Защо не се учим от историята?

            Още в древността Цицерон е бил казал, че „историята е учитека на живота“ (Historia est magistra vitae) и че „да не знаеш историята, това значи да си останеш дете“ (Historiam nescire, hoc est semper ouerum esse).

            В същото време, обаче, самите историци, а заедно с тях и философите, пак още от древността са изказвали съмненията си относно справедливостта на тезата, че историята учи хората, и са подчертавали, че хората и народите ползуват прекалено малко историческия опит на предишните поколения и изключително често

повтарят трагичните грешки от миналото, поради което главният урок на историята се свежда до това, че нейните уроци не се усвояват. Именно тази връзка Г.В.Ф. Хегел подчертава, че „народите и правителствата никога и нищо не научават от историята и не действуват съгласно поученията, които биха могли да извлекат от нея“[1].

            Видният руски историк Василий О. Ключевский, обаче, не се съгласява с Хегел и твърди, че „историята учи даже и тези, които не се учат от нея. Тя ги учи, като ги наказва заради невежеството и пренебрежението. Този, който действува покрай нея или въпреки нея, той винаги накрая съжалява заради отношението си към нея. Тя учи не на това, как да се живее според нея, а на това, как да се учи от нея.“[2].

            Това, че историческият опит не се използува от хората или поне не се използува в достатъчна степен, е несъмнен факт. Кой, обаче, е виновен за това? Учителката или некадърните ученици? Или и двете страни?

            Историческата наука е призвана да обясни и да намери скритите пружини и механизми, създаващи в различните райони и в различно време сходни, приличащи си ситуации, да освети най-важните събития на миналото, да отрази крупните постижения на човешката мисъл и на човешките ръце. На тази наука не е „съдено“ нито да открие и разкрепости енергията на атома, нито да проникне в тайните на звездното пространство или на човешкото тяло, нито да направи каквито и да са сензационни и фантастични открития и чудеса. Все пак, обаче, на тази наука е „отсъдено“ да има важна роля в общественото развитие – да бъде памет и духовна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, да осигурява пренасянето на знанията за историческите факти от поколение на поколение.

            Разбира се, въпросът за състоянието на историческата наука, за доверието и недоверието в нея, за нейните възможности, способности и неспособности да удовлетворява представените пред нея цели, винаги е вълнувал както специалистите, така и неспециалистите, тъй като нейните интелектуални продукти засягат не само тясна сфера и тесен кръг специалисти, а винаги са имали и имат широко обществено значение.

            Една от особеностите на миналото се състои в това, че то не е защитено от изопачения и лесно се поддава на фалшификации и извращения, поради което цялото развитие на историческата наука е пронизано от борбата за доказателственост, убедителност и обоснованост, от идеята за доверието и недоверието към историческите факти и изводи.

            Наистина, от една страна историческата наука все още не е достигнала силата и мощта, които са нужни, за да улавя хода на събитията така, че да може да даде изключително високо обосновани съвети и препоръки, способни да бъдат надеждна опора за коригиране и контролиране на историческия процес.

            Истина е, обаче, от друга старана, че нейният все още крехък глас е безсилен пред заглушаващите го децибели на невежеството.

            Но, от трета страна, истина е и това, че всички нови поколения (и масите, и техните вождове) винаги встъпват на житейската сцена толкова самоуверено и амбициозно, че в бодър марш вървят в старите коловози, убеждавайки всекиго, че това именно е новият и безусловно единствено верният път към успеха.

            Така, всъщност, историята винаги се повтаря, и напук на известния постулат това повторение не винаги изглежда като фарс, а сходните трагични сюжети често пъти се възприемат и осъзнават не толкова като трагедия, колкото като водевил. И това може би се дължи на факта, че (както казва В.О. Ключевский) „от историята ние узнаваме много повече за фактите, отколкото за смисъла на явленията“[3].

            Причините, поради които хората не се учат от историята, несъмнено са твърде много, но най-важните са поне три:

            Първо: Практическата необозримост и неизчерпаемост на историческата проблематика прави обективен и неизбежен произвола при избора на тема за изследване, освещаване и популяризиране от историка; а и хората, описващи и обясняващи историческите факти и събития, по силата на редица субективни причини спестяват определени истини за историческия процес. Наистина, лекциите на професорите от Оксфорд или Кембридж винаги са били много по-акуратни и по-близки до истината, отколкото лекциите на преподавателите от академиите на ЦК на КПСС, но все пак и при едните, и при другите рядко е проработвал стремежът да не се съобразяват с господствуващите в тяхната страна традиционни и привични стереотипи и начини за освещаване на миналото.

