Геноцидът

            А). Терминът и понятието „геноцид“ са се появили в научната литература през 1943-1944 г. по повод и във връзка с извършените по времето на Втората световна война масови изтребления на евреите, след което, с приемането на 9 Декември 1948 г. от Общото събрание на ООН[1] на Международната конвеция за преследване и наказване на престъплението геноцид, са били юридически закрепени и като термини и понятия на Правото[2].

            Впрочем, понятието „геноцид“ такова, каквото е формулирано в Конвенцията от 1948 г., както и редица други, появили се оттогава досега и свързани с него понятия както в миналато, така и днес са обекти на сериозни и остри дискусии; и напр. едно от най-дискусионните и противоречивите е формулираното в чл.2 понятие „група“;

            при което се изтъква, че така даденото определение, третиращо групата като „национална, етническа, расова или религиозна“ е „произволно“ или „крайно ограничително“ и не включва

            КАКТО „политцида“, като унищожение на политически групи и обществени класи (каквото е съществувало по времето на режима на Сухарто в Индонезия, издигнат на власт в името на борбата срещу комунистическата заплаха и унищожил повече от 500 хиляди души),

            ТАКА И „самогеноцидът“, изразяващ се в унищожаване на елита или на доминиращите групи, каквито са напр. убийствата през 1975-1979 г. в Камбоджа от Пол Пот и Червените кхмери.

            Също така особено спорно се е оказало и въведенето от чл.2 понятие „намерение“ или „цел“ („извършени с намерение/цел да се унищожи“)[3], което именно понятие според редица автори фактически се явява пълна спирачка за прилагането на правната норма, тъй като правителствата-извършители на геноцида несъмнено отричат да са имали такова намерение или такава цел; според други автори, обаче, без строгото отчитане именно на „намеренеността“ („преднамереността“, „целенасочеността“) би било невъзможно да бъде отличавано престъплението „геноцид“ от другите форми на правителствените поддръжки на масовите убийства.

            Тази ситуация, естествено, обуслови наличието на т.нар. „понятийна криза“, при която самото понятие „геноцид“ фактически престана да дава ясно фиксирана представа за реалността на ставащите събития и все по-ясно практиката започна да се среща със значително нарастване на най-разнообразни политически, социални и икономически практики, които макар и фактически да са причастни към феномена „геноцид“, юридически не бяха свързвани с него и не бяха квалифицирвани като такова престъпление. Именно така фактически се породи един от най-опасните феномени на нашето съвремие, а именно

            т.нар. „косвен геноцид“, характеризиращ се като предумишлено (целенасочено) въздействие или бездействие, благодарение на което се създават и утвърждават такива именно промени в природната, културната, биологическата, икономическата среда, и въобще в жизнената среда, които се превръщат във фактор, чрез който се постига пълно или частично унищожаване на определени групи от населението или дори на цялото неселение. Така, „косвеният геноцид“ всъщност, не е геноцид, „насочен срещу/против някого“, а е геноцид, насочен срещу „всеки“ или „всички“; той е „геноцид, превърнат в обикновено всекидневно явление“[4].

            Възникналите още през ХХ век различни форми на геноцида несъмнено допълнително демонстрират „понятийната криза“ на това понятие:

            депортациите,  изразяващи се в насилствено изгнание на хората от местата на техното исторически наложило се като нормално преживяване (а нима не са друга форма на депортация масовото придвижване на хора от посткомунистическите страни на Запад!!!; нима не са точно това принудените да емигрират в Турция от България през 80-те и 90-те години!!!);

            етническите чистки, които преследват същите цели, каквито и депортацията, но са съпроводени с с невероятни зверства, изнасилвания, убийства;

            етноцидът, т.е. не физическото изтребление, а именно унищожаването на културата и асимилацията;

            демоцидът, т.е. различните форми на масови убийства, осъществявани от правителствата против нейното невъоръжено гражданско население с цел да бъдат разрушени устоите на цялостната нация – такива са напр. убитите в Освенцим около 75 000 поляци, което не е геноцид в същинския смисъл на думата, тъй като не е унищожаване на цялата нация, а е унищожение само на нейните устои;

            кланенета, т.е. безразборните убийства на невъоръжени или разоръжени хора, без всъщност те да са подложени на дискриминация;

            политицидът, т.е. масовите убийства, насочени срещу определени политически групи именно поради политическата им ориентация.

