Ваши Превъзходителства,
І.
Вие, несъмнено, много добре знаете, но все пак като изходен контекст на настоящето ми писмо бих искал да ви припомня, че само преди няколко дни (на 02 юли) високоавторитетният британски вестник The Financial Times е публикувал резултатите от проучване на общественото мнение, извършено от доверена на вестника авторитетна социологическа агенция, съгласно които общественото мнение в Испания, Франция, Германия, Италия и Великобритания е твърдо ориентирано към възгледа, че именно Съединените щати са най-голямата заплаха за световната стабилност, при което има и детайлизиращ текст, който гласи, че европейците смятат САЩ за по-голяма заплаха, отколкото която и да е друга страна.
Държа на всяка цена да ви кажа, че когато преди около един месец, на 10 и 11 юни, президентът на САЩ Джордж Буш посети България, лично аз бях един от онези изключително многобройни българи, които отказаха да приветстват високопоставения американски гост, и то съвсем не с оглед съображенията на посочените по-горе европейски граждани, а поради пределно простата причина, че това посещение всъщност имаше предназначението да бъде демонстрация на легитимиране властта на новото поколение наследници на комунистическите изверги, които именно президентът пределно ясно и изрично определи като „свои приятели” и на които изрично и ясно обеща пълна подкрепа, ако властта им бъде застрашена.
Държа изрично и ясно да ви кажа, че когато само няколко часа след като се завърна от България президентът на САЩ участвуваше във Вашингтон в церемонията по тържественото откриване мемориал на жертвите на комунизма, поне в моите очи тази негова демонстрация на духовна ангажираност със Справедливостта бе възприета като абсолютно безсрамна и безскрупулна демагогия, тъй като той току-що не само бе легитимирал безотговорността за престъпленията на бащите и дедите на онези, които днес управляват България, но бе легитимирал и тяхната собствена и лична безотговорност за престъпния геноцид, който в момента се упражнява в България от третото поколение комунистически изверги.
ІІ.
Ваши Превъзходителства,
1) Както много добре знаете, преди около два месеци, на 09 май 2007 г., с препоръчана пощенска пратка № 000302/032253315 изпратих специално писмо, адресирано лично до Директора на ЦРУ Негово Превъзходителство генерал Майкъл Хейдън, което писмо, впрочем, още тогава бе публикувано в няколко световноизвестни електронни медии. Освен това, с друга препоръчана пощенска пратка същото това писмо бе изпратено и лично на Посланика на САЩ в България Негово Превъзходителство г-н Джон Байърли, а електронно копие от писмото бе предоставено и на всички членове на дипломатическия корпус в България.
Както много добре знаете, съдържанието на това мое писмо бе посветено единствено на искането ми да получа достъп до и копия от всички онези документи, в които се цитира моето име и които се отнасят към периода, когато съм се срещал с високопоставени членове от дипломатическия корпус на САЩ в България.
2) Държа изрично и ясно да уточня и че същото мое изрично и ясно изразено искане е било официално предявено и в писмото ми до Директора на ЦРУ Майкъл Хейдън от 17 ноември 2006 г. (изпратено с препоръчана пощенска пратка), както и в писмото ми от 10 юни 1991 г. до Посланика на САЩ в България (публикувано на с. 312-313 от Том 1 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”).
ІІІ.
Ваши Превъзходителства,
Държа изрично и ясно да уточня, че настоящето мое писмо представлява продължение и неразделна част от така посочените по-горе писма.