            Второ: Човешката природа и психика винаги са таили в себе си достатъчно приемливи причини за извършването на определени деяния, официалното обяснение на които винаги е било изопачавано и подменяно.

            Трето: Науката е не само и не толкова знание, колкото преди всичко съзнание; при това тя винаги е имала преди всичко защитна функция – да защитава определени страни на човешкия живот.

---

            [1] Гегель, Сочинения, Перевод с немецского, М., 1935, Том VІІІ, с.7-8.

            [2] Ключевский, В. О., Сочинения, В девяти томах, М., 1990, Том ІХ, с.307.

            [3] Ключевский, В. О., Сочинения, В девяти томах, М., 1990, Том ІХ, с.372.

(Стр.284-286 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски СТАТИИ. СТУДИИ. ЗАПИСКИ, т.3. - С., "Янус", 2011. - 303 с.).

"ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО - НАЙ-ВИСША ЗАКОННОСТ"

По­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие и пра­во­то в Бъл­га­рия

Изказване на възпоменател­ната на­у­ч­но-пуб­ли­цис­тич­на се­сия в са­ло­на на БАН на 31 яну­а­ри 1992 г. в Со­фия, пуб­ли­ку­ва­но във в-к „Ли­бе­ра­лен кон­г­рес“ бр. 2 (18)/7.02.1992 г.

Ува­жа­е­ми да­ми и гос­по­да,

Същ­нос­т­но свойс­т­во на чо­веш­кия дух е да опоз­на­ва се­бе си, ка­то се вглеж­да в ми­на­ло­то, и ние днес сме тук имен­но за­ра­ди то­ва. Гьо­те каз­ва­ше, че он­зи, кой­то не е в със­то­я­ние да на­ме­ри се­бе си в ми­на­ло­то, жи­вее в пъ­лен мрак, а бъ­де­ще­то при­над­ле­жи са­мо­ на чове­ка с най-дъл­га­та ис­то­ри­чес­ка па­мет. Ние днес сме тук, за да се про­ти­во­пос­та­вим на на­ла­га­на­та ни до­се­га ис­то­ри­чес­ка ам­не­зия и да по­тър­сим сво­е­то бъ­де­ще, на­ми­рай­ки иден­тич­ност­та си в най-близ­ко­то ни ми­на­ло, ко­е­то все още из­жи­вя­ва­ме ка­то на­ше кош­мар­но нас­то­я­ще. След по­ло­вин век ко­му­нис­ти­чес­ко на­си­лие в Бъл­га­рия ние не мо­жем да нап­ра­вим ни­то ед­на крач­ка нап­ред, ако не се вър­нем точ­но тол­ко­ва вре­ме на­зад, за да нап­ра­вим ис­то­ри­чес­ка, нрав­с­т­ве­на и прав­на оцен­ка на фак­ти­те от то­ва вре­ме. То­ва е нуж­но, за­що­то греш­ка­та под­ле­жи на поп­рав­ка, прес­тъп­ле­ни­е­то – на на­ка­за­ние, а гре­хът – на по­ка­я­ние.

Де­тайл­но­то юри­ди­чес­ко из­с­лед­ва­не на по­ло­вин век ко­му­нис­ти­чес­ко на­си­лие е из­к­лю­чи­тел­но от­го­вор­на и теж­ка за­да­ча, ре­ша­ва­не­то на ко­я­то ще бъ­де про­дъл­жи­те­лен про­цес, но то­зи про­цес тряб­ва да бъ­де за­поч­нат, за да бъ­де за­вър­шен. До­се­гаш­ни­те опи­ти за ре­ша­ва­не­то всъщ­ност са пре­ди всич­ко опи­ти за не­го­во­то за­о­би­ка­ля­не. То­ва е та­ка, за­що­то с то­зи проб­лем до­се­га са се за­ни­ма­ва­ли са­мо мар­к­сис­ти, има­щи пре­тен­ци­я­та да са юрис­ти, а аз­буч­на ис­ти­на е, че мар­к­сиз­мът и пра­во­то са не­съв­мес­ти­ми по­ра­ди прин­цип­но­то си от­но­ше­ние към иде­я­та и прак­ти­ка­та на на­си­ли­е­то.

