Ianko Iankov: ВСИЧКИ КАРТИ НА МАСАТА И ОТГОВОРНОСТ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА СПЕЦИАЛНИТЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖБИ И НА ПРОКУРАТУРАТА!

Подробна БИОГРАФИЧНА И АКТУАЛНА информация за мен можете да прочетете на английски, френски, немски и български език на посочените по-горе (в логото) електронни адреси.

На същите адреси можете да прочетете и настоящия текст – виж.: Всички карти на масата и отговорност за престъпленията на СПЕЦИАЛНИТЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖБИ И НА ПРОКУРАТУРАТА! – 39-А (Тридесет и девет-А) ,

http://iankov.blogspot.com/2011/09/39.html .

*************

Второ предварително уточнение:

Изрично, ясно и категорично ЗАЯВЯВАМ, че е крайно време прокурорските и полицейските субекти, при които биват изпращани („в глуха линия“) моите искания за разследвания,

да спрат прилагането на престъпния ченгеджийско-мафиотски трик,

изразяващ се в това, че първото (и обикновено единственото!) нещо, което предприемат и правят, Е ДА МИ СЕ ОБАЖДАТ ПО ТЕЛЕФОНА ИЛИ ДА МИ ИЗПРАЩАТ ПРИЗОВКИ, с които искат от мен да се „явя“ при тях, за да дам „ОБЯСНЕНИЕ“ по написаното от мен.

Тъй като този възложен им от Мафията за изпълнение трик е многоаспектен, не считам за нужно тук и сега да разглеждам всичките му аспекти,

но ще наблегна върху това, че

ВСИЧКО НАПИСАНО ОТ МЕН Е НАПИСАНО НА ПРЕЦИЗНО НОРМАТИВЕН (т.е. официален) БЪЛГАРСКИ ЕЗИК,

който, всъщност, е официален и задължителен за владеене от всичките функционери на българските държавни институции;

И ЧЕ АКО ТЕЗИ държавно-властнически и мафиотски СУБЕКТИ СА НЕГРАМОТНИ И НЕ РАЗБИРАТ КАКВО СЪМ НАПИСАЛ, ПОРАДИ КОЕТО СЕ НУЖДАЯТ ОТ „ОБЯСНЕНИЕ“, ТО ТЕ СА ДЛЪЖНИ

ИЛИ ДА ПОДАДАТ ОСТАВКАТА СИ КАТО НЕПРИГОДНИ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА СЛУЖЕБНИТЕ СИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ, ИЛИ ДА СИ НАЗНАЧАТ ЕКСПЕРТ ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК, КОЙТО ДА ИМ „ОБЯСНИ“ КАКВО ТОЧНО СЪМ НАПИСАЛ.

При това обръщам внимание върху обстоятелството, че както на българската юридическа общност, така и на европейските дипломатически кръгове е превъзходно известен фактът, че

„механизмът на призоваванията“ „в качеството на свидетел“ е метод,

който прокурорските и полицейските слуги на Мафията използуват,

ЗА ДА ОБЕЗПЕЧАТ доброволното или принудителното ПРИСЪСТВИЕ НА ГРАЖДАНИТЕ В БЪРЛОГАТА НА ЗВЯРА (Полицията и Прокуратурата),

КЪДЕТО ТЕ БИВАТ ПОДЛАГАНИ НА НЕИМОВЕРЕН психически и физически ШАНТАЖ,

целта на който шантаж е пострадалите от престъпленията да се „вразумят“ и да се откажат от претенциите си за Правосъдие,

и така благодарение на полицейските и на прокурорските слуги на Мафията да бъде обезпечена безотговорност за престъпниците.

Това, впрочем, е официално и публично признато в медиите не от кого и да е, а именно от бившия Министър на вътрешните работи и бивш Председател на Парламента Йордан Соколов.

