Марк Аврелий
Марк Аврелий Антонин (121-180 г.) е римски император (от 161 до 180 г.) и писател на старогръцки език. Потомък е на принадлежащ към конническото съсловие знатен (испански по произход) род, роден е в Рим, отрано останал сирак, израснал, обучаван и възпитаван е в двора на император Адриан (управлявал от 117 до 138 г.) и е бил осиновен от император Антоний Пий (управлявал от 138 до 161 г.), а после е бил оженен за неговата дъщеря Галерия Фаустина. Впрочем, още в древността този негов брак е бил живо коментиран и някои от античните историци наричат височайшата му съпруга “втората Месалина”, но други бранят нейната чест и скромно я определят преди всичко като майка на 13 негови деца, половината от които починали още като невръстни.
Негови учители са били едни от най-известните ритори, граматици, философи и юристи. Още от ранна възраст е бил силно привличан от философията и преди всичко от стоицизма, а в зряла възраст става известен като третия виден представител на римския стоицизъм. Още по време на неговото детство в Римската империя започнали да настъпват качествено нови промени в характера на държавно-политическото управление, най-важното от които е било смяната на стратегията, изразяваща се в преход от динамика към статика, от завоевателни войни към отбранителна стратегия и стремеж към запазване на постигнатото състояние. По онова време империята била подложена на постоянни вътрешни сътресения, предизвикани от крупни въстания в провинциите Юдея, Египет, Палестина и други, както и на постоянни външни нападения, предизвикани от нашествията на варварите.
За да преодоляват тези проблеми, императорите Адриан и Антоний Пий били предприели стратегия на прекратяване на завоевателните войни, на изграждане на отбранителни погранични валове, на укрепване на държавния апарат (във връзка с което бил създаден и т. нар. Императорски съвет, членове на който станали най-видните сенатори и юристи), на допускане в армията не само римски граждани, на промяна отношението към робите (убийството на които вече било приравнено към убийството на свободните хора).
Всъщност, най-важните феномени, които са били започнали да възникват по това време, са тези, които по-късно са станали главно или водещо правило на организиране на византийската държава, а именно: много по-строго и по-задълбочено социално йерархизиране, регламентиране и бюрократизиране на обществения ред, включително и въвеждането на титли.
В контекста на тези именно характерни особености на държавно-политическата стратегия през 138 г. Марк Аврелий е назначен за квестор, през 140 г. за консул, през 145 г. и за трибун. Когато през 161 г. император Антоний Пий умрял, на престола застанали като съуправители неговите двама осиновени синове Марк Аврелий и Луций Вер, при което първият, макар, че изрично и дори публично е бил получил от умиращия император златната статуя на Фортуна, представляваща знак за официално ритуално предаване на властта, все пак скромно запазил за себе си само върховното жречество, а върховната власт предал на своя брат Луций Вер, който обаче, обичал много повече спорта и разгулния живот и нямал особено желание да управлява. Когато през 169 г. Луций Вер умрял (според някои историци – преди всичко благодарение помощта на своя брат), Марк Аврелий започнал да управлява еднолично, като се проявявал като изключително енергичен и възраждащ нападателната стратегия, император. Сам той е управлявал империята самостоятелно само до 177 г., а след това – заедно със сина си Комод[1].
Разгледани в контекста на неговите философски записки, доста странно звучат безспорните исторически сведения за издадения от него през 177 г. декрет за преследване на християните, но вероятно този е и един от многото примери, потвърждаващи правилото, че политическата реалност и политическата идеология обикновено проявяват упорита склонност да се разминават. Като император Марк Аврелий е имал задължението да следва отечествените традиции, включващи, естествено, и традиционните култове, с които античните християни категорично отказвали толерантно да се съобразяват, и в този смисъл той ги е преследвал просто като застрашаващи най-дълбоката същност на римската общност. Освен това като философ той е имал и менталните основания да не приема поведението им, основано единствено върху чистото изповедание без съобразяване с естествените за римския свят традиционни поведенчески рефлекси, основани върху аргументираното убеждение.
