Трето уточнение по съществото на казуса:
От приложените доказателства е видно, че на 07 Март 2006 г. съм регистрирал в офиса на Главния прокурор искане за разследване, точният текст на което гласи следното:
До техни Превъзходителства Посланиците,
акредитирани в България от държавите-членове
на Европейския съюз, САЩ и Швейцария
До Президента на България
бул. “Княз Дондуков” № 2
1000 София
До Главния прокурор на България
бул. “Витоша” № 2
1000 София
До Министъра на вътрешните работи
ул. “Шести септември” № 29
1000 София
Информационно копие:
До Генералния директор
и Специалния справочен отдел и архив
на Българската телеграфна агенция (БТА)
бул. “Цариградско шосе” № 49
1124 София
1.
Ваши Превъзходителства,
Разбира се, поне за мен съвсем не е странен и необясним фактът, че наложените от вас условия на политическата и юридическата игра изискват от всички български граждани, чиито права са нарушени, да се обръщат за защита и правосъдие изключително към съответните български политически и държавни институции. Защото наистина така е и така трябва да бъде в обществата, в които държавата като вид обществена организация не само е “нещо трето” по отношение на т. нар. “две страни на обществения договор, по силата на който е създадена самата държава”, но е и нещо напълно независимо от мафията, като “друг вид обществена организация”.
Разбира се, поне за мен е пределно ясно, че специално вие изключително превъзходно знаете и разбирате:
Þче тъй като в Малта не само бе препотвърдено споразумението в Ялта, но и бе обезпечено абсолютно безотговорното трансформиране на съветската Червена армия в Червена мафия;
Þкакто и че по силата на това споразумение българската държава си остана само едно от най-ниско-йерархичните звена на българския филиал на руската Червена мафия; то съгласно легитимираните от това споразумение условия на политическата и юридическата игра ние всъщност сме принудени да търсим защита и правосъдие от същите тези престъпници, които (понякога елегантно, но много по-често твърде брутално) са организирали и осъществили самото нарушение на нашите права,
Þи че в този смисъл всичките наши жалби както до тези престъпници (които днес са легитимирани като ваши “демократични партньори”), така и до самите вас, са напълно лишени от какъвто и да е реален смисъл и значение.
И все пак, поне за мен е пределно ясно, че поне аз разполагам с известен, макар и твърде крехък, шанс, и че той се свежда единствено до това, че
макар и превъзходно да зная, че е безумие да се обръщам за защита и правосъдие към своите български палачи и техните покровители,
да продължа вече почти 40 (четиридесет)-годишната си практика на мирен протест,
при което да се опитам със своите изключително мизерни информационни възможности да давам максимално възможна европейска и световна публичност на фактите.
И макар че вие превъзходно знаете каква точно е институционалната властническа ситуация в България, все пак считам за необходимо да ви припомня, че:
а) предишният Президент на България Петър Стоянов, към когото (съгласно условията на политическата и юридическата игра) в продължение на много години съм се обръщал за защита и правосъдие, е бил агент именно на моите палачи от Шесто управление на Държавна сигурност и неговият агентурен псевдоним е бил “Виктор”;
б) сегашният Президент на България Георги Първанов, към когото вече многократно съм се обръщал и съгласно посочените условия на играта и сега съм принуден да се обръщам за защита и правосъдие, е бил агент на Първо главно управление на Държавна сигурност и неговият агентурен псевдоним е бил “Гоце”;
в) предишният главен прокурор на България Никола Филчев, към когото в продължение на седем години почти сто пъти съм се обръщал за защита и правосъдие, е бил агент на зловещото Шесто управление на Държавна сигурност и през 80-те години лично е участвувал в оперативните мероприятия по моето противозаконно вкарване в затвора, където престоях шест кошмарни години;
г) сегашният главен прокурор на България Борис Велчев е внук и син на престъпници, които са били изключително високопоставени в йерархията на организираната престъпност, наречена “комунистически режим”; и макар че по силата на специален приет от българския Парламент закон този режим е обявен за престъпен, все пак, както благодарение на българските, така и благодарение на европейските институции до днес не само нито един от престъпниците не е наказан, но и продължава най-наглото институционално обезпечаване на безотговорността на престъпниците, а най-откровеното и най-ясното доказателство за това обстоятелство е посоченото прокурорско назначаване;
д) предишният Министър на вътрешните работи Георги Петканов, който, впрочем, е и сегашен Министър на правосъдието, е бил агент на зловещото Шесто управление на Държавна сигурност и през 80-те години лично е участвувал в оперативните мероприятия по моето противозаконно вкарване в затвора, където престоях шест кошмарни години;
е) сегашният Министър на вътрешните работи Румен Петков не само е криминален престъпник, но е и виден бандит и високопоставен участник в структурата на една от широко известните мафиотски групировки, принадлежащи към структурата на руската Червена мафия.
А всичкото това, Ваши Превъзходителства, несъмнено ми дава както фактическите основания, така и правото да попитам:
“Наистина ли вие и вашите правителства сте заинтересовани аз и такива като мен да получат правосъдие и защита?”; и
“Кого, всъщност, защитава Западът – Човешките права или Червената мафия?”
Впрочем, фактическите основания и правото ми както да искам защита и правосъдие, така и да задавам посочените въпроси изключително прецизно са описани:
Þв многобройните документални масиви, предоставени от мен при многобройните ми личните срещи с представителите на редица западни посолства през 80-те години;
Þв многобройните документални масиви, предоставени от мен на представителите на редица западни посолства от времето на излизането ми от затвора през късната есен на 1989 г. до днес;
Þв официално издадените от мен шест документални книги (Том 1, Том 2, Том 3, Том 4, Том 5 и Том 6), озаглавени “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, които са предоставени на масовия български читател, на всички големи български библиотеки, на редица европейски и американски библиотеки и на повечето от западните посолства в София.
