Във всяко общество съществуват и действуват определени битови и социално-политически интеграционни механизми, „вградени” непосредствено в съдържанието на базисните представи на културата за приемливите страни на битовия и социално-политическия живот, които представи на основата на споделянето им от достатъчно голяма част от обществото (от т. нар. „критическа маса от членовете на обществото”) предопределят разбирането на конкретните битови и социално-политически ситуации и поведението в тях.
Във връзка с това, при разглеждането на въпроса относно съдържанието на базисните представи на културата (а следователно и на интеграционните механизми) на българското общество на преден план изпъква фактът, че по своята същност културата на българското общество е изключително дълбоко „облъчена” от културата на източно-православното (т. е. византийското) християнство и поради това първата и най-важната нейна базисна представа и интеграционен фактор е Съборността.
Понятието „Съборност” пронизва цялостната култура и представата за организацията и функционирането както на религиозния живот, така и на битовия живот, така и на социално-политическия живот.
Приложимо към политическия живот Съборността означава преди всичко изискване за вземане на решения и за упражняване на действия, при които единствен легитимен субект на решенията и действията е „Съборността”, „Съобществото”, разглеждано като някакво „изначално единство”, при което всеки опит за автономност се разглежда като покушение върху целостността на социума и насочен към отпадане на единството.
При тази изходна представа обществото и неговата вътрешна организация и функциониране се разглеждат не като продукт на взаимодействието, взаимните усилия и съглашенията на индивидите и групите (както това е в заподноевропейската и преди всичко в протестантската култура), а като изходна, изначално единна реалност, вътре в която отделните части имат правото на съществуване само дотолкова, доколкото способствуват за постигането на общата цел, във формулирането и поставянето на която те нямат право на абсолютно никакво участие.
Разбира се, обективно не съществуват и не могат да съществуват никакви основания да се счита, че обществото, изповядващо такава идеология, само по себе си е много по-сплотено или много по-еднородно, отколкото което и да е друго общество.
Съборната идеология набляга не върху постигането на това (като краен резултат), а върху налагането и постигането като краен резултат на една своеобразна рефлексия на неявен запрет за акцентиране върху различията, върху диференциацията в социалната структура - от една страна, и за поставяне на примат върху формирането на една своеобразна „егалитаристка” установка, която да бъде инкорпорирана в системата от ценности в такава степен, че да е в състояние винаги да предопределя цялостното политическо мислене и политическо поведение на всичките членове на обществото.
Този „Съборен егалитаризъм” обаче има особено, „тоталитарно” съдържание и смисъл – при него се подчертава и проявава допустимостта на равенството на всички съставящи обществото индивиди и групи не помежду им, а само „пред лицето” на Съборното Цяло.
Този „Съборен егалитаразъм” съвсем не предполага плурализъм и признаване на отделните елементи на цялото на свобода на политическата воля и дейност, тъй като едно такова признаване би се намирало в съвсем явно противоречие със самия идеал на Съборността. Така тази по същество псевдоегалитаристка система на ценностите не е никаква преграда за формирането на елитарните политически институти и съотвествуващия им операционален политически опит.
По своята същност Съборният модел е хипертрофиран холистичен модел, представящ обществото като неразчленена целостност, вътре в която нито една отделна структура не притежава устойчив самостоятелен статус.
Хипертрофията е доведена до такава степен, че се изхожда от „идеалното гледище”, че даже най-важната функция във всяко целостно образувание, каквато е функцията по поддържане на единството на социума и неговото управление, се осъществява като че ли спонтанно, без участието на специализирани за това институти. Тъй като, обаче, социалната реалност все пак не може реално да се съгласува с един такъв по същество „антиинституционален идеал”, в базисните представи на Съборността относно структурата и свойствата на социалната реалност се „вкарват” представи за институти, имащи перманентно екстраординарен характер, т. е. постулира се тяхното учредяване ad hoc и съхраняемостта им само в продължение на известен период от време. Най-типичната илюстрация за тази представа е присъствието на тезиса за неизбежното и най-скорошното отмиране на държавата и нейните иститути в идеологията на най-етатистко-институционалния режим в историята на човечеството – комунистическия режим.
