Балканите в полето на геополитиката

            § 1) Балканският полуостров е географски и исторически район в Югоизточна Европа, разположен между Черно море, Мраморно море и Средиземно море, заемащ площ от около 505 000 кв. км и имащ населението от около 53 млн. души.

            Самото наименование „Балкански полуостров“ за първи път е било предложено и въведено в научните среди през 1808 г. от германския географ Аугуст Цойне в неговата публикувана тогава книга „Опит за научно описание на Земята“. При обосноваването на визираното наименование неговият автор се е бил ръководел преди всичко от съображение за аналогия, свързана с това, че на другите два южни европейски полуострови, а именно Апенинския и Пиринейския, наименованието е било дадено на името на планините, които доминират върху тях, и на второ место от съображението,  че още античните географи са били формулирали представата, че планината Хемус, наречена по-късно Стара Планина или Балкан, която е пресичала хоризонтално и без прекъсване полуострова, дава географския облик на земите, разположени южно от река Дунав.

            При изследване на етимологията на думата „Балкан“ видният  български филолог Иван Дуриданов пише, че протоиндоевропейската дума b(h)erg(h)o означава „планина“, че от нея е произлязла думата „berg“, която в езика на траките е означавала „високо място, бряг, планина“, в езика на славяните е означавала „бряг“, а в германските езици е формирана думата „berg“, която означава „планина“[1].

            В географията е прието, че в най-общ план държавите, които са разположени на Балканския полуостровq се делят на три групи:

            *държави, които изцяло са разположени на Балканите, и това са: Албания; Босна и Херцеговина; България; Гърция; Косово; Македония; Черна гора;

            *държави, на които по-голямата част от територията им е разположена на Балканите, и това са: Сърбия; Хърватия; и Словения;

            *държави, които заемат съвсем малка територия на Балканите, и това са: Румъния; Турция; и Италия.

            В литературата е лансирана тезата, че т. нар. „Балкански регион“ е граница между две мегакултури, а именно европейската и азиатската, които дълбоко и същностно се различават по своите модели на мисленето, като за Запада е характерен наследеният от древните гърци рационализъм, а за Изтока е типична мистиката, чийто традиции върху Балканите са синтезирани в орфизма.

            В литературата се приема, също така, че именно поради тази „граничност“ на региона в него се е формирала и господствува „духовна двойнственост“, която придава на полуострова „статус на маргинална област“ и създава затруднения в личностновата и колективната идентификация.

            В литературата се среща също така гледището, че самият континент Европа се състои от няколко исторически формирали се общности, каквито са „хомо скандинавикус“, „хомо британикус“, „хомо италикус“, сред които е и „хомо балканикус“ - при което в днешната политическа концепция на Запада е включена и представата за необходимостта от „изграждането на балканска общност от съвременен тип“.

            Темата за Балканите и за „балканския човек“ (Homo Balcanicus) бе станала предмет на социално-битов и психологически анализ и дискусии в контекста на пробиващата си път още в  началото на ХІХ век идея за европеизация на България, като в България изказванията в тази насока са се появили и наложили първоначално вследствие на художествено-литературния цикъл хуморески на Алеко Константинов „Бай Ганьо“, при което най-значителният интензитет на изказванията по темата е през 20-те години, по време на засилената дискусия за значението и ролята на интелигенцията. По него време особено важни са били публикуваният през 1923 г. очерк на Боян Пенев „Метаморфозите на бай Ганя“ и отпечатаната през 1939 г. сатирична поема на Емануил Попдимитров „В страната на розите“, чийто герой Генчо Гинин или Викентий Гински е представен като новото превъплъщение на бай Ганьо, а имената на героите и на двамата автори са локализирани в сферата на ниската култура.