За съществуването на ТАЗИ ПРЕСТЪПНА ПРАКТИКА както ЛИЧНО АЗ, така И членовете на РЪКОВОДЕНИТЕ ОТ МЕН ОБЩЕСТВЕНИ И ПРАВОЗАЩИТНИ ОРГАНИЗАЦИИ не само РАЗПОЛАГАМЕ С ВНУШИТЕЛЕН БРОЙ КОНКРЕТНИ ФАКТИ,

но многократно и официално сме протестирали пред Прокуратурата.

Освен това: обръщам специално внимание на факта, че

тъй като по същество всичките мои искания за разследвания са искания за разследвания на отделни конкретно посочени и описани престъпни дейности, извършени от специалните служби на държавата и от Прокуратурата;

тъй като съгласно установените от Правото и Законите изисквания за функционално-йерархична компетентност на разследващите държавни органи

преписките по тези мои искания за разследвания подлежат на възлагане на специализираните висшестоящи и високопоставени органи и институции;

то очевидно е, че самото изпращане и възлагане на въпросните преписки на тези низови (районни) прокуратури и низови полицейски управления

има характера на противоречащо на Правото и на Закона преднамерено (предумишлено) престъпно замотаване на преписките и обезпечаване на безотговорност за престъпните дейци.

(По повод и във вразка с този пункт от моята аргументация държа да посоча следното:

когато преди няколко години поисках разследване на конкретно посочената престъпна дейност, извършена от актуално, реално и официално действуващия по онова време Министър на вътрешните работи Румен Петков,

по телефона ми се обади една жена, която се представи като „разследващ полицай от Столичната дирекция на вътрешните работи“, и поиска да ме разпита по казуса.

На моя въпрос „Дали тя като служебно и професионално подчинена именно на същия този Министър е „независима“ от него и е „функционално компетентна“ да извърши разследване на престъпната дейност на същия този Министър?“,

тя ми изтъкна абсолютно кретенския „двоен“ аргумент,

че била имала правото да извърши разследване по казуса,

тъй като … това й е било възложено от Районния прокурор

(който, впрочем, съгласно Правото и Закона въобще не е оправомощен да извършва разследвания на лица, които са членове на Правителството като заемащи длъжността Министър, при това Министър на вътрешните работи!!!)

и тъй като … тя била имала две висши образования и освен това в момента следвала да получи трето висше образование).

*************

Трето предварително уточнение:

Изрично, ясно и категорично ОБВИНЯВАМ БЪЛГАРСКАТА ПРОКУРОРСКА ИНСТИТУЦИЯ И РАБОТЕЩИТЕ В НЕЯ ИНСТИТУЦИОНАЛНИ ЛИЦА

В ТОВА, ЧЕ ДОСЕГА – ВЕЧЕ ДВЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ - НЕ СА ПРЕДПРИЕМАЛИ АБСОЛЮТНО НИЩО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА ИЗВЪРШЕНИТЕ

от Специалните държавни служби, от Прокуратурата и от други ангажирани с държавната власт институции и лица

ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

ПРОТИВ МЕН, МОИТЕ БЛИЗКИ, РЪКОВОДЕНИТЕ ОТ МЕН ОБЩЕСТВЕНИ ОРГАНИЗАЦИИ И ИЗРИЧНО ВИЗИРАНИТЕ ОТ МЕН ТРЕТИ ПОСТРАДАЛИ ЛИЦА

КАКТО ЗА ДА ОБЕЗПЕЧАТ ПО ПРЕСТЪПЕН НАЧИН БЕЗОТГОВОРНОСТ ЗА ПРЕСТЪПНИТЕ ДЕЙЦИ,

ТАКА И ЗА ДА ДАДАТ ВЪЗМОЖНОСТ НА ИНСТИТУЦИОНАЛНО И ПЕРСОНАЛНО АНГАЖИРАНИТЕ С МАФИЯТА И С ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ ПРЕСТЪПНИЦИ ДА ПРОДЪЛЖАТ ДА ИЗВЪРШВАТ НОВИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, ИМАЩИ ЗА ЦЕЛ ДА ПОСТИГНАТ НЕ ПРОСТО ЕЛИМИНИРАНЕ,