През 180 г., по време на пребиваването си в римската крепост Виндобона, край днешния град Виена в Австрия, Марк Аврелий починал от чума, донесена от римските легиони след войната им с партите и разразила се като мощна епидемия.
След смъртта му бил открит написаният от него и състоящ се от 12 книги философски трактат, озаглавен “Към себе си”, “Към самия мен”, “Насаме със себе си” или “Разговори със самия себе си” (Та еis heauton)[2] и представляващ последното крупно произведение на стоическата философия. Този труд е бил писен в продължение на десетина години след 166 г. извън Рим, по време на продължителните военни походи срещу германските племена. Впрочем, по традиция с надписа “Та еis heauton“ са били надписвани личните книжа в императорската канцелария, но след Марк Аврелий това наименование става терминологично обозначение на онази имаща увещателен и наставнически характер проза, при която пишещият не наставлява другиго[3], а наставлява сам себе си в принципите на определена система на мислене, и която проза по същество представлява междинно звено, разположено между извънлитературния жанр на личните записки и литературния жанр.
Отразеният в цитираното произведение светоглед на автора го представя във висока степен противоречиво, при което все пак на преден план изпъква острото усещане за скоротечността на живота, за безизходен песимизъм и за необходимостта човекът, включително и държавният деец, да бъде деятелен, енергичен и справедлив. При това, особено силно впечатление прави обстоятелството, че при никой друг автор от онова време не е налице проявление на такова ясно очертано противоречие между философската надвремевост, от една страна, и практическата потопеност в и загриженост за самата бурна динамика на текущата лична и обществено-историческа времевост.
Представените в трактата философски разсъждения относно метафизическите (чисто теоретическите) аспекти и измерения на битието изобщо са застъпени изключително слабо, и макар че редица понятия на класическия стоицизъм като напр. “Вселена”, “Разум”, “Природа”, “Логос”, “Душа” и пр., все пак присъствуват, то те въобще не са подложени на някакъв обстоен теоретически анализ, а по-скоро встъпват като конкретизация на моралната философия на стоика. В изложението са представени редица добре известни стари възгледи, някои от които са подложени на изрично и ясно изразено отричане и отхвърляне като неприемливи, без обаче да са подложени на обстоен анализ и категориална оценка както приеманите, така и отричаните. В най-общ план самото изложение е представено не само като имащо претенциите да представлява правилно третиране на човешкия живот, но и като своеобразен компендиум от установени философски мнения, спонтанно възникнали мъдри мисли, практически наставления и нравствени норми, без, обаче, в крайна сметка да е налице някаква цялостно изградена доктрина с ясно позиционирани и строго субординирани компоненти.
Това, обаче, съвсем не е и въобще не може да бъде считано за някакъв “производствен дефект” на произведението, тъй като неговият автор изобщо не си е и бил поставял задачата да изгражда оригинално философско учение, а още по-малко и някаква импозантна теоретическа схема. В случая в този трактат е налице по-скоро препозициониране и интерпретиране на добре познатите стари стоически натурфилософски идеи, поставени в контекста на актуалните за своето време чисто етически, и в частност – обществено-политически, проблеми. Така натурфилософските идеи са представени само дотолкова, доколкото е било счетено като необходимо за обезпечаване на възможността да бъде осъществено онова, което в модерната философия се нарича “обръщане с лице към проблемите на човешкото битие”. И това е така, защото за Марк Аврелий философията е специфично нравоучение, имащо “инструментален характер” духовно средство, способно да служи като “нишката на Ариадна”, а именно “да ориентирва”, “да води” и “да напътствува” индивида в търсенето и намирането на “правилния път” в сложния лабиринт на живота, да бъде средство, способно да обезпечава намирането на “смисъла на живота”, или накратко казано – защото да се философствува, това означава човек да защитава вътрешния си гений от безразсъдството, измамата, лъжата, лицемерието и всички възможни деформации на “Аз”-а, да се стои над наслажденията и страданията (ІІІ, 2-17).