            Все пак, обаче, следва се се има предвид, че геноцидът се различава от другите видове престъпления:

            преди всичко по задължителната цел, изразяваща се в постигане на пълно или частично унищожаване на визираните в Конвенцията групи;

            второ по наличието на пряк умисъл (не е възможно осъществуването на визирания престъпен състав при начилието на непредпазливост, както това е възможно при убийството);

            трето по това, че докато при убийството е без значение принадлежността към определена национална, расова, етническа и религиозна група, то при геноцида точно този белег – наличието на визираната принадлежност – е същностно необходимо;

            четвърто по това, че геноцидът не предполага никакъв индивидуален подход, тъй като подходът е респ. към нацията, расата, етноса и религиозната принадлежност.

            Така посочените проявления на „понятийната криза“ на геноцида са принудили редица съвременни учени да разглеждат геноцида като

            едновременно или последователно прилагане на национално-културни, биологически, икономически, природно-екологически, физически и всякакви други предварително планирани видове насилствени намеси или умишлени ненамеси

            на политическия режим

            в различните сфери на живота на етническата, националната, расовата, религиозната или каквато и да е друга общност от хора, при отсъствие на индивидуален подход;

            при което предсказуем и съвкупен резултат от визираната намеса е  

            унищожаването или увреждането на основине на съществуването на визираните групи (общности) от хора, закономерно водещо до измирането или до масовата им деградация.  

            Макар че днес една от все пак сложните проблеми на Правото и на хуманитаристиката е класификацията на формите и на способите на проявление на косвения геноцид, на този етап са обособени поне следните четири:

            ***целенасочена крупномащабна геноцидна икономическа намеса (икономически геноцид); това е форма на косвен геноцид, при която е налице ясно формирана тенденция на „разломяване“ на съвременния свят на два полюси: *на икономически развитите страни, обхващащи 17% от световното население; и *на икономически неразвити (или развиващи се) страни, обхващащи 83% от населението на Земята, намиращо се в състояние на ниско развитие на икономиката.

            Впрочем, най-ярко показателният числов израз на тази ситуация се съдържа във факта, че от една страна в ръцете на 358 души глобални милиардери се намира толкова богатство, колкото, от друга страна, се намира в ръцете на 2,3 милиарда бедняци[5].

            Освен това тази форма на крупномащабен икономически геноцид има и изразната форма на крупномащабна геоикономическа война, форма на предварително планирани формално и външно имащи невоенен характер мощни стратегически операции в сферата на геоикономическото пространство при използуването на високи геоикономически технологии[6]. При това в съвременните условия няма нито една отделна национална икономика, която да не е възможен обект на стратегическо геоикономическо насилие;

            ***целенасочено изменение на културно-историческата среда (културен геноцид); макар и невинаги, но в редица случаи този тип изменения имат характера на форма на косвен геноцид, близък по своята форма на етноцида, но нетъждествен с него.

            Така, докато при етноцида действията са насочени и ограничени единствено към унищожаването на етнокултурата, но не и към унищожаването на самите хора, при които целта е техното асимилиране, и напр. класическа форма на етноцид е колонизацията на американския и на австралийския континент; то тук, при тази форма на косвен геноцид, действията са насочени именно към унищожаването на самите хора;

            *биологическо (включително и генетическо) вмешателство (биологична форма на косвен геноцид); това е форма на геноцид, осъществявана чрез нарушенията в сферата на динамиката на биологическата безопасност, на масовите заболявания и здравето на населението, на нарушенията на екосистемите и нарушенията на страктурата на препитанието (изхранването) на населението.