А ИМЕННО ФИЗИЧЕСКО УНИЩОЖЕНИЕ НА МЕН И НА ЧЛЕНОВЕТЕ НА СЕМЕЙСТВОТО МИ,

КАКТО И ДА ПОСТИГНАТ ФАКТИЧЕСКО ПРЕУСТАНОВЯВАНЕ НА ДЕЙНОСТТА НА РЪКОВОДЕНИТЕ ОТ МЕН ОБЩЕСТВЕНИ ОРГАНИЗАЦИИ,

ЗА ДА НЯМА ЖИВИ МОТИВИРАНИ И ЗАИНТЕРЕСОВАНИ ФИЗИЧЕСКИ И ЮРИДИЧЕСКИ ЛИЦА,

КОИТО ДА ПРОДЪЛЖАТ ДА НАСТОЯВАТ ЗА ТЪРСЕНЕ НА НАКАЗАТЕЛНА И РЕПАРАТОРНА ОТГОВОРНОСТ ОТ КОНКРЕТНИТЕ ИНДИВИДУАЛНИ ПРЕСТЪПНИ ДЕЙЦИ, ОТ ИНСТИТУЦИИТЕ И ОТ ДЪРЖАВАТА.

*************

Четвърто предварително уточнение:

Обръщам специално внимание върху това, че НЕСЪМНЕНО ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНА ИЗХОДНА СТРАТЕГИЧЕСКА ЦЕЛ НА СПЕЦИАЛНИТЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖБИ И НА ПРОКУРАТУРАТА, ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА КОЯТО СЕ ОСЪЩЕСТВЯВА И ЦЕЛТА ИМ, НАСОЧЕНА СРЕЩУ МЕН, МОИТЕ БЛИЗКИ РОДНИНИ И ПРИЯТЕЛИ И РЪКОВОДЕНИТЕ ОТ МЕН ОБЩЕСТВЕНИ ОРГАНИЗАЦИИ,

Е ДА БЪДЕ ОБЕЗПЕЧЕНО ТОТАЛНО ОБЕЗМОЗЪЧАВАНЕ И ОБЕЗКОСТЯВАНЕ НА ЦЯЛАТА БЪЛГАРСКА ТЕРИТОРИЯ, ЗА ДА МОЖЕ ТАКА ДА БЪДЕ ПОСТИГНАТО ПОЛОЖЕНИЕ, ПРИ КОЕТО

ДА НЯМА В ОБЩЕСТВЕНОТО И ПОЛИТИЧЕСКОТО ПРОСТРАНСТВО НИКАКВИ ЛИЧНОСТИ И ОРГАНИЗАЦИИ, КОИТО ДА СА МОТИВИРАНИ И ДА ИМАТ ИНТЕЛЕКТУАЛНИТЕ, ВОЛЕВИТЕ, ИКОНОМИЧЕСКИТЕ И ИНСТИТУЦИОНАЛНИТЕ РЕСУРСИ

ДА СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯТ НА ЦЯЛОСТНАТА ПРЕСТЪПНА ПАРАВОЕННА ЧЕНГЕДЖИЙСКО-МАФИОТСКА ДЕЙНОСТ, ОСЪЩЕСТВЯВАНА ВЪРХУ ТЕРИТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ;

ТАКА, БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТАЗИ ИМЕННО СТРАТЕГИЯ ПОНАСТОЯЩЕМ СИТУАЦИЯТА Е ТАКАВА, ЧЕ

ДОКАТО ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ Е ОСЪЩЕСТВЯВАН И СЕ ОСЪЩЕСТВЯВА ТОТАЛЕН ГЕНОЦИД НАД БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ, обезпечил физическото унищожаване (ПЛАНОМЕРНАТА СМЪРТ) на 1 850 000 (един милион и осемстотин и петдесет хиляди) души,

И ДОКАТО 85% (осемдесет и пет процента) ОТ ОСТАНАЛОТО ВСЕ ОЩЕ ЖИВО НАСЕЛЕНИЕ ЖИВЕЕ НА ГРАНИЦАТА НА ТОТАЛНАТА и по същество ЛЕТАЛНА (смъртоносна) БЕДНОСТ,

