Относно:
Регистрираните за 16 години от мое име в канцеларията
на Главния прокурор повече от 370 конкретни искания
за разследване на:
1) статистически неизброимо количество отделни
престъпления, извършени против изключително голяма част
от българското население, изразяващи се в организирана
и системно провеждана от всички досегашни
посткомунистически правителства зловеща практика
на държавен тероризъм, евгеника, социално-икономически
геноцид, социално-медицински и медикаментозен геноцид,
образователно-професионален геноцид, пенсионен геноцид,
извънсъдебни убийства и други форми на геноцидно
и терористично насилие и изтребление над и на
гражданите на България;
2) голямо множество отделни престъпления,
извършени от бившите и сегашните специални служби
против около 60 души и техните семейства - български граждани,
защитата на правата и интересите на които съм поел като
легитимен представител на Съюза на юристите-демократи и
Базисния институт за проучване и защита на човешките права;
3) повече от 100 отделни престъпления,
извършени от бившите и сегашните специални служби
лично против мен и членовете на семейството ми; в частност –
извършване на голямо множество отделни престъпления,
които поотделно и в съвкупност са обусловили смъртта
на баба ми Петкана, дядо ми Янко, брат ми Камен, баща ми Никола,
майка ми Евтима и тъщата ми Величка;
4) голямо множество отделни престъпления,
извършени от сегашните специални служби против статуса,
дейността и имуществата на ръководените от мен
политическа партия, правозащитни организации
и редица други легитимно регистрирани структури
До Борис Велчев –
ноторно известен хомосексуалист,
внук и син на световно известни комунистически престъпници,
престъпен нискойерархичен държавновластнически слуга
на руския и българския мафиотски режим –
изпълняващ длъжността Главен прокурор на България
бул. „Витоша” № 2
1000 София
Чрез: Николай Марков, ръководител на отдел,
E-mail: n.markov@prb.bg
ваше престъпно нискойерархично държавновластническо слугинско величие на българския посткомунистически мафиотски режим,
ваши Превъзходителства – представители и функционери
на Европейските Цивилизационни и Правни ценности,
ваши Превъзходителства - членове на чуждестранния
дипломатически корпус в България,
ваши (най-често - продажни) представители на Четвъртата власт – властта на свободното слово,
І.
Несъмнено e пълно безумие е човек да се обръща с искане за правосъобразно управление и правосъдие, адресирано към най-висшите представители на изпълнителната и правосъдната държавна власт, назначени на тези им постове преди всичко (а често пъти – дори единствено!) заради тяхната ярко изразена и дори придобила скандална известност хомосексуална ориентация; и това е така поради изключително елементарната причина, че абсолютно всеки аспект от цялостното (както личното, така и обществено-политическото, така и управленското и правосъдното) поведение на такива хора е тотално зависимо изключително от техните деликатни алтернативни „задни мисли” и ориентации, които, от своя страна, са тотално зависими от волята на Big Boss-a на българския клан на руската Червена мафия.
Разбира се, още по-голямо безумие е човек да се обръща за правосъдие към такива личности повече от няколко пъти.
При това най-перверзното и най-зловещото е, че точно на това е разчел и своите стратегически ходове сутеньорът на регионалния български мафиотски гейократичен бардак, който през последните две десетилетия неизменно е полагал максимални грижи функционалните лостове на законодателната, изпълнителната, правосъдната и медийно-информационната власт винаги и по всяко време да се намират в ръцете (впрочем, май не точно в ръцете!!!) именно на такива личности. С което изначално и по принцип е обезсмислял както адекватното функциониране на самата власт, така и адекватната оценка на поведението на всеки истински юрист, който се опитва да изтъква каквито и да са доказателства и принципни аргументи за Право, Закон, Правосъдие и Справедливост.
И макар че вече така или иначе съм писал за тези неща, намирам, че все пак не е излишно тук и сега да препратя вашето внимание към заключителната част на писмото ми от 19 Септември 2007 г., където, позовавайки се на конкретни експертни факти и обстоятелства, изрично и пределно ясно съм посочил, че лидерът на управляващата лява партия и Председател на коалиционното Правителство Сер гей Станишев вече доста отдавна е известен не само с крайно левия си сексуален уклон, но и с достатъчно красноречивото прозвищно (а може би – партизанско!) име Вагинин; и че неговото колоритно присъствие на съвременната политическа сцена по своята същност съвсем не е случаен и самотен факт, а е елемент от един изключително добре известен от историята, но все пак слабо проучен от съвременната политология феномен, наречен гейокрация. (За сведение: текстът на това мое писмо е надлежно регистриран в канцералията на Главния прокурор под № 16399/19.09.2007 г. и в кацеларията на Министерския съвет под № 4379/19.09.2007 г.; отделно от това е публикуван и на следните електронни адреси:
http://iankov.blogspot.com/2007/09/blog-post_9243.html,
http://www.budilnik.com/?act=showpost&postid=2669).
