Международна
конференция
„Иновационно поведение,
предприемачество и
устойчиво развитие“,
София, БАНИ, 28-29 Юни 2014 г.
===========================================
Интерпретационно
експозе на
конференционния
доклад
„Политическият
маркетинг“
Янко Н. Янков
Академик на Сръбската Кралска
академия на науките и изкуствата,
Дописен член на Българската академия на
науките и изкуствата (БАНИ)
В тази
конференция участвувам с два доклада – този за Политическия маркетинг и още един, за цената, която съм платил и продължавам да
плащам за моя половинвековен опит в сферата на политическото и икономическото
предприемачество и иновациите, който доклад ще бъде представен утре.
Преди
всичко искам да отбележа, че от гилдията на подвизаващите се в науката юристи
никой друг не се е занимавал с изследвания в сферата на Политическия мениджмънт и
политическия
маркетинг; надявам се от съдържанието на втория ми доклад сами да си
отговорите на въпроса „Защо?“.
---
Известно е, че терминът „маркетинг“ се е
появил за първи път през 1910 г. в САЩ, след което, макар че в продължение на
дълго време в литературата не се е стигало до относително еднозначна или
общоприета интерпретация на неговото съдържание и същност,
все пак този термин е бил интерпретиран
най-вече като „търговски пласмент“
и като стратегия и съвкупност от техники
за активно, системно целенасочено въздействие върху търсенето и предлагането,
при което в съответствие с тезата, че конкуренцията
има характера на доминация на търговията над производството най-вече в
САЩ започналd да се
налага идеята, че
в съвременните условия маркетингът
пронизва абсолютно всички сфери на човешката култура
и се характеризира като размяна
не само на матeриални стоки, услуги и пари, но и на време, енергия и чувства, както и че е
дейност, насочена към въздействие върху нагласите на индивидите, включително и в политическата
сфера.
Всъщност, още през
20-те години на миналия век идеите и методите на маркетинга били
получили мощно присъствие в практиката на предизборните кампании във Великобритания
най-вече с това, че имащите политически характер вестникарски реклами се
характеризирали с подчертан маркетингов характер.
После, през 1936 г. било
констатирано, че президентската кампания за втория мандат на Франклин Д. Рузвелт е преминала изцяло
и дори тотално в духа на маркетингизацията.
Особен интерес представлява политическата
маркетингова практика на Ричард Никсън
през 50-те години, благодарение на която той
не само бе успял да спечели
изборите за Сенат,
не само се бе наложил като първия вицепрезидент, който успява официално
да получи формална власт и да управлява Правителството, при това три пъти, по
време на три боледувания на Айзенхауер,
но и през 1957 г. по време на
пребиваването си в Москва бе съумял да предизвика съветския лидер Никита Хрушчов да участвува в импровизиран дебат
относно предимствата на комунизма и на капитализма.
Така, именно в контекста на
тези негови изяви, през 1957 г. той направил официално изявление, в което
обявил констатацията си, че
американската общественост има подчертано
високи маркетингови предпочитания в политиката и
купува имена и лица,
но не и партийни програми,
и че кандидатите за обществени
постове могат и трябва да се продават така, както всеки друг продукт.
Така, именно благодарение на Ричард Никсън била наложена идеята за
наличието на
същностна аналогия между избирателя
и купувача,
при която се приема, че
подобно на купувача от пазара политическият избирател в електоралния процес
избира нужната му стока,
като се ориентира според
нейните потребителски
свойства,
цена и
възможностите за получаване
на търсените изгоди,
ПРИ ТОВА НАЙ-ВЕЧЕ именно в краткосрочна перспектива.
Отделно от това в
икономическата теория съществува и друга интерпретационна гледна точка,
съгласно която
избирателят е фигура, която е
аналогична на банковия вложител (акционер или
инвеститор),
инвестиращ своя вот (избирателен
глас) в бъдещите дивиденти от дейността на избрания кандидат, при което е разчетено получаването на
търсените изгоди да бъде осъществено в дългосрочна перспектива.
В така визираните варианти на
пръв поглед изглежда, че разликата между двете метафорични визии върху избирателя
не е особено съществена – и в двата варианти той е представен като
поведенчески напълно и пределно рационално
проявяващ се субект,
който извършва съпоставителен
анализ на индивидуалните качества и възможности на подвизаващите се на политическата сцена играчи (актьори)
и избира този именно вариант
за своето поведение, който ще му донесе максимална изгода (печалба).