При което държа изрично и ясно да ви уведомя, че моят интерес към цялата тази документация съвсем не е случаен и съвсем не е продиктуван единствено от чисто лични мотиви. Разбира се, чисто личните мотиви несъмнено присъствуват, тъй като аз и оцелелите живи членове на моето семейство сме заинтересовани да узнаем истината относно причините за смъртта на шест души от семейството ни, намерили смъртта си поради напълно предумишлената виновна строго секретна дейност на същите онези множество високопоставени членове на българския филиал на КГБ, които официалната държавна власт на САЩ днес определя като свои „приятели” и „демократични партньори”;
Все пак, обаче, много по-силните мотиви, поради които съм заинтересован да получа въпросната документация са тези, че аз и почти две трети от българското население желаем да узнаем истината относно причините за несъмнения за нас факт, че през последните две десетилетия в България се извършва пределно очевиден геноцид над българското население, който очевиден за нас геноцид не е очевиден единствено за управляващите кръгове на САЩ и на Европейския съюз; а последният факт, поне според мен, несъмнено се дължи на това, че става въпрос за някаква степен и форма на съучастничество.
ІV.
Ваши Превъзходителства,
Междувременно, докато чакам да получа поисканата от мен документация или поне някакъв сносен отговор, в рамките на настоящото писмо ви предоставям текста на една моя сравнително неотдавнашна публикация по тема, по която, доколкото ми е известно, никой от участниците в събитието не е написал нито един ред относно това, което се е случило. Този текст е публикуван през 2005 г. на с. 509-520 от Том 6 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.
tst
Трети откъс от “Образи от менажерията” – малка книга-записки, която бях започнал да пиша в края на 1989 г., но писането на която изоставих около година и половина по-късно.
Не само не съм правил специално научно проучване, но и нямам никакво намерение да правя такова, но съм категоричен, че е повече от очевидно, че в своите геополитически стратегии Западът проявява склонност да разглежда България като намираща се “в екип” много повече с Румъния, отколкото с която и да е от останалите балкански държави. Категоричен съм, че така е било и по времето на т. нар. “нежни революции”, макар че строго формално често пъти румънската я определят като “кървава”, а българската – като “мирна”.
Сигурен съм, че подготовката за смяната на “върховете на властта” в Румъния - както, впрочем, и в другите комунистически страни, включително и в България - е започнала поне едно десетилетие преди самото събитие, при това по решение на и при изключително тясното сътрудничество между КГБ и ЦРУ.
Именно в резултат на споразумение между двете тайни служби на политическата сцена в Румъния е бил изведен Силвиу Брукан - един от най-приближените хора на Георге Георгиу-Деж – човекът, който по времето на неговото управление е контролирал цялата външна политика на Румъния и дори е успял да изведе оттам окупационните съветски войски. Тъй като още по онова време Силвиу Брукан публично е демонстрирал силно отрицателното си мнение за интелектуалните и държавническите способности на Николае Чаушеску, след смъртта на Г. Г.-Деж и конюктюрното издигане на Чаушеску, враждата между двамата е станала изключително голяма и в резултат Силвиу Брукан първоначално бил понижен до главен редактор на официозния комунистически в-к “Скънтея”, а после бил лишен и от този пост - без, обаче, да бъде лишаван от поста си на член на ЦК на РКП.
След специална консултация с ЦРУ през 1984 г. КГБ възложила на Силвиу Брукан да организира опозиционна мрежа в Румъния, основни членове на която са станали както висши офицери от всесилната “Секуритате”, така и редица преследвани от Н. Чаушеску видни бивши ръководни и редови комунисти, а също и интелектуалци. Почти веднага след това Силвиу Брукан издал в САЩ шест книги на тема “Комунизмът и неговото бъдеще”, в които “предвидил” идването на М. Горбачов на власт и рухването на комунистическата система, благодарение на което румънското общество “узнало”, че именно С. Брукан е неговият най-изявен дисидент и борец за човешки права.
Все пак, съгласно сценария главният герой бил арестуван и престоял в килиите на “Секуритате” цели три денонощия, а силно загриженият за демокрацията и човешките права американски вицепрезидент заплашил, че ако С. Брукан не бъде незабавно освободен, то САЩ ще предприемат сериозни дипломатически и икономически мерки срещу Румъния. Разбира се, румънските власти охотно го освободили, а само половин година преди свалянето на Н. Чаушеску от власт канцеларията на “Белия дом” упражнила изключително силен натиск и румънските власти разрешили на С. Брукан да замине на “частно посещение” за САЩ, уж във връзка с излизането от печат на една от неговите книги.