ТО САМО ПРЕЗ МИНАЛАТА (2010) ГОДИНА, благодарение на тази именно обезпечена от държавата (Парламент, Правителство, Прокуратура, Съдебна система, Специални служби) ПАРАВОЕННА ЧЕНГЕДЖИЙСКО-МАФИОТСКА престъпност и геноцидна ситуация,

НА ВСЕКИ 4 (четири) ДНИ Е ИЗНИКВАЛ НОВ МИЛИОНЕР, при това с минимум два милиона и половина лева,

А ПОСЛЕДНИТЕ ОФИЦИАЛНИ ИЗЯВЛЕНИЯ разкриват, че само за една година – само през изтеклата 2010 г. – благодарение именно на ПАРАВОЕННИЯ ЧЕНГЕДЖИЙСКО-МАФИОТСКИ ПОЛИТИЧЕСКИ РЕЖИМ на българската държавна власт в контеста или условията на т.нар. световна, европейска и българска икономическа криза,

милионерите в България са се увеличили точно 60 (шестдесет) пъти (виж:

14 Май 2011 г., Новини. Dir.bg, http://novini.dir.bg/news.php?id=8623322 ,

14 Май 2011 г., Блиц.бг, http://www.blitz.bg/news/article/108296 ,

14 Май 2011 г., Куриер.бг, http://kurier.bg/bulgaria/18530.html ,

25 юли 2011 г., 24chasa.bg, http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=977381 ,

26 юли 2011 г., Блиц.бг, http://www.blitz.bg/news/article/114151 ,

26 юли 2011 г., Днес.бг., http://www.dnes.bg/business/2011/07/26/milionerite-u-nas-60-pyti-poveche.124867 ,

26 юли 2011 г., btv.bg/news, http://www.btv.bg/news/bulgaria/story/1930988487-Milionerite_u_nas_niknat_kato_gabi.html ).

*************

Пето предварително уточнение:

Обръщам внимание върху това, че

по повод на всичките ми ДОСЕГАШНИ (В ПРОДЪЛЖEНИЕ НА ДВЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ) отделни конкретни искания за разследване на особено значимите престъпни посегателства върху мен, членовете на семейството ми, ръководените от мен обществени организации и трети пострадали лица,

ВИНАГИ СЪМ БИЛ СТАВАЛ ОБЕКТ НА НОВИ И ОЩЕ ПО-ИНТЕНЗИВНИ, ПО-ЗЛОВЕЩИ И ПО-ПЕРВЕРЗНИ СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ, ИЗВЪРШВАНИ ОТ СПЕЦИАЛНИТЕ СЛУЖБИ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА,

целта на които мероприятия винаги е била да бъда мотивиран да спра да търся защита на правата ни,

при което ПРОКУРАТУРАТА абсолютно винаги не е предприемала абсолютно нищо за защита на нарушените ни права,

и абсолютно винаги, по несъмнено престъпен начин, е обезпечавала пълна безотговорност за престъпниците.

В контекста на това ТУК И СЕГА УТОЧНЯВАМ:

Само през изтеклите (миналите) ТРИ МЕСЕЦИ поне 11 (единадесет) души от жилищния блок, в който живея, от квартала, от приятелския и от професионалния (преподавателски и студентски) кръг изрично ме уведомиха, че при преднамерени покани по телефона, призовавания, внезапни или уговорени лични посещения у дома им или дори при напълно случайни срещи

КАКТО представители на Полицията (МВР), ТАКА и представители на ДАНС (която ноторно известна престъпна държавна структура бе официално и публично определена като „машина на мафията“ дори и от нейни служители!!!)