Пър­ви­те про­я­ви на по­ли­ти­чес­ко на­си­лие в Бъл­га­рия са от вре­ме­то на пър­ви­те стъп­ки на кръ­во­жад­ния дух на Маркс, скрит зад доб­ро­на­ме­ре­на­та цел за ос­во­бож­да­ва­не на по­ро­бе­ния чрез дик­та­ту­ра­та на про­ле­та­ри­а­та. Бъл­гар­с­ка­та прав­на сис­те­ма, из­г­ра­де­на на ос­но­ва­та на Тър­нов­с­ка­та кон­с­ти­ту­ция, е пос­рещ­на­ла те­зи про­я­ви на по­ли­ти­чес­ко на­си­лие със сво­я­та ка­те­го­рич­на оцен­ка, че то­ва е прес­тъп­на те­ро­рис­тич­на дей­ност, не­съв­мес­ти­ма с нрав­с­т­ве­ни­те цен­нос­ти на чо­ве­чес­т­во­то и на бъл­гар­с­кия на­род.

Са­мо ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия по-къс­но под ду­ла­та на рус­ко­то оръ­жие бъл­гар­с­ки­те ко­му­нис­ти ус­пя­ха да на­ло­жат ан­ти­чо­веш­ка­та идея, че „те­ро­рът е ема­на­ция на най-вис­ши­те доб­ро­де­те­ли“, че по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие е най-вис­ша­та спра­вед­ли­вост, че прес­тъп­ле­ни­е­то е най-вис­ша за­кон­ност. С из­вър­ше­ния на 9 сеп­тем­в­ри 1944 г. про­съ­вет­с­ки про­ти­во­дър­жа­вен прев­рат бе по­тъп­кан на­ци­о­нал­ни­ят су­ве­ре­ни­тет на Бъл­га­рия и фак­ти­чес­ки бе сри­на­та ху­ма­нис­тич­на­та прав­на сис­те­ма и се за­поч­на вак­хан­ли­я­та на по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие, в чий­то плен се на­ми­ра­ме и днес.

Най-драс­тич­ни­те про­я­в­ни фор­ми на по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие у нас са от вре­ме­то на та­ка на­ре­че­ния „на­ро­ден съд“, а най-из­тън­че­ни­те и пре­фи­не­ни­те про­дъл­жа­ват и днес. Ем­пи­рич­но­то опи­са­ние и от­дел­ният пра­вен ана­лиз на вся­ко от­дел­но по­ли­ти­чес­ко на­си­лие е из­к­лю­чи­тел­но труд­но и е свър­за­но със сво­бод­ния дос­тъп до ар­хи­ви и те­ку­щи де­ла – не­що, ко­е­то ни­то ед­на от жер­т­ви­те на на­си­ли­е­то все още не е по­лу­чи­ла.