В Америка Силвиу Брукан се срещнал с тогавашния заместник-директор на ЦРУ Робърт Гейтс. Видният български журналист и разузнавач-специалист по румънските проблеми Владо Береану твърди както че лично е видял паспорта на Силвиу Брукан, върху който е имало поставени само четири печати (“излязъл от Румъния”, “влязъл в САЩ”, “излязъл от САЩ” и “влязъл в Румъния”), така и че самият притежател на този паспорт изрично го е бил уверил, че след това е бил посетил и СССР, където се е срещнал със самия шеф на КГБ Крючков.
Дори нещо повече - Владо Береану твърди, че Силвиу Брукан му е казал, че при срещите си с ръководителите на ЦРУ и КГБ той е участвувал в уточняването на подробностите по изпълнението на взетото от тези служби решение, съгласно което в Румъния да няма “мирен преврат”, а да бъде осъществено “изкуствено предизвикана кървава революция”.
Впрочем, макар че Силвиу Брукан принадлежи към т. нар. “първо поколение” румънски комунистически журналисти, формирано още през 1944 г., той е и един от идеолозите на събитията през 1989 г. и един от най-усърдните организатори на прибързания съдебен процес над Николае и Елена Чаушеску; освен това, през 1996 г. той разтърси румънската общественост с книгата си “Стълбовете на новата власт в Румъния”, в която описва шестте основни канали за забогатяване след падането на комунистите от власт и механизмите на създаването на “новите капиталисти”.
Любопитно е, че благодарение на ЦРУ и КГБ при срещата на М. Горбачов и Дж. Буш в Малта на 2 и 3 декември 1989 г. двамата големи били стигнали до извода, че именно Н. Чаушеску е единствената сериозна пречка за извършването на промените в Източна Европа по сравнително доброволен и безкръвен път и единодушно взели решение за неговото “бързо и неотложно отстраняване на всяка цена”. Готовността за това в самата Румъния била “постигната” само за една седмица, и така на 10 декември 1989 г. започнало “началото на революцията”.
“Началото” започнало с изкуствено предизвиканите събития в град Тимишоара (по повод прогонването на протестантския пастор Ласло Тьоркеш) и последвалото на 17-20 декември кърваво настъпление срещу демонстрантите на танковете и хеликоптерите. Категорично е установено, че самият Н. Чаушеску въобще не е бил издавал заповед за излизането и настъплението на танковете, както и че на танкистите предварително е било раздадено голямо количество алкохол и им е било наредено да предизвикат колкото се може повече материални разрушения. При така зададените заповеди и подготовка човешките жертви, разбира се, били неизбежни, но те са били около 200 (двеста), а не 7000 (седем хиляди), както веднага започнали да твърдят специалистите по създаване на “революционни ситуации”.
Тъй като агентурата на ЦРУ и КГБ вече била превзела и непосредственото обкръжение на румънския диктатор, Н. Чаушеску подценил сериозността на събитията и на 18 декември заминал на тридневно посещение в Иран, където сключил един от най-важните по значимост договори между Иран и страна от Източна Европа. Точно по същото време, на 19 декември, съветският генерал от КГБ и Министър на външните работи Едуард Шеварнадзе, действувайки и като пръв дипломатически представител на комунистическия военен блок, известен като “Варшавски договор”, направил спешно посещение в главната квартира на НАТО и само след едночасов разговор с Манфред Вьорнер между двата “вражески военни блокове” било сключено безпрецедентно т. нар. Споразумение за сътрудничество в условията на променящата се Европа, при анализа на което (както пръв е отбелязал това кореспондентът на “Reuters”) е повече от ясно, че е насочено срещу Румъния, и най-вече - срещу нейния пръв партиен и държавен ръководител.
На 20 декември 1989 г. Н. Чаушеску се завърнал от Иран и произнесъл реч по телевизията, в която за първи път давал оценка на събитията в Тимишоара, в която оценка изрично и ясно обвинил не румънския народ, а “чуждите разузнавателни служби и международните терористични групи”.