са ги призовавали за официален или конфиденциален разпит, са ги посещавали в домовете им или са ги спирали на улицата,

при което НЕ САМО са им задавали множество чисто битови въпроси относно мен, съпругата ми и непълнолетната ни дъщеря,

НО И СА изисквалrи от тези лица ДА НАПИШАТ СПЕЦИАЛНИ И ОБШИРНИ „СВИДЕТЕЛСКИ ПОКАЗАНИЯ“ ИЛИ „ОБЯСНЕНИЯ“ относно това:

„откога ме познават?“, „как ме познават?“, „какво мислят за мен?“, „какви личности ме посещават у дома?“, „с какви хора са ме виждали да се срещам и общувам“, „виждали ли са ме да посещавам заведенията в квартала и ако да – с какви хора?“, „често ли са ме виждали пиян?“ (Nota bene: Не дали въобще са ме виждали пиян, а дали често пъти са ме виждали пиян!!!), „конфликтна личност ли съм?“, „представлявам ли заплаха и опасност за живеещите в блока, в квартала и в професионалната ми общност?“, „известно ли им е (дали са чули да се говори), че аз имам връзка с украинската мафия и се занимавам с пласиране на наркотици и антики?“, „известно ли им е, че съм кум на бившия главен прокурор Никола Филчев и че съм съучастник в неговите и на брат му престъпления?“, „известно ли им е, че като депутат във Великото Народно събрание съм бил ползувал служебния си „Мерцедес“ и дипломатическия си паспорт, за да пренасям контрабандни стоки през границата?“, „известно ли им е, че благодарение на връзките ми с украинската мафия и от престъпната ми дейност (с наркотици и с антики) притежавам десетки милиони във валута, както и жилища в Швейцария и в Лондон?“, „известно ли им е, че съм бил в затвора заради тероризъм?“, и множество други подобни въпроси.

Дори нещо повече – преди тези няколко акции, през последните години, СЛЕД КОНСУЛТАЦИЯ С РОДИТЕЛИТЕ СИ И ПРЕДИ ДА ЗАМИНАТ ДА ЖИВЕЯТ И РАБОТЯТ В ЧУЖБИНА мои вече бивши (т.е. дипломирали се) студенти изрично са ми казвали, че при опитите им да постъпят на работа в системата на Полицията, Прокуратурата и Съда съвсем директно им е било казвано, че условие да бъдат назначени е да напишат доноси срещу мен, като ме обвинят в някаква злоупотреба с преподавателския ми статус.

Тъй като КАКТО САМИЯТ АЗ, ТАКА И ЧЛЕНОВЕТЕ НА МОЕТО СЕМЕЙСТВО, ТАКА И МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ, ТАКА И РЪКОВОДЕНИТЕ ОТ МЕН ОБЩЕСТВЕНИ ОРГАНИЗАЦИИ

НЕ СМЕ ИЗВЪРШИЛИ АБСОЛЮТНО НИКАКВО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ИЛИ ДОРИ МИНИМАЛНО НАРУШЕНИЕ НА КАКЪВТО И ДА Е ОБЩЕСТВЕН РЕД,

СЧИТАМ, ЧЕ така осъществяваните от визираните институционални лица „проверки“, „разследвания“ или „обзорни разговори“ ИМАТ ХАРАКТЕРА НА ИЗВЪРШВАНИ ОТ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ДЪРЖАВАТА ПРЕСТЪПНИ ДЕЙНОСТИ, ДРАСТИЧНО НАРУШАВАЩИ НАШИТЕ КОНСТИТУЦИОННО ГАРАНТИРАНИ ПРАВА И ИНТЕРЕСИ.

Считам, също така, ЧЕ С ПОСОЧЕНИТЕ ОФИЦИАЛНИ ДЕЙСТВИЯ ВИЗИРАНИТЕ ИНСТИТУЦИОНАЛНИ ЛИЦА СА ОСЪЩЕСТВИЛИ ПРЕСТЪПНА ЗЛОУПОТРЕБА С ДЪРЖАВНА ВЛАСТ,

ТЪЙ КАТО НЕ СА БИЛИ ИМАЛИ ПРАВОТО ДА ЗАБЛУЖДАВАТ И ДА МАНИПУЛИРАТ ХОРАТА, С КОИТО СА СЕ СРЕЩАЛИ, КАТО СА ИМ КАЗВАЛИ, ЧЕ ИМАТ СТАТУСА НА СВИДЕТЕЛИ относно свързани с МЕН СЪЩЕСТВУВАЩИ ИЛИ НЕСЪЩЕСТВУВАЩИ най-елементарни ПРАВОСЪОБРАЗНИ факти и обстоятелства,