Като напълно естествено следствие от едно такова парадоксално отношение към институционалната структурализация на обществото се явява и още един парадокс: самите „антиинституционалисти”, бидейки най-ортодоксални привърженици на „антиинституционалния идеал” на Съборността, са напълно лишени от каквато и да е възможност и въобще не са и не могат да бъдат в състояние нито да изработят каквато и да е алтернатива на тези институти, нито да ги поставят под ефективен контрол. Така въпреки изходния антиинституционализъм и егалитаризъм на господствуващата идеология, в обществото от съборен тип винаги и неизменно се образуват „временни” олигархически и бюрократически структури, притежаващи извънредни пълномощия и действуващи задкулисно в пълно съответствие със социалната си природата (тъй като гласността, подобно на плурализма, е една от естествените сили, разрушаващи постулатите на Съборността).
Така, вследствие на всичко това, политическият живот при действието на Съборния принцип по необходимост придобива двойнствен характер, разпада се на два състави елементи:
а) на публично-демонстративен спектакъл, разиграван пред масите върху театрална сцена, представляваща фалшиво (но официално обявено за оригинал) копие на политическата сцена, където непрестанно се подчертава ортодоксалната принадлежност към Съборността; и
б) на скрита за очите на масата реална политическа практика, осъществявана върху истинската „политическа сцена”, плътно обградена от високи („Кремълски” и пр.) стени, където властвуващият елит реализира истинския сценарий на управлението и прави реалната политика.
В историята на проявлението на политическата Съборност съществуват различни варианти на обосноваване на необходимостта от „извънредния характер на Съборнита власт” – такива са напр. тезата на славянофилите за греховността на всяка политика и всяка власт, поради което за предпочитане е самодържавието като средство за свеждане до минимум на броя на лицата, причастни към това лошо, но за съжаление, необходимо занятие; такава е и ленинската доктрина за революционния авангард.
Така, при тези обосновки в крайна сметка действията на всяка власт и на всеки орган на властта се разглеждат като неотличими от дейстията на обществото, а следователно и като изначално легитимни без необходимост от обосноваване и доказване на легитимността.
Така, в крайна сметка Съборната митологична идеология свежда субектността и волята на обществото до субектността и волята на властта, а явното противоречие в това отношение се преодолява чрез „логическото” представяне или презюмиране на тези два по същество отделни видове субекти като намиращи се в отношение на фундаментално и безконфликтно единство.
Така именно се ражда примерно и тезата, че „Народът и Партията са единни и неделими”. Това презюмирано единство и безконфликтност, обаче, за съжаление не е съвсем илюзорно, тъй като лишеното от автономни субекти политическо мислене и действие на обществото не може да встъпи в какъвто и да е конфликт с властта даже и в тези случаи, когато за външния наблюдател един такъв конфликт изглежда не само като назряващ, но и като абсолютно неизбежен.
Така, в съотвествие с интерпретацията на Макс Вебер за властта може да се каже, че именно поради своята съдбовна облъченост от идеята за Съборността в отношението си към властта българинът обикновено е ориентиран към схващането на властта не като „власт изобщо”, а именно като „господство”, т. е. той винаги проявява към всяка власт определен минимум от желание за подчинение, следователно външен или вътрешен интерес от подчинението, и така дава легитимност на властта[1].
Така, погледната от Веберовата интерпретационна гледна точка, несъмнено тоталитарната псевдоегалитаристична същност на православната Съборност има не само характера на религиозно-нравствена , но и на социално-политическа категория.