По искане лично на Н. Чаушеску на 21 декември в Букурещ бил организиран “спонтанен митинг на трудещите си”, целта на който е била да бъдат заклеймени събитията в Тимишоара, които да бъдат обяснени като “дело на империалистическите кръгове и чуждите разузнавания”. От своя страна, обаче, заговорниците преценили, че този митинг може да бъде използуван от тях като превъзходен повод за въвличането в “революционна ситуация” на придошлото огромно мнозинство хора. Така агентите, които спешно били инфилтрирани сред митингуващите, започнали да палят потретите на вожда, а един от участвуващите в заговора съветник на диктатора го подлъгал да използува авторитета си и да излезе пред тълпата, за да я успокои. Тъй като комунистическата параноя на диктатора вече била в доста напреднала фаза, той съвсем искрено вярвал, че народът го обича и че ще се успокои веднага, щом му заговори и го призове към спокойствие.
Когато се появил и обещал 10% увеличение на заплатите и пенсиите, насъбралото се множество било обхванато от колебание, но добре инструктираните агенти на заговорниците започнали, съгласно сценария, да го замерват с домати и яйца, при което започнали и да скандират името на никому неизвестния директор на столичното издателство “Техника” – Йон Илиеску. Тъй като по законите на добре отрепетираното по времето на диктатора масово стереотипно поведение възгласът бил подет от площадното множество, Н. Чушеску се изплашил и се скрил в сградата на ЦК на РКП, а недоволството на митингуващите лавинообразно нараствало. Към 18 часа танковете обградили сградата на ЦК на РКП, а към 22 часа и 30 минути тежки картечници открили огън и убили и ранили много хора.
На другия ден, 22 декември, Н. Чаушеску направил грешка, като пожелал да говори от балкона, но появяването му предизвикало гнева на тълпата, тя нахлула в сградата и докато диктаторът излитал от покрива с личния си хеликоптер, негов двойник бил преследван по коридорите. Бягството пообъркало малко сценария на заговорниците, но шефът на военновъздушната база край столицата бързо изпратил три самолети, които принудили хеликоптера да кацне на 12 км от Букурещ, където Николае и Елена Чаушеску били арестувани само 15 минути след излитането, и с което властта преминала в ръцете на Фронта за национално спасение.
След двучасов съдебен процес на 25 декември 1989 г. Николае и Елена Чаушеску били осъдени на смърт, а тъй като “разгневените войници” не пожелали да участвуват в обичайния ритуал на изпълнение на присъдата, те започнали бясно да изпразват автоматите си в телата на предоставените им диктатори.
Впрочем, по време на събитията е била станала една случка, в която по изключително синтетичен начин се съдържа отговорът на въпроса “-Кой е организирал и осъществил “революцията” в Румъния?”
По време на събитията съпругата и децата на британския посланик се намирали в сградата на резиденцията, която е била точно срещу сградата на телевизията, докато самият посланик бил в кабинета си в посолството. Когато през нощта те чули стъпки по тавана, а после и стрелба по сградата на телевизията, веднага позвънили в посолството; от своя страна британският посланик се обадил на американския си колега, а той – на съветския посланик.
Само след 10 (десет) минути пред резиденцията пристигнали два съветски бронетранспортьори, от тях слезли осем обучени в Афганистан супервъоръжени съветски бойци, които провели кратко стрелково прочистване не терена и на чист руски език поканили членовете на семейството на британския посланик в машините, а само няколко минути по-късно те били отведени и оставени в сградата на силно охраняваното посолство на САЩ.
- - -
След приключването на така посочената и всъщност най-важна фаза от съвкупността от оперативни мероприятия, организирани и осъществени от КГБ и ЦРУ, в началото на февруари 1990 г. в Румъния бе на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър, а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, той кацна за кратко посещение и в София.