            § 2) В европейските географски карти от ХІХ век Балканите са били отбелязвани като пределно ясно отделени от и категорично несвойствени на Европейския континент, а принадлежащи към Османската империя и чрез нея - към континента Азия. Наистина в Западна Европа по това време е била правена разлика между „Изток“ и „Ориент“, но тази разлика по-скоро е подчертавала делението на самия „Изток“ на „Далечен Изток“ и „Близък Изток“, а  причисляването на Балканите към „Ориента“ недвусмислено е подчертавало принадлежността им именно към Изтока, към Азия.

            Наистина още през ХІХ век е битувало и гледището, че „Балканите са мост между Европа и Азия“ - който, обаче, исторически и цивилизационно е принадлежащ към Ориента[2]; че те са „междинно място“, имащо характера не просто на „среща“ между ориенталската и европейската култури, а като своеобразен „земетръсен синтез“ на тези култури, дал основание ня някои европейски политици вместо термина Balcanica остроумно и саркастично да употребяват наименованието Vulcanica[3].

            От друга страна още в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, успоредно с процеса на оттеглянето на Османската империя към Азия и освобождаването на балканските земи от обединяващия ги империален фактор в Западна Европа, от термина „Балкани“ бил „изкован“ терминът „балканизация“, в който било вложено съдържанието за мощен активен и нестихващ процес на раздробяване на новоосвободените територии на голямо множество отделни малки, враждебно противопоставени една на друга държавици, всяка от които издигаща митологемата за своето изконно империално величие – Велика Гърция, Велика България, Велика Румъния, Велика Албания, Велика Сърбия, Велика Македония.

            Разбира се, визираната мегаломания в определена степен и форма на проявление се е и сблъсквала и хармонизирала с интересите на тогавашните геополитически играчи – Великобритания, Франция, Германия, Австро-Унгария, Русия, Османската империя и респективно Турция - , в очите на които тези територии наистина са имали важното значение на ценни „мостови“ или „кръстопътни“ територии.

            От друга страна издигнатият и фактически установен след Виенския конгрес от 1815 г. принцип за „равновесие на силите в Европа“ категорично е изисквал и установяване на „равновесие на силите на Балканите“; което, впрочем, в стратегията на Великите сили към Балканите е било схващано най-вече като изискване за категорично недопускане да бъде създадена голяма балканска държава, а тъй като ситуационно формиралата се през февруари-март 1878 г. „Санстефанска България“ е била схваната като разположена до Цариград и протоците „възможна малка Русия“, европейската стратегия почти „автоматично“, още през юли 1878 г. по силата на Берлинския договор премахнала тази възможност и „възстановила  балканското геополитическо равновесие“.

            Когато от своя страна „разпокъсаният български народ“ „по своя воля“ нарушил Берлинския договор и през 1885 г. осъществил Съединението, подстреканият от Австро-Унгария и Русия сръбски крал Милан се провъзгласил за „бранител на равновесието на Балканите“ и още през Ноември 1885 г. обявил Сръбско-българската война.

            После, позовавайки се на стремежа на Сърбия за разширяване „за сметка на западното Османско наследство“ Великите сили ситуирали на 15 Юни 1914 г. убийството в Сараево на ерцхерцог Франц Фердинанд и го използували като формален повод да пуснат в ход отдавна подготвяната от тях „Голяма война“.

            Освен това, докато през 1916 г. българският цар е виждал територията на Сърбия като част от неговата граничеща с Унгария

„Велика България“, то през следващата, 1917 г. „Велика Сърбия“ е претендирала София да бъде неин пограничен град; „Велика Гърция“ от своя страна е претендирала за територията на Византия и е настоявала нейната северна граница да е Стара планина; „Велика Румъния“, разбира се, също така е била предявила претенциите си.

            Проведената през 1919-1920 г. Парижка мирна конференция и сключените на нея пет договори (Версайски – с Германия, Сен-Жерменски – с Австрия, Ньойиски – с България, Трианонски – с Унгария и Севърски – с Османската империя) препозиционират европейското, включително и балканското, равновесие, но тъй като Великите сили не успяват да наложат стабилен европейски ред, това малко по-късно довело до избухването на Втората световна война.

