Защо не се учим от историята?

            Още в древността Цицерон е бил казал, че „историята е учитека на живота“ (Historia est magistra vitae) и че „да не знаеш историята, това значи да си останеш дете“ (Historiam nescire, hoc est semper ouerum esse).

            В същото време, обаче, самите историци, а заедно с тях и философите, пак още от древността са изказвали съмненията си относно справедливостта на тезата, че историята учи хората, и са подчертавали, че хората и народите ползуват прекалено малко историческия опит на предишните поколения и изключително често

повтарят трагичните грешки от миналото, поради което главният урок на историята се свежда до това, че нейните уроци не се усвояват. Именно тази връзка Г.В.Ф. Хегел подчертава, че „народите и правителствата никога и нищо не научават от историята и не действуват съгласно поученията, които биха могли да извлекат от нея“[1].

            Видният руски историк Василий О. Ключевский, обаче, не се съгласява с Хегел и твърди, че „историята учи даже и тези, които не се учат от нея. Тя ги учи, като ги наказва заради невежеството и пренебрежението. Този, който действува покрай нея или въпреки нея, той винаги накрая съжалява заради отношението си към нея. Тя учи не на това, как да се живее според нея, а на това, как да се учи от нея.“[2].

            Това, че историческият опит не се използува от хората или поне не се използува в достатъчна степен, е несъмнен факт. Кой, обаче, е виновен за това? Учителката или некадърните ученици? Или и двете страни?

            Историческата наука е призвана да обясни и да намери скритите пружини и механизми, създаващи в различните райони и в различно време сходни, приличащи си ситуации, да освети най-важните събития на миналото, да отрази крупните постижения на човешката мисъл и на човешките ръце. На тази наука не е „съдено“ нито да открие и разкрепости енергията на атома, нито да проникне в тайните на звездното пространство или на човешкото тяло, нито да направи каквито и да са сензационни и фантастични открития и чудеса. Все пак, обаче, на тази наука е „отсъдено“ да има важна роля в общественото развитие – да бъде памет и духовна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, да осигурява пренасянето на знанията за историческите факти от поколение на поколение.

            Разбира се, въпросът за състоянието на историческата наука, за доверието и недоверието в нея, за нейните възможности, способности и неспособности да удовлетворява представените пред нея цели, винаги е вълнувал както специалистите, така и неспециалистите, тъй като нейните интелектуални продукти засягат не само тясна сфера и тесен кръг специалисти, а винаги са имали и имат широко обществено значение.

            Една от особеностите на миналото се състои в това, че то не е защитено от изопачения и лесно се поддава на фалшификации и извращения, поради което цялото развитие на историческата наука е пронизано от борбата за доказателственост, убедителност и обоснованост, от идеята за доверието и недоверието към историческите факти и изводи.

            Наистина, от една страна историческата наука все още не е достигнала силата и мощта, които са нужни, за да улавя хода на събитията така, че да може да даде изключително високо обосновани съвети и препоръки, способни да бъдат надеждна опора за коригиране и контролиране на историческия процес.

            Истина е, обаче, от друга старана, че нейният все още крехък глас е безсилен пред заглушаващите го децибели на невежеството.

            Но, от трета страна, истина е и това, че всички нови поколения (и масите, и техните вождове) винаги встъпват на житейската сцена толкова самоуверено и амбициозно, че в бодър марш вървят в старите коловози, убеждавайки всекиго, че това именно е новият и безусловно единствено верният път към успеха.

            Така, всъщност, историята винаги се повтаря, и напук на известния постулат това повторение не винаги изглежда като фарс, а сходните трагични сюжети често пъти се възприемат и осъзнават не толкова като трагедия, колкото като водевил. И това може би се дължи на факта, че (както казва В.О. Ключевский) „от историята ние узнаваме много повече за фактите, отколкото за смисъла на явленията“[3].

            Причините, поради които хората не се учат от историята, несъмнено са твърде много, но най-важните са поне три:

            Първо: Практическата необозримост и неизчерпаемост на историческата проблематика прави обективен и неизбежен произвола при избора на тема за изследване, освещаване и популяризиране от историка; а и хората, описващи и обясняващи историческите факти и събития, по силата на редица субективни причини спестяват определени истини за историческия процес. Наистина, лекциите на професорите от Оксфорд или Кембридж винаги са били много по-акуратни и по-близки до истината, отколкото лекциите на преподавателите от академиите на ЦК на КПСС, но все пак и при едните, и при другите рядко е проработвал стремежът да не се съобразяват с господствуващите в тяхната страна традиционни и привични стереотипи и начини за освещаване на миналото.

            Второ: Човешката природа и психика винаги са таили в себе си достатъчно приемливи причини за извършването на определени деяния, официалното обяснение на които винаги е било изопачавано и подменяно.