И ЧЕ ВИЗИРАНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ НЕ СА ИМАЛИ ПРАВОТО ДА ЗАБЛУЖДАВАТ ТЕЗИ ХОРА, ЧЕ ТЕ ИМАТ СТАТУСА НА „СВИДЕТЕЛИ“ И ЧЕ КАТО ТАКИВА СА ДЛЪЖНИ ДА ГОВОРЯТ И ДА ПИШАТ ОНОВА, КОЕТО Е БИЛО ПОИСКАНО ОТ ТЯХ ИЛИ ДОРИ ИМ Е БИЛО ТЕКСТУАЛНО ДИКТУВАНО - независимо от обстоятелството, че писаното по абсолютно никакъв начин не се отнася за престъпна дейност.

Уточнявам, че тези именно методи на действие на специалните служби са ми много добре известни още от времето на класическия комунистически режим през 70-те и 80-те години, и че разполагам с ксерокс-копия от няколко от строго секретните оперативни дела на Държавна сигурност, от които е видно,

че за да обезпечат фалшиви свидетелски показания срещу мен са били специално вербувани повече от половината от живеещите в жилищния блок, в който и аз съм живеел със семейството си, като за придаване на особен „морален авторитет“ на лъжествидетелствуванията почти всичките вербувани са били на възраст между 60–85 години,

както и че за да обезпечат фалшиви свидетелски показания срещу мен са били специално вербувани почти 90% от тогавашното младо поколение мои колеги от Българската академия на науките (БАН) и от Софийския университет (СУ).

Тук и сега няма да коментирам резултата или ефекта от тогавашните строго секретни оперативни разработки срещу мен и членовете на семейството ми.

Тук и сега ще посоча само това:

***ЧЕ след ШЕСТГОДИШЕН (при изключително жестоки и нечовешки условия) ПРЕСТОЙ В ЗАТВОРА ОЩЕ

ПРЕЗ МАРТ 1990 ГОДИНА БЯХ ОФИЦИАЛНО ПРИЗНАТ от Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд

ЗА НЕВИННО ОСЪДЕН ПРИ ПЪЛНА ЛИПСА НА ИЗИСКУЕМИТЕ ОТ ЗАКОНА ДОКАЗАТЕЛСТВА;

***ЧЕ не само тогава, но и след това, включително и непосредствено след промените от 1990 г., включително и до наши дни,

ИМЕННО КАТО ПРЯК И НЕПОСРЕДСТВЕН РЕЗУЛТАТ НА ТЕЗИ СЕКРЕТНИ ОПЕРАТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ В БУКВАЛНИЯ СМИСЪЛ НА ДУМАТА

ЗАГИНАХА (намериха смъртта си) ТОЧНО ШЕСТ ДУШИ ОТ ЧЛЕНОВЕТЕ НА ФАМИЛИЯТА И СЕМЕЙСТВОТО МИ;

***ЧЕ никога не съм спирал, но през последните няколко години съм особено настоятелен да търся наказателна и репараторна отговорност както от Държавата, така и от конкретните институционални физически лица-извършители на изключително многобройните престъпления срещу мен и членовете на фамилията и семейството ми;

***ЧЕ ВСИЧКИ НЕПОСРЕДСТВЕНО ВИНОВНИ ЗА ИЗВЪРШВАНЕТО НА ТЕЗИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ЛИЦА ВКЛЮЧИТЕЛНО И ДНЕС

или все още РАБОТЯТ, или са работили КАТО

видни свръхбогати бизнесмени, демократични генерали, върховни съдии, конституционни съдии, вицепремиери, министри и заместник-министри (включително и Министри на вътрешните работи и на правосъдието), видни висши прокурори (включително и Главен прокурор), видни адвокати, видни функционери на Парламента, видни дипломати, съдия в Стразбург, съдия в Хагския трибунал за Югославия, съдия в Междудържавния арбитражен съд на ООН, съдия в Конституционния съд в Косово, професори в Юридическите факултети и в Института за правни науки при Българската академия на науките,