Така че чрез сегашното си официално писмено обръщане към вас аз всъщност подготвям материалните за Том 7 на въпросната документална поредица, след което, ако не бъда убит от вашите “демократични български партньори”, ще започна и подготовката на Том 8, синтетичното съдържание на които, както в сегашния, така и после в книжен вид, ще се опитам да предоставя на западната и световната политическа и научна общност.
Но дори и ако междувременно вашите “демократични български партньори” успеят чрез покушение да осуетят тези ми намерения (а това е нещо, за което те почти официално и директно в очите ми твърдят, че вече са получили вашето одобрение и съгласие!), все пак, макар и от отвъдното, аз ще бъда доволен от обстоятелството, че досега издадените от мен посочени шест книжни томове вече отдавна са обществено достояние.
2.
Ваши Превъзходителства,
Мои обични български палачи,
Както ви е известно, всичките вие сте получили текста на моето писмо, имащо дата 06 декември 2005 г. и индекс LPC-Embassy-004,
в което съм описал само един-единствен факт, във връзка с който поисках да бъдат извършени съответните предвидени в българския закон оперативни и процесуални действия за търсене на наказателна отговорност от анонимен телефонен терорист, който заплаши със смърт мен, семейството ми и журналиста Георги Ифандиев.
Както ви е известно, в моето писмено изложение аз изрично и недвусмислено съм посочил, че върху основата на своята призната по съответния ред висока професионална теоретическа и практическа специализация съм формулирал категоричното и недвусмислено мнение, че въпросното лице е “ченге от бившата Държавна сигурност”.
Сега, обаче, с още по-висока степен на увереност и категоричност добавям, че много по-убедителен е изводът ми,
че въпросното лице не само е действуващо в момента ченге от сегашната държавна сигурност,
но и е само едно от многото лица, участвуващи в специалното оперативно мероприятие на ръководената от генерал Иван Чобанов сегашна Държавна сигурност, известна под наименованието “Национална служба “Сигурност””.
Нека обоснова фактите и съображенията си в тази насока.
2.
Когато през 1984 г. тогавашната Държавна сигурност ме арестува, едно от обвиненията, които тя ми предяви бе и това, че в продължение на повече от две години след уволнението ми от Института за правни науки при БАН аз не съм работел нищо и по паразитен начин съм живеел на гърба на моите родители.
Аз, обаче, им отвърнах, че не само през цялото това време съм работел денонощно и неуморно, но и че те са длъжни да се отнасят с мен с подобаващото уважение, тъй като през цялото това време аз съм бил техен работодател - тъй като именно благодарение на работата, която аз съм им създавал, те не само постоянно са разширявали и увеличавали щатния брой на офицерите и агентите на Държавна сигурност, не само са получавали нови звезди на пагоните си, но и постоянно са увеличавали размера на заплатите си.
Нека тук и сега да не коментирам отговора на въпроса: “Откога точно съм работодател и на сегашната Държавна сигурност на генерал Иван Чобанов?”,
като се концентрирам само върху няколко от фактите от втората половина на 2005 г.:
а) както знаете, през септември 2005 г. поставих началото на настоящите ми обширни писмени изложения до всичките вас;
б) пак през септември 2005 г. поставих началото и на редовните ми периодични и едночасови коментарни участия в политическата рубрика “Между редовете” на изключително популярната телевизия “СКАТ”, където
не само изрично, ясно и научно аргументирано определях всички български правителства след 1989 г. като престъпни и мафиотски,
но и никога не пропусках да подчертая, че
ударните сили на мафията са специалните служби на МВР (и преди всичко тази на генерал Иван Чобанов), прокуратурата и съдилищата;
в) пак през септември 2005 г. предприех многократни пътувания из различни райони на страната, където се срещах с български граждани, по отношение на които бившата Държавна сигурност бе извършвала престъпления, като абсолютно противозаконно ги е изпращала на заточение (т.нар. “принудително заселване в друго населено място”), в трудови концлагери (т.нар. “Трудово-възпитателни общежития”) и в затвори (с дългогодишни присъди, издадени при пълна липса на изискуемите от закона доказателства и при брутални нарушения на всички процесуално-правни и материално-правни норми), на които български граждани давах абсолютно безплатни правни консултации и оформях официалната документация на техните искания до Главния прокурор и до други инстанции за правосъдие;
г) пак през септември 2005 г. започнах систематичните си срещи с моите приятели-политически затворници от 80-те и 90-те години, които живеят в чужбина и идваха в България специално, за да се срещнат с мен, за да обсъдим възможностите за търсене на наказателна отговорност от всички държавни (административни, полицейски, следствени, прокурорски, съдебни, затворнически и други) служители, които са участвували в тяхното противозаконно репресиране;
д) през ноември 2005 г. направих продължително посещение в Република Турция, където се срещнах с голяма част от лидерите на живеещите там като принудително изселени от властта повече от четвърт милион български граждани, голяма част от които преди това са преминали през системата на заточенията, концлагерите и затворите, и с които обсъждах възможността да поискат по официален правен ред и да получат наказателно-правно и гражданско-правно правосъдие за изключително жестоките нарушения на почти всичките им права, които са били нанесени от комунистическия режим като цяло и от конкретните негови дейци в частност.