Макар и мимоходом (за улеснение на бъдещите изследователи на геойократичния феномен), тук и сега заслужава да бъде отбелязано, че в същото коалиционно правителство участвува и друг лидер на партия, управлявала непосредствено преди понастоящем управляващата Коалиция, към paidos–„забавленията” на когото е бил насочил и своето специално внимание Moscow’s Big Brother; впрочем, историята свидетелствува, че височайшият царствен дядо на този партиен лидер и експремиер е имал наследствения „жизнерадостен” навик да си „играе” (да се „забавлява”) с малки голи момчета, а най-новата история категорично приписва наличието на такъв наследствен навик и у въпросния величествен партиен лидер.
И като своеобразен “връх” или „капак” на всичкото това следва да бъде посочена уж неясната криминална сага с „несъществуващите” колоритни снимки, направени от бългаските специални служби в планинския курорт Боровец и заплатени с мистериозната смърт на 36-годишния собственик на една модна и гей агенция; благодарение на които снимки (комплектовани с най-високото българско държавно отличие - орден „Стара планина” - първа степен!) Европейският комисар по правосъдието Франко Фратини бе и продължава да е толкова еуфорично „впечатлен” от грандиозните успехи на българската полицейска и правосъдна практика, че това обстоятелство предизвика „завистта” на няколко видни европейски правителствени представители, които неотдавна официално го обявиха за намиращ се в състояние на „заслепителна любов” към българската Мафия. [На интересуващите се от подробностите в това отношение препоръчвам текста на моето писмо от 11 юни 2007 г., надлежно регистрирано в канцеларията на Главния прокурор с № 10251/11.06.2006 г. и публикувано на следните електронни адреси:
http://www.epochtimes-bg.com/2007-01/2007-06-11_02.htm [(„Откъде дойдоха алигаторите?”),
http://iankov.blogspot.com/2007/06/11062007.html („Червената мафия вербува европейски комисари”)].
ІІ.
Обаче, независимо и въпреки така очертаната по-горе регионално-българска и дори европейска мафиотско-гейократична политичeска и правосъдна ситуация, не само с редовете на настоящето ми писмо, но и с цялата ми 40-годишна житейска и професионална практика на висококвалифициран юрист (официално признат за такъв по предвидения в закона ред), аз ясно и категорично демонстрирам и ще продължавам да демонстрирам своята „пълна неадекватност” при сблъсъка си с така описания феномен, както и категоричното си нежелание да се съобразявам по какъвто и да е начин с наложените от него съобразително-подчинителни рефлекси. При това, разбира се, съвсем отделен е въпросът относно принудително наложените и налаганите ми репресивно-елиминационни последици от въпросното мое категорично неподчинение на мафиотската (гейократична) държавна власт.
Естествено, тук и сега няма да възпроизвеждам главното съдържание на текстовете, в които вече съм описал изключително голямото множество извършени престъпления, но така или иначе, ще ми се наложи поне отчасти (като адаптация и припомняне) да посочвам някои от тях.
ІІІ.
Един от моите най-близки приятели е Георги Константинов – човек, преследван от българската Държавна сигурност в продължение на почти 60 (шейсет) години, 10 (десет) от които и бил в затвора, после два пъти по толкова в емиграция. С Решение № 205 от 17.04.1992 г. Върховният съд е отменил присъдата и е постановил, че представените от ДС доказателства, върху основата на които тя е била постановена, са били манипулативни и фалшиви по своята същност и абсолютно негодни от юридическа гледна точка; тоест, Върховният съд е постановил, че от доказателствена гледна точка Георги Константинов е бил абсолютно невинно осъден и че пребиваването му в затвора в продължение на десет години е било абсолютно незаконно; от което следва, че за съществуването на това обстоятелство е имало и има изключително голям брой престъпно действуващи конкретни лица от структурата на Държавна сигурност, Прокуратурата и Съда, подлежащи на наказателно преследване.
Впрочем, от това решение на Върховния съд напълно закономерно следва и извода, че щом като са били престъпни всичките строго секретни оперативни действия на служителите на ДС, които са били довели до осъждането и престоя в затвора на Георги Константинов, с още по-голямо основание като престъпни следва да бъдат окачествени и всичките аналогични действия на специалните служби през останалите години, резултатите от които самата ДС не е имала самочувствието да представи пред съдебните власти.
През септември 2003 г. немският вестник „Франкфуртер алемайне цайтунг” помества статия, в която посочва, че: ***българската Държавна сигурност е разработвала Георги Константинов от 1953 до 1998 г. , тоест – в продължение на девет години по времето на „демократичното управление” след „падането на комунистическата власт” и нейното официално обявяване от Парламента за престъпна организация; ***едно от най-фантасмагоричните и напълно луди обвинения (не само на българската ДС, но и на руската КГБ) по времето, през което той е пребивавал във Франция, е било, че тези служби били разполагали с „неопровержими доказателства”, че като ръководител на базирана в Париж международна терористична организация Георги Константинов лично е разполагал с преносимо ядрено оръжие, и че главната оперативна задача на всички български патриоти е била да разузнаят и да установят къде точно е складирано това оръжие.