            *целенасочено изменение на природните условия на живот (екологичен геноцид).

            Б). Българското наказателно право е т.нар. отрасъл на българското право, основан върху понятията „престъпление“, „субект на престъплението“ и „наказание“, а

            международното наказателно право[7] е т.нар. отрасъл на международното право, основан върху понятията „международно престъпление“, „субект на международното престъпление“ и „международна наказателна отговорност“.

            Отделно от това в теорията и практиката се прави същностно разграничение между „международно престъпление“ и „престъпление с международен характер“,

            тъй като се приема, че като субект на „международното престъпление“  могат да се проявят както държави, така и физически лица, и наказателната отговорност се налага само от международни правосъдни органи и само в определени случаи се налага от вътрешното правосъдие на съответната държава (такова е напр. престъплението геноцид),

            докато като субект на „престъпление с международен характер“ могат да бъдат само физически лица и при тях наказателната отговорност се налага само по вътрешното законодателство на съответната държава (такива са напр. престъпленията тероризъм, военните престъпления, унищожаването на културни паметници и пр.).

            Необходимостта от търсенето на наказателноправни средства за борба както срещу международните престъпления, така и срещу престъпленията с международен характер е била осъзната и официално призната по времето на Първата световна война, а специално в България по времето на управлението на Александър Стамболийски (1919-1923) е бил дебатиран проектозакон за съдене на виновниците за националната катастрофа, но такъв не е бил приет.

            След края на Втората световна война, по време на проведеното на 8 Август 1945 г. Лондонско съвещание трите велики сили - САЩ, Великобритания и СССР - постигнали съгласие за съдене на виновниците за Втората световна война и приели Устав за учредяване на Международен военен трибунал. По-късно бил приет и Устав за учредяване на Международен военен трибунал за съдене на японските милитаристи – Токийски военен трибунал. Също така на основание чл.6 от Устава на Нюрнбергския военен трибунал всяка засегната от войната държава била задължена да създаде свои съдилища за съдене на военнопрестъпниците-граждани на същите държави, и по силата на този текст в България е приета т.нар. Наредба-Закон за народния съд.

            Престъплението „геноцид“ е било предвидено в приетата на 9 Декември 1948 г. от Общото събрание на ООН Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид, нормите на която са станали задължителни за България след нейното ратифициране на 23 Юни 1950 г. (СССР е ратифицирал Конвенцията на 18 Март 1954 г. и тя е влязла в сила за СССР на 1 Август 1954 г.).

            Така, съгласно текста на Конвенцията под геноцид се разбира всяко действие, извършено с цел (насочено към): *пълно или частично унищожение на една национална[8], етническа[9], расова[10] или религиозна[11] група като такава; *убиване на членовете на такава група; *причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата; *умишлено налагане на групата условия за живота, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти; *мерки за предотвратяване ражданията на групата[12]; *насилствено предаване на деца от групата на друга група[13], насилствени преселвания[14], както и в създаване на такива жизнени условия, при които настъпва физическото унищожение на членовете на тези групи[15],

---

            [1] От България Конвенцията е била ратифицирана с Указ № 300/23 Юни 1950 г.

            [2] Lemkin, Raphael, Axis Rule in Occupied Europe, Wachington, 1944; Сборник международных договоров, Том І, Часть 2. Универсальные договоры, ООН, 1994; Катастрофа европейского еврейства, Под редакцией Д. Михмана, Израиль, Часть 1-2, 1995; Международное право в документах, Составитель Н.Т. Блатова, Г.М. Мелков, М., 2003.

            [3] Вартанян, В.М., Уголовная ответственность за геноцид, Ставрополь, 2000.