До 9 сеп­тем­в­ри 1944 г. по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие на ко­му­нис­ти­те е би­ло те­ро­рис­тич­на, прес­тъп­на кри­ми­нал­на дей­ност. След та­зи да­та под ве­що­то ръ­ко­вод­с­т­во на съ­вет­с­ки­те ек­с­пер­ти по чер­ве­ния те­рор то е ста­на­ло офи­ци­а­л­на дър­жав­ни­чес­ка дей­ност. Прав­ни­ят ме­ха­ни­зъм на прев­ръ­ща­не­то на прес­тъп­ле­ни­е­то в за­кон­ност и на дър­жа­ва­та – в ан­ти­дър­жа­ва се е свеж­дал до прев­ръ­ща­не­то на пра­во­то в ан­тип­ра­во чрез вкар­ва­не­то в не­го на иде­я­та за по­ли­ти­чес­кия те­рор, на ар­гу­мен­та на на­си­ли­е­то. Дейс­т­ви­тел­но пър­во­на­чал­но прав­на­та сис­те­ма е ос­та­на­ла не­по­кът­на­та, но то­ва е би­ло чис­то фор­мал­но, за­що­то тя прос­то не се е при­ла­га­ла или от­дел­ни ней­ни тек­с­то­ве са при­ла­га­ни по на­чин, кой­то се на­ри­ча „зло­у­пот­ре­ба с пра­во­то“. Зло­у­пот­ре­ба със съ­щес­т­ву­ва­що­то пра­во са псев­доп­рав­ни­те ак­то­ве за увол­ня­ва­не­то на ре­ген­ти­те и наз­на­ча­ва­не­то на нов ре­ген­т­с­ки със­тав, за раз­пус­ка­не­то на XXV Обик­но­ве­но на­род­но съб­ра­ние, за раз­пус­ка­не­то на пра­ви­тел­с­т­во­то на Му­ра­ви­ев и наз­на­ча­ва­не­то на пра­ви­тел­с­т­во­то на Ки­мон Ге­о­р­ги­ев. Но ис­тин­с­ко­то по­ли­ти­чес­ко на­си­лие за­поч­ва са­мо две сед­ми­ци след то­ва, ко­га­то с указ № 22 бе опо­вес­те­на На­ред­ба­та-за­кон за съз­да­ва­не­то на та­ка на­ре­че­ния „на­ро­ден съд“. Бру­тал­но­то про­ти­во­ре­чие на то­зи за­кон със съ­щес­т­ву­ва­ща­та прав­на сис­те­ма бе ев­фе­мис­тич­но ха­рак­те­ри­зи­ра­но от ко­му­нис­ти­те ка­то „дъл­бо­ко ре­во­лю­ци­о­нен акт, над­х­вър­лящ съ­деб­ни­те кла­у­зи на дейс­т­ву­ва­ща­та в мо­мен­та Тър­нов­с­ка кон­с­ти­ту­ция“. До­ка­то прав­ни­те ак­то­ве от пре­диш­ни­те две сед­ми­ци бя­ха са­мо ак­то­ве на зло­у­пот­ре­ба с пра­во­то, то На­ред­ба­та-за­кон за съз­да­ва­не­то на та­ка на­ре­че­ния „на­ро­ден съд“ всъщ­ност бе пър­ви­ят съ­щин­с­ки ан­тип­ра­вов акт на ко­му­нис­ти­чес­ка­та власт в Бъл­га­рия, по­ло­жил на­ча­ло­то на офи­ци­а­л­но­то по­ли­ти­чес­ко на­си­лие. В ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­ко­то пра­во то­ва е пър­ви­ят пра­вен нор­ма­ти­вен акт, въ­веж­дащ на­ка­за­тел­но прес­лед­ва­не за по­ли­ти­ка (по­ли­ти­чес­ки въз­г­ле­ди и по­ли­ти­чес­ки дейс­т­вия). То­ва всъщ­ност се приз­на­ва и от са­ми­те ко­му­нис­ти, ко­и­то на­ри­чат „на­род­ния съд“ „вре­мен­на съ­деб­но-по­ли­ти­чес­ка ин­с­ти­ту­ция“ или „из­вън­ре­ден ре­во­лю­ци­о­нен три­бу­нал“. Не е бе­зин­те­рес­но да се от­бе­ле­жи, че на Нюр­н­бер­г­с­кия три­бу­нал ни­то един на­цис­т­ки во­дач не бе осъ­ден за по­ли­ти­ка, а всич­ки­те бя­ха осъ­де­ни за прес­тъп­ле­ния.

Съ­щес­т­ве­на чер­та на ин­с­ти­ту­ци­о­на­ли­зи­ра­но­то по­ли­ти­чес­ко на­си­лие е не­го­ва­та ин­тен­зив­на ес­ка­ла­ция в ко­ли­чес­т­ве­ни­те и ка­чес­т­ве­ни­те му па­ра­мет­ри. За­поч­на­ло ка­то ор­га­ни­зи­ра­на от дър­жа­ва­та зло­у­пот­ре­ба със съ­щес­т­ву­ва­що­то пра­во, то пре­рас­т­ва в съз­да­ва­не­то на ан­тип­ра­во­ви раз­по­ред­би, но не се за­до­во­ля­ва с то­ва и про­дъл­жа­ва със зло­у­пот­ре­би с ан­тип­ра­во­вите раз­по­ред­би. Не­що ка­то фор­ма на про­я­в­ле­ние на поз­на­тия за­кон за от­ри­ца­ние на от­ри­ца­ни­е­то. Или с дру­ги ду­ми, ако след хи­ля­ди ус­лов­нос­ти все пак се съг­ла­сим да раз­г­леж­да­ме въп­рос­на­та На­ред­ба-за­кон ка­то пра­вен (а не ан­тип­ра­вен) акт, то вед­на­га се сблъс­к­ва­ме с чу­до­вищ­на­та зло­у­пот­ре­ба с то­зи пра­вен акт. Ка­за­но на най-обик­но­вен език, до­ри и да приз­на­ем пра­во­то на ко­му­нис­ти­чес­ка­та дър­жа­ва да съ­ди и на­каз­ва за по­ли­ти­ка, то не мо­же да не ни шо­ки­ра об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че по та­зи на­ред­ба-за­кон са уни­що­же­ни хо­ра, ко­и­то ни­ко­га не са има­ли ни­що об­що не са­мо с кри­ми­нал­ни­те де­я­ния, но и с по­ли­ти­ка­та, а са би­ли прос­то при­над­леж­ни към оп­ре­де­лен про­фе­си­о­на­лен слой или са би­ли но­си­те­ли на оп­ре­де­ле­ни нрав­с­т­ве­ни ка­чес­т­ва. През приз­ма­та на те­зи фак­ти тряб­ва да при­е­мем, че от чис­то прав­но гле­ди­ще за уни­що­жа­ва­не­то на те­зи хо­ра не е би­ло не­о­б­хо­ди­мо съз­да­ва­не­то на въп­рос­ни­те прав­ни (всъщ­ност ан­тип­рав­ни) нор­ми, а е мог­ло да се из­вър­ши по­зо­ва­ва­не нап­ра­во на ко­му­нис­ти­чес­кия ма­ни­фест. За­що­то оче­вид­но тук прав­но­то по­ня­тие за ви­на­та има точ­но съ­ща­та стой­ност, кол­ко­то и ви­на­та в на­род­на­та при­каз­ка, къ­де­то въл­кът на­каз­ва аг­не­то ка­то ви­нов­но за­то­ва, че му мъ­ти во­да­та, без да е нуж­но до­каз­ва­не­то на то­зи факт.

В пър­ви­те ме­се­ци и го­ди­ни на по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие на ко­му­нис­ти­те над бъл­гар­с­кия на­род съ­що­то е би­ло пре­дел­но бру­тал­но и, мо­же да се ка­же, пре­дел­но от­к­ро­ве­но. На­ка­за­ни­я­та са би­ли смърт, до­жи­во­тен зат­вор, строг тъм­ни­чен зат­вор до 20 го­ди­ни и кон­фис­ка­ция на иму­щес­т­во­то. С пос­лед­но­то на­ка­за­ние нед­вус­мис­ле­но е уве­ли­чен об­се­гът на на­ка­за­ни­те, ка­то са об­х­ва­на­ти и близ­ки­те на осъ­де­ни­те. Към на­ка­за­ни­я­та на близ­ки­те на осъ­де­ни­те тряб­ва да при­чис­лим и тех­ни­те из­сел­ва­ния да­леч от род­ния край. Във всич­ки­те те­зи слу­чаи от­но­ше­ни­я­та са би­ли пре­дел­но яс­ни и от­к­ро­ве­ни: всич­ки на­ка­за­ни са би­ли офи­ци­а­л­но обя­ве­ни за по­ли­ти­чес­ки вра­го­ве и тех­ни­те стра­да­ния са въз­п­ри­е­ма­ни ка­то най-вис­ша сте­пен на спра­вед­ли­вост.

В пос­лед­ни­те го­ди­ни на по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие фор­ми­те на съ­що­то са ста­на­ли мно­го по-пре­фи­не­ни и скри­ти. То­ва е ера­та на зло­у­пот­ре­ба­та с ме­ди­ци­на­та и пси­хи­а­т­ри­я­та за по­ли­ти­чес­ки це­ли. То­ва е вре­ме­то, ко­га­то ко­му­нис­ти­те за­я­вя­ват, че все­ки, кой­то е про­тив ко­му­низ­ма, всъщ­ност е про­тив са­мия се­бе си и сле­до­ва­тел­но е луд, а об­щес­т­во­то тряб­ва да се гри­жи за не­го. Прав­но­то обез­пе­ча­ва­не на то­ва по­ли­ти­чес­ко на­си­лие е пре­дел­но оп­рос­те­но, а приз­на­ва­не­то на не­го­во­то съ­щес­т­ву­ва­не ста­ва аб­сур­д­на дей­ност, за­що­то те­за­та на ко­му­нис­ти­те е, че по­ли­ти­чес­ки про­тив­ни­ци не съ­щес­т­ву­ват, има са­мо бол­ни хо­ра. Дейс­т­ви­тел­но в гла­ва пър­ва на На­ка­за­тел­ния ко­декс са пред­ви­де­ни спе­ци­а­л­ни раз­по­ред­би за по­ли­ти­чес­ки­те про­тив­ни­ци на ре­жи­ма, но съг­лас­но дейс­т­ву­ва­що­то пра­во те са би­ли ква­ли­фи­ци­ра­ни прос­то ка­то кри­ми­нал­ни прес­тъп­ни­ци.

Ува­жа­е­ми да­ми и гос­по­да,

Ние днес сме тук, за да си да­дем ду­ма­та, че ще нап­ра­вим не­о­б­хо­ди­мо­то, за да раз­к­ри­ем ця­ла­та ис­ти­на за по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие в Бъл­га­рия. На­ша­та сре­ща днес е са­мо­ на­ча­ло­то. От нас за­ви­си кол­ко бър­зо ще се прос­тим с кош­ма­ра на ко­му­низ­ма и ко­га ще за­жи­ве­ем ка­то нор­мал­ни хо­ра.

Бла­го­да­ря за вни­ма­ни­е­то!

[Публикувано на стр.386-389 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.].