Марк Аврелий е първият античен автор, който по най-силен и болезнен начин е чувствувал, осъзнавал и отразил в творчеството си течението на времето, смъртността на единичната жива материя и мигновеността на човешкия живот в безкрайния поток на времето. Той определя времето като река или стремителен поток (ІV, 43), като безмерна бездна и безпределност, пред която са еднакво нищожни както най-дългият, така и най-краткият човешки живот (ІV, 51); за него времето е безпределен хаос (ІV, 3) и миг, еднакъв по своите измерения както за този, който е живял три дни, така и за онзи, който е живял три човешки животи (ІV, 51); той обосновава схващането, че за човека всъщност е реално само настоящето, тъй като миналото не съществува, а бъдещето е неведомо и при това още го няма (ІІІ, 10); при това, според него, това настояще е еднакво нищожно за всички (ІІ, 14), тъй като всеки човек живее в рамките на един нищожно малък момент (ІІ, 10).
Разглеждайки нищожното измерение на времето в живота на човека, Марк Аврелий неразривно го свърза и с нищожното измерение на пространството, в което протича човешкият живот и подчертава, че в нищожния отделен участък земя, в който живее, е абсолютно нищожен живота на всеки (ІІІ, 10), още повече, че дори и цялата земя всъщност е само една точка (ІV, 40). Така, в контекста на всичко това той подчертава, че е нищожна и най-дълготрайната посмъртна слава, тъй като тя е валидна само в рамките на краткотрайния живот на няколко поколения хора (ІІІ, 10), след което всичко се превръща в мит, а впоследствие преминава и в пълно забвение (ІV, 33).
Според Марк Аврелий, в съдържанието на този всепобеждаващ поток на живота няма и не може да има нищо ново, и например един наблюдателен и разумен 40-годишен човек лесно може да открие образа на общото житейско еднообразие (ХІ, 1), на еднообразната човешка история, в рамките на която няма и не може да се случат никакви качествени промени; и ако напр. човек мислено сравни времето на управлението на Веспасиан с това на Траян, той ще открие едно и също нещо – хората се раждат, обработват земята, встъпват в брак, отглеждат деца, пътешествуват, водят войни, живеят бедно или трупат богатства, стремят се към почетни длъжности и царски тронове, боледуват, умират и се разлагат на обикновени природни елементи, често пъти почти веднага след като са успели да постигнат най-заветната си цел (ІV, 32).
Разбира се, Марк Аврелий не е знаел и не е бил могъл да знае, че след убийството на неговия син император Комод фактически ще настъпи края на династията на Антонините, към която той принадлежи, и че за римската държава ще настъпят смутни времена, които ще доведат и до нейното фактическо разпадане[4]. Наистина след “овладяването” на тези смутни времена от доста голям брой често сменящи се т. нар. войнишки императори, е било заменено от т. нар. доминат, но характерът на империята вече е бил съвсем друг – доминатът, дошъл на смяна на принципата, по своята най-дълбока същност е представлявал не епизодически проявяван, както това е било по времето на Ранната империя, а напълно откровен и систематически проявяват източен деспотизъм.
И още нещо - Марк Аврелий, разбира се, не е знаел и не е бил могъл да знае, че наскоро след него Римската империя ще приеме християнството и с това окончателно ще настъпи краят на античната римска култура и ще настъпи качествено нова епоха. Така или иначе, обаче, разочароваността и песимизмът на императора-философ несъмнено са били неразривно свързани със зараждането на онези качествено нови по своя характер социално-политически процеси и явления, които той е усещал и предусещал, и които именно са му давали основание да гледа на индивидуално-личностновото и обществено-държавното бъдеще като на действително ”непознаваемо”.
Не би било основателно, разбира се, светогледът на Марк Аврелий да бъде схващан единствено откъм неговата тъмна или негативна страна, макар че точно тя е най-силната и най-изразителната. Работата е там, че от неговия песимизъм, от неговото остро осъзнаване на кратковременността както на самия живот, така и на паметта за него, а също и на славата съвсем не следва, че у него се намира отчаяние и е налице проповед за бездействие и примирение. У Марк Аврелий има една изключително висока съвкупност от несъмнени общочовешки нравствени ценности и той говори, че макар и че наистина “всичко е суета” (ІV, 33), все пак най-доброто нещо в живота е “справедливостта, истината, благоразумието и мъжеството” (ІІІ, 6) и човек трябва да се отнася към живота изключително сериозно и отговорно, тъй като съществува смисъл на живота и той се свежда до “общополезната дейност” (ІІІ, 33) и “гражданствеността” (ІІІ, 6), неспособността за лъжа и умението на човека да се радва на живота и да го приема като необходим и ценностен (ІІІ, 6; ІІІ, 33).