Преди девет месеци (през януари т. г.) една от опозиционните групи в българския Парламент номинира кандидатурата на Георги Константинов за член на подлежащата за парламентарно обсъждане и избиране Комисия за разкриване на досиетата, и по този повод специалната Национална служба за сигурност при МВР (тоест – днешната Държавна сигурност) бе предприела официално проучване относно годността и надеждността на кандидата да има достъп до и да оперира с т. нар. „класифицирана информация”. Впоследствие, на 07 март 2007 г., офицерът от престъпната бивша ДС и Директор на сегашната „демократична” служба за сигурност - Главен комисар (генерал) Иван Драшков заяви пред парламентарната Комисия за вътрешна сигурност, че „съществуват достатъчно оперативни данни за терористични призиви и дейност на лицето, поради което следва да бъде счетено, че то е ненадеждно да борави със секретна информация”.
Странното в случая е това, че ако въпросните достатъчни по своето количество и качество оперативни данни се отнасят за сегашни терористични призиви и дейност, то остава необяснено „Защо Комисарят досега не е изпълнил задължението си да предостави тези оперативни данни на Прокуратурата, която да предприеме досъдебно наказателно производство?”.
Ако, обаче, въпросните оперативни данни са архивни и се отнасят за реализирани в миналото терористични призиви и дейност, то остава необяснено обстоятелството „Защо Комисарят не се е съобразил с решението на Върховния съд, съгласно което всичките тези оперативни данни са признати за недостоверни доноси, брутални лъжи, компромати, тенденциозни оперативни комбинации, провокации, шантажи и прочее?”; тоест – „Защо Комисарят е отказал да признае валидността на решението на Върховния съд, съгласно което такива призиви и такава дейност никога не е имало, всичкото това е било измислено от служителите на престъпната Държавна сигурност и в случая не Георги Константинов е престъпникът, а именно той е жертвата на престъпление, което е извършено от съответните служители на Държавна сигурност?”.
Впоследствие въпросният Комисар изрично и ясно е заявил пред журналисти, че извършената от неговата служба „проверка” се е базирала изцяло върху данните, намиращи се в архива на бившата Държавна сигурност. Освен това, тъй като парламентарната Комисия счела Доклада на Комисаря от 07.03.2007 г. за недостатъчно убедителен, на 14.03.2007 г. той бил призован за втори доклад, където и когато изрично заявил, че тъй като с оглед опазването на националната сигурност, териториалната цялостност и конституционния ред законът го освобождава от задължението да огласява истинските си мотиви, които не подлежат на оповестяване, контрол и обжалване пред никоя инстанция, той се позовава на това си право, и за да „предотврати изтичане на строго секретна информация” отказва да дава каквито и да са други обяснения и аргументации.
Така, след това нагло-откровено изявление, на 28.03.2007 г. парламентарната Комисия по вътрешна сигурност и обществен ред „подвила опашка” и взела своето окончателно решение, с което отказала на Г. Константинов достъп до така наречената „класифицирана информация”, при което никой никога не можа да разбере каква точно е онази отнасяща се за него „строго секретна информация”, за предотвратяването на чието изтичане самоотвержено се грижи съвременната служба на Държавната сигурност.
Впрочем, за да се опита да разбере каква точно е строго секретно охраняваната истина за самия себе си, Георги Константинов написал и на 28 май 2007 г. регистрирал в канцеларията на Главния прокурор специално искане, имащо рег. № 9183/28.05.2007 г., след което политическите проститутки от прокурорският гейбардак на мадам Борис Велчев просто отказали да направят каквото и да е за разкриване на истината и за разследване както на старите, така и на новите престъпления на специалните служби.
Все пак, обаче, случайността помогнала на Георги Костантинов да разбере каква е онази мистериозна и строго секретна „истина” за самия него, която днешната Държавна сигурност охранява толкова самоотвержено и до която не допуска дори и самия неин „носител”.
През втората седмица на месец септември (тоест – само преди около две седмици) Георги Константинов бил официално поканен да се запознае с отнасящите се за него материали, които вече били предоставени на разположение на Комисията по досиетата. И изведнъж, прелиствайки една от папките, от нея изпаднало случайно забутано между страниците копие от строго секретен документ, изготвен през февруари т. г., по време на проверката на неговата благонадеждност, от който документ ставало пределно ясно каква точно е строго секретно охраняваната „истина” за него, изтичането на информацията за която истина така свирепо и самоотвержено бе отбранявано от престъпника от бившата ДС и сегашен Главен Комисар на новата ДС генерал Иван Драшков.
