цяла България е била
свидетел, че като депутати във Великото Народно събрание двамата официално са си
разменили доста остри словесни реплики, при което под въздействието на
болното си съзнание и невъздържаните си емоции Янков абсолютно неоснователно и необосновано е нарекъл Луканов „престъпник“;
*че Луканов кротко и благоразумно е пренесъл конфликта върху екраните
на националната (и единствената по онова време!) телевизия, както и в
официалния вестник на неговата партия;
*че Янков истерично е започнал да прави пресконференции, по време на
които постоянно, дръзко, необосновано и неоснователно наричал Луканов „престъпник“ и „баща
на българския филиал на руската Червена мафия“;
*и че всичките тези и много други подобни
факти са напълно достатъчни да обосноват тезата, че именно той и само той е бил
единственият човек, който е бил имал своите налудни основания да осъществи
убийството; като, естествено, по време на самото събитие охранителните
служби не са били имали никакъв друг изход, освен да ликвидират самия терорист.
-------------
През Декември 1998 г., три години след мистериозната
автомобилна катастрофа, Янко Янков отново пише на Главния прокурор и на
останалите държавни институции, като акцентира върху обстоятелството:
*че разследването на казуса не само
не е завършено, но дори не е започнало;
*че слугите на следствения филиал на
Червената мафия открито демонстрират пълно пренебрежение към абсолютно
всички негови логически и юридически аргументи и съображения, и сега дори са
много по-нагли, много по-брутални и много по-перверзни, отколкото по времето на
класическия комунизъм;
*че на него дори не му е дадена
абсолютно никаква възможност да има какъвто и да е достъп до папката, в която
са визирани фактите и обстоятелствата по този казус.
Отговор, естествено, не е получил.
-------------
През 1999 г., 2001 г., 2006 г. и 2007 г. Янко
Янков отново пише на Главния прокурор и на останалите държавни
институции, като акцентира върху вече визираните факти, обстоятелства,
аргументи и съображения; и разбира се, не е получил никакъв отговор.
-------------
През 2011 г., Янко Янков пак пише на Главния
прокурор и на останалите държавни институции, при това четири отделни искания, в които акцентира
върху някои нововъзникнали обстоятелства.
Така напр. междувременно през Август
2009 г. вече бившият високопоставен прокурор, Директор на Националната следствена
служба и полковник от специалните комунистически и посткомунистически служби
Ани Крулева е публикувала в медиите интервю, в което разкрива следното:
*че във връзка с възникналия в
Парламента и в медиите конфликт между Андрей Луканов и Янко Янков Главният прокурор Мартин Гунев е бил
изпаднал в паника и е бил получил здравословна криза
(характеризирана
като прединфарктно състояние, поради което гълтал хапове, а около него се
суетели лекари, които му оказвали спешна медицинска помощ),
тъй като при него, в кабинета му, е бил
отишъл самият Андрей Луканов, който крещял, заплашвал и се заканвал
поради това, че той, Главният прокурор, отказвал да арестува Янко Янков;
*че Главният прокурор Гунев възложил на нея, Ани Крулева, тя да се произнесе по аргументите на комунистическото
величие Андрей Луканов;
*че тя проучила фактите и отказала да арестува Янко Янков, като
постановила, че той с основание го бил нарекъл „престъпник“;
*че след като по време на официално
заседание на Великото Народно събрание депутатът
Янко Янков е бил официално връчил на Председателя
на Парламента папка с копия от документи, тази папка й е била предоставена на
нея и именно тя е била направила предложението, въз основата на което новоназначеният Главен прокурор Иван
Татарчев е бил постановил да бъде
арестуван Андрей Луканов, който действително е бил арестуван и е
прекарал в ареста значително време;
*че Ани Крулева неколкократно е казала в интервюто си, че арестуването
на Андрей Луканов е било направено
именно върху основата на доказателствата, които са се съдържали в папката,
която Янко Янков е бил официално
връчил и предоставил на Председателя на
Великото Народно събрание и по време именно на това връчване на папката
официално е бил характеризирал Андрей
Луканов като „престъпник“;
*че до този момент тя все още не е
била имала представа срещу кого се е изправила, но скоро била застигната от
отмъщението на Луканов и контролираните от него секретни служби и личности;
*че веднага тя е била уволнена и й е
била забранено да се върне на предишната си работа, на която е била имала право
съгласно законовите норми;
*че най-зловещата разправа с нея се
е изразявала в това, че по нареждане именно на самия Луканов специалните
служби били организирали няколко покушения върху нейния брат - който, впрочем,
също така е бил офицер от специалните служби, като винаги изрично му били казвали, че тези покушения са отмъщения
именно заради нейната вина към Луканов и към службите.
Така, посочвайки и цитирайки фактите, които Ани Крулева е визирала в своето
официалното медийно интервю,
Янко Янков е поискал от Главния прокурор ДА РАЗСЛЕДВА
ВЕРСИЯТА ИЛИ ХИПОТЕЗАТА, ЧЕ ПРИЧИНАТА ЗА СМЪРТТА НА НЕГОВИЯ БРАТ КАМЕН ЯНКОВ Е
ТОЧНО СЪЩАТА;
още повече че Камен Янков е починал именно по
същото това време, за което говори в интервюто си Ани Крулева.
Отговор, разбира се, Янко Янков въобще не е получил; макар,
че все пак характер на конклудентен (т. е. подразбиращ се) отговор имат
заплахите, които са му били отправени.
Но и това,
разбира се, съвсем не е всичко!
В своя адресиран до Главния прокурор и до държавните
институции анализ на ситуацията Янко
Янков изрично, ясно и официално е бил поискал
да бъде разследвана и още една мистериозна версия или следствена хипотеза.
Той е обърнал внимание на факта, че ако покушението над Андрей Луканов е било
осъществено на 29-31 Декември 1995 г., то е щяло да бъде включено или
въвлечено в логическа схема, свързващо го с осъщественото само три месеци
по-рано, станало на 03 Октомври 1995 г., покушение над Президента на Македония
Киро Глигоров.
За което покушение, както е ноторно
известно, водещата и дори единствената следствена версия е била:
*че то е било поръчано и осъществено
под ръководството на престъпната българска групировка „Мултигруп“;
*че във вестник „Нова Македония“
е било съобщено, че един от основните ръководители на покушението над Президента на
Македония е бил вицепрезидентът на „Мултигруп“ Димитър Христов Иванов;
*че вестник „Капитал“ отбелязал,
че именно офицерът от Шесто управление на ДС Младен Апостолов Младенов е
екзекуторът, обесил офицера Иво Янчев
поради това, че е бил допуснал „конспиративни грешки“, които са били
дали основание на македонската полиция да тръгне по следите на „Мултигруп“
и на Димитър
Христов Иванов.
*че именно шефът на „Мултигруп“ Илия Павлов
изрично и ясно се е бил заканил на Андрей Луканов, че ще му даде да разбере
„кой управлява влака“.
[Стр.117-128 от книгата на Николай Михайлов ЯНКО ЯНКОВ-ВЕЛьОВСКИ (Биографични фрагменти). - С., "Янус", 2012.-335 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар