Международна
конференция
„Иновационно поведение,
предприемачество и
устойчиво развитие“
София, БАНИ, 28-29 Юни 2014 г.
===========================================
Цената на
иновациите и предприемачеството в комунистическа и "посткомунистическа" България
(Моят
половинвековен опит)
Янко Н. Янков
Академик на Сръбската Кралска
академия на науките и изкуствата,
Дописен член на Българската академия на
науките и изкуствата (БАНИ)
І.
Ще започна с две изходни констатации:
Първо. Само преди около един месец, в края на май, медиите съобщиха, че швейцарският Международен институт за развитие на мениджмънта (IMD - International Institute for Management Development) е публикувал класация на глобалната конкурентноспособност, при което е отбелязал, че в списъка от 60 държави България заема последното място в света по т. нар. бизнес-ефективност.
Второ. Само преди около два
месеца Германско-българската
индустриално-търговска камара (ГБИТК) публикува анкета, според
текста на която германските инвеститори са категорични, че България се
характеризира с възможно най-лошата в Европа бизнес-среда,
а съгласно
ключовите параметри на правната
сигурност България е на последно място, при което изрично е
отбелязано, че дори и Албания e преди нея.
Така, след тези констатации ще се
опитам да намеря отговор на въпроса „Защо това е така?“, при което ще се
позова КАКТО НА МОЯ, струва ми се, доста богат и високорисков личен
половинвековен опит в сферата най-вече на обществено-политическия мениджмънт,
ТАКА И НА МОЯ съвсем скромен, НО И СЪВСЕМ
ПОКАЗАТЕЛЕН, личен опит в сферата на икономическия мениджмънт.
ІІ.
В доминиращата традиционна или
класическа литература, посветена на иновациите
и предприемачеството е прието да се
счита, че така визираните феномени се характеризират единствено или дори изключително
със своя продукто-производствено-маркетингов, и най-вече комерсиален, характер;
и че, макар и принципно да се
признава и дори изтъква, че тези феномени са неразривно свързани именно с научното и
технологичното развитите на обществата,
все пак като че ли имплицитно се
приема, че те не принадлежат към и нямат нищо общо със сферата на
обществено-политическите науки и практики,
или дори че по своя характер
принципите на технологичното мислене са неприложими към сферата на обществено-политическото
научно и практическо мислене.
Така, макар и в литературата да се
признава съществуването на т. нар. организационни (управленски,
мениджърски) иновации (наред с продуктовите,
производствените и маркетинговите),
все пак по един „странен“ (поне
за мен, поне в моите очи!) подход
ако
не почти винаги, то поне твърде често се изхожда от постулата, че управлението, организацията, технологията, мениджмънтът имат изключително
технократично-продуктопроизводствен и комерсиален характер,
но
не и характер на феномени, принадлежащи към обществено-политическата наука и
практика, т. е. към т. нар. обществено-политически мениджмънт.
Все
пак, обаче, с настоящия доклад - тук и сега - ще се опитам да припомня, че така
или иначе в България
както
по времето на откровено
престъпния половинвековен класически съветски комунизъм,
така
и днес по времето на неговия вече
четвъртвековен „висш етап или
стадий“ – евразийско-европейския комунизъм,
все
пак е имало и има СЪВСЕМ НЕМАЛКО личности,
които са били посветили усилията си в иновационната
и предприемаческата сфера преди всичко на съпротивително-практическия, и
в частност и на научния, обществено-политически, мениджмънт;
ПРИ
КОЕТО не само тогава както самите те, така и техните най-близки хора са
били „заплатили“,
но
и днес продължават да „плащат“ неимоверно високата и по същество ЖИЗНЕНО СЪДБОВНА
цена за това свое практическо и научно обществено-политическо поведение,
като
още преди половин век са станали и дори и днес продължават да бъдат обект на
прецизен и при това перверзно систематичен и неотклонен СЕЛЕКТИВЕН ГЕНОЦИД.