Във връзка с всичкото това специално внимание заслужава обстоятелството, че когато само две седмици след моите срещи с тези лидери там са били пристигнали емисари на българския Парламент и на българското Правителство, те са били изгонени по най-позорен начин, и че после българските медии коментираха това обстоятелство в продължение на цяла седмица;
е) по време на това мое посещение участвувах в Университетска научна конференция, където пред университетски преподаватели, студенти и емигрантски лидери от балканските страни
изнесох доклад на тема за ролята на съветската КГБ, днешните руски тайни служби и руската Червена мафия за създаването както на реални, така и на фалшиви етнически напрежения в България.
По-специално тук изрично обосновах тезата, че:
Þкакто комунистическата, така и посткомунистическата българска държава фактически се ръководи от бивши и настоящи агенти на българския филиал на руските тайни служби и на руската Червена мафия;
Þче фактически всички партийни и други организации от целия политически спектър в България представляват “покерни карти” в ръцете на руските тайни служби и руската мафия;
Þче специално в сферата на политическата пропаганда в България “пост-КГБ” е организирала функционирането на командувани от един център две уж враждебни структури, като предназначението на едната структура е да плаши българите, а на другата – да плаши турците и циганите;
Þче в същото време главното предназначение и на двете структури е да плашат Запада, като на фона на създаваната от тях много повече камуфлажна, отколкото реална пушилка фактически да изграждат на сегашното престъпно правителство образа и ореола на “единствената надеждна прозападна сила”, на която Западът може и трябва да разчита, и на която трябва “великодушно да опрощава” всичките престъпления “в името на европейското единство”.
ж) по време на това мое посещение дадох експлозивно интервю за турската новинарска сателитна телевизия TGRT Haber (29 Ekim Cad. N 23, Yenibosna 34530 Istanbul, News Manager Dogan Senturk), което бе излъчвано на всеки кръгъл час в продължение на пет дни (от 26 до 30 ноември 2005 г.), и в което, общо взето, възпроизведох тезата, която преди това бях лансирал и на научната конференция.
3.
Още на другия ден след завръщането ми в България по телефона ми се обади и поиска делова среща с мен едно лице, с което през последните 15 (петнадесет) години съм разговарял само три пъти по две минути.
Това лице е професор по право, прокурор в Главна прокуратура, автор на множество книги, в които “обстойно обосновава” тезата, че за всичките беди и нещастия на България и на българските граждани са виновни единствено империалистическите американски власти, НАТО, Западна Европа и Турското правителство; същата тази теза това лице обосновава всяка седмица, по три пъти, по един час всеки път, в три телевизии. Освен това още през септември 2005 г. същото лице вече публично беше обявило, че ще участвува като кандидат за президент в предстоящите президентски избори и че разчита преди всичко на подкрепата на т. нар. “български националисти”.
Аз, разбира се, отказах да се срещна с него; на третия ден това лице отново ми се обади и пак поиска спешна делова среща с мен, но аз отново отказах.
Категоричен съм, че тези две негови искания за среща са били по инициатива на неговите бивши и настоящи ченгеджийски и мафиотски господари; включително и по инициатива на офицери от службата, която днес ръководи фамозният генерал Иван Чобанов.
Впрочем, тази ми категоричност е обоснована и от факта, че от с.3 и с.11 на Дело № 13304 от 1976 г. по описа на Първи отдел, Шесто управление на Държавна сигурност е видно, че
това лице е било елитен агент на ДС,
на който са били възлагани важни тайни задачи и функции, включени в репертоара от оперативните мероприятия по моето противозаконно вкарване в затвора.
Това лице се казва Борислав Йотов, а очевидно възложеното за изпълнение от него непосредствено оперативно мероприятие, организирано от службата на генерал Чобанов не се състоя, и поради това спешно е бил потърсен друг оперативен вариант.
4.
На 05 декември 2005 г. трима души извикват при себе си Директора на Института за правни науки при БАН Цветана Каменова и спешно й възлагат задачата до края на деня да издаде заповед за моето уволнение.
Заповедта наистина е издадена с дата 05 декември, но клеймото от пощенския плик, с който ми е изпратена, дава възможност да се направи категоричния извод, че това всъщност е станало на 06 декември.
Тъй като от чисто юридическо гледище заповедта още от пръв поглед дава категоричното основание да бъде определена като “абсолютно безумна”[1],
повече от ясно е, че
или офицерите от службата на генерал Иван Чобанов са действували като пълни кретени,
или че същите тези “държавно-мафиотски служители” всъщност са си били поставили една наистина дълбоко разумна стратегическа цел и задача;
в случая аз приемам за убедителна втората хипотеза, съгласно която под привидната видимост на стремежа към постигне т. нар. “стабилен факт на едно реално уволнение” да бъде прикрит истинският стремеж на службата, изразяващ се в това,
тази заповед[2] да послужи само като един “провокативен и лакмусов фактор” за създаване на екстрена оперативна ситуация, която да даде по-обилен материал за наблюдение и анализ на моето поведение и да актуализира информацията относно кръга и значимостта на хората, с които контактувам в екстремни ситуации.
5.
Все пак, обаче, най-важни за оперативното мероприятие на чобанистите са се били оказали съпътствуващите възможности, свързани с и предоставени от един вероятно напълно случаен за тях факт.
На 01 декември 2005 г. един т. нар. “Граждански комитет” от град Велико Търново изпратил както до Висшия съдебен съвет, така и до редица други (държавни, дипломатически и медийни) институции т.нар. “Предложение”, с което издигал моята кандидатура в предстоящия “конкурсен избор” на Главен прокурор.
Тъй като същият този Комитет бе направил такова “Предложение” и преди седем години,
днес аз съм готов охотно да приема, че въпреки предварителната яснота за смехотворната безнадеждност на онова, което е било поискано,
инициативата на въпросните “комитетски граждани” е била автентична,
и че феномен от съвсем друга плоскост е фактът, че това “Предложение” фактически се е било вписало изключително превъзходно в оперативната схема на генерал Чобанов.