и отделно от това аз и членовете на семейството ми фактически сме били „работодатели“ на повече от 200 (двеста) агенти, доверени лица, офицери на комунистическата Държавна сигурност и на посткомунистическите НСС и ДАНС, някои от които дори и днес не само продължават да работят, но дори и да заемат отговорни ръководни постове в сега функциониращата Държавна агенция за национална сигурност (ДАНС);

***ЧЕ ИМЕННО ПОРАДИ МОЯТА НЕПРЕКЛОННА СТРАТЕГИЯ НА ТЪРСЕНЕ НА НАКАЗАТЕЛНА И РЕПАРАТОРНА ОТГОВОРНОСТ ОТ ВСИЧКИТЕ ВИЗИРАНИ ПО-ГОРЕ ВИНОВНИ ЗА НАШЕТО РЕПРЕСИРАНЕ ЛИЦА

всичките тези ПРЕСТЪПНИ ЛИЦА, КОИТО все още ДОРИ И ДНЕС заемат изключително високопоставени позиции в структурата на Мафията и на Държавата,

СА ОСОБЕНО ЗАИНТЕРЕСОВАНИ НЕ САМО ДА МЕ ЕЛИМИНИРАТ ОТ ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНИ политически и обществени ПОЗИЦИИ, ОТ КОИТО БИХ МОГЪЛ ДА ПРОДЪЛЖА ДА НАСТОЯВАМ ЗА ТЕХНАТА ОТГОВОРНОСТ,

НО ДОРИ И ДА МЕ УБИЯТ И ДА УНИЩОЖАТ ОСТАНАЛИТЕ ЖИВИ ЧЛЕНОВЕ НА ФАМИЛИЯТА И НА СЕМЕЙСТВОТО МИ

(за да няма мотивирани и заинтересовани живи лица, които да продължат да настояват за търсене на отговорност за извършените престъпления).

*************

Раздел ІІ:

Първо уточнение по съществото на казуса:

Приложено представям 17 (седемнадесет) страници КОПИЯ ОТ ОФИЦИАЛНА ДОКУМЕНТАЦИЯ,

надлежно регистрирана в офиса на Главния прокурор относно ПРЕСТЪПНА ДЕЙНОСТ,

извършена и извършвана

от специалните държавни служби като институционални структури,

от ангажирани с дейността на тези служби отделни лица,

от служители на Министерството на вътрешните работи,

от Прокуратурата и от служители на прокурорската институция -

по повод и във връзка с която престъпна дейност,

отделно от това,

Прокуратурата и нейните служебни лица са извършили множество брутални престъпни нарушения на Европейското и на българското Право, на моите права и интереси и на правата и интересите на моите близки,

като фактически са отказали да извършат легитимни разследвания,

и така НЕ САМО СА обезпечили безотговорност за извършителите на престъпленията,

НО И СА СЕ ПРИСЪЕДИНИЛИ към престъпниците като техни фактически съучастници.

*************

Второ уточнение по съществото на казуса:

От приложените доказателства е видно, че

на 17 Април 1992 г.

надлежно съм регистрирал в офиса на Главния прокурор и на Министъра на вътрешните работи

МОЕ ОФИЦИАЛНО ИСКАНЕ ДА БЪДАТ ИЗВЪРШЕНИ НАДЛЕЖНИТЕ РАЗСЛЕДВАНИЯ И ДА МИ БЪДЕ ОТГОВОРЕНО ЗА РЕЗУЛТАТА ОТ ТЯХ

ОТНОСНО БРУТАЛНИТЕ И ИМАЩИ ПРЕСТЪПЕН ХАРАКТЕР НАРУШЕНИЯ НА ПРИНЦИПИТЕ И НОРМИТЕ НА ПРАВОТО И НА ЗАКОНА,

ИЗВЪРШЕНИ

ОТ ПРАВИТЕЛСТВОТО,

ОТ СПЕЦИАЛНИТЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖБИ,

ОТ АГЕНТИТЕ НА СПЕЦИАЛНИТЕ СЛУЖБИ В СЪДЕБНАТА И ПРОКУРОРСКАТА СИСТЕМА И

ОТ СЛУЖИТЕЛИ НА Министерството на вътрешните работи.

От приложените доказателства е видно, а и отделно от това ДЕКЛАРИРАМ, че визираната държавна българска институция – ПРОКУРАТУРАТА - Е ИЗВЪРШИЛА И ДРУГ ВИД,

ПРЕСТЪПНО ПО СВОЯ ХАРАКТЕР,

НАРУШЕНИЕ НА СВОИТЕ ВЪЗЛОЖЕНИ Й ОТ ПРАВОТО И ОТ ЗАКОНА ЗАДЪЛЖЕНИЯ,

като за да прикрие извършените престъпления

е предприела стратегията да не ми отговоря ПО СЪЩЕСТВОТО НА МОИТЕ ИСКАНИЯ и ВЪОБЩЕ НЕ МИ Е ОТГОВОРИЛА ПО СЪЩЕСТВОТО НА ИСКАНИЯТА МИ.

*************

Трето уточнение по съществото на казуса:

От приложените и визираните доказателства е видно, че

В ПРЕСТЪПЕН ИНТЕРЕС НА ЕЛИТА НА БЪЛГАРСКИЯ КЛАН НА РУСКАТА ЧЕРВЕНА МАФИЯ

ПРОКУРОРСКАТА ИНСТИТУЦИЯ ФАКТИЧЕСКИ Е ОТКАЗАЛА ДА ИЗВЪРШИ ЛЕГИТИМНО РАЗСЛЕДВАНЕ НА ВИЗИРАНИТЕ ОТ МЕН ФАКТИ И ОБСТОЯТЕЛСТВА И НА ТЕХНОТО СЪОТВЕТСТВИЕ С БЪЛГАРСКОТО И ЕВРОПЕЙСКОТО ПРАВО И С МЕЖДУНАРОДНОПРАВНИТЕ НОРМАТИВНИ РЕГЛАМЕНТАЦИИ, РАТИФИЦИРАНИ ОТ БЪЛГАРИЯ.

*************

Четвърто уточнение по съществото на казуса:

От приложените доказателства е видно, че визираните мои текстове съдържат следните основни пунктове:

В-к „Либерален конгрес“,

бр.14–15 (30–31) от 24 април 1992 г.

Отворено писмо

До Господин Иван Татарчев

Главен прокурор на България

1000 София

До Господин Йордан Соколов

Министър на вътрешните работи

1000 София

Уважаеми господин Главен прокурор,

Уважаеми господин Министър на вътрешните работи,

Вече повече от две години няколко организации всекидневно уточняват колко и кои са били репресираните по политически причини от комунистическия режим в България, но по всичко личи, че

все още няма нито една организация, която да уточнява колко и кои са били онези, които са извършвали репресиите.

Ако бяхме държава, в която държавният глава и правителството следят за нормалната правосъобразна дейност на институциите, точно ръководените от Вас институции щяха да извършат необходимите проучвания и констатации, но както се вижда, все още сме твърде далеч от това.

Разбира се, тази ситуация никак не е случайна– функцията на държавния глава Желю Желев и на правителствата на Попов и Димитров

е да не допусне виновните за репресиите да понесат отговорността, предвидена в международното право и във всяко нормално вътрешно законодателство.

Заповедта на г-н министър Соколов за уволняването на 97 от 108‑те офицери от бившето Шесто управление при Държавна сигурност и досегашни служители на Националната служба за сигурност при МВР бе коментирана от почти всички вестници на 18.04.1992 г. и това ми дава основание и повода да се обърна към Вас със свой коментар и конкретни искания за извършването на следствени действия по реда на българското наказателно процесуално право