В този документ „черно на бяло” било записано, че от гледна точка на ситуацията на днешния ден, при анализа на информацията, която е била събирана за Георги Константинов в продължение на половин век, може да бъдат направени два извода: първият е, че обектът е имал достатъчна ясна представа за това, кои точно са били агентите, които са били изпратени и внедрени в неговото обкръжение, и изхождайки от тази представа, както и преследвайки целта си да разиграва и да се подиграва със самата патриотична институция, той предумишлено е говорел пред тях какви ли не привидно възможни и вероятни небивалици, които именно така или иначе днес се съдържат като записани в папките, и във връзка с които ръководството е разпореждало да бъдат предприемани съответните неутрализиращи оперативни мероприятия; вторият извод е, че тъй като обектът се е характеризирал с необичайно висока и публично видима енергична всекидневна дейност (доказателство за което са както изключително големият брой статии и книги, които е написал и публикувал, така и ежедневните му срещи с голям брой хора), и освен това, тъй като постоянно е говорел за агенти на ДС и за досиета, може да се приеме, че той страда от маниакално заболяване със силно изразена обсесивност на темите, свързани с ДС и КГБ.
Благоволете да отбележите – това е било написано преди осем месеци, през февруари тази година!
ІV.
В никакъв случай не бих могъл да кажа, че Ангел Грънчаров от Ботевград ми е приятел, но и в никакъв случай на бих могъл да кажа, че ми е неприятел. Във всички случаи съм категоричен, че той винаги е бил и в момента продължава не само да е обект на най-жестоко посегателство върху него от страна на специалните служби, но и да е човек, който винаги се е стараел и продължава да се старае да отвръща по достоен начин на провокациите както на бившата, така и на сегашната Държавна сигурност. От моя гледна точка Ангел Грънчаров е правел много грешки при взаимоотношенията си с хората, включително и при взаимоотношенията си с мен и с моите приятели, но подобни грешки понякога съм правел и самият аз, поради което, макар и осъждайки го заради тях, аз се старая да не съм и да не бъда несправедлив съдник.
Навремето Ангел Грънчаров е бил един от най-младите политически затворници на комунистическия режим, арестуван за политическа и антидържавна агитация и пропаганда почти на другия ден след завършването на гимназиалното му образование, прекарал много години в затвора, и макар че после напълно естествено не му е позволявано да учи, той се е формирал и днес се проявява като талантлив самоук журналист и лидер на обществено-политическа формация. Автор е на стотици впечатляващи журналистически материали и на няколко книги, и освен това поддържа една любопитна по своето съдържание и подчертано антикомунистическа по своята насоченост електронна медия (Web site). Не съм го виждал най-малко от седем или осем години, но почти ежедневно следя неговите изяви в Интернет-пространството и с чиста съвест мога да потвърдя, че Ангел Грънчаров днес е един от малцината, които почти всекидневно пишат и говорят не само против бившата, но и против сегашната Държавна сигурност и нейните ръководители.
Изключително любопитен е фактът, че именно през втората седмица на месец септември (тоест – преди около две седмици) с Ангел Грънчаров се случили няколко знаменателни събития, които абсолютно категорично и недвусмислено разкриват, че против него е в ход строго секретно оперативно мероприятие на сегашните специални служби на държавата, главната цел на което мероприятие е той да бъде представен като маниакална личност, обсесивно ангажирана от абсолютно невероятната идея, че е преследван и от днешната демократична власт, и че за всичките неудачи, които му се случват, са виновни някакви си несъществуващи агенти на някаква си несъществуваща днешна Държавна сигурност, ръководена от някакви си несъществуващи генерали Чобанов и Драшков.
V.
Николай Галев също така е бил един от най-младите политически затворници на комунистическия режим, арестуван за политическа и антидържавна агитация и пропаганда почти веднага след завършването на гимназиалното му образование, прекарал много години в затвора, и макар че после не му е позволявано да учи, днес той се проявява като талантлив художник-дърворезбар, автор на множество самостоятелни художествени изложби, както и като автор на няколко книги. Към битността му на бивш политически затворник и днешен творец на художествени ценности неотдавна специален интерес бе проявен от една авторитетна германска телевизия.
Почти в същото време, обаче, една чисто мафиотска национална българска телевизия в едно добре платено от Мафията програмно предаване се опита да представи Николай Галев като смешна и неадекватна фигура, обсебена от напълно неадекватни мисли, идеи и разбирания. Отделно от това (лично аз съм свидетел на няколко такива акции) ежедневието на този човек е съпроводено от пермаментни провокации и компроматно-елиминационни акции, в най-дълбоката основа на които е залегнала стратегията той да бъде представен като маниакално обсебен от темата за несъществуващи агенти и досиета на несъществуваща бивша и още по-несъществуваща сегашна Държавна сигурност.
VІ.
Както много добре е известно, съвсем неотдавна лично българският премиер Сер гей Станишев-Вагинин бе направил официално изявление, че от темата за агентите и досиетата на Държавна сигурност се интересуват само ненормални (тоест - луди) хора. И както в „доброто старо време” на комунистическата нормативност и нормалност, това негово изказване веднага бе съпроводено от изключително мощни медийни екстраполации на същата теза, подкрепени от авторитетни учени-специалисти в съответната област.