Работата е там, че благодарение на точно това “Предложение” за пореден път аз съм станал “специален работодател”, осигуряващ дейността, заплатите и звездите на пагоните на най-малко 30 (тридесет) души ченгета,
които със специална заповед, издадена в началото на декември 2005 г. лично от Министъра на вътрешните работи
вече четири месеци денонощно са ангажирани не само с мен,
но и с всички, с които контактувам в условията на т.нар. “екстрени и екстремни ситуации”.
Външно погледнато и схематично видимо ситуацията е експресно описана в изложението ми от настоящата серия, имащо сигнатура LPC-Embassy-004, като най-общо тя се свежда до това, че:
Þкъсно вечерта на 05 декември 2005 г. по домашния ми телефон ми се обади неизвестно за мен лице, което поиска от мен да осъществя определено политическо поведение, като изрично заяви, че ако това не стане, то аз, членовете на семейството ми и журналистът Георги Ифандиев, ще бъдем убити;
Þоще на другия ден, на 06 декември, аз депозирах при Министъра на вътрешните работи искане за предприемане на предвидените в закона мероприятия и мерки;
Þпосле, на 07 декември, копие от същото искане депозирах както в регистратурата на Главния прокурор, така и в канцелариите на останалите адресати;
Þна 19 декември по телефона ми се обади Иван Манев, Директор на Столичната служба “Борба с организираната престъпност”, с когото се уговорихме да го посетя в офиса му в сградата на площад “Възраждане”;
в 14 часа на другия ден (20 декември) аз посетих въпросния офис и от чисто юридическо гледище проведох напълно безсмислен разговор, от който разбрах нещо, за което не беше нужно да ми бъде губено времето, а именно, че до този момент, в продължение на две седмици, не са били предприемани никакви действия по откриването на телефонния терорист.
Остават, обаче, открити отговорите на въпросите:
„Защо бях повикан на тази очевидно или привидно напълно безсмислена от юридическо гледище среща?”
“Не е ли очевидно, че съм бил поканен за среща, официално обявената цел на която няма и не е имала абсолютно нищо общо с реалната?”.
Като автор на няколко обемисти книги по т. нар. “Психология на правото” и като дългогодишен университетски преподавател именно по тази дисциплина, аз съм абсолютно категоричен,
че както поканата за тази среща,
така и режисурата на нейното осъществяване
не са имали абсолютно нищо общо с онова, което се нарича “право” и “търсене на правната истина”,
а са имали чисто антиправен провокационен характер, и че са имали предназначението да бъде потърсен евентуален “пробив” в моята позиция и така да бъде дадена възможност на ченгетата да се опитат да намерят модус, в контекста на който да прикрият престъпника и престъплението.
Þна 13 февруари 2006 г. (понеделник) аз се обадих по телефона на въпросния Иван Манев и той ми каза, че все още не са били поискали от Телекомуникационната компания информация относно номера на телефона, от който е било извършено позвъняването.
На моя въпрос
“Как е възможно това, след като вече тече трети месец от подаването на искането ми за вземане на спешни антитерористични мерки?”
той отговори, че още днес лично ще напише искането за получаването на информацията и че до 17 февруари, петък, той ще разполага с исканата информация.
А на въпросами
“Ами ако през това време наистина заканата за убийство бъде изпълнена?”,
той прехвърли отговорността от себе си върху Всевишния, като отговори: “Дано Бог даде това да не стане!”.
Не успях само да разбера дали в случая той имаше предвид, че “Бог е негов служител, на Когото той възлага задачата да ме пази” или че “той е служител на Бога и задачата му се свежда единствено до това да регистрира резултатите от проявлението на Божията воля”.
Þтъй като на 17 февруари 2006 г., петък, телефонът на г-н И. Манев не отговаряше,
същата вечер аз направих специален коментар по една от телевизиите, в който посочих, че
българското Министерство на вътрешните работи е само едно от най-нискойерархичните слугински звена на мафията;
Þкъсно вечерта на 01 март 2006 г. И. Манев ми се обади по телефона и ме покани да го посетя на другия ден, на 02 март 2006 г. в 09 часа и 30 минути сутринта.
От чисто юридическо гледище както тази покана за среща, така и сама среща, също така бяха абсолютно безсмислени, тъй като в една правова държава онова, което ми беше казано устно, задължително се казва писмено.
Оперативната задача, обаче, е имала за цел Иван Манев да се опита да даде фалшив и следователно престъпен отговор, без да бъде оставено доказателство за факта на извършването на това престъпление.
На тази “среща” аз бях уведомен, че съгласно официално дадената им от телекомуникационната компания т. нар. “разпечатка на телефонните разговори” такова входящо обаждане на моя телефон не е имало.
Тъй като, обаче, “за доказателство” все пак ми беше показан някакъв хвърчащ лист, аз заявих, че от него по абсолютно никакъв начин не личи, че наистина е изработен, издаден и изходящ от въпросната телефонна компания, при което изрично и ясно, както устно, така и писмено изразих гледището, че това или е “документ”, който е изработен от фалшификаторите от службата на генерал Чобанов, или е документ, който наистина е издаден от БТК, но ... от агентите на тайните служби, които предварително и отдавна са били внедрени там.
Все пак, обаче, върху въпросния хартиен лист нямаше абсолютно никакви знаци, от които да е видно, че това представлява документ,
тъй като от него не личеше нито кой е съставителят и издателят, нито кой е адресатът, нито за какво точно се отнасят единствените два печатни редове.