В дневника съм си отбелязал, че на 05 февруари 1990 г., понеделник, в 14 часа, на заседанието на Координационния съвет на Съюза на демократичните сили аз създадох неимоверно напрежение сред т. нар. “лидери на опозицията”, като заявих, че осем членуващи в СДС партии и организации сме учредили “дясна фракция”, прочетох подписаната от ръководителите на тези организации “Декларация” и заявих, че половината от т. нар. “времева квота”, с която разполага СДС по време на заседанията на “Кръглата маса”, принадлежи на нас, че ние приемаме стратегията за водене на преговори с БКП, но че нямаме никакво намерение да подписваме бързи и безпринципни съглашения.
Тази фракция, обаче, просъществува по-малко от едно денонощие - от момента на нейното учредяване вечерта на предния ден до момента на нейното обявяване пред членовете на Координационния съвет. Аз бях председател на фракцията, а нейни членове бяха д-р Константин Тренчев, Христофор Събев, Драгомир Цеков, Коста Георгиев, Румен Воденичаров, Любомир Павлов и Пламен Даракчиев. Вечерта на същия ден аз бях единственият член на тази фракция. Впрочем, оттогава до днес единственият, който е споменал за съществуването на фракцията, е Драгомир Цеков (интервю във в-к “168 часа”, 18-24 и 25-31 декември 1995 г.).
Отбелязал съм, че на 08 февруари 1990 г. за Министър-председател е избран Андрей Луканов, но никъде не съм отбелязал дали два дни след това той се е срещал с пристигналия у нас Джеймс Бейкър.
На 10 февруари 1990 г., събота, в 15 часа в хотел “Шератон” имах специална среща с Боб Хътчингс - личен секретар по сигурността на Държавния секретар. Още в самото начало разговорът започна с артистична лекота от негова страна и с това, че той ми каза, че ме “познава много отдавна”, тъй като е бил директор на радио “Свободна Европа” и през него е преминавала всичката информация, която е трябвало да бъде излъчвана по западните медии в моя защита докато съм бил в затвора. После той ме попита: “Ако стане така, че благодарение на подкрепата на Запада Вие станете най-важният политически фактор, какво ще направите с комунистите?”.
Разбира се, не бих могъл да кажа, че този въпрос ме е изненадал, тъй като през последните няколко месеци, макар и в много по-скрита и деликатна форма, въпросът ми е бил задаван от почти всички западни дипломати, с които контактувах почти ежедневно. Изненадах се не толкова от съдържанието на въпроса, колкото от неговата директно ясна - по-скоро военна, отколкото дипломатическа - формулировка. И ако на досегашните завоалирани в това отношение питания можех да си позволя или въобще да не отговарям, или да казвам, че това ще е невъзможно, тъй като не вярвам, че политическите процеси биха могли да имат и такъв вариант, то сега осъзнах, че ще трябва да отговоря достатъчно ясно и конкретно, и че единственият дипломатично двусмислен и все пак неуязвим за самия мен отговор би могъл да бъде тоя, при който да заявя, че давам мнението си не на политик, а на юрист.
Казах му, че преди всичко аз съм юрист и поради това за мен не съществува понятието “комунист”, и че като такъв считам, че всеки може да бъде какъвто си иска, стига да не нарушава нечии права и да не се превърне в “престъпник”. Ако, обаче, някой от престъпниците случайно е и комунист, то той само ще спечели от това, тъй като за разлика от неговите съпартийци, които мен доскоро ме държаха при изключително жестоки затворнически условия, аз ще направя така, че всички хотели, включително и този, в който в момента се намираме, да бъдат изпразнени и превърнати в луксозни затвори, предназначени само за такива престъпници, които едновременно с това са и комунисти.
“ - Разбрах! – каза той. – Вие сте привърженик на тезата за отговорността, та макар и да е символична. А готов ли сте да простите?”
“ - Разбира се! – отвърнах аз. – Но само ако престъпникът преди това се е разкаял и публично е поискал прошка от жертвите и от обществото!”.
“ – А вярвате ли, че разкаянието и поискването на прошка е възможно?” – отново ме попита той.