Така именно на телевизионната и вестникарската сцена се появи проф. Вихра Миланова, която само преди няколко месеци (на 06 април 2007 г.) сякаш специално за нуждите на подготвяното правителствено оперативно мероприятие бе назначена за Национален правителствен консултант по проблемите на психиатрията. И макар че в нейните изявления все пак предпазливо е споменато, че онова, което става в лудниците и при лудите всъщност е отражение на действителността в обществото, на преден план в медиите е изтъкнато точно обратното – че именно това, което става в лудниците и при лудите е водещият научен критерий за определяне на лудостта на хората, намиращи се извън лудниците.
Така благодарение на медиите (контролирани от същото това Правителство и от неговите господари от Червената мафия!) стана пределно ясно, че тъй като лудите, намиращи се на лечение в лудниците, обикновено са необичайно дейни и енергични, и тъй като по цял ден пишат книги и говорят за агенти и досиета на ДС, то ... напълно закономерно е да се приеме, че всеки, който отговаря на същите тези характеристики и се намира извън лудниците, просто трябва да бъде прибран и подложен на принудително лечение; защото иначе това негово лудо поведение представлява изключително сериозна опасност за националната сигурност, териториалната цялостност и конституционния ред на страната.
VІІ.
Не съм сигурен и не бих могъл да предположа колко хора (като граждани или като професионалисти) днес си спомнят, че в началото на 80-те години, когато волята на държавната власт се определяше точно от дедите и бащите на сегашния Министър-Председател и сегашния Главен прокурор, също така благопомазани от българското Правителство национални консултанти по психиатрия издигнаха и обосноваха теорията за така наречените „кверулантни личности”, която теория представляваше вариант на една от водещите по онова време теории на КГБ за необходимостта от принудително психиатрично лечение на „нещастните болни хорица”, които смятат себе си за и се самоизживяват като противници на Великия Съветски съюз и установената от него високохуманна власт.
В обобщен и синтетичен вид както съветската, така и българската психиатрична теория в това отношение гласеше следното: „Цялата власт в социалистическото общество се осъществява от народа, принадлежи на народа и функционира в името на народа; всеки, който заявява, че е противник на тази власт, всъщност заявява, че е противник на народа; тъй като, обаче, самият той е част от същия този народ, то той по същество заявява, че е против самия себе си; а тъй като такъв род мисли преминават само през главите на хора, които страдат от тежки депресии и са подложени на риск да се самоубият, то една от главните грижи на високохуманното социалистическо общество е да спаси тези хора, като ги подложи на принудително психиатрично лечение.”
Не съм сигурен и не бих могъл да предположа колко хора (като граждани или като професионалисти) днес си спомнят, че точно по същото време и точно заради тази „високохуманна психиатрична теория” България (наред със СССР и Чехославакия) бе изключена от членството си в Световната психиатрична асоциация.
VІІІ.
Както много добре е известно, класическата комунистическа власт на дедите и бащите на сега управляващия гейократичен слугинаж на Червената мафия не посмя да ме обяви за нуждаещ се от специални восокохуманни медицински грижи, а предпочете да ме прати за шест години в затвора.
Както изглежда, обаче, всичките уж демократични и уж посткомунистически правителства са преследвали и продължават да преследват една доста перверзна цел: не само да мотивират обикновените български граждани към „непреодолима носталгия” към комунистическата власт и управление, но и да мотивират все още живите политически затворници към „непреодолима носталгия” към комунистическия затворнически режим.
ІХ.
1) На 06.12.2005 г. написах и на другия ден регистрирах в канцеларията на Главния прокурор специално искане (рег. № 7885/07.12.2005 г.) за разследване на получена лично от мен телефонна заплаха, че не само аз ще бъда убит, но ще бъдат убити и близките ми, които ще бъдат погребани заедно с мен; и че освен това същата съдба го очаква и един култово известен телевизионен журналист, който вече от доста време всяка вечер си намира повод да споменава моето име и да ми прави политическа и личностнова реклама.
Уточнявам, че текстът на това искане е публикуван в Интернет в съдържанието на Web site: http://iankov.com, раздел „Писма” - писмо с индекс LPC-Embassy-004 / 06 декември 2005 г. /.
2) На 19 декември 2005 г. по телефона ми се обади полковник Иван Манев - Директор на специалната Столична служба „Борба с оргинизираната престъпност”, и с подчертано резервиран тон ме покани да посетя офиса му в 14 часа на другия ден, 20 декември 2005 г.
Уточнявам, че съвсем неслучайно официален писмен коментар на тази среща съм направил едва на 07 март 2006 г., който коментар е депозиран в канцеларията на Главния прокурор (рег. № 1546/07.03.2006 г.) и освен това е публикуван в Интернет в съдържанието на Web site: http://iankov.com, раздел „Писма” - писмо с индекс LPC-Embassy-007 / 07 март 2006 г. /.