            Все пак, именно по времето на Първата световна война  редица видни хърватски, словенски и сръбски интелектуалци и политици още в самото начало на военните действия издигнали тезата за обединението на южните слявяни, като най-влиятелното, Великосръбското направление е било поддържано лично от премиера Никола Пашич (1845-1926)[4] и е издигало тезата за обединението на всички южни славяни под егидата на сръбската монархия.

            В същото време, обаче, представителите на хърватската и словенската буржоазия и интелигенция издигали тезата обединението да има характера на югославянска или сръбско-хърватска държава, като за целта през 1915 г. те основали оглавяван от хърватина Анте Трумбич Югославянски комитет със седалище в Лондон.

            Отделно от това е имало и обединение на дейци, издигащи тезата за създаването на Югославянска дуалистична монархия в рамките на Австро-Унгария.

            Несъмнено, пак в същото време в България, в лицето на Славянското дружество и издаваното от него списание „Славянски глас“ е съществувало Движение за обединяване на южните славяни, в което да участвува и България, при което визираното Движение е поддържало както антисръбски настроения и насочване на общественото мнение към Австро-унгарски блок, така и тезата за необходимост от компромисен съюз със Сърбия и насочване на Движението към Англо-френско-руски блок.

            Интерес заслужава и формираното през 1944-1945 г. Движение за създаване на Федерация на южните славяни, в която България да участвува като отделна държава или като седма република на Югославия.

            След като британският „Балкански вариант“ не успява, У. Чърчил постига със Сталин споразумение за равновесна подялба на Югоизточна Европа, параметрите на което, въпреки настъпилите впоследствие изменения в обстоятелствата, общо взето са били спазвани в продължение на доста дълго време, и за разлика от гражданската война в Испания СССР ограничава участието си в подкрепата на левите сили  в продължилата до 1949 г. гражданска война в Гърция само до снабдяване с оръжие. При това, макар че в началото на 1945 г. Сталин благословил присъединяването на България към Югославия, У. Чърчил се противопоставил на създаването на такава голяма и намираща се под съветско влияние славянска държава. Това, впрочем, от геополитическа гледна точка вероятно би могло да бъде считано за полезно, тъй като ако визираното обединение е било осъществено, една от войните на Балканите през 90-те години вероятно е щяла да бъде и по повод стремежа на България да се откъсне от Югославия.

         Впрочем, още в самото начало на ХХ век и особено след събитието в Сараево през 1914 г. основателно или не

         Великите сили започнали стратегия на пределно ясно обосноваване на тезата, че именно „дивите и взаимоизтребващи се планинци“ от Балканите са най-сериозната заплаха за европейското равновесие;

         която теза, впрочем, бе намерила израз и в направеното на 24 Март 1999 г. изявление на Президента на САЩ Бил Клинтън, че за американските стратези е пределно ясно, че и двете световни войни са били започнали от Балканите; това негово изказване, макар и меко казано да е имало характера на „непрецизирано“ от гледна точка на географското разположение на Данциг, все пак пределно ясно разкрива, че несъмнено има характера на стратегическа теза, аргументацията за която е елемент от арсенала на „Новия световен ред“.

            § 3) Тъй като така или иначе, случайно или не стратегическата концепция за „Новия световен ред“ бе официално оповестена

            не само в контекста на бушуващата от 02 Август 1990 г. до 06 Април 1991 г. Война в Персийския залив, при която водените от САЩ коалиционни сили на 34 (тридесет и четири) държави се противопоставиха на извършената от Ирак военна инвазия в Кувейт,

            но и в контекста на започналите през 1991 г. серия военни конфликти върху територията на разпадащата се Югославия, имащи характера на най-сериозния военен сблъсък в Европа след Втората световна война[5],

            ситуацията неизбежно изисква по-пълен анализ на въпроса за причините за възникването и за разпадането на Титова Югославия[6].