5.
Тъй като за мен е абсолютно неоспорим както фактът на самото телефонно обаждане, така и фактът, че по своята професионална специализация въпросният престъпен деец е именно ченге, то изводите ми във връзка с горепосочените факти се свеждат до следното:
във всички случаи както службата на Иван Манев, така и самият той и неговите служители по престъпен начин прикриват престъпника и факта на извършеното престъпление,
при което, обаче, възможностите са две:
Þили прикриваният престъпник е бивше ченге, което неблагоразумно, самоинициативно и под напора на неовладени низки емоции или на алкохол е извършило въпросното деяние (която хипотеза, професионално погледнато, е изключително слабо вероятна);
Þили прикриваният престъпник е действуващо ченге, което е извършило престъпното деяние в изпълнение на специално оперативно мероприятие, което в класическата дейност на тези служби се нарича aberratio ictus, или иначе казано – “оперативно мероприятие, насочено към заблуждаващо отклоняване на вниманието и контраудара на противника”.
Тъй като със своето поведение въпросният Иван Манев ми дава пълното основание да отхвърля първата хипотеза, аз с много по-силно основание приемам, че в случая става въпрос именно за втората хипотеза.
Или иначе казано, в случая става въпрос за следното:
Þтъй като в контекста на моята повишена активност относно търсенето на наказателна отговорност от престъпниците от бившите и сегашните секретни държавни и мафиотски служби е било необходимо актуализиране на информацията относно мен и моите контакти с различни хора в България и в чужбина; и
Þтъй като просто не е било възможно това да стане чрез обявяването ми за обект за наблюдение и разработване поради качествата ми на “опасен реален или евентуален престъпник”;
то Þмного по-удачен се е бил оказал вариантът, при който аз съм бил обявен за “застрашен от атентат бъдещ главен прокурор” и именно в качеството ми на такъв съм бил поставен под четиримесечно тотално наблюдение и оперативно разработване.
6.
Както вече бе посочено, копие от искането ми за закрила и правосъдие бе регистрирано в канцеларията на Главния прокурор Никола Филчев и там т. нар. регистрационен номер е 7885 от 07.12.2005 г.
Там това мое искане за спешна защита от терористично нападение е престояло в бюрото на прокурор М. Маринова точно един месец и три дни,
без по него да е било извършено каквото и да е правозащитно действие, и
едва на 10 януари 2006 г., под регистрационен № 77413, то е било изпратено “До Софийска градска прокуратура” “по компетентност, на разпореждане”.
В случая е повече от очевидно, че:
или през целия този един месец въпросният “върховен прокурор” не е предприемал абсолютно нищо, тъй като е пълен кретен и въобще не е знаел дали е компетентен да го направи или не е компетентен;
или просто задачата, която му е била възложена от неговите непосредствени господари от мафията и от специалните служби на МВР е била да прикрива всичкото онова, което става, без да се интересува от същността на ставащото.
После, с регистрационен №181/06-ІІ от 19 януари 2006 г. Софийският градски прокурор Д. Хаджийски почти експедитивно бързо е изпратил т. нар. прокурорска преписка “по компетентност” “до Софийска районна прокуратура”.
Не разполагам с никакъв писмен документ, от който да е видно какво точно е разпоредил Районният прокурор, но един ден ми се обади Районният полицейски инспектор, който ми каза, че на него му е било наредено да ме “разпита”, при което аз да напиша “обяснение”.
Разбира се, веднага прецених, че районният прокурор също така въобще не е кретен (макар че може и да е!),
и че вместо да разпореди да бъде открит телефонният номер на терориста, а после и самият той и именно той да бъде “разпитан” и той да даде “обяснение”,
Районният прокурор, в услуга на господарите си от мафията и от тайните служби на МВР,
е предпочел да ме постави мен в ситуацията на престъпник,
а престъпникът да бъде оставен напълно необезпокояван.
7.
Ваши Превъзходителства,
Мои обични български палачи,
Тъй като
не само аз, но и фамозно известният бивш заместник-началник на зловещото Шесто управление на Държавна сигурност полковник Цвятко Цветков е категоричен,
че нито едно сериозно поръчково убийство в България не е възможно без тясното сътрудничество на убийците с полицията (виж с.10-11 на в-к “Над 55” от 06 февруари 2006 г.),
и тъй като аз съм абсолютно категоричен, че в случая
както ръководената от генерал Иван Чобанов Национална служба,
така и ръководената от Иван Манев столична антитерористична и антимафиотска служба
всъщност са ръководени именно от терористите и от мафията,
изрично, ясно и категорично настоявам за следното:
а) да ми бъде дадено фотокопие от резолюциите, които са били поставяни върху хартиения носител на моето писмено изложение от 06 декември 2005 г., както и да ми бъде дадена възможност за лична съпоставка на копието с оригинала;
б) да ми бъде дадено копие от официалното служебно искане, което е било адресирано до и предоставено на Телекомуникационната компания, с което е била поискана справката относно номера на телефона, от който е бил проведен посоченият от мен телефонен разговор, а също и относно името на собственика и имената на ползувателите на този телефон, както и да ми бъде дадена възможност за лична съпоставка на копието с оригинала;
в) да ми бъде дадено копие от официалното писмо, което Телекомуникационната компания е била изпратила (заедно с приложенията) до съответните служби на МВР, както и да ми бъде дадена възможност за лична съпоставка на копието с оригинала;
г) да ми бъде даден официален документ, от който да е видно, че по времето на посоченото събитие специалните служби на МВР не са имали свои внедрени агенти в системата на Телекомуникационната компания, и че въпросните изпратени до МВР от тази компания официални документи са автентични и не са и не е възможно да бъдат камуфлажно подготвени фалшификати, които по измамнически начин да са били представени за автентични именно от внедрени в Компанията агенти на специалните служби на МВР;
д) да бъде поискано писмено обяснение от всеки служител на МВР, на когото е била възлагана някаква проучвателна или друга задача във връзка с моето искане за защита, при което всеки да опише кога и какво му е било възложено да извърши, както и кога и какво е извършил;
е) да бъде поискано писмено обяснение лично от Иван Манев, в което той не само да опише кога и какво е извършил, но и да даде специален отговор на въпроса “Защо и с каква цел ме е канил на двете наши лични и напълно безсмислени срещи?”