Уточнявам, също така, че официален публичен коментар на казуса съм направил и в специалното предаване на TV SKAT, излъчено на 17 февруари 2006 г., копие от което е публикувано и в моя Web site: http://iankov.info, раздел „Видеоматериали и телевизионни предавания”, който материал може да бъде видян от всекиго по всяко време.
Уточнявам, също така, че на 05 април 2006 г. съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор (рег. № 2998/10.04.2006 г.) още един коментар на посочения казус (комбиниран и с коментар на друг казус), както и че този текст е публикуван в Интернет в съдържанието на Web site: http://iankov.com, раздел „Писма” - писмо с индекс LPC-Embassy-013 / 05 април 2006 г. /.
3) А сега за първи път съобщавам „лична строго секретна информация”, за която бях помолен от полковник Иван Манев д я съобщя само в изключително краен случай.
По онова време с Иван Манев бяхме съседи – разстоянието от неговото жилище до моето бе само около 40-50 крачки, а обстоятелството, че ние се познаваме не е било известно на абсолютно никого, тъй като и двамата не сме имали абсолютно никакъв повод да коментираме пред когото и да е този факт, и най-вече тъй като генералите Иван Чобанов и Иван Драшков, действувайки като шефове на специалната Национална служба за сигурност, обръщайки се към него с искането той да им съдействува за моето „неутрализиране”, въобще не са си били дали труда да проучат неговата „благонадеждност” относно конкретния казус лично против мен, а са го счели за „благонадежден по принцип”.
Когато в 14 часа на 20 декември 2005 г. дежурният офицер ме въведе в кабинета на полковник Иван Манев, последният направи изключително деликатен предупредителен гримасен жест на лицето си, заяви, че се радва да се запознае с мен и ръкувайки се точно три пъти енергично стисна ръката ми по особен начин, от което аз светкавично се досетих, че не само трябва да се преструвам, че не го познавам, но и че трябва да очаквам нещо много повече от един рутинен разговор, а именно – реализирането на някакво специално оперативно мероприятие.
После, по време на нашия външно напълно безсмислен разговор, на вратата застанаха двама души с бели лекарски престилки и един с изключително елегантен граждански (цивилен) костюм, извикаха Иван Манев в коридора, и там той се забави около три-четири минути. Накрая, когато той влезе, извика по телефона един от своите подчинени офицери, ясно и изрично му нареди да ме отведе до изхода на сградата и да ми върне личната идентификационна карта.
След известно време уж случайно той ме изчака пред входа на жилището си (пред който вход аз всекидневно минавам по няколко пъти) и ми каза, че е имало план, съгласно който: ***лицето, което ми се е било обадило по телефона и ме е заплашило, е било офицер от специалната Национална служба за сигурност; ***било е разчетено на това, че аз ще поискам разследване, което впоследствие трябва да бъде квалифицирано като неадекватно и недоказано искане, направено от лице, страдащо от мания за преследване; ***моето твърдение за съществуването на телефонна заплаха да бъде опровергано и отхвърлено чрез документ, издаден от телефонната фирма, от който документ да е видно, че в посоченото от мен време не е имало входящо телефонно позвъняване; ***по време на нашия „разговор” с него да бъде предизвикана провокативна ситуация, при която под предлог, че имам нужда от спешна медицинска помощ, в устата ми да бъдат напъхани някакви специални таблетки; ***след известно време да бъде извикан спешен медицински екип, членовете на който да се произнесат, че проблемът не е общомедицински, а е психиатричен и наркоманен; ***накрая да пристигне екип за бърза психиатрична и наркоманна помощ, който да изготви документите, които са необходими за оформянето на гражданската и политическата смърт на едно лице – неговото обявяване за луд и за наркоман.
Накрая полковник Иван Манев ми каза, че през цялата си практика на полицай винаги се е занимавал само и единствено с криминални бандити, че дори и по времето на комунизма се е бил опазил и не е участвувал в недостойни за съвестта му акции, че много добре знае какъв ад са ми били обезпечавали специалните служби по времето на комунизма, и че днес, когато политическата ситуация би следвало да е съмсем друга, той елегантно е отказал да участвува в операцията против мен, в която са се опитали да го въвлекат.
Х.
После, в продължание на почти две години, аз бях засипан от телефонни обаждания и официални призовки, приканващи ме да се явя на „разпит като свидетел”, за да обясня на дознателите (понякога и на следователите) „много по-ясно и разбираемо”, онова, което съм написал в текста на дадено официално регистрирано мое искане за разследване. Разбира се, дори самата такава постановка на искането на дознателите по достатъчно ясен начин ми даваше да разбера каква е същинската цел на призоваването ми.
Имаше дори и един наистина фамозен случай: един ден по телефона ми се обади някакъв мъж, който заяви, че е дознател в МВР, и поиска да се явя при него за разпит; когато го попитах какъв е казусът, той откровено ми каза, че става въпрос за „проверка” по мое официално искане за разследване срещу Министъра на вътрешните работи Румен Петков относно извършени от него престъпления; когато го попитах дали той, бидейки подчинен на същия този министър, се чувствува достатъчно независим от него, за да извърши въпросната „проверка”, мъжът се смути, аз му се изсмях и той (не аз!) затвори телефона.