В творчеството на Марк Аврелий е налице един ясно очертан положителен човешки идеал, според който човекът е и трябва да бъде “същество, което е мъжествено, зряло и предано на интересите на държавата” - същество, което е облечено във власт и счита себе си за отговорно за постъпките си, както и което с леко сърце може да посреща призива да се прости със живота си при необходимост, и най-вече същество, което вижда смисъла на своя живот в мъдростта, отдадена на справедливата дейност (ІІІ, 5; ІV, 37); а такова същество или такъв човек, според него, е истинският римлянин. Така, очевидно, във философската концепция на Марк Аврелий за живота и за човека е залегнало тяхното хармонично двойствено възприемане – от една страна човекът и животът са представени като кратковременни и мимолетни феномени, а от друга страна, като преследващи дълговременни и по-трайни цели.
За обосноваването на второто (за преследването на дълговременни и дълготрайни цели) у императора-философ е налице и едно по-специфично философско виждане върху разглежданите феномени. Така, макар и в контекста на убедеността за “временността и текучеството на всичко”, при него е налице и мисълта, че всичко, което протича, е част от едно голямо Цяло, което се управлява от разум, представляващ неговия Логос, както и че въпросното Цяло е динамично, подчинено е на Промисъла, предопределено е и произтича от едно Общо начало и Общ източник (ІІІ, 33). Така, според него, отделните хора, включени в това Цяло и действуващи като отделни разумни същества, всъщност са напълно сходни, тъй като имат Единна душа и Единен разум (ІV, 29).
Или казано много по-точно: във философската концепция на Марк Аврелий човекът е тройствен: Þтой има тяло, което е тленно; Þтой има душа, която е проявление на жизнената сила; и Þтой има хегемоникон (ръководно начало, разум, гений или божество), който трябва да пази дълбоко у себе си и не трябва да осквернява (“трябва да не осквернява живеещия в неговите гърди гений”, ІІІ, 16). При това той доста пространно е обяснил какво точно означава “да не бъде оскверняван живеещият в гърдите на човека гений”, като е посочил: че не трябва да престъпва даденото обещание; не трябва да се срами и позори; не трябва да ненавижда когото и да е и за каквото и да е; не трябва да клевети и да бъде лицемерен; трябва да служи на добродетелта; трябва да живее така, че нищо да не преследва и нищо да не избягва; трябва да не се безпокои, че душата му е временно в телесната й обвивка и трябва с леко сърце да приема смъртта, когато стане необходима; всичко, което върши, трябва да го върши с достойнство и чест (ІІІ, 7).
Заслужава внимание и че когато говори за душата, Марк Аврелий не е достатъчно ясен относно това дали тази душа ще живее и след смъртта на тялото или не, или тя като част от вселенската душа отново се слива с нея. Интересно е, че все пак той допуска и възможността за първа смърт, като казва, че за готовата на всичко душа не е трудно да се отдели от тялото независимо дали след това ще продължи да живее или не (ХІ, 3). Заслужава внимание и това, че той макар и в контекст, под условие и за кратко допуска, че все пак може и да не съществуват както богове, така и промисъл (“а ако няма богове и промисъл”, ІІ, 11), и после в контекста на това допускане задава въпроса: “Тогава какъв смисъл има в това да живея в света?” (ІІ, 11), след което сам възразява на себе си и казва: “боговете съществуват проявяват загриженост към хората” (ІІ, 11).