Като
предварително изрично и ясно подчертавам, че тук, в този доклад става дума за едно
вдъхновено
от примера на хиляди български и източно-европейски предшественици
мое
лично участие в проявлението на визирания феномен,
чийто
основни параметри ще
се опитам да опиша съвсем накратко.
ІІІ.
Преди половин век, като студент
във Факултета по славянски филологии, а после и в единствения по онова време
български Юридически факултет проявих силно подчертаното иновационно мислене
и поведение да се интересувам не само от МИНИМУМА знания, които професорите
изискваха по своите отделни конкретни дисциплини, но и от една много по-висока
степен от този минимално изискуем обем, и „комерсиалният ефект“ от това бе
този, че почти след всеки положен изпит при всеки отделен професор получавах
поканата да се включа в ръководения от него т. нар. „научен кръжок“.
Впрочем, макар че преподаваните дисциплини
бяха няколко десетки, кръжоците бяха едва пет или шест - колкото бяха и
основните структурно-научни направления, при което при обсъждането на
зададените от професорите научни теми студентите-участници рядко надхвърляха
онзи минимум от знания, заради усвояването на който по време на изпитите получаваха
максимално високите оценки.
Така точно тази ситуация ми даде
възможност на мен, дошлото от дълбоката провинция селянче, да проявя ново
иновационно мислене и поведение, в резултат на което още като студент не само
публикувах няколко научно-популярни статии, но и написах обемист т. нар. „Реферат“,
за който за първи път в историята на ежегодните конкурси за студентско научно и
техническо творчество първата награда бе дадена на студент по специалността
„Право“, и това бях аз.
ІV.
Така, благодарение на тази именно моя
иновация само две години след тази награда и само четири месеца след
дипломирането ми, през Април 1974 г. спечелих
конкурс и бях назначен за научен изследовател в Института за правни науки при
Българската академия на науките и за асистент в Юридическия факултет на
Софийския университет.
Впрочем, дисциплината, по която бях
назначен, бе съвсем нова, т.е. иновационна, и се наричаше „Теория
на социалното управление“, схващана едновременно
както като Теория за управление на цялото общество
(предназначена за университетското обучение на бъдещия обществено-политически елит),
така и като теория на управлението на
икономическата сфера (предназначена за университетското обучение на т. нар.
„низови управленски звена“) на обществото;
преди това такава дисциплина не е
имало нито в Института, нито във Факултета, нито в БАН, нито в СУ, и аз бях
първият, назначен по нея. При това любопитен е и фактът, че когато
ОСЕМ ГОДИНИ ПО-КЪСНО БЯХ УВОЛНЕН КАТО ПРЕЛЮДИЯ КЪМ ПРЕДСТОЯЩОТО МИ АРЕСТУВАНЕ, ТАЗИ
ДИСЦИПЛИНА БЕ ЗАКРИТА ЗАВИНАГИ.
Естествено, причините, поради които бях
репресивно уволнен и бе реализирано моето арестуване и осъждане бяха съвсем немалко,
но водещите или главните бяха поне четири, и те имаха типично иновационен и
абсолютно недопустим за онова време политически характер.
Първата. Както научните ми
публикации, така и преподаването пред студентите имаха характера на иновационно
разработване на дисциплината именно в западен стил като „Обществено-политически
мениджмънт“, а не като типично административно-държавно управление и като
управление на партийния комунистически елит, каквото бе официалното канонично
комунистическо гледище.
Втората. По повод и във връзка с моя дисертационен
труд „Прогностика. Теоретико-методологически проблеми“ бях написал (и
скрил в тайното ми скривалище) 55 страници строго научен текст, принадлежащ към
съвсем иновационното по онова време направление Политическо прогнозиране или политическа футурология, който текст бе озаглавен „Колапсът на комунизма е неизбежен. Въпросът
е кога това ще стане“, и който текст (поради предателство) бе
попаднал в лапите на зловещото Шесто
управление на Държавна сигурност.
Третата. Ползувайки се от високоавторитетния си по
онова време статус на академичен научен изследовател и на университетски
преподавател предприех изключително интензивна стратегия на „заливане“ или „бомбардиране“ на всички възможни институции с искания за законосъобразно
решаване на голямо множество конкретно подбрани и формулирани казуси на
нарушаване на човешките права на мои близки и доверени хора.
Четвъртата. Предприех активни
контакти с представители на редица западни посолства в София - най-вече на
Великобритания, САЩ, Франция и Германия - на които предоставях многобройни
официални документи за нарушаването на човешките права в България, които
документи впоследствие са били предмет на разглеждане от Мадридската и
Стокхолмската конференции по проблевите на човешките права.
V.
Така, за тези и редица други направени
от мен иновации по времето на класическия комунистически политически
режим получих като хонарар:
Първо. Бях абсолютно противоправно уволнен и
принудително заточен в родното ми село и фактически принуден да работя
земеделска (а не научна) работа.
Второ.
Бях принудително заточен в концлагер за идеологически превъзпитателен тежък физически
труд в химическите заводи на град Девня, Варненски окръг, където се опитаха
да ме принудят да работя като огняр на доменна пещ (но аз категорично отказах
да се подчиня и заявих, че по-добре ще е още сега да ме хвърлят в пещта, а не
после да твърдят, че сам и поради невнимание и неспазване на „трудовата дисциплина“ съм се бил
подхлъзнал и паднал в огъня).
Трето. Бях арестуван, обвинен и осъден на 12
години лишаване от свобода при строг режим на изтърпяване на наказанието,
които
впоследствие бяха „коригирани“ (не
намалени, а именно коригирани!) на 6 години и 6 месеци по три
обвинения:
„*за
създаване и ръководене на противодържавна организация;
*за извършване
на противодържавна пропаганда против народната република, Съветския съюз и
социалистическите страни-членки на военния блок „Варшавски договор“; и
*за подстрекаване
на чужди държави към враждебни действия против Народна република България.“
Има смисъл да подчертая още и това,
че в
„хонорара“ за иновационната ми дейност
бе включено:
не само това, че фактическото
ми лишаване от свобода бе точно 5 (пет) години, 11 (единадесет) месеци и 13
(тринадесет) дни (останалите шест месеци от присъдата ми бяха признати за „трудово-възпитателно компенсирани“ като
„отработени“ в затворническия цех за
производство на обувки);
не само това, че 2 (две)
години и 4 (четири) месеци въобще не съм виждал дневна светлина в килия без
прозорци и без каквото и да е излизане от нея;
не само това, че 4 (четири)
години и 6 (шест) месеци съм спал не върху легло, а съвсем директно върху
циментовия под, а понякога като израз на особено великодушие ми е позволявано
да спя върху подвижен дъсчен под („дъсчена
скара“);
не само това, че бях подложен
на специална система от мероприятия за жестоко физическо третиране и за химико-фармакологично
въздействие, завършила с множество счупвания на кости и туморно образувание на
надбъбречната жлеза (феохромоцитом);
НО И че през цялото това време най-близките ми хора
са били подложени на неимоверни репресивни операции, в резултат на които поради
заболяване скоропостижно са намерили смъртта си баба ми Петкана, дядо
ми Янко, брат ми Камен и баща ми Никола, а майка
ми Евтима просто е била удушена.
VІ.
Все пак, едва след пълното
изтърпяване на наложената ми присъда, само 5 (пет) месеци след освобождаването
ми от затвора, на 30 Март 1990 г. Общото събрание на Наказателните колегии на
Върховния съд издава решение, съгласно което съм признат за напълно невинно
осъден при пълна липса на изискуемите от закона доказателства, а наложената ми
присъда е отменена;
като
официално бе признато, че всичкото
онова, което съм правел, заради което съм бил осъден, заради което фактически
са били избити всичките ми най-близки хора и заради което самият аз съм бил
поставен при абсолютно кошмарни нечовешки условия в комунистическия затвор,
съм бил имал правото да го правя, тъй
като е имало иновационния характер на
напълно позволена дейност не само по силата на Международното право, но и по
силата на самите вътрешнодържавни норми на тогавашното българско законодателство.
Отделно от това с Решение на Президиума на
Българската академия на науките, Протокол № 11, т. 3.3 от 15 Май 1991 г.
уволнението ми е признато за абсолютно противоправно и репресивно и правата ми
са възстановени.
При това изрично и пределно ясно трябва да
подчертая, че в продължение на вече четвърт век от излизането ми от кошмарния
затворнически ад
всички мои официални опити да
получа репарационно (обезщетително) Правосъдие
по повод и във връзка с така посочените
по-горе дадени ми „хонорари“ за моята иновационна дейност
досега са завършвали
НЕ САМО с пълен крах, като просто
не е бил даван ход на нито една от предприетите от мен ХИЛЯДИ прокурорски и НЯКОЛКО
ДЕСЕТКИ съдебни процедури,
НО И с подлагането на нови, още
по-рафинирани репресивни посегателства не само лично върху самия мен, но и на
последните останали живи мои най-близки хора от семейството ми и от фамилията
на съпругата ми,
КАКТО И с подлагането на шантажни
и елиминационни оперативни мероприятия на всички членове на моите приятелски
кръгове и на ръководените от мен обществено-политически и други организации[1].
VІІ.
Както е известно, след официалното
т. нар. „падане на Берлинската стена“ в псевдонаучен и в пропаганден терминологичен
оборот бе пуснато имащото висок сугестивно-манипулативен характер понятие „посткомунизъм“,
внушаващо тезата, че установеният нов политически режим е режим
на високохуманните европейски ценности и няма нищо (или почти нищо) общо с
комунизма, освен последователната им коренна смяна на едното с другото в хронологията
на астрономическото и на социалното време.
Всъщност, според мен установеният
вече четвъртвековен политически режим е паравоенен ченгеджийско-мафиотски,
а неговото характеризиране като „посткомунистически“
съвсем не означава, че той е нещо, намиращо се „извън територията“ („извън
пределите“) на комунизма,
а означава, че той е етап или стадий от трансмутационните процеси, протичащи
вътре в самия комунизъм;
поради което и осъждането на комунизма днес НЕ
САМО задължително изисква и осъждане на посткомунизма, НО И
дори нещо повече – днес, четвърт век след бутафорните промени, след които
НЕ САМО не бе наказан нито
един от престъпните злодеи на комунизма, НО И самата държава не понесе никаква
репараторна отговорност за ръководените и обезпечените от нея зловещи престъпления,
много
по-актуално е осъждането на посткомунизма, чийто фукционери не само
все още са тотално водеща сила на обществената, политическата, икономическата и
държавно-управленската сцена, но и престъпните злодеяния на които са не по-малко
жестоки и не по-малко перверзни от злодеянията на техните предшественици.
Впрочем, тук и сега непременно
трябва да бъде споменато, че през целия този четвъртвековен период по един или
друг начин или под една или друга форма постоянно и остро е възниквал въпросът
относно „ценностния европейски характер“ на посткомунизма в страните от Източна
Европа,
но че официалните функционери както
на Европейския съюз, така и на страните-членки на този съюз неимоверно
перверзно са се отнасяли както към самата такава постановка на въпроса, така и
към лицата, които са го поставяли
(включително и към самия мен като
човек, който многократно официално е поставял този именно въпрос както пред
институциите на ЕС, така и пред институциите на страните-членки на ЕС)[2].
Така, едва през последните два месеца
именно в контекста на влиянието на събитията в Украйна върху процесите в
страните от сферата на източноевропейския посткомунизъм
НЕ САМО отново и по изключително остър начин се поставя
същият въпрос,
НО И очевидно „изпуснатата от
контрол ситуация“ вече с изключително остро основание е дала възможност на бившия американски вицепрезидент
и носител на Нобелова награда за мир Ал Гор да констатира, че днес Европа се
намира на прага на историческия упадък на нейната визия за бъдещето, на
влиянието и на властта й,
а бившият германски канцлер
Хелмут Шмидт изрично и ясно да заяви, че за
да се сложи край на сомнабулизма на институциите Европа спешно се нуждае от
„преврат срещу
Еврокомисията“, от „революция в Европейския Парламент“.
Впрочем, позволявам си да обърна внимание на
факта, че който благоволи внимателно да прочете тук посочените мои документални
книги ще констатира,
че за неизбежното настъпване на една
такава ситуация аз съм бил започнал официално да говоря и да пиша още от времето
на бутафорната политическа еуфория от 1990-1991 г.,
когато вече ми беше станало пределно
ясно, че Западът не само няма никакво намерение да позволи да бъде потърсена
наказателна и репараторна отговорност за престъпните злодеяния на
комунистическата власт, но и е силно мотивиран и заинтересован
да дава легитимност именно на новия нелегитимен ешелон на престъпна
комунистическа власт и недвусмислено ясно да игнорира всеки вик
за Правосъдие, който издаваха оцелелите жертви на комунистическия геноцид.
VІІІ.
Впрочем, без тук въобще да се опитвам да
давам какъвто и да е отговор на ИНОВАЦИОННИЯ въпрос „От
какъв преврат и от каква революция се нуждае Европейският съюз?“,
нека се върна към въпроса:
„Каква
е цената на иновационното и предприемаческото поведение днес, в условията на
посткомунистическия политически режим (в България)?“.
Преди
всичко съм длъжен да подчертая, че както в документалните и научните си
книги, така и в многобройните ми медийни интервюта и изяви многократно съм
подчертавал, че когато само броени минути след освобождаването ми
от затвора на 31 Октомври 1989 г. се озовах в сградата на посолството на
САЩ, за да поискам съдействие да замина за САЩ,
и на вратата се разминахме със сина
на комунистическия мастодонт Любомир Левчев, на когото бе уредено да замине за
САЩ като професор,
лично Негово Превъзходителство
посланикът Сол Полански даде указание на секретаря на Посолството Маршал Харис
акуратно и точно да ми обясни,
че поради „джентълменско
споразумение от най-високо ниво“ както в САЩ, така и в Европа
шанс за нормална професионална
самореализация ще имат единствено децата на комунистическите величия, но не и
такива като мен.
(Впрочем,
само една година след това, в знак на протест и категорично несъгласие със
същността на това именно „джентълменско
споразумение от най-високо ниво“, Маршал
Харис демонстративно и почти скандално напусна дипломатическата си работа и
постъпи като политически съветник на
емблематично известния по онова време дяснорадикален
сенатор Боб Доул, а после – и като университетски
професор.)
На
второ място съм длъжен да подчертая, че като умело контролирано
камуфлажно прикритие на своите собствени разнообразни структурни формирования
управляващият и едновременно с това интензивно преустройващият се
комунистически елит даде възможност на почти всеки български гражданин да участвува
в официална регистрация на някаква икономическа или обществено-политическа
структура.
При което, след като в продължение
на няколко години интензивната дейност на този тип структури създаваше
впечатлението за пълна и с нищо неограничена свобода във всички сфери на
живота,
започна да става пределно ясно, че всъщност
всичко това е имало характера на прецизно контролирани капани за формиране и
контролиране на икономически и политически излюзии,
чрез които именно се осъществяваше
изключително мощно и безпощадно изсмукване на натрупаните през годините индивидуални,
фамилни и най-вече държавни икономически богатства,
но и които капани имаха функцията да
осъществяват умело набутване на хората в сферата на прецизно контролираните от
един-единствен център икономически и политически изяви.
На
трето място съм длъжен да подчертая, че в тази ситуация, макар
и да не съм имал никакви или почти никакви илюзии относно непреодолимите за мен
движещи сили в т. нар. икономически и политически промени[3]
аз все пак се опитах да създам един ръководен
лично от мен център на обществено-политическа стабилност и един ръководен
лично от мен център на икономическа стабилност.
Така, само за около две години, в
периода от началото на 1990 до края на 1992 г., абсолютно всички положени от
мен усилия и в двете направления претърпяха пълен крах:
*повече от половината от обединените
около мен функционери на ръководената от мен политическа партия се оказаха инфилтрирани
подставени от специалните служби лица, които бяха мощно активирани така, че
партията фактически престана да функционира, в което немаловажна беше и
намесата на един зам.-министър – бъдещ президент на Република България;
*назначените от мен мениджъри
(управители) на създадените от мен икономически фирми също така се оказаха
тотално контролирани от специалните служби на държавата и от службите на
Червената мафия, и още в началото на 1993 г. аз предприех пред полицията и
прокуратурата искания за разследване на тяхната извършена в полза на Мафията престъпна
дейност, по която процедура, обаче, до днес не само не е напаравено абсолютно
нищо, но и самият аз като постралало и заинтересовано лице нямам и не мога да
получа абсолютно никакъв достъп до документацията по прокурорската преписка.
VІІІ.
Всъщност, без въобще да коментирам имплицитно
ясния отговор на въпроса „От какъв преврат и от каква революция се
нуждае Европейският съюз?“ ще отбележа, че подробностите са фиксирани в
тук посочената обемиста документална литература.
Документална литература
по темата на доклада
&
01. Николай Михайлов,
Янко Янков. БиоБиблиография (на английски, френски, немски и български езици),
С., „Янус”,
2006, 176 с. ISBN-10: 954-85-50-55-5, ISBN-13: 978-954-8550-55-0;
02. Николай Михайлов, Янко Янков-Вельовски. Биографични фрагменти,
С., „Янус”,
2012, 335 с. ISBN: 978-954-8550-94-9;
&
01. Янко Янков, Документ за самоличност. Политическа
документалистика, Том 1.,
С., „Янус”,
1994, 640 с. ISBN 954-8550-02-4;
02. Янко Янков, Документ за самоличност. Политическа
документалистика, Том 2., С., „Янус”, 1995, 576 с. ISBN 954-8550-04-0;
03. Янко Янков, Документ за самоличност. Политическа
документалистика, Том 3, С.,
„Янус”,
2002, 576 с. ISBN 954-8550-07-5 (Том
3;
04. Янко Янков, Документ за самоличност. Политическа
документалистика, Том 4., С.,
„Янус”,
2003, 568 с. ISBN 954-8550-09-1 (Том 4;
05. Янко Янков, Документ за самоличност. Политическа
документалистика, Том 5, С., „Янус”, 2003, 546 с. ISBN 954-8550-20-2 (Том 5;
06. Янко Янков, Азбучни истини (Блясъци на остроумието, номинирани
със строг тъмничен затвор), С., „Янус”, 2004, 352 с. ISBN 954-8550-11-3;
07. Янко Янков, Документ за самоличност. Политическа
документалистика, Том 6., С.,
„Янус”,
2005, 526 с. ISBN 954-8550-22-9;
08. Янков, Я., Секретните служби и научните кадри в БАН и СУ.
(Политическа документалистика). Книга
Първа, С., „Янус”, 2006, 144 с. ISBN-10: 954-8550-48-2, ISBN-13: 978-954-8550-48-2;
09. Янко Янков, Документ за
самоличност. Политическа документалистика, Том
7, С., „Янус”, 2007, 546 с. ISBN-10: 954-8550-57-1, ISBN-13: 978-954-8550-57-4;
10. Янко Янков, Документ за
самоличност. Политическа документалистика, Том
8, С., „Янус”, 2007, 640 с. ISBN: 978-954-8550-58-1;
11. Янко Янков, Документ за
самоличност. Политическа документалистика, Том
9, С., „Янус”, 2007, 312 с. ISBN: 978-954-8550-60-4;
12. Янко Янков, Българският
посткомунистически геноцид. (Документалистика), С., „Янус”, 2010, 427 с. ISBN: 978-954-8550-64-2;
13. Янко Янков, Кого защитава
Западът – Човешките права или Червената мафия (Епистоларна политическа
документалистика), С., „Янус”, 2010, 155 с. ISBN
978-954-8550-83-3;
14. Янко Янков, Документ за
самоличност. Политическа документалистика, Том
10, С., „Янус”, 2011, 419 с. ISBN: 978-954-8550-88-8;
15. Янко Янков, Документ за
самоличност. Политическа документалистика, Том
11, С., „Янус”, 2011, 202 с. ISBN: 978-954-8550-89-5;
16. Янко Янков, Кого защитава
Западът – Човешките права или Червената мафия (Епистоларна политико-юридическа
документалистика), Второ допълнено издание, С., „Янус”, 2012, 447 с. ISBN 978-954-8550-97-0;
17. Янко Янков, Софийската
вода и геноцидът над софиянци. (Документалистика), С., „Янус”, 2012, 217 c. ISBN: 978-954-8550-82-6;
18. Янко Янков, Писма до „градинарите” на западните посолства в София. (Епистоларна политико-юридическа документалистика), С., „Янус”,
2012, 346 c., ISBN: 978-619-7008-03-6.
&
Документални
книги, готови за печат, но неиздадени
поради липса на
финансови средства
19. 20. 21. 22. 23. 24. Янко Янков, Българският демократичен
геноцид. Писма до Главния прокурор на Република България и до Прокурора при
Международния наказателен съд в Хага. (Епистоларна политико-юридическа документалистика), Том 1, Том 2, Том 3,
Том 4, Том 5, Том 6,
С., „Янус”,
2014-2015, ISBN: 978-619-7008-01-2 [общ обем – над 3 300 (три хиляди и триста) страници].
--- --- ---
Официални искания за разследвания на конкретно
описани престъпни дейности, адресирани до Главниите
прокурори на България Борис Велчев и Сотир Цацаров, датирани и предявени в
периода от 08 Юли 2010 г. до днес,
надлежно депозирани (с т.нар.
официален входящ №) в офиса на Върховната Касационна прокуратура,
озаглавени под серийното
наименование „Всички карти на масата и отговорност за престъпленията на всички обществено-
и държавно-високопоставени лица от организираната престъпност, Специалните
държавни служби, Прокуратурата, Съда, Правителството, Президента, и другите
държавни институции!“, последователно номерирани от №1 до №761;
пълните текстове на тези
искания са официално публикувани в моя интернет-сайт http://iankov.blogspot.com/ .
--- --- ---
Официални искания за разследвания на конкретно
описани престъпни дейности, адресирани до Главния
прокурор на България Сотир Цацаров, датирани и предявени в периода от 02 Март 2014 г. до днес,
надлежно депозирани (с т. нар.
официален входящ №) в офиса на Върховната Касационна прокуратура,
озаглавени под серийното
наименование „Отворено писмо „ЦацароМафия““, последователно номерирани
от №1 до №120=
--- --- ---
Т. нар. серия „Лична протестна нота до Главния
прокурор“ от №1 до №3 - - - 23-25. 05. 2014 г.;
пълните текстове на тези
искания за разследвания са официално публикувани в моя интернет-сайт http://iankov.blogspot.com/ .
***
[2]
Виж: Янко Янков, Кого защитава
Западът – Човешките права или Червената мафия (Епистоларна политическа
документалистика), С., „Янус”, 2010, 155 с.; Янко Янков, Кого защитава
Западът – Човешките права или Червената мафия (Епистоларна политико-юридическа
документалистика), Второ допълнено издание, С., „Янус”, 2012, 447 с.; Янко Янков, Писма до „градинарите” на
западните посолства в София. (Епистоларна политико-юридическа документалистика), С., „Янус”,
2012, 346 c.
Няма коментари:
Публикуване на коментар