На другияден по телефона ми се обади изключително сластен и нежен женски глас, при което първото ми впечатление бе, че ми се обаждат от агенция за сексуални услуги. Сладострастницата самочувствено ме уведоми, че има „две висши образования и в момента е дипломант по трето висше образование”, че не бива да си мисля, че „сегашните полицейски дознатели” са „хора без образование като предишните”, и че това е напълно достатъчна гаранция да бъда сигурен, че проверката, която тя ще направи, наистина може да доведе до оставката на Министъра (от ведомстното на когото тя наистина получавала заплатата си, но на когото не била съвсем подчинена, тъй като имала прокурорско ръзпореждане, с което по същество била получила „ad hoc независимост от Министъра”!?!), и че е било нужно да й „се доверя” и да отида при нея за „разпит като свидетел”.
Тъй като този текст така или иначе ще бъде четен и от хора, които не са юристи, следва да уточня, че съгласно логиката и изричните изисквания на българския Закон, нито едно от моите официални писмени искания за разследване не подлежи на т. нар. „дознателна полицейска проверка”, и че абсолютно всичките ми искания подлежат само и единствено на „разследване от следовател, а не от полицейски дознател”.
И че прокурорското възлагане на казуса на полицейски дознател има не само манипулативната функция решаването на казуса да бъде възложено на „функционално некомпетентен субект”, не само функцията на „забутване на казуса в глуха линия”, но и функцията на практическо обезпечаване на възможността както за гавра, така и за по-лесно подлагане на свидетеля на оперативните мероприятия на специалните служби на МВР.
И най-важното – дори и от отхвърлим и да изоставим варианта с оперативните мероприятия на специалните слежби – практиката през годините на мафиотския посткомунистически режим абсолютно недвусмислено и категорично сочи, че в България не няма нито един случай, при който да е било проведено нормално дознание или разследване, търсещо Истината, и че само пълен наивник или пълен глупак би могъл да се надява, че всичките тези призовски имат предназначението да бъдат елемент от търсенето и намирането на Истината.
И че дори въобще да бъде елиминирана версията за очакваните провокационни оперативни мероприятия на специалните служби по време на така нарачения „разпит на свидетеля”, само напълно неадекватен човек би се наел да си губи времето и да участвува в „игра на правосъдие”, нямаща абсолютно нищо общо с истинското Правосъдие.
ХІ.
Твърде много са отделните елементи на ребуса, сглобяването на които категорично и недвусмислено дава картината на наличието на оперативни мероприятия на специалните служби, преследващи така посочената по-горе цел.
И преди да бъдат нанесени последните щрихи от психопортрета на ситуацията (нека все пак подчертая, че психопортретирането е една от темите, по която не само съм писал в книгите си, но и която вече повече от десет години преподавам на студентите в Юридическия факултет), следва да посоча, че на 02 юни 2007 г. съм написал и на 04.06.2007 г. съм регистрирал при Главния прокурор (рег. № 9758/04.06.2007 г.) искане за разследване, в което съм посочил, че на 28 март т. г., след като посетих посолствата на Швейцария, Франция и Великобритания, както и офиса на Главния прокурор (където депозирах текста на искането ми за разследване на извършвания от Правителството геноцид по отношение на българското население), с мен се случи на пръв поглед битово събитие (публично и пред много хора ми бе нанесен побой), целта на което е била да бъда въвлечен в провокационна процедура на съдебно-медицинско освидетелствуване, което да завърши с психиатрично.
На интесерсуващите се от този аспект на проблемата посочвам, че текстът на това мое искане за разследване е публикуван в Интернет на следните електронни адреси: http://www.epochtimes-bg.com/2007-01/2007-06-05_06.htm и
http://iankov.blogspot.com/2007/08/11_30.html.
ХІІ.
1) Към около 14 часа на 03 септември 2007 г., понеделник, само преди около един месец, пресичайки парка в Студентския град, намиращ се в непосредствена близост до сградния комплекс на Университета за национално и световно стопанство, разминавайки се с двама мъже на средна възраст, изведнъж усетих как някаква човешка длан притиска към носа ми нещо като мокра салфетка, и двамата ме полагат на тревата край пътеката. Вероятно съм бил полузамаян около две или три минути, след което осъзнах, че съм заобиколен от няколко момичета и момчета, които оживено коментират, как движейки се недалеч след двамата мъже забелязали как те ме пресрещат, полагат на тревата и ровят в чантата ми, и как се затичали с викове към тях и ги прогонили; и как обсъждат как да ме пренесат на ръцете си до намиращата се съвсем наблизо Студентска поликлиника.
