Относно:
Вътрешната и международната терористична практика
на съвременните български специални служби
ваши Превъзходителства – представители и функционери на Европейските Цивилизационни и Правни ценности,
ваши Превъзходителства - членове на чуждестранния дипломатически корпус в България,
ваши (най-често - продажни) представители на Четвъртата власт – властта на свободното слово,
І.
Само преди около едно денонощие базираната в Лондон българска електронна и печатна медия „Будилникъ” публикува информацията, че нейният издател г-н Емил Русанов е бил станал обект на телефонен тероризъм, при който ясно и недвусмислено е бил заплашен със смърт (http://www.budilnik.com/forum/viewtopic.php?p=809#809).
Според мен правосъдното разследване и обществено-политическият анализ на този рутинен по отношение на българите в България и по света терористичен акт задължително трябва да бъде поставено в контекста най малко на три изключително важни фактически съвкупности:
1) преди всичко на фактите, свързани със съвсем наскоро предявеното официално британско искане за екстрадиране от Русия на терориста, обявен от британските власти като виновен за извършеното именно в Лондон убийство на Александър Литвиненко; както и на опитите на руското правителство чрез фалшиво и неоснователно позоваване на Конституцията да откаже да изпълнява задълженията си по подписаната от него през 2001 г. Конвенция на Съвета на Европа за екстрадиция, а също така и на подписания през ноември 2006 г. Меморандум за взаимопомощ с британската Кралска прокуратура, в които пределно ясно са уточнени включително и въпросите относно правното сътрудническото при екстрадиция.
2) на второ место - на фактите, свързани с изключително интензивния (през последните месеци и особено през последните дни) световен обществен натиск върху Русия във връзка с извършеното в Москва точно преди една година брутално терористично убийство на видния опозиционен руски представител на свободното слово Анна Политковская.
3) на трето место, изключително показателната фактическа съвкупност, отразяваща новия модел на старата стратегия на вътрешнодържавен и международен тероризъм, разработена и поддържана от съвременните руски политически и държавни лидери, които брутално, нагло и демостративно нарушават Правото и Сигурността на Запада, след което, обосновавайки своята безнаказаност, използуват точно същите тези факти, за да обосновават и предявяват своето „право” да продължават хегемонната си власт не само върху териториите от бившия СССР и страните от бившия Варшавски договор, но дори и върху всички хора, които са родени върху тези територии (включително и българите!), независимо върху чия територия се намират днес.
ІІ.
Според мен правосъдното разследване и обществено-политическият анализ на този рутинен по отношение на българите в България и по света терористичен акт задължително трябва да бъде поставено в контекста на следните две изходни фактически съвкупности:
1) Преди всичко държа изрично и ясно да заявя, че считам за първостепенно вероятна версията, съгласно която заплахата, която е отправена към г-н Е. Русанов, е свързана именно с неговата дейност като медиен издател – функционер и обезпечител на трибуна на свободното слово, а съвсем не с неговата бизнес-дейност; и следователно има изключително политически, а не някакъв друг характер.
Публикувал съм поне няколко книги, посветени на психологията на правото, и двойно повече книги, посветени на темата за тероризма, и поради това смея да бъда категоричен в онова, което току-що казах. И макар че нямам никакво намерение тук и сега да обосновавам горното мнение, все пак ще посоча, че при направеното от мен психопортретиране както на дееца, така и на ситуацията, съм категоричен, че свързаните с казуса изходни данни достатъчно ясно сочат, че съвсем не става въпрос за продиктуван от завист емоционален изблик, а е въпрос именно за сравнително восокопрофесионален терористичен акт, зад който несъмнено се крие някакво обещание за фактическа и юридическа безотговорност, дадено от високоинституционален източноевропейски мафиотски и държавно-политически субект. Или казано съвсем директно – категоричен съм в извода си, че зад този акт се крие българският политико-държавнически клан на Руската червена мафия, и че става въпрос за акт, неразривно свързан с посочената по-горе вътрешна и международна терористична геополитическа стратегия на руската мафия и на руската държава.
2) Изрично държа ясно да заявя, че поставям на най-преден план версията, съгласно която този терористичен акт е имал и има предназначението да премотивира именно медийно-издателската (а не бизнесменската) стратегия и дейност на г-н Е. Русанов, тъй като именно тя и именно през последните няколко месеци е създала изключително сериозни проблеми за българските специални държавни служби.
За какво става въпрос?
Много отдавна се говори и пише, че почти 80% (осемдесет процента) от българските печатни и електронни медии по един или друг начин са свързани и са контролирани именно от Мафията. Самият аз в продължение на шест години бях едноличен собственик на печатан вестник, издаван два пъти седмично, а отделно от това вече в продължение на 16 (шестнадесет) години съм собственик на издателство за научна и обществено-политическа литература, публикувало почти 60 (шейсет) книги; в момента разполагам с две лични електронни медии (Web sites).