ж) да бъде поискано обяснение от всеки от посочените прокурори относно законосъобразността на неговите действия и бездействия, както и на неговите разпореждания.
Ваши Превъзходителства,
Мои обични български палачи,
Нека накрая и аз се опитам да ви излъжа като ви кажа, че се надявам, че и вие ще споделите моето гледище,
че е необходимо както институциите на МВР и прокуратурата, така и отделните техни конкретно посочени служители да бъдат поставени под най-строг граждански контрол,
тъй като не само аз, но и редица други хора, и не само от днес, а от доста отдавна считаме,
че тези институции и техните служители са престъпни слуги на престъпни кръгове и личности,
и че като такива систематично извършват престъпления,
чрез които обезпечават безотговорността на техните престъпни господари от бившите и сегашните специални служби и от Червената мафия.
07 март 2006 г. Янко Н. Янков
*************
Четвърто уточнение по съществото на казуса:
От приложените доказателства е видно, че на 05 Април 2006 г. съм регистрирал в офиса на Главния прокурор искане за разследване, точният текст на което гласи следното:
Ваши Превъзходителства,
Ваши престъпни нискойерерхични слуги на българския мафиотски режим,
От изложенията ми от настоящата поредица, имащи дати 06 декември 2005 г. и 07 март 2006 г. е видно, че
след като на 05 декември 2005 г. анонимен телефонен терорист заплаши с убийство мен, членовете на семейството ми и един български журналист,
въпреки моите настойчиви писмени и устни (телевизионни) настоявания за разследване,
до днес Прокуратурата и Министреството на вътрешните работи не са направили абсолютно нищо
както за разкриването на престъпното лице,
така и за евентуалното обезпечаване на моята, на семейството ми и на въпросния журналист сигурност - ако не чрез друго, то поне най-малко с адекватен професионален съвет.
Дори нещо повече – вече разполагам с напълно достатъчни доказателства и обосновани съображения, даващи ми основание да бъда напълно категоричен в твърдението си, че
така посоченото събитие е било и продължава да е част от оперативен сценарий, ръководен именно от специалните отдели на Министерството на вътрешните работи,
действуващи като високопрофесионални престъпни слуги на българския филиал на руската Червена мафия, представляващ днешен трансформационен наследник на бившите съветски специални служби.
Съвсем накратко тук и сега ще регистрирам и поредното събитие, доказващо по достатъчно красноречив съпоставителен начин основателността на посоченото мое категорично твърдение.
На 03 април т. г., понеделник, по телефона ми се обади офицерът Петков - служител на ръководения от офицера Иван Манев Отдел за борба с тероризма в Столичната Дирекция на Министерството на вътрешните работи и ме покани да го посетя доброволно в сградата на полицейското ведомство, за да бъда разпитан.
Тъй като изрично поисках повече информация относно повода на тази „спешна телефонна покана за доброволно посещение”, офицерът Петков достатъчно любезно ме информира, че му е било наредено спешно да ме разпита по повод оплакване,
направено пред органите на МВР от председателя на БАН акад. Иван Юхновски
във връзка с текста на моето изложение (от настоящата поредица) от 27 март 2006 год.,
от който текст било видно, че въпросният академик се е бил намирал в ситуация на терористична заплаха.
Категорично настоявам не само да бъде снето на писмен носител съдържанието на несъмнено задължително записания чрез аудиотехника наш разговор, но и самият офицер Петков да бъде разпитан и писмено да потвърди съдържанието му.
Освен това категорично настоявам да ми бъде дадено копие както от писмото на акад. Иван Юхновски, с което той е поискал полицейска защита и е посочил моето име като свидетел или терорист,
така и резолюциите и другите писмени доказателства относно разпорежданията на съответните полицейски началници.
Във връзка с това изрично подчертавам, че в случая с акад. И. Юхновски служителите на МВР са действували и действуват не само изключително спешно,
но и съвсем явно пристрастно, тенденциозно и незаконосъобразно, което обстоятелство, от своя страна, по недвусмислен начин доказва тезата, че
въпросното полицейско поведение е било и продължава да е елемент от специално предварително планирано секретно оперативно мероприятие против мен.
Впрочем, доколкото зная, поне от няколко години това оперативно мероприятие има кодовото наименование ДОР „Парастас”,
а както вече би трябвало вие да знаете поне от моите изложения до вас (а също така и от с.420 от Том 6 на моята книга „Документ за самоличност. Политическа документалистика”),
въпросната кодова дума означава „жертвоприношение”, или още по-точно – „извършване на съвкупност от магически и реални физически оперативни действия, облекчаващи по-бързия преход на даден човек от света на живите в свещения свят на мъртвите”.
Правя гореформулираните искания, тъй като отново и за пореден път изрично обвинявам
Министерството на вътрешните работи като цяло и
в частност генерал Иван Чобанов
в престъпно организиране и ръководене на дългогодишна и систематична оперативна дейност против мен, семейството ми и приятелите ми.