            Първоначалното появяване на Югославия върху политическата карта на Европа е към края на Първата световна война, макар че идеята има своите корени още от епохата на Възраждането. Реализацията на тази идея  станала възможна едва след рухването на Хабсбургската империя и излизането от нейната територия на Хърватия, Словения,  Босна и Херцеговина, при което особено важен е бил факторът, че след войната Сърбия се е била оказала в лагера на победителите.

            Така, на 1 Декември 1918 г. официално е било обявено създаването на Кралство на сърби, хървати и словенци, което след 1929 г. вече официално се е наричало Кралство Югославия.

            Важен щрих от историята е, че на 25 Март 1941 г. правителството се присъединило към Тристранния пакт, но два дни по-късно бил извършен военен преврат и новото правителство отхвърлило поетите към пакта задължения, след което на 06 Април последвало германско-италианско военно нашествие и на 17 Април 1941 г. Югославия капитулирала под ударите на Вермахта, повечето от териториите били разпокъсани и поставени под прекия контрол на Германия и Италия, а в част от териториите били създадени „независими правителства“ (като напр. „Независима Хърватия“, включваща и Босна и Херцеговина). Особено важен факт е и този, че почти веднага след окупирането в страната възникнало и се развило мощно съпротивително движение; и че именно тази съпротива, подкрепяна от функциониращо в Лондон емигрантско правителство, е имала характера на един от решаващите фактори за следвоенната съдба на Югославия.

            От друга страна обаче мощен фактор за следвоенната съдба на страната е това, че в края на войната станало пределно ясно, че в нея имат преимущество комунистите, както и фактът, че през страната в качеството й на „освободител“ е преминала Съветската армия, и всичко това наложило като доминираща фигура в политическия живот Иосип Броз Тито, който бил ръководител на Съюза на югославскиште комунисти и бил тесно свързан лично със самия Сталин.

            Изграденият след войната политически режим несъмнено е имал характера на тоталитарен комунистически режим от сталински тип, без многопартийност и плурализъм и при бързо и мощно налагане на принципите на съветската система. В същото време, обаче, съществували и редица отлики от съветския блок, релефното очертаване на които станало пределно ясно след разрива с Москва през 1948 г., когато на преден план били изтъкнати принципите на „самоуправляващия се социализъм“ и на отчетливия децентрализъм, както и активните икономически връзки със Запада, а също така и откритите възможности за икономическа емиграция. При това в същото време е налице твърда и безусловна еднопартийна диктатура, силен и активен репресивен апарат и ясно очертан култ към личността на Тито, обявен през 1974 г. от поредната Конституция за пожизнен президент.

            В контекста на това е несъмнено, че подчертаният политически прагматизъм на Тито е спомогнал да бъде блокирано тлеещото в страната недоволство и да бъде запазено равновесието във федерацията в продължение на дълги години. След неговата смърт, обаче, ситуацията рязко е сменена и синтезиран израз на задълбочаващата се криза е управлението на Слободан Милошевич, когато вече било станало пределно ясно, че федерацията вече няма историческа перспектива, но все още не е бил достатъчно ясен сценарият на разпадането.  

            § 4) В геополитическата литература се обръща внимание на обстоятелството, че доскорошният консенсус относно географското и политическото тъждество на страните и държавите, разположени в т. нар. Балкани, вече е нарушен и съществуващите разнопосочни гледни точки налагат прилагането на т. нар. „калейдоскопична визия“ върху Балканския регион.

            Преди всичко на преден план изпъкват аргументите на Словения и Хърватия, които предявяват претенцията да отхвърлят бремето на балканистичното им третиране и да бъдат считани за централноевропейски държави.

            На второ место редица автори обосновават тезата, че от чисто географска гледна точка почти символичната териториална разположеност върху Балканския полуостров на Турция (6 %) и на Румъния (5 %) категорично не дават необходимите основания те да бъдат третирани като балкански страни.   