При така посочените обстоятелства, надявам се да се съгласите, че така или иначе би следвало да ме третирате като професионалист в сферата на медийната практика. Отделно от това съм и автор (нека оставим настрана чисто научните книги!) на изключително голямо множество търсещи медийно пространство публицистични материали, което, надявам се да се съгласите, също така е основание да бъда признат като професионалист в сферата на медийната практика. Също така познавам лично повече от половината от собствениците и от водещите журналисти в медиите, а за останалите зная почти всичко, което човек като мен е длъжен да знае. На всичко отгоре винаги мога да посоча имената на поне 30 (тридесет) ангажирани с медиите професионалисти, които откровено, изрично и ясно са ми казвали кога, по какъв начин и от кого върху тях са упражнявани натиск, шантаж и заплахи, имащи за цел моето име да не бъде допускано в медиите по друг начин, освен по един-единствен – компрометиращ.
Така, в контекста на всичкото това, изведнъж от началото на лятото се оказва, че твърдо наложеното върху името ми и публицистичните ми текстове тотално табу е драстично нарушено от няколко базирани в чужбина български медии, и че именно г-н Е. Русанов е един от онези, които са си позволили недопустимото лично и медийно свободолюбие да предоставят трибуна на моите материали, броячът на всеки от които отчита неимоверно голям интерес от страна на читателите.
При това, на всичко отгоре, съдържанието на всичките тези материали е с толкова силно изразена антиправителствена и антимафиотска насоченост, че, напълно естествено, създадените и контролираните от Мафията и от държавната власт български специални служби го приемат като свое лично поражение и позор.
Е, ако се приеме, че всичкото това е вярно, не е ли напълно логичен изводът, че именно тези специални служби са единственият фактор, който е мотивиран и има институционалния интерес да осъществи оперативно мероприятие, имащо за цел да сплаши и премотивира медийната стратегия на г-н Емил Русанов???
ІІІ.
Има, обаче, и още една престъпна терористична фактическа съвкупност, чието зловещо съдържание в никакъв случай не бива да бъде изпускано от вниманието на правосъдното разследване и обществено-политическия анализ; при това тя също така е елемент от вече станалата традиционна терористична дейност на българските специални служби, извършвана върху български граждани именно на територията на Лондон.
Ето за какво става дума.
Преди всичко уточнявам, че абсолютно всички събития, факти и обстоятелства, които ще поднеса тук по изключително синтезиран начин, вече отдавна са описани в официални изложения до съответните британски и български институции, както и в официални интервюта в печатни медии, а също така и в Том 5 и Том 6 на поредицата „Документ за самоличност. Политическа документалистика”, а някои от тях – и в двата мои Уеб сайтове.
На 27 август 1999 г. кацнах на летище „Хийтроу” в Лондон, веднага поисках политическо убежище, престоях в хотел две седмици и още на 15 септември получих в самия център на Световната столица напълно самостоятелно просторно жилище, разположено на първия етаж на двуетажна къща, при това придружено от приличен по размери двор с цветни лехи.
На 01 юни 2000 г., обаче, провеждайки редовните си спортни занимания в парка „Финсбъри”, докато тичах внезапно чух зад гърба си казаните на чист български език думи: „Тичай си спокойно! С теб никой няма да се занимава. Тия, които ни трябват, ти си ги оставил в София и те са в ръцете ни!”.
Когато спонтанно го попитах: „Какво искаш от мен?”, отговорът бе сравнително обстоен: „От теб не искаме нищо! Просто те уведомяваме, че децата ти и жена ти са в ръцете ни, и че нищо не ни пречи да ги отвлечем и да ги продадем в публичните домове по света, или просто да ги убием. А това, че англичаните въобще няма да искат да защитят нито тях, нито теб, ти, като професионалист, много добре го знаеш! А защо няма да искат – не е наша работа да ти го обясняваме!”.
С официално писмо, имащо дата 02 юни 2000 г., се обърнах към официалните британски властнически институции, а с друго писмо от 03 юни се обърнах и към акредитираните в София посланици на Великобритания, САЩ, Франция и Германия (вж. с. 208-221 от Том 5 на „Документ за самоличност. Политическа документалистика”), на които посочих, че сериозно е застрашен животът на намиращите се в България членове на семейството ми. После, след петдневен кошмар, късно вечерта на 07 юни, кацнах на летището в София.
Само няколко часове след като пристигнах у дома си, по телефона ми се обади тогавашният Главен прокурор на България Никола Филчев, който ме покани на конфиденциална приятелска среща за другия ден, на която и след която ми разказа потресаващи подробности, съдържащи се в строго секретните оперативни планове на българските специални служби, отнасящи се не само за мен, но и за самия него.