“ – Не! – казах аз. - Ако това беше възможно, то проведеният преди няколко дни ХІV конгрес на БКП трябваше да завърши с масови лични покаяния и саморазтуряне на партията, а той, както знаете, завърши дори без една капка отказ от престъпното минало и с камуфлажна смяна на името”.
После говорихме още малко - бих казал, напълно незначителни неща - през което време проумях, че видният американец въобще не е доволен от моя отговор, а съзнанието ми трескаво работеше “на втора писта” и търсеше отговор на въпроса:
“-Защо той не остана доволен от моя, напълно безупречен от юридическо и хуманистично гледище, отговор?”.
И тъй като бях категорично убеден, че не е възможно официалната американска стратегия да е насочена към несъобразено с правото отношение към “падналите от властта комунисти”, просто осъзнах, че тя е насочена срещу самото право, най-главният елемент на който е отговорността.
За да стигна до този извод, впрочем, ми помогна едно напълно случайно, но доста важно за мен обстоятелство. Няколко години преди това бях гледал някакъв американски филм, отнасящ се за следвоенна Япония, в който сюжетът бе изграден върху това, че след капитулацията на т. нар. “японски милитаризъм” американската окупационна власт не само възложи извършването на демилитаризацията именно на своите доскорошни противници - милитаристите, не само не защити от избиване и репресии онези японци, които по време на войната бяха техни естествени съюзници, но дори разконспирира някои от своите най-видни агенти и даде възможност на “демилитаризиращите се милитаристи” да ги убият. Трябва да призная, че след като гледах този филм бях толкова силно потресен, че в буквалния смисъл на думата душата ми бе болна почти цяла година.
- - -
В 18 часа и 30 минути в залата на ресторанта на “Шератон” започна официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция. Точно пет минути преди това Дъглас Смит, Маршал Харис и аз се запътихме към ресторанта, но бяхме пресрещнати от заместник-председателя на СДС Петър Берон, който ме извика встрани и в силно възбудено състояние ми каза, че аз не съм член на опозицията и поради това нямам право да присъствувам на срещата. Аз му се изсмях и му казах, че организатори на срещата са американците, а не уж опозиционните слуги на комунистите, а той просто започна да говори на изключително висок глас, така, че всички в коридора да го чуят, като казваше, че аз съм “Позорът на опозицията”. Дъглас Смит вече беше влязъл в залата, но Маршал Харис, който през цялото това време стоеше недалеч от мен, се доближи и сякаш нищо не е станало просто ми каза: “-Янко, хайде да влизаме!”.
Макар че в залата нямаше предварително обозначени места и указания за тяхното персонално заемане, по същество американците определяха както кой къде да седне, така и кой след кого да се изкаже. След като ми посочи мястото, на което да седна, Джон Мензес ме попита колко минути ще бъде моето изказване и остана леко изненадан като му казах, че нямам намерение да се изказвам. Като огледах внимателно насядалите край масата бях изключително силно изненадан от това, че точно срещу Джеймс Бейкър е настанен Петър Гогов, който неотдавна бе станал скандално известен, след като заяви на един от митингите, че “кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат докато още има есенно слънце”.
Почти веднага след ритуалните приветствия, поднесени от Жельо Желев, Петър Берон, Петко Симеонов, Милан Дренчев и Петър Дертлиев, за изказване “по същество” думата бе дадена на Петър Гогов. Безсмислено е, разбира се, да възпроизвеждам в подробности казаното от него. Той говори точно 34 минути и през цялото време аз недоумявах не само защо е поставен да седи точно срещу Джеймс Бейкър, но и защо американците го слушаха толкова внимателно, след като е очевидно, че възпроизвежда явно неадекватната си за духовния климат на България теза относно “кожите на комунистите”. Към момента, за който говоря, ние с Петър Гогов се познавахме, но съвсем бегло. Наистина той проявяваше добронамереност към мен и желание за поддържане на добри взаимоотношения, но аз предпочитах да стоя далеч от него и да показвам, че нямам нищо общо с неговите напълно неприемливи за мен политически разбирания. Няколко години по-късно, обаче, се случи така, че ние с него станахме “почти приятели” и тогава установих, че въпреки наперените му приказки за “кожите на комунистите”, Петър Гогов просто не е способен да заколи дори една кокошка.