            На трето место се подчертава, че т. нар. „черноморска характеристика“ на Балканите дава основание за приоритетно отчитане на техните дълбоки и многопосочни взаимоотношения с и най-вече зависимости от другите черноморски държави, сред които доминацията на Русия е особено силна.

            На четвърто место се вижда, че така или иначе най-дълбоката същност на балканските народи във висока степен е предоопределена от обстоятелството, че всичките са дълбоко историко-генетично обвързани или дори обременени от своята многовековна тотална „потопеност“ в психоменталната и икономико-политическата тъкан на Османската империя, в резултат на което тяхната културна или цивилизационна характеристика е дълбоко същностно различна от тази на централно- и западно-европейските народи.

         Впрочем, според нас съществуват всичките необходими основания да бъде обърнато изключително сериозно внимание на най-значимия факт, предопределил и предопределящ най-дълбоката характерологична същност на балканските народи,

         а именно този, че те са се формирали в контекста на обстоятелството, че в течение на целия исторически период на своето съществуване винаги и неизменно

         са се намирали в периферията на европейските, евразийските, ориенталските и африканските културни, цивилизационни и икономико-политически характеристики,

         поради което и в тяхната най-дълбока същност са кодирани както достойнствата, така и недостатъците, а може би най-вече недостатъците, на тези именно цивилизационни влияния,

         и че именно това са онези мощни историко-генетични фактори, които са формирали и утвърдили т. нар. феномен Homo Balcanicus.

            § 5) Балканите в зоната на руската геополитическа стратегия

            Несъмнено е, че т. нар. „присъствие“ на Русия в геополитическата сцена на Балканския полуостров е феномен с многовековни традиции, имащ при това съдбовно значение за народите от балканския регион.

            Несъмнено е, че по повод и във връзка с това геополитическите и геоикономическите интереси на Русия неизменно са се сблъсквали и с тези на Османската империя, Великобритания, Франция, Австро-Унгария, а после - и на Германия и САЩ.

            Несъмнено е, също така, че своите същински експлоататорско-колонизаторски интереси Русия винаги е прикривала зад идеологическите си концепции за месианистичната роля на Москва като „Трети Рим“, славянофилството и панславизма, както и за ролята й като авангард на световна социалистическа революция.

            Несъмнено е, също така, че в новите геополитически условия след краха на Съветската империя и разпадането на двуполюсния модел на световната геополитика, Русия бе изправена пред необходимостта от радикално преструктуриране на своята световна и регионална геополитическа стратегия, включително и към Балканския регион, който за нея винаги е имал значението на стратегически важен подстъп към налагане на определен тип влияние върху Европа.

            По този въпрос, впрочем, вече съществуват значителен брой теоретически разработки[7], в които пределно ясно е обоснована тезата, че в контекста на новата световна ситуация през периода от 1990 до 2000 г. стратегията на Русия се характеризира със следните особености:

            ***очевидно изразена тенденция към „териториално свиване и препозициониране“ на външнополитическата активност;

            ***претрансформиране на Русия от световен в евразийски геополитически фактор;

            ***префокусиране на европейската външнополитическа активност от Централна и Източна Европа (включително и Балканския регион) към Централна и Западна Европа и към НАТО; все пак от своя страна редица автори подчертават, че визираното стратегическо префокусиране съвсем слабо засяга досегашното повишено внимание към изконно стратегически важния за Русия регион на Балканите;

            ***повишено акцентиране на вниманието към „азиатския вектор“ на външната руска политика.

            В руската геополитическа литература битува схващането, че в края на ХХ и началото на ХХІ век, в контекста на рухването на Съветската империя, в руската геополитическа стратегия към Балканското пространство липсва цялостна концепция и ясни диференцирани подходи към всяка една от балканските страни. Поради което и „присъствието“ на Русия на Балканите през последните две-три десетилетия се характеризира изключително с ролята й на посредник в решаването на военните конфликти в бивша Югославия и стремежът й да участвува в икономическите и културните процеси в тези страни, при което несъмнено очевидно е обстоятелството, че взаимоотношенията й с балканските страни е напълно „изчистено“ от доскоро доминиращата идеологическа обремененост, като все повече славянофилската и панславистката митология се замества от икономическия прагматизъм.