Възниква, разбира се, и въпросът: “По какъв начин Марк Аврелий съчетава промисъла на боговете със свободата и фаталист ли е той?”. Ако акцентираме преди всичко върху неговите послания относно промисъла и необходимостта човек да посреща с леко сърце предопределеното, включително и смъртта, то един такъв извод несъмнено би изглеждал убедителен, но любопитно е, че от неговите “разноцветни” и несистематизирани бележки може да бъдат извлечени и редица положения, визиращи възможността за свобода на човека от волята на боговете и на провидението. Така, на едно място той подчертава, че “човекът е устроен така, че всецяло от самия него зависи дали да хлътне (да попадне) или да не попадне във властта на злото” (ІІ, 11), а на друго място отбелязва, че “не съществува насилие, което би могло да ни лиши от свободата на избор” (ХІ, 36).
Все пак, обаче, въпреки това, философът-император не призовава към активна борба срещу злото, а препоръчва и животът, и смъртта да бъдат приемани така, както протичат, да се живее така, сякаш всеки ден е последен и последно е всяко извършвано от човека дело.
[1] Още античните историци и коментатори са изтъквали, че нравствено строгият Марк Аврелий е бил допуснал три грешки, състоящи се в търпимостта му към доведения му брат Луций Вер, към развратната му съпруга Галерия Фаустина и към неинтелигентния и безскрупулен негов син Комод. Според тях той е нарушил и фактически наложилия се още през предишния век ред на предаване на властта чрез осиновяване. Наистина Траян, Адриан и Антоний Пий не са имали собствени синове, докато Марк Аврелий е имал, но в случая тези историци са го упреквали за нарушаването не на правния, а на фактическия принцип, което именно нарушаване е дало възможност за мощно отприщване на набиращия сили принцип на абсолютната и безскрупулна власт на монархията. Впрочем, в най-близкото императорско обкръжение на Комод не е имало нито един философ и нито един интелектуалец той е бил изключително плътно обграден само от освободени роби, лумпени, гладиатори и хомосексуалисти.
[2] Марк Аврелий, Наедине с собой. Размышления, М., 1914; Марк Аврелий, Към себе си: Знаменитият дневник на императора-философ, Превод от старогръцки, С., 1986; Второ издание, 1997.
[3] В античната литература наставляването е бил широко разпространен и обществено утвърден увещателно-дидактичен жанр, наречен протрептика, писан първоначално в стихове, а после и в проза и адресиран към конкретен друг човек, неразумен като брата на Хезиод или неопитен като любимеца на Теогнид. Възникнал в лоното на гръцката култура, този жанр е бил станал изключително любим на римляните, и напр. едно от неговите най-интересни проявления са писмата на Сенека до Луцилий. В античната литература т. нар. дневник не е бил познат като форма на общуване със себе си и фактически именно Марк Аврелий е първият античен автор, който е въвел употребата както на дневника, така и на наставляването на себе си, при това не като два отделни жанрове, а като един. Античният човек е бил принципно публичен и поради това неговото обръщане към самия себе си винаги е било условно и е ставало пред публика, или иначе казано – за античния човек е било крайно непривично и почти непознато т. нар. “чисто лично оставане насаме със себе си”; в съответствие с това той дори никога не чете сам на себе си, а чете някому или му четат, както и не пише сам, а диктува. Това е било така, защото на античния човек му е липсвала и е била напълно непозната дистанцията, наречена “собствена съвест”, и въобще не е познавал “изповедта пред себе си”, а винаги се е отчитал пред някой конкретен друг и фактически е познавал само диалогичната форма на общуване.
Формата на общуване със самия себе си е достигнала до Марк Аврелий преди всичко по два пътя: а) по пътя на т. нар. фиктивен диалог, терминологично обозначаван като диатриба (класически пример на който са писмата на Сенека и “Записките” на Епиктет); и б) използуваната в рамките на питагорейството (и отразена в “Златните стихове” на Питагор) практика всяка сутрин философът да се самонаставлява какво да прави през деня и всяка вечер да си дава отчет за стореното през деня.
[4] Наистина, строго хронологически краят на Римската държава е настъпил през средата на ІІІ век, но Е. Ренан несъмнено е прав, че краят на античния свят фактически е настъпил много по-рано и то именно по времето на Марк Аврелий. Виж: Ренан, Е., Марк Аврелий и краят на древния мир, Превод от френски, Пловдив, 1898.
[Публикувано като §33 на стр.245-252 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