Във връзка с това, с настоящите редове писмено потвърждавам, че по време на разговора ни с офицера Петков съм казал следното:
►да бъде изрично отбелязано във въпросната документация, че ако неговите началници считат, че моето лично присъствие е належащо във въпросните полицейски процедури, да знаят, че ще могат да го обезпечат само по един-единствен начин, а именно - чрез т. нар. „принудително отвеждане”;
►че е изключително показателен фактът, че във връзка с моето оплакване за наличие на терористична заплаха против мен, моите близки и един журналист, същият този Отдел за борба с тероризма е реагирал за първи път едва няколко месеци след писменото ми оплакване,
при това едва след устното излагане на фактите в едно телевизионно предаване,
при което, обаче, реакцията е такава, че до днес - вече половин година - все още не е направено абсолютно нищо и все още не ми е даден абсолютно никакъв писмен отговор;
►че е изключително показателен съпоставителният факт, разкриващ обстоятелството, че
при моето оплакване оперативното поведение на служителите на МВР е коренно различно от поведението им по повод оплакването на престъпника Иван Юхновски,
и че това е така, тъй като в миналото въпросното лице е бил агент и офицер от две престъпни управления на българската Държавна сигурност, а именно Четвърто Главно управление на ДС и Четвърти отдел на Първо Главно управление на ДС,
както и обстоятелството, че днес същото това лице обслужва българския филиал на руската Червена мафия,
а Министерството на вътрешните работи е само една от нискойерархичните структури на този мафиотски филиал.
05 април 2006 г. Янко Н. Янков
*************
Пето уточнение по съществото на казуса:
Уточнявам, че
ТАКА ВИЗИРАНИТЕ ПРЕСТЪПНИ ПРОВОКАЦИИ СРЕЩУ МЕН СА БИЛИ ОСЪЩЕСТВЕНИ ПО ЛИЧНОТО РАЗПОРЕЖДАНЕ И ПРИ ЛИЧНОТО РЪКОВОДСТВО И ОБЕЗПЕЧАВАНЕ
НА ГЕНЕРАЛ ИВАН ЧОБАНОВ.
Уточнявам, че точно по същото време –
ПО ВРЕМЕ НА МОЕТО ПОСЕЩЕНИЕ В ТУРЦИЯ
И НЕПОСРЕДСТВЕНО СЛЕД МОЕТО ЗАВРЪЩАНЕ
ИМЕННО ПО НАРЕЖДАНЕ НА ГЕНЕРАЛ ИВАН ЧОБАНОВ
Е БИЛО ОСЪЩЕСТВЕНО НЕ САМО МОЕТО ПРОТИВОЗАКОННО УВОЛНЕНИЕ ОТ ИНСТИТУТА ЗА ПРАВНИ НАУКИ ПРИ БАН,
НО И Е БИЛА ИЗДАДЕНА ЗАПОВЕД ЗА ДЕСЕТГОДИШНА ЗАБРАНА ЗА ПОСЕЩАВАНЕ И ПРЕБИВАВАНЕ ВЪРХУ ТЕРИТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ
НА ЧОВЕКА, КОЙТО ЛИЧНО МЕ БЕ ПОКАНИЛ ЗА УЧАСТИЕ ВЪВ ВИЗИРАНАТА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ
И КОЙТО МИ БЕ ОКАЗАЛ СЪДЕЙСТВИЕ КАКТО ЗА ТЕЛEВИЗИОННАТА МИ ИЗЯВА,
ТАКА И ЗА СРЕЩИТЕ МИ С ГОЛЯМ БРОЙ БЪЛГАРСКИ ЕМИГРАНТИ В СТРАНАТА;
И ЧЕ ТОВА Е ВИДНИЯТ ТУРСКИ ДЕПУТАТ ОТ ПАРЛАМЕНТА И СЕКРЕТАР НА ЕДНА ОТ НАЙ-ВЛИЯТЕЛНИТЕ ПО ОНОВА ВРЕМЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ
Ялчън Кочак.
Уточнявам, също така, че само няколко месеци преди това визираното лице Ялчън Кочак бе официално и легитимно регистрирал в България т. нар. „Балкански институт“, на който той бе юридически легитимиран като „Президент“.
Уточнявам, също така,
че визираната престъпна дейност на генерал Иван Чобанов
е била осъществена в контекста на съображенията,
че дейността на Балканския институт
по същество би могла да има характера на научна и практическа дейност,
демаскираща както престъпната дейност на руската мафия и на руските специални служби,
така и в частност престъпната дейност
на КаГеБейски ориентирания престъпен клан на Ахмед Доган.
Така, именно в контекста на тези факти и тези съображения е била осъществена и престъпната дейност, насочена лично срещу мен.
*************
Трето уточнение по съществото на казуса:
От приложените и визираните доказателства е видно, че
В ПРЕСТЪПЕН ИНТЕРЕС НА ЕЛИТА НА БЪЛГАРСКИЯ КЛАН НА РУСКАТА ЧЕРВЕНА МАФИЯ
въпреки несъмнено много добре известните й факти,
ПРОКУРОРСКАТА ИНСТИТУЦИЯ ФАКТИЧЕСКИ Е ОТКАЗАЛА ДА ИЗВЪРШИ ЛЕГИТИМНО РАЗСЛЕДВАНЕ НА ВИЗИРАНИТЕ ФАКТИ И ОБСТОЯТЕЛСТВА
И НА ТЕХНОТО СЪОТВЕТСТВИЕ С БЪЛГАРСКОТО И ЕВРОПЕЙСКОТО ПРАВО И С МЕЖДУНАРОДНОПРАВНИТЕ НОРМАТИВНИ РЕГЛАМЕНТАЦИИ, РАТИФИЦИРАНИ ОТ БЪЛГАРИЯ.