            Все пак в руската литература изрично и ясно се посочва, че:

            ***Макар и със значително по-ограничени възможности отколкото по времето на Съветския империален период Русия продължава традиционната си високоприоритетна стратегическа ориентация към Балканите, третираща този регион като ареал на своите традиционни интереси и потребности. Поради което й включително и днес Русия играе ключова роля в съдбата на балканските страни и умело балансира своите интереси чрез ефективното прилагане на своите мощни икономически възможности и при консенсус с интересите на Европейския съюз, САЩ и НАТО;

            ***В реалните геополитически действия на Русия в района на Балканите все по-малко място заемат аргументите за обща съдбовна историческа съдба и емоционална и идеологическа обвързаност и на преден план изпъква геополитическият и най-вече геоикономическият  прагматизъм;

            ***Като цяло руското участие в миротворческите мисии в Босна, Херцеговина и Косово са били напълно подчинени на командуването на американските и западноевропейските военни сили, като изключение правят само няколко военни операции, които Милошевич бе прибързано и погрешно изтълкувал като „надежда“ за стратегическа ориентация на Русия да стимулира и подпомогне сръбската позиция. Освен това изтеглянето през 2003 г. на руския военен контингент от Босна и Косово бе характеризиран от руските политически хардлайнери като „геополитическо поражение на Русия и официално признание на слабост“, но Москва обясни този ход като израз на нейното съсредоточаване върху своята собствена сигурност върху своята собствена територия;

            ***Прогнозните интерпретации на Руската стратегия в Балканския регион сочат на категорична ориентация на Русия в сферата на икономическите интереси.

---

            [1] Дуриданов, И., Езикът на траките, С., 1976.

            [2] Хьош, Е., История на балканските страни, С., 1998, с. 338-339.

            [3] Всъщност, по повод и във връзка с проявлението на редица подобни „проблемни възли“, свързани с Балканския регион, в литературата са направени голямо множество публикации. Виж: Кабакчиев, Хр., Към Балканска федерация, С., 1913; Кирков, Г., За мира и Балканската федерация, Реч в отговор на Тронното слово, С., 1915; Джидров, П., Идеята за Балканска федерация, сп. Архив за стопанска и социална политика, С., Год. VІ, 1930, кн. 5, с. 375-383; Джидров, П., Идеята за Интегрална Югославия, сп. Архив за стопанска и социална политика, С., Год. VІІ, 1932, кн. 4, с. 293-319; Разбойников, А. Сп., Двама чужденци за Балканска федерация в средата на ХІХ век, сп. Балкански преглед, С., 1946, кн. 4, с. 50-54; Орманджиев, И. П., Федерация на Балканските народи. Идеи и пречки, С., 1947; Христов, А. Т., Од концепиjата за самостойна Македонjа во Балканската федерацjа до създаваньето федерална Македонjа во Jугословенската федерацjа, Годишник на правниот факултут во Скопjе, 1965, Том 10, с. 5-33; Тошкова, В., Великите победители и провалът на проектите за югославянска федерация след Втората световна вайна, сп. Историческо бъдеще, С., 2000, кн. 1-2, с. 3-55; Барух, Еми, Отвъд утопиите. България, Балканите, Европа - визии за следващото десетилетие, С., 2000; Карабулков, Т., 1944-1945 г.: Опити за създаване на Федерация на Южните славяни – България като отделна държава или като седма република на Югославия, сп. Минало, С., 2002, кн. 4, с. 78-86; Тодорова, М., Балкани – балканизъм, С., 1999; Тодорова, М., Балканcки идeнтичноcти - нация и памeт, С., 2004; Тодорова, М., Балканcкото ceмeйcтво - иcторичecка дeмография на българcкото общecтво прeз Ocманcкия пeриод, С., 1993, 2002, 2006; Тодорова, М., Английcки пътeпиcи за Балканитe, С. 1987; Тодорова, М., Англия, Pуcия и Tанзиматът, С., 1980, 1983; Тодорова, М., Подбрани извори за иcторията на балканcкитe народи (ХV-ХІХ в.), С., 1977, 2008; Тодорова, М., България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития, С., 2000.