При това, що се отнася до нейната правова (юридическа) интерпретация, тя, Съборността, стояща в най-дълбоката конструктивна основа на българската (и руската) менталност, несъмнено заема специфично междинно „топикално” проявление, съществено отличаващо я както от ориентираните към рационалистическите конструкции на Правото Западни интерпретации, така и от принадлежащите към „неправовия свят” Източни интерпретации и конструкции[2].
Или казано с други думи: именно поради нейната съдбовна облъченост от византийската представа за Съборност, българската менталност (българският манталитет) е и може да бъде единствено дълбоко ИЛЕГАЛИСТИЧЕН, имащ подчертано НЕПРАВОВА ПРИРОДА.
За съпоставка задължително следва да бъде споменато, че във възникналата и утвърдила се върху основата на Католицизма и особено на Протестанизма Западна светогледност и менталност е залегнала качествено съвсем друга представа за общностното и индивидуалното БИТИЕ, за общностния и индивидуалния СТАТУС, за общностното и индивидуалното ОБЩУВАНЕ С БОГА и за свързаното с този тип общуване общностно и индивидуално СПАСЕНИЕ НА ДУШАТА.
Така Източната теза за Съборността категорично е отхвърлена от Западната тезата за Солидарността, чиято подчертано радикална същност е особено отчетлива при Протестанството.
Без тук да се впускаме в каквито и да са детайлизации относно СВЕТОГЛЕДНАТА ПРОПАСТ между Източното и Западното християнство, ще подчертаем само онези аспекти на проблематиката, които имат непосредствена и директна рефлексия върху Източната и Западната менталност, и най-вече всичко върху Източната и Западната политическа менталност.
Преди всичко става въпрос за коренно различното интерпретиране на тезата за Спасението.
Докато Източното (Византийското, Данайското, Православното) християнство издига и обосновава тезата за Съборното Спасение, то Западното (Католическото и Протестанското) християнство издига и обосновава тезата за Солидарното Спасение, в най-дълбоката основа на което е залегнала представата за атомизирания индивидиум, интерпретиран като индивидуален и суверенен собственик на своята Душа и на всичко битиейно, което представлява нейно продължение или проникновение.
В пряка и неразривна връзка с тази теза е и тезата за ОБЩУВАНЕТО С БОГА.
Така:
Þдокато в лоното на Православието това общуване е допустимо единствено ЧРЕЗ ПОСРЕДНИК, и то Посредник между Бога и Съборния феномен, при което ролята на Посредника е да насажда и поддържа в индивидите такива именно светогледни представи, които тотално унищожават личността и формират тотално безличностната колективистична феноменалност, и при която Спасението се схваща като възможно и постижимо единствено чрез Съборността - и в този смисъл то е Съборно Спасение, в името на което индивидът е длъжен да не е личност, а да е безличен структурен елемент от Съборността;
Þдокато при Католицизма ролята на Посредника е да обезпечава връзката с Бога и Спасението именно на атомизирания суверенен индивид;
Þто при Протестанството категорично липсва какъвто и да е Посредник при общуването с Бога и Спасението - това е изцяло личен проблем, изцяло лична сфера, изцяло лична грижа и лична отговорност (а доколкото, все пак, е налице и фигурата на пастора, то неговата роля няма абсолютно нищо общо с т. нар. „посредничество”, а се свежда единството до това да бъде „консултант” и „помощник” на суверенния индивид при осъзнаването на сложните светогледни аспекти).
Така, именно върху основата на посочената СВЕТОГЛЕДНА ПРОПАСТ в продължение на две хилядолетия християнска Европа е разделена от две културно-религиозни и ментални ядра, обосноваващи и обезпечаващи наличието на две коренно различни структурни и функционални връзки между Бога, обществото, властта и човека.
[2] Макар и с известни уговорки бихме могли да кажем, че аналогична или близка позиция отстояват и други автори. Вж.: Аннерс, Э., История европейского права, Перевод с шведского, М., 1996; Синха, С. П., Юриспруденция. Философия права. Краткий курс, М., 1996.
(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България".