От друга страна, обаче, като
се има предвид, че избирателят проявява
ясно определената тенденция да позиционира своята представа за изгодата
(печалбата) най-вече в краткосрочната перспектива и в съответствие с
нея
сравнително бързо да променя
своята позиция
и да пренасочва своя ресурс (своя глас),
напълно основателно се налага
изводът, че той, всъщност, прилича много повече на продавач,
продаващ своя глас по принципа на
най-изгодната цена.
Впрочем, следва изрично и
ясно да отбележим, че почти всички американски и западноевропейски
изследователи по принцип третират избирателя, като изхождат от т. нар.
„модел на икономическото и
политическото поведение на рационалния
гражданин“,
при което и самите избори са
разглеждани именно като
особен тип приемане на високорационални колективни политически решения,
при които избирателят встъпва
на политическата сцена
или като високорационален
купувач,
или като банков вложител
(акционер или инвеститор), влагащ своя ресурс (гласа си) в делегираното от него
политическо представителство.
Онова, върху което за пореден
път тук и сега искам да фиксирам вашето внимание е, че в американската и западноевропейската
политологическа литература
избирателят е разглеждан именно
като високорационален политически субект,
встъпващ именно като купувач,
а не като стока или обект на купуване -
както е у нас -
при това красноречиво видно
от вече четвъртвековната българска практика
именно като стока, цената на
която обикновено е от порядъка на няколко бири и порции кебапчета.
Накрая, отново искам да
подчертая това, което вече многократно съм подчертавал в многобройните си
документални и чисто научни изследвания, а именно, че:
както при западния, така и
при българския избирател
политическият
избор винаги е бил, е, и вероятно още много десетилетия ще продължи да
бъде пълно копие на неговия икономически избор.
Но специфично българската
проблема се състои в това, че
както икономическият,
така и
политическият,
така и
какъвто и да е друг избор на българина винаги
е
абсолютно НЕикономичен,
абсолютно НЕполитически и
абсолютно рационално НЕадекватен.
Например в икономическата сфера онова,
което винаги се натрапва още от пръв поглед е, че българинът купупа евтино. В
това, разбира се, не само няма абсолютно нищо лошо, а то дори е нещо, което е
изключително положително, и практиката разкрива, че евтино купуват всички
цивилизовани народи и всички разумни хора.
Все пак, обаче, разликата
между нашия казус и световния е колосална – пазарното поведение на
цивилизованите народи и разумните личности, купуващи евтино, няма абсолютно
нищо общо с пазарното поведение на българина,
защото първото се
характеризира като „рационално икономично евтино”,
докато второто е „номинално
НЕикономично евтино”,
без да бъдат правени
абсолютно никакви сметки и обсъждане, или преценявани каквито и да са
съображения относно истинската същност на дадения икономически избор.
Например, ако на пазара се
продава кисело мляко в опаковка от 500 грама за 62 стотинки, както и друго
кисело мляко в опаковка от 450 грама за 57 стотивки, то българинът автоматично,
без изобщо да се замисля, купува „като по-евтино” номинално по-евтиното
от 57 стотинки,
без въобще да обръща внимание
на обстоятелството, че грамажът му е чувствително по-малък,
и че млякото в тази опаковка
щеше да е по-евтино само ако е било в 500-грамова опаковка;
и ако беше обърнал внимание
на това, щеше да установи, че млякото от 62 стотинки е с 4% по евтино от онова,
което е от 57 стотинки.
Или пък например, ако се
продават два вида мляко в еднакви опаковки от по 450 грама, но едното има 3,6%
масленост и струва 87 стотинки, а другото има 1,7% масленост и струва 80
стотинки, то българинът автоматично купува второто, което приема за по-евтино,
докато то всъщност е по-скъпо повече от два пъти.
Същото по своят ефект поведение на българина се
проявява и в политическата сфера, най-вече по време на
избори,
където вечният стремеж към „надхитряне
на всички и за всичко”
винаги бива реализиран в
неговата парадоксална форма - „Включително и на самия себе си”.
Онова, което изключително
силно се набива в очи е, че
както икономическият,
така и
политическият български пазар
са ужасно
податливи на и изтъкани от измами,
във връзка
с което в тези две сфери България, в истинския смисъл на думата, е „страна
на ментетата”,
което пък е
пряко и закономерно следствие съвсем не от повсеместната беднотия,
а от начина
на мислене, неизбежно довел до тази беднотия.
По време на политически избори българинът
разглежда самите избори като арена на надхитряне,
на
селектиране на главните хитреци,
на
елиминиране на „оценените” като стоящи „под неговото достойнство хитреци” и
„премерване на силите” с главните хитреци.
Така, в резултат на това при
„селектирането на
хитреците”
българинът гласува за
определен „хитрец” не защото е очарован и запленен от неговите
хитрости,
а защото той е „опонент
на друг хитрец”
и даванато на гласа за този,
всъщност, е участие в процеса на надхитрянето на другия,
на официално
противопоставения на този хитрец.
Така в България изборите
винаги всъщност не са „избори за”, а са „избори против”.
Всичкото това, цялата тази оплетена, странна и пародоксална
стратегия на „надхитряне на самия себе си”,
обаче, винаги бива
усложнявана още повече, когато
всеки опит да бъде
предложен на българина къкъвто и да е модел или вариант на нещо, в което се
съдържа разум,
автоматично
се отхвърля най-енергично –
а когато му
бъде предложен какъвто и да е модел на безумието,
той го
приема най-възторжено,
при което
колкото е по-голямо безумието,
толково е
по-френетичен възторгът.
И картината на всичко това става още по-пълна и
колоритна, когато бъде компаративистично установено, че
обикновеният англичанин,
французин или германец, разбира се, е глупак – подобно на
обикновения българин;
но че е колосална както
количествено, така и качествено разликата между българския глупак и другите
глупци.
Така, докато европейският
глупак си знае, че е глупак, живее като глупак и винаги не само признава и пред
другите, че е глупак,
но и признава предимството на
умния,
поради което по време на
избори винаги избира по-умния от себе си, за да го управлява.
Българският глупак,
обаче, категорично знае, че другите са глупаци, докато той е умник, хитрец и
юнак;
след което, по време на
избори, винаги избира по-глупавия от себе си,
надявайки се да го контролира
и управлява –
и макар че твърде скоро
проумява, че именно той е измаменият, с още по-голямо настървение се включва в
следваща изборна игра.
При това следва да бъде
отбелязана и една - нека да я наречем холивудска – закономерност, а именно
„харесването“ на
политическите актьори съвсем не върху основата на рационалния анализ не техната
политическа програма,
а върху основата на техните външно-физически
физиогномични и телесни
характеристики.
Впрочем, поне според мен този
именно специфичен холивудско-български феномен за първи път е бил
забелязан от Захари Стоянов, който
изрично и ясно пише, че така нареченото „масаво харесване“ на Бенковски по време на Априлското
въстание
се дължи най-вече на неговото
почти френетично харесване от жените,
при това съвсем не поради
очарованието им от неговата политическа платформа за Свобода, Независимост и
Достойнство,
а именно поради очарованието
им от неговото красиво лице, поради мустачките му и, разбира се, неговото
превъзходно отработено високоартистично поведение.
На конкретните детайли
относно субектите и обектите на българските политически маркетингови процеси
тук и сега няма да се спирам. Ще посоча само няколко основни изходни позиции,
които, струва ми се, са особено актуални днес.
Както във философията, така и
в биологическите, медицинските и психологическите науки се подчертава, че и
еволюционната теория, и креативната
богословска теория приемат, че първо са били създадени (или са били възникнали)
животинските видове с особеностите на техните мозъчни структури, и едво след
това именно върху основата на вече съществуващия „материал“
е възникнал човекът. Така, в теорията се приема, че
в мозъка на онова, което днес
наричаме „човек“, поради
конструктивни или еволюционни механизми се съдържат мозъчни структури, които са
характерни за определен тип животински видове,
които структури при високоорганизирания
човек са силно изтласкани от доминиращите хуманно-интеграционни структури;
но, поради редица мутационни
механизми в голяма част от човеците като доминиращи встъпват именно определени
исторически или праисторически мозъчни структури, често пъти характеризирани като троглоидни или рептилоидни,
които именно обусляват факта, че техните носители притежават способността или
за стадно интегриране, или за глутническо интегриране,
и при доминирането на тези именно интеграционни феномени специфично човешките
интеграции нямат почти никаква стойност и значение в общественото и
политическото функциониране.
Така, по време на избори
стадото си избира определена глутница да го управлява,
или казано саркастично –
мазохистите си избират садистите, които да ги управляват.
***
Няма коментари:
Публикуване на коментар