            [4] Родителите му са българи (майка му е от Видин, а баща му е от Габрово), а той е роден в село Велики извор, Зайчарско, като фамилното си име е получил от втория брак на майка си, след смъртта на баща му. Като водач на Тимошкото въстание от 1883 г. срещу крал Милан  получил смъртна присъда и се укрил в България, където в периода от 1883 г. до 1889 г., благодарение лично на Министъра на вътрешните работи Константин Стоилов първоначално се препитавал като строителен предприемач, а после и като служител при Министерството на вътрешните работи. След абдикацията на сръбския крал през 1889 г. той е амнистиран. Бил е Министър-председател на Кралство Сърбия през 1891-1892 г., 1904-1905 г., 1906-1908 г.,  1909-1911 г., 1912-1918 г., както и Министър-председател на Кралството на сърби, хървати и словенци през 1918 г., 1921-1924 г., 1924-1926 г., и е считан за един от създателите на Югославия.

            [5] Т. нар. Югославски войни имат характера на серия военни конфликти върху територията на разпадащата се Югославия, протичането на които бе станало в периода от 1991 г. до 2001 г. и формално могат да бъдат определени като групирани в осем военно-стратегически операции:

            ***т. нар. Десетдневна война, наричана още и Словенска война за независимост, имаща характера на кратък военен конфликт между териториалната отбрана на Словения и Югославската армия, в резултат на който конфликт на 25 Юни 1991 г. Словения обяви своята независимост, а на 07 Юли 1991 г. е подписано т. нар. Брионско споразумение за мир;

            ***т. нар. Хърватска (Крайнска) война, имаща характер на остър въоръжен конфликт между хървати и сърби, започнал през 1990 г. и завършил през 1995 г. с около 12 хиляди жертви;

            ***т. нар. Война в Босна и Херцеговина, имаща характер на остър междуетнически конфликт от 06 Април 1992 г. до 14 Септември 1995 г., осъществен между военни формирования на босненски сърби, мюсюлмани-автономисти, бошняци и хървати, при което още в началния етап участвува и редовната Югославска армия;

            ***т. нар. Косовска война, имаща характера на осъществен от 28 Февруари 1998 г. до 24 Март 1999 г. въоръжен конфликт между албанските сепаратисти от Армията за освобождение на Косово и силите за сигурност на Югославия;

            ***т. нар. Конфликт в долината на Прешево, станал през 2000-2001 г. между албанското население и сръбското правителство;

            ***военен конфликт в Република Македония през Януари-Ноември 2001 г., започнал като военна атака на етнически албанци срещу силите за сигурност на Република Македония, като след т. нар. Охридско споразумение бунтовниците прекратили огъня, а правителството увеличило правата на албанското население;

            ***т. нар. Операция „Преднамерена сила“, проведена от 30 Август до 20 Септември 1995 г. и имаща характера на извършена от НАТО въздушна кампания срещу армията на Република Сръбска;  

            ***т. нар. Операция „Съюзна сила“, наричана още и Операция „Благородна наковалня“, имаща характера на военна операция, извършена от 24 Март 1999 г. до 11 Юни 1999 г. от НАТО и 11 съюзни държави срещу Съюзна република Югославия.