Нека само спомена, че в продължение на много години Никола Филчев бе един от най-близките ми приятели, че бях негов кум (официален граждански свидетел на сватбата му) и че към края на мандата му като Главен прокурор в специално телевизионно предаване официално и публично се отказах от приятелството ни и от кумството ми. Освен това, длъжен съм изрично и ясно да спомена, че още в началото на мандата си той направи неуспешен опит да получи подкрепата на няколко западни правителствени представители за справяне и ликвидиране на мафиотската престъпност, но че в отговор на това Мафията: шантажира съпругата му, вербува я и я противопостави на него; уби приятелката му и обвини него като убиец; самоуби един военен прокурор и обвини него като подстрекател към самоубийството; два пъти отвличаше сина му и поставяше жестоки условия, за да го пусне; накара някои от подчинените му да пишат по вестниците абсолютни измислици против него; накара вестниците да пишат всеки ден, че той е луд; подложи го на голямо множество ежедневни медийни и процедурни шантажи, за да го подчини и така да си обезпечи пълна безотговорност за извършваните от нея престъпления.
Така или иначе, благодарение именно на тогавашния Главен прокурор и на няколко души мои приятели от висшите етажи на изпълнителната и съдебната държавна власт аз не само узнах доста големи подробности от насочените срещу мен и членовете на семейството ми оперативни планове на държавните специални служби, включително и относно заплахите, които бях получил в Лондон, но и получих известна обезпеченост срещу драстичните посегателства, тъй като междувременно единият от генералите, който бе ръководител на тези мероприятия, стана следствен и дори подсъдим (макар и по съвсем друг казус).
Изрично и ясно подчертавам, че само през последната една година исканията ми за разследване на всичките тези престъпни терористични мероприятия на българските специални служби имат следните регистрации в канцеларията на Главния прокурор:
1) рег. № 6527 от 09.11.2006 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б.;
2) рег. № 6527 от 05.01.2007 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б.;
3) рег. № 6527 от 08.01.2007 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б.;
4) рег. № 6527 от 15.01.2007 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б.;
5) рег. № 6527 от 22.01.2007 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б..
Отделно от това, с препоръчана пощенска пратка № 000269/032305689 от 14.11.2006 г. съм изпратил до тогавашния британски Министър на вътрешните работи Джон Рийд специално изложение от точно 86 (осемдесет и шест) плътно изписани принтерни страници (формат А 4), завършващи с искане за британско разследване на фактите и обстоятелствата.
ІV.
Изрично и ясно подчертавам, че в едно от така посочените по-горе мои официални искания за разследване в частност изрично и ясно съм написал и следния текст:
„4) Едно от свръхспециалните оперативни мероприятия на тази специална група е било следното:
а) да бъде изпратено в Лондон специално лице, което с малко думи и максимална категоричност на поведението да ми каже, че ако не се завърна в България, съпругата ми и двете ми непълнолетни момичета ще бъдат отвлечени или просто убити;
б) ако, обаче, все пак аз остана в Лондон, то наистина да бъде организирано отвличането им, при което изпълнители да бъдат трима криминално проявени лица, които да имат задачата да държат заложниците няколко дни в една пустееща къща в едно полупустеещо село близо до Югославската граница, при което, след като ги изтезават, да убият поне една от тях и да „избягат” през границата;
в) в същото време в оперативния план изрично е било залегнало изискването специалните служби на българската държава да извършат „успешна разузнавателна дейност”, да „открият местонахождението на отвлечените”, да „атакуват”, да „избият похитителите” и да „освободят останалите живи”, с която акция да придобият широка публична популярност и да заслужат получаването на високи държавни награди;
г) накрая в българските медии активно да бъде експонирана информацията, че „Янко Янков е бил предупреден за похищението, но е предпочел да остане в Лондон”.
***
И накрая, изрично и ясно подчертавам, че до днес българската Прокуратура въобще не ми е отговорила дали е извършила разследване на така посоченото мое изрично и пределно ясно изразено обвинение към българските специални държавни служби.
10 Октомври 2007 г. Янко Н. Янков
[Писмо №LPC-Euro-Just-32/10.10.2007 г. до Главния прокурор, Attorney General's Office - United Kingdom (UK), Serious Fraud Office (UK), UK Cabinet Members, Президента на Европейския парламент, Президента на Европейската комисия (ЕК) на Европейския съюз (ЕС), Вицепрезидента и Комисар по правосъдието, свободите и сигурността на ЕК, Комисаря на ЕК по разширението на ЕС, Европейския омбудсман, посланиците на държавите от ЕС, на ЕК, САЩ и Швейцария, акредитирани в България, членовете на дипломатическия корпус в и за България, български и чуждестранни медии].