            Трето: Науката е не само и не толкова знание, колкото преди всичко съзнание; при това тя винаги е имала преди всичко защитна функция – да защитава определени страни на човешкия живот.

---

            [1] Гегель, Сочинения, Перевод с немецского, М., 1935, Том VІІІ, с.7-8.

            [2] Ключевский, В. О., Сочинения, В девяти томах, М., 1990, Том ІХ, с.307.

            [3] Ключевский, В. О., Сочинения, В девяти томах, М., 1990, Том ІХ, с.372.

(Стр.284-286 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски СТАТИИ. СТУДИИ. ЗАПИСКИ, т.3. - С., "Янус", 2011. - 303 с.).

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ УНИВЕРСИТЕТ

§ 72. Университетът

В съвременната културологическа и в частност социокултурологическа литература се приема, че макар и в историята на университетското образование нито един друг период да не е така добре проучен, както средновековният, все пак все още съществуват редица „бели петна”, отнасящи се най-вече до това, че колосалното налично документално и литературно наследство все още не е цялостно публикувано и не е изследвано от редица възможни изследователски аспекти, като напр. биографски, социографски и идейно-политикографски изследвания и анализи на преподавателския и студентския състав, и много други.

Разбира се, нашата изследователска задача тук няма абсолютно никакви намерения да попълва въпросните „бели полета” и се свежда единствено до това - да бъде дадена известна бегла представа относно средновековния университетски културен феномен, за да може по някакъв начин тази представа да се впише в най-общата най-вече менталната, в частност почти схематична идейно-политикоправна панорама, която се опитваме да обрисуваме с настоящите наши многотомни изследвания.

Известният френски изследовател на Средновековието Жак Льо Гоф отбелязва, че макар и произходът на университетите да не е съвсем ясен, все пак е достатъчно ясно, че ХІІІ-ти век, който е „векът на университетите”, е едновременно с това и „векът на сдруженията”, и че „университетското сдружение” е възникнало в контекста на възникването „на другите занаятчийски дружества”; той подчертава, че още при възникването на университетите, както поради характера на квалификацията на техните членове, така и поради техния брой, те са започнали да се проявават като „сила, която безпокои другите власти”, и че именно в борбата им срещу църковните и светските власти университетите са се утвърдили и придобили автономията си[1].

Когато през 1988 г. Болонският университет официално и пищно отпразнувал своята 900-годишна история, в официалните изказвания по случая било изрично отбелязано: че през посочената 1088 г. съвсем не се е било състояло някакво официално събитие, имащо характера на публично и тържествено основаване на Университета; че тази година е приета като година на основаването в съответствие с решението, което е било взето през 1888 г., когато е била чествувана 800-годишнината на Университета; че всъщност не е известно точно кога Болонският университет е бил възникнал като такъв, но е известно, че приблизително през 1190 г. той вече е бил известен като такъв; но че през 1088 г. все пак се е било състояло основополагащото за университетската история събитие, а именно официалното появяване в Болония на първото в Европа независимо от религиозноите училища светско висше училище за обучение в сферата на правните науки и юриспруденцията.

В така посочената аргументация, разбира се, напълно добросъвестно е било отбелязано, че преди това на различни места в Европа все пак вече са били съществували подобни светски учебни формирования в сферата на правото и на медицината, които обаче са били групирани около станали популярни по онова време независими авторитетни преподаватели, около които са били групирани известен брой частни или лични ученици. В така посочената аргументация е било отбелязано и обстоятелството, че и в Болоня преди това е имало т. нар. legum doctores - съдии и адвокати, които са били обединявали около себе си в свободни корпорации определен брой ученици или специализанти в сферата на правните науки и юриспруденцията, но че тези формирования все още не са били имали характера и статуса на studium generale, т. е. на официална институция за даване на висше образование, каквато институция е била възникнала за първи път в Болоня именно през 1088 г.

Всъщност, възникването на първите университети в Средновековна Европа е бил доста сложен и продължителен процес, в рамките на който именно Болоня и Париж са първите „гнезда”, в които са възниквали и са се утвърждавали онези именно елементи, които по-късно са залегнали като ментално и структуроопределящи за учредяването на университетите. Съвременната историческа наука приема, че именно Болоня е станала първият университетски център, тъй като точно там „школите” за първи път придобили не само светски, но и корпоративен (т. е. организационен) характер; но че ако като изходна основа се вземат предвид фактът на обединяването на студентите, фактът на обединяването на преподавателите, и едновременно с това - включването на тези две обединения в единно корпоративно тяло, то в такъв случай трябва са се приеме, че това е станало в Париж през 1208 г., и в тази хипотеза тази година и този град следва да бъдат считани като основополагащи за университетския феномен.

В сферата на университетската историография съществува и още един феномен, който във висока степен би могло да бъде характеризиран като феномен на университетската митология, при който феномен всеки университет е търсел и „намирал” определен аргументационен арсенал, благодарение на който е съотнасял началото на своето възникване, като го е свързвал с определени реални исторически събития и факти, с които той, като правило, фактически не е имал нищо общо; и с които, обаче, в процеса на търсенето на високоавторитетни генезиски основания е свързвал своя произход. Така напр. през периода около 1226 и 1243 г. в Болоня е бил съставен един документален фалшификат, съгласно който университетът е бил основан през 423 г. от император Теодорих. Парижкият университет, разбира се, не останал по-назад в съставянето на подобен тип документация и е свързал своя произход и основаването си с краля на франките Шарлеман, известен най-вече като Карл (Шарл) Велики (724-814), който именно бил положил традициите на френското висше образование, представляващо продължение на традициите на висшето образование в Рим. Все пак, обаче, „палмата на първенството” в това отношение принадлежи на Оксфорд, където била обосновавана версията, че университетът е основан още по времето на разрушаването на древна Троя, когато троянците завоювали Албион и заедно с това довели и настанили на острова няколко души философи, които си харесали географското място на Оксфорд, и след като се установили точно там, продължили философските си занимания, и така положили основите на Оксфордския университет.

В съвременната университетска историография широко разпространено е гледището, че с най-висока степен на вероятност като реални прототипи на европейското университетско образование следва да бъдат считани средновековвните ислямски висши учебни заведения, от които именно е била взета и фигурата на бакалавърската образователна степен, която е била считана като даваща на студента „подготвителен или спомагателен статус” към неговата същинска професионална квалификация и кариера. Впоследствие при утвърждаването на голямото множество университетски особености и символи били заимствувани и използувани редица елементи от другите институти и институции на средновековното общество, като напр. устав, печати, привилегии, длъжностни наименования и титули, както и утвърждаването на самия термин „университет” (лат. universitas).

В съвременната университетска историография широко дискутирана е и проблематиката относно характера на импулсите, довели до възникването и утвърждаването на университетите. Така, съгласно едно от гледищата в този аспект университетите съвсем не са били „епифеноменални явления”, съвсем не са били „продукт на своето време”, а по-скоро са били „системообразуващо начало спрямо своето обкръжение”. Съгласно друго, по същество марксическо гледище, самото съществуване на университетите е немислимо вън от съществуването на класите и класовата борба, а техното възникване е свързано с необходимостта от обучаване на хора, които да служат на господствуващата класа, като научават и прилагат непрекъснато нарастващите знания и нужди от тях в сферата на търговията, селскостопанското и промишленото производство, и пр. Съществува, разбира се, и гледище, че възникването на университетите е неразривно свързано именно с „чистата любов към знанията”, при което, съгласно почти единодушното признание, такава характерологична черта е свързана най-вече с катедралната школа на френския град Шартр, и почти е слабо проявена в Парижкия университет, където са били изключително силно проявени други потребности, фактори и мотиви, като напр. стремежът към обезпечаването на високи държавни и обществени длъжности и към тщестлавие.

Тъй като през ХІІ век в кралския двор в Лондон и в системата на английския епископат вече са се намирали на официални длъжности много повече магистрати, отколкото е имало в системата на френската монархия и френската църква; и тъй като всичките са били завършили своето висше образование и получили дипломите си в университетската система на континентална Европа, това наложило необходимостта от създаването на английско висше учебно заведение, при което изборът за неговото местоположение се паднал на малкия провинциален град Оксфорд, който вече е бил имал своето важно стратегическо и политическо значение за английската кралска администрация и за църковната организация. Така, известно е, че през 1209 г. в Оксфорд в продължение на вече няколко десетилетия е имало силно развита школа в сферата на правните науки и юриспраденцията, както и високоавторитетна школа по теология, и че през същата година оксфордските преподаватели в тези школи отказали да четат лекциите си в знак на протест срещу местните власти, и че прекратили стачката си едва през 1214 г., когато градските власти гарантирали на преподавателите същите свободи и привилегии, каквито вече са имали техните парижки колеги, и че през 1218 г. тези школи били обединени и официално положили основите на Оксфордския университет.

По същото време, през 1218 г., в Монпелие в Южна Франция и в Саламанка, в Испания, вече са били обединени и получили статуса си на университет съществуващите в продължение на много години високоавторитетни школи по медицина и по право.

Първият университет в рамките на Свещената Римска империя е бил създаден едва през 1346 г., при това в намиращия се в източните покрайнини на Империята град Прага; а това обстоятелство е било обусловено от факта, че по онова време германският елит е бил считал за много по-важен знатният произход, а не университетското образование.

---

[1] Льо Гоф, Ж., Интелектуалците през Средновековието, превод от френски, С., 1993, с. 58-59.

[Публ. на стр.403-408 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]