*************
*************
*************
Раздел ІІІ
Заключително уточнение по съществото на казуса:
Към всичките тук визирани адресати на настоящето ми изложение заявявам, че:
настоявам за най-строго спазване на нормите и принципите на Международното, на Европейското и на Българското Право!
*************
На тук визираните адресати-членове на чуждестранния дипломатически корпус в България си позволявам да припомня, че
съгласно Решение от 05 Февруари 1963 г. на Съда на Европейските общности по дело 26/62, Rec., 1963, p.3, concl. K. Roemer,
„Общността представлява НОВ ПРАВЕН РЕД В МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО, в полза на който държавите са ограничили суверенните си права,
като СУБЕКТИ НА ТОЗИ НОВ РЕД НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО ВЕЧЕ СА НЕ САМО ДЪРЖАВИТЕ-ЧЛЕНКИ, НО И ТЕХНИТЕ ГРАЖДАНИ“.
Което означава, че Техни превъзходителства посланиците са акредитирани
НЕ САМО ПРИ (ПРЕД) БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНА ВЛАСТ,
НО И ПРЕД БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ;
и в този смисъл от една страна
всяко посегателство на българската държавна власт върху правата на българските граждани
СЛЕДВА ДА БЪДЕ РАЗГЛЕЖДАНО КАТО АБСОЛЮТНО НЕДОПУСТИМА АГРЕСИЯ ВЪРХУ НАПЪЛНО СУВЕРЕННИ СУБЕКТИ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО,
съдбовно засягаща правата и интересите на ГРАЖДАНСКИТЕ СУБЕКТИ НА ОБЩНОСТНОТО ЕВРОПЕЙСКО ПРАВО;
а от друга страна
всяка аргументация (каквато често пъти ми е била изтъквана лично на самия мен!!!) от акредитирани в България дипломатически представители на други европейски държави,
издигаща и обосноваваща тезата за ненамеса във вътрешните работи на България по повод и във връзка с нарушенията на човешките права на българските граждани,
НЕСЪМНЕНО ИМА ХАРАКТЕРА НА ПРЕСТЪПНО СЪУЧАСТНИЧЕСТВО В ИЗВЪРШВАНИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ.
Впрочем, позволявам си също така да припомня, че ИМЕННО ТАКОВА Е И ПОСЛАНИЕТО НА приетата през 2009 г. от Комисията на Европейските общности и от Европейския съвет т. нар. „Стокхолмска програма за защита на гражданите“.
***
На тук визираните адресати-членове на чуждестранния дипломатически корпус в България си позволявам да обърна внимание върху факта, че
тоталното шествие на толерираното от българската държава МАФИОТСКО И ДЪРЖАВНИЧЕСКО НАСИЛИЕ и пълната липса на Правосъдие
характеризират ситуацията съвсем не като хуманитарна КРИЗА,
а именно като хуманитарен КОЛАПС;
и че в контекста на тази ситуация в очите на българските юристи и на обикновените граждани съвсем не изглежда да има характера на същинска човеколюбива загриженост наскоро лансираната от някои западни дипломати
теза за необходимостта от „ДЕБАТ“.
Позволявам си да обърна внимание на западните дипломатически представители на факта, че сред българските интелектуални кръгове вече доста отдавна битува констатацията и възгледът,
че българското общество се нуждае съвсем не от „ДЕБАТ“ по повод и във връзка с тотално липсващото правосъдие,
а от съвсем реална и ефективна ЧУЖДЕСТРАННА ХУМАНИТАРНА АКЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ – граждани и на Европейския съюз!
***
Позволявам си да обърна внимание на европейските дипломатически представители на факта, че
българските граждани, които поне официално и документално са и граждани на Европейския съюз,
имат правото да ПОЛУЧАТ РЕАЛНА ЗАЩИТА НА СВОИТЕ БРУТАЛНО НАРУШЕНИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРАВА,
и както Европейският съюз, така и другите държави от този Съюз
СА ДЛЪЖНИ ДА ОСЪЩЕСТВЯТ НЯКАКВА ЕФЕКТИВНА ФОРМА НА ИНТЕНЗИВНА ХУМАНИТАРНА ДЕЙНОСТ В ЗАЩИТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ;
И ЧЕ АКО БЪЛГАРИЯ ДЕЙСТВИТЕЛНО Е ЧАСТ ОТ ТЕРИТОРИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ,
и ако българските граждани действително са субекти на международното и на европейското право,
ТО В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ГРАЖДАНИТЕ НА ТАЗИ ТЕРИТОРИЯ
НА МНОГО ПО-ВИСОКО ПРАВНО ОСНОВАНИЕ
И В МНОГО ПО-ВИСОКА СТЕПЕН
ИМАТ ПРАВОТО НА ПРИОРИТЕТНА ЗАЩИТА,
отколкото, примерно казано, гражданите на Ирак или Либия.
08 Октомври 2011 г. Янко Н. Янков
[1] Понеже: Þсъгласно изискванията на Кодекса на труда всяка заповед за уволнение задължително трябва да бъде мотивирана, а в тази заповед липсва какъвто и да е мотив; Þпак съгласно трудовото законодателство процедурата на всеки уволнителен акт задължително трябва да бъда същата, каквато е и процедурата на назначението, а в случая уволнението е еднолично, докато назначението е чрез решение на Научния съвет; и Þсъгласно изричните текстове на Устава на БАН освобождаването на лица с научни звания може да стане единството по решение на Научния съвет, а такова решение липсва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар