Още в древността Цицерон е бил казал, че „историята
е учитека на живота“ (Historia est magistra vitae) и че „да не знаеш историята, това значи да си
останеш дете“ (Historiam nescire, hoc est semper ouerum esse).
В същото време, обаче,
самите историци, а заедно с тях и философите, пак още от древността са
изказвали съмненията си относно справедливостта на тезата, че историята учи
хората, и са подчертавали, че хората и народите ползуват прекалено малко
историческия опит на предишните поколения и изключително често
повтарят трагичните грешки от миналото, поради което главният урок на
историята се свежда до това, че нейните уроци не се усвояват. Именно тази
връзка Г.В.Ф. Хегел подчертава, че „народите и правителствата никога и нищо не
научават от историята и не действуват съгласно поученията, които биха могли да
извлекат от нея“[1].
Видният руски историк Василий О. Ключевский, обаче, не се съгласява
с Хегел и твърди, че „историята учи даже и тези, които не се учат
от нея. Тя ги учи, като ги наказва заради невежеството и пренебрежението. Този,
който действува покрай нея или въпреки нея, той винаги накрая съжалява заради
отношението си към нея. Тя учи не на това, как да се живее според нея, а на
това, как да се учи от нея.“[2].
Това, че историческият
опит не се използува от хората или поне не се използува в достатъчна степен, е
несъмнен факт. Кой, обаче, е виновен за това? Учителката или некадърните
ученици? Или и двете страни?
Историческата наука е
призвана да обясни и да намери скритите пружини и механизми, създаващи в
различните райони и в различно време сходни, приличащи си ситуации, да освети
най-важните събития на миналото, да отрази крупните постижения на човешката
мисъл и на човешките ръце. На тази наука не е „съдено“
нито да открие и разкрепости енергията на атома, нито да проникне в тайните на
звездното пространство или на човешкото тяло, нито да направи каквито и да са
сензационни и фантастични открития и чудеса. Все пак, обаче, на
тази наука е „отсъдено“ да има важна роля в общественото развитие –
да
бъде памет и духовна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, да осигурява
пренасянето на знанията за историческите факти от поколение на поколение.
Разбира се, въпросът за
състоянието на историческата наука, за
доверието и недоверието в нея, за нейните възможности, способности и
неспособности да удовлетворява представените пред нея цели, винаги е вълнувал
както специалистите, така и неспециалистите, тъй като нейните интелектуални
продукти засягат не само тясна сфера и тесен кръг специалисти, а винаги са
имали и имат широко обществено значение.
Една от особеностите на
миналото се състои в това, че то не е защитено от изопачения и лесно се поддава
на фалшификации и извращения, поради което цялото развитие на историческата наука е
пронизано от борбата за доказателственост, убедителност и обоснованост,
от идеята за доверието и недоверието към историческите факти и изводи.
Наистина, от една
страна историческата наука все още не е достигнала силата и мощта, които са
нужни, за да улавя хода на събитията така, че да може да даде изключително
високо обосновани съвети и препоръки, способни да бъдат надеждна опора за коригиране
и контролиране на историческия процес.
Истина е, обаче, от
друга старана, че нейният все още крехък глас е безсилен пред заглушаващите
го децибели на невежеството.
Но, от трета страна,
истина е и това, че всички нови поколения (и масите, и техните вождове) винаги
встъпват на житейската сцена толкова самоуверено и амбициозно, че в бодър марш
вървят в старите коловози, убеждавайки всекиго, че това именно е новият и
безусловно единствено верният път към успеха.
Така, всъщност, историята
винаги се повтаря, и напук на известния постулат това повторение не винаги
изглежда като фарс, а сходните трагични сюжети често пъти се възприемат и
осъзнават не толкова като трагедия, колкото като водевил. И това може би се
дължи на факта, че (както казва В.О.
Ключевский) „от историята ние узнаваме много повече за фактите, отколкото за смисъла
на явленията“[3].
Причините, поради които
хората не се учат от историята, несъмнено са твърде много, но най-важните са
поне три:
Първо:
Практическата необозримост и неизчерпаемост на историческата проблематика прави
обективен и неизбежен произвола при избора на тема за изследване, освещаване и
популяризиране от историка; а и хората, описващи и обясняващи историческите
факти и събития, по силата на редица субективни причини спестяват определени
истини за историческия процес. Наистина, лекциите на професорите от Оксфорд или
Кембридж винаги са били много по-акуратни и по-близки до истината, отколкото
лекциите на преподавателите от академиите на ЦК на КПСС, но все пак и при
едните, и при другите рядко е проработвал стремежът да не се съобразяват с
господствуващите в тяхната страна традиционни и привични стереотипи и начини за
освещаване на миналото.
Второ:
Човешката природа и психика винаги са таили в себе си достатъчно приемливи
причини за извършването на определени деяния, официалното обяснение на които
винаги е било изопачавано и подменяно.
Трето:
Науката е не само и не толкова знание, колкото преди всичко съзнание;
при това тя винаги е имала преди всичко защитна функция – да защитава определени
страни на човешкия живот.
Няма коментари:
Публикуване на коментар