Тогава именно лично от него узнах, че преди срещата с Джеймс Бейкър той е бил откаран от дома му до “Шератон” с личната (и официалната, със знамето) кола на самия посланик, и че след това е бил върнат със същата кола. Тъй като съм категорично убеден, че всички изказали се т. нар. “лидери на опозицията” предварително са били инструктирани от българските политически ченгета какво да говорят, по отношение на Петър Гогов считам, че не е имало никакъв инструктаж нито от българска, нито от американска страна, тъй като и от двете страни много добре се е знаело какво точно ще каже и каква политическа роля и ефект може да има казаното от него. Считам, че сценарият е изисквал нещо съвсем просто - той да бъде поставен пред Джеймс Бейкър и да му бъде дадена пълната възможност да говори каквото си поиска.
Още в самото начало Петър Гогов започна изказването си, като удари по масата с юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това удари с лакътя си. Джеймс Бейкър се стресна, почти подскочи от стола си и впери погледа си в “оратора”. Когато след няколко изречения Петър Гогов удари по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблече сакото, постави го на облегалката на стола си, скръсти ръце на гърдите си и останала така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на ораторската реч.
После започнаха да бръщолевят своите лагеристки и затворнически спомени Милан Дренчев, Петър Дертлиев и още няколко души от т. нар. Съюз на репресираните. Наистина никой от тях не употреби изрично нито думата “отмъщение”, нито думата “отговорност”, но наблягайки върху кървавите си спомени всичките по същество създаваха впечатлението, че горят от зле прикритото си желание да отвърнат със същото.
Когато след края на срещата се прибрах у дома си, въобще не можах да заспя до сутринта, като през цялото време се опитвах да синтезирам видяното и чутото, казвайки си, че е станало нещо напълно безумно, което не мога да формулирам, но за което усетът ми казваше, че е съдбовно. Спах само два или три часа и на другия ден бях като болен - в някакъв унес съзнанието ми трескаво търсеше отговор на някакъв въпрос, който дори не знаех как да формулирам.
Наскоро след това в предаване по радиото посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че “единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”.
Това негово изказване още повече заплете търсения от мен отговор, и при няколко от срещите си с американските дипломати изразих учудването си: “-По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за Министър-председател именно от комунистите, успява, поне в очите на американските дипломати, да е едновременно с това и единствената реална опозиция на комунистите?”.
След доста време, трудно ми е да кажа точно след колко, постепенно съзнанието ми започна да се прояснява, и така в края на 1991 г. аз вече имах своя отговор на неясно формулирания ми въпрос, който гласи, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. “българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. Антикомунисти, страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това - властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тях престъпления.
За да стигна до този извод, впрочем, ми помогна и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, насочваше вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти, а непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, “-ЦРУ работи като филиал на КГБ”.
tst
V.
Ваши Превъзходителства,
Несъмнено като специалист по политически и правни науки аз превъзходно разбирам, че ако наистина е имало такава съвместна на ЦРУ и на КГБ акция, целяща да компрометира българските автентични противници на комунистическия режим, за да може по този начин да бъде обезпечено властвуването на третото поколение комунистически престъпници, то във вашите архиви би следвало да има така наречена „многопистова документация”, целяща истината за въпросните събития да бъде узната колкото се може по-късно или дори - никога.
Независимо от това, обаче, аз се позовавам на правото си да получа достъп до и копия от всичките онези документи, в които се среща моето име, и за пореден път настоявам да направите всичко, което е необходимо, за да ми бъде предоставена исканата от мен документация.
06 юли 2007 г. Янко Н. Янков
[Писмо №LPC-Euro-Just-18/06.07.2007 г. до Държавния секретар на САЩ, Директора на ЦРУ, Посланика на САЩ в България, посланиците на държавите, акредитирани в България, всички български и чужди медии
].