            [6] Гиренко, Ю. С., Иосип Броз Тито. Политическая биография, ж.  Новая и новейшая история, М., 1990, № 2, № 3, с. 157-188; Каменецкий, В. М., Политическая система Югославии, М., 1991; Гибианский, А. Я., К истории советско-югославского конфликта 1948-1953 гг.., ж.  Славяноведение, М.,1991, № 3, с. 12-23; № 4, с. 27-36; 1992, № 1, с. 42-56; № 3, с. 35-51; Аникеев, А. С., Югославия в европейской политике великих держав в годы „холодной войны“. Конец 40-х – начало 50-х годов, ж.: Славяноведение, М., 1992, № 5, с. 60-79; Никова, Е., Балканите и Европейската общност, С., 1992; Кудрявцева, Е. П., Россия и образование автономного Сербского государства (1812-1833 г.), М., 1992, рецензия: ж.  Новая и новейшая история, М., 1993, № 3, с. 222-224; Лещиловская, И. И., Исторические корни югославского конфликта, ж. Вопросы истории, М., 1994, № 5, с. 40-56; Волков, В. К., Трагедия Югославии, ж. Новая и новейшая история, М., 1994, № 5-6, с. 3-32; Арбатеева, Н., Уроки Югославии для России и Запада, ж. Мировая экономика и международные отношения, М., 1995, № 2, с. 45-57; Документы, факты, комментарии. Том 1. Югославия в огне (1990-1992), М., 1992; Том 2. Югославский кризис и Россия (1990-1993), М., 1993; рецензия: ж. Новая и новейшая история, М., 1995, № 4, с. 212-215; Кудрявцева, Е. П., Королевские династы Югославии, ж. Новая и новейшая история, М., 1995, № 3, с. 145-157; Лалков, М., Югославия. 1918-1992. Драматичният път на една държавна идея, С., 1999; Иванова, Е., Балканите: съжителство на вековете, С., 2001; Помогач, Бела, В периферията на Запада, С., 2001; Удуърд, Сузана, Балканската трагедия, С., 2002; Йелавич, Барбара, История на Балканите, Т., Том 1-2, 2003; Малкълм, Ноел, Кратка история на Косово, С., 2003; Бернар, Лори, Балканска Европа: от 1945 г. до наши дни, С., 2005; Манчев, Кр., История на балканските народи, Том 1-4, С., 2006; Енчев, Велизар, Югославия – последната балканска империя, С., 2005; Ваксберг, Т., Милошевич и трибуналът, С., 2006; Сб.: Новите Балкани. Сборник, С., 2006.

            [7] Юрков, Е., Россия и Греция плодотворно взаимодействуют на Балканах, ж. Международная жизнь, М., 1999, № 10; Эндельгардт, Г. Н., Россия и боснийский кризис 1992 год., ж. Славяноведение, М., 2000, № 3; Колосов, В. А., Р. Ф. Туровский, Геополитическое положение России на пороге ХХІ века: реалии и перспективы, ж. Политические исследования, М., 2000, № 3; Иванов, И., Россия в мировой политике, ж. Международная жизнь, М., 2001, № 5; Ивашов, Л. Г., Россия или Московия?, Сб.: Геополитическое измерение национальной безопасности России, М., 2002; Нартов, Н. А., Геополитика, М., 2003; Герасимов, Я., А. Темяшов, Косово. Пять лет спустя, ж. Международная жизнь, М., 2004, № 4-5; Дергачев, В., Цивилизационная геополитика, Киев, 2004; Патриарх Алексий ІІ, Место России в современном православном мире, ж. Наука и религия, М., 2004, № 4; Разов, С., Мы - за сохранение наследия взаимного доверия, ж. Международная жизнь, М., 2004, № 6.

(Стр.191-205 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски СТАТИИ. СТУДИИ. ЗАПИСКИ, т.6. - С.,  "Янус", 2011. - 330 с.).