Съвземайки се, първата ми работа бе енергично да отхвърля всички предложения да ми помогнат да отида до поликлиниката, заявявайки, че ми няма нищо, след което веднага отворих чантата си и с ужас видях, че в нея има две кутии цигари, една запалка и една спинцовка; и че не липсва абсолютно нищо както от чантата ми, така и от джобовете ми. Набързо благодарих на студентите, няколко от които радостно споделиха, че с голям интерес са гледали и очаквали всяко мое появяване по телевизията.
После, провирайки се между няколко буйно израснали малки храстови дръвчета, извадих от чантата си цигарите, запалката и спринцовката, захвърлих ги и бързо се отдалечих от мястото. След като направих всичкото това, изведнъж осъзнах, че тъй като никога не съм пушел и нямам представа от опаковки на цигари, въобще не съм обърнал внимание дали тези цигари са нормални (каквито използуват всички пушачи) или са някакви специални, както и че съм пропуснал да стъпча всичкото това, за да премахна несъмнено останалите върху тях отпечатъци от ръцете ми. По-късно, при щателен преглед на тялото си констатирах, че абсолютно никъде нямам убождане от игла, както и че имам някакво особено светозамайване и тежест в главата, които до вечерта изчезнаха.
Реших да не търся никаква медицинска помощ, да не казвам на абсолютно никого за събитието, както и да изчакам развитието на нещата. Сега за първи път, при това публично и официално, споменавам за това събитие.
2) След две седмици, на 16 септември 2007 г., неделя, бях посетен у дома ми от Районния инсперктор (квартален отговорник) по МВР старши лейтенант Ясен Томов, който официално ме уведоми, че при него се намира прокурорска преписка № 35070 от 02.08.2007 г., възложена му от Софийския районен прокурор Виктор Иванов, който е разпоредил да бъдат комплектовани всички необходими документи за задържането и принудителното психиатречно и наркоманно лечение на лицето Янко Николов Янков.
Районният инспектор ме уведоми, че прокурорът В. Иванов му е възложил да посети всички възможни софийски психиатрични клиники и кабинети, където да провери дали лицето Янко Николов Янков се води на психиатричен и наркоманен отчет и дали по някакъв повод е търсел и получавал психиатрични и наркоманни консултации и помощ; че той (полицейският служител), естествено, е направил всичкото това, и че е установил, че на всичките тези места не съществува абсолютно никаква регистрация на това лице. Районният инспектор ми каза, също така, че и друг път е получавал подобни прокурорски предписания за лица, които живеят в квартала, но че сега за първи път е получил преписка, относно създаването и съществуването на която липсва какъвто и да е т. нар. „официален законов повод” – тоест, липсва каквото и да е официално оплакване или „сигнал на заинтересован добросъвестен гражданин”; и че сега, от тази преписка, въобще не е ясно кой точно е заинтересованото лице, което е „уведомило” и „убедило” прокурора за необходимостта от предприемане на такава процедура.
3) За мен има специално значение фактът, че още на 13 август, в деня на рожденния ми ден, ми се обади един бивш депутат от Парламента и все още добре известно публично лице; този човек ми каза, че тъй като сутринта бил прочел в един от вестниците (в-к „24 часа”), че днес имам рожден ден, се сетил, че още през пролетта един местен лекар-психиатър в неговия роден град го е бил помолил да ми се обади и да ми каже нещо изключително важно; така аз узнах, че този лекар, който никога не се е бил срещал лично с мен, но още през 1992 г. за кратко време е бил член на местната организация на ръководената от мен политическа партия, го е помолил да ми каже, че е бил посетен от служител на специалните служби на МВР, който му е припомнил членството му в ръководената от мен партия и го е попитал дали аз съм го бил използувал като консултант и лекуващ ме лекар.
4) Само споменавам, че двама мои лични приятели, заемащи високи постове в системата на Правосъдието, вече са се срещали и лично са разговаряли както с въпросния районен прокурор, така и с някои от неговите шефове, и така са узнали, че нареждането за образуване на въпросната преписка прокурорът е бил получил лично от високопоставен служител на Министерството на вътрешните работи, който му обяснил, че в случая става въпрос за „добро дело” в защита на националните интереси.
ХІІІ.
ваше престъпно нискойерархично държавновластническо слугинско величие на българския посткомунистически мафиотски режим,
ваши Превъзходителства – представители и функционери на Европейските Цивилизационни и Правни ценности,
ваши Превъзходителства - членове на чуждестранния дипломатически корпус в България,
ваши (най-често - продажни) представители на Четвъртата власт – властта на свободното слово,
макар, че превъзходно зная и разбирам, че написаните тук мои думи са „хвърлени на вятъра”, все пак ги пиша и ви ги изпращам; а дали някога те ще „връхлетят върху вас като ураган” - това е нещо, което в момента въобще не ме интересува (но на което, може би наивно, се надявам).
Така или иначе категорично и ясно настоявам за прецизно разследване на всички така посочени тук факти и обстоятелства и за наказване на всички виновни лица, най-важните от които, несъмнено, са служители на специалните служби при Министерството на вътрешните работи.
02 Октомври 2007 г. Янко Н. Янков
Няма коментари:
Публикуване на коментар