            [4] Черновицкая, Ю.В., Геноцид как явление политики. Социально-философский анализ, Автореферат диссертации на соискание ученой степени кандидата философских наук, М., 2006; Черновицкая, Ю.В., „Косвенный“ геноцид в современном обществе. Социально-филосохские аспекты, ж.  Вопросы философии, М., 2008, №10, с.165-171.

            [5] Лисичкин, В. А., Шелепин, Л. А., Глобальная империя Зла, М., 2001, с. 29; Панарин, А. С., Стратегическая нестабильность в ХХІ век, М., 2003, с. 364.

            [6] Кочетов, Э. Г., Глобалистика. Теория, методология, практика, М., 2002, с. 206.

            [7] Под международно наказателно право тук се разбира отрасъл на международното публично право, принципите и нормите на който регулират сътрудничеството между държавите и международните организации по проблемите на предотвратяване на престъпността, оказването на правна помощ при разследването по наказателни дела и по наказването за извършените престъпления. В съвременната руска литература се приема, че решаващата роля за обезпечаването на функционирането на международното наказателно право принадлежи на държавите и на техните вътрешноправни системи; и че ефективността на нормите на международното наказателно право пряко зависи от ефективността на нормите на вътрешното наказателно право. Така: Батыр, В.А., Международно-правовые проблемы квалификации преступления геноцида и „Катынское дело“, ж. Государство и право, М., 2008, №5, с.64.

            [8] Националната група представлява исторически формирала и установила се група от хора, характеризираща се с общност на езика, на икономическия живот и на националния характер, проявяващи се в същностната особеност на традициите, културата и бита; също така национална група е и всяка група, която е свързана по своята принадлежност към определена нация, независимо от територията, върху която пребивава или живее; като под нация тук се разбира исторически възникнала и установила се група от хора, характеризираща се с общност на езика, със самостойни психически нагласи и култура, с териториални и други особености на бита и традициите.

            [9] Етническата група представлява група хора, принадлежащи към някакъв народ, характеризираща се с компактно разселение, културно-историческо наследство, особеност на културата, бита, религията, обичаите и езика; тя е исторически възникнал вид устойчива социална група от хора, често пъти живееща вътре в рамките на социалното пространство на някакъв народ.

            [10] Расовата група представлява исторически възникнала и установила се група хора, обединена от съвкупността от второстепенни външни признаци като цят на кожата, цвят на косата, цвят на очите, очертания на главата, ръст и пр., както и от други физически особености; в най-общ смисъл на думата расовата група е група от хора, характеризиращи се с определена съвкупност от второстепенни външни физически белези и от някои други исторически сложили се особености.

            [11] Религиозната група представлява група хора, изповядващи определена религия, като правило различна от религията на мнозинството от населението в дадената държава.

            [12] Насилственото предотвратяване на ражданията в групата може да се изразява в приемането на такива мерки, каквито са способни да ограничат и напълно да прекратят процеса на раждането на деца сред членовете на дадена национална, етническа, расова или религиозна група, като напр. принудителна кастрация или стерилизация, насилствено прекратяване на бременността на жените, издаване на нормативни актове, забраняващи на семействата да имат повече от определен брой деца, и пр.

            [13] Насилственото предаване на деца може да се изразява в отделяне на децата против волята на родителите им и предаването им на други лица, нямащи родствени връзки с тях или детски социални учреждения.

            [14] Насилствените преселвания на лицата, принадлежащи към визираните групи са действия, имащи характера на принудителни изпращания и настанявания в други места за постоянно пребиваване и живеене, като това може да бъде както в предилите на държавата, така и зад граница, а също така и премествания в места с непривични климатични и други природни условия, които закономерно водят до измиране на хората.

            [15] Създаването на други жизнени условия, разчетени като служещи като фактор за унищожаване на хората, принадлежащи към визираните групи означава преднамерено осъществяване на съвкупност от мерки, правещи неизбежна гибелта на хората.

(Стр.83-91 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски СТАТИИ. СТУДИИ. ЗАПИСКИ, т.4 - С.,  "Янус", 2011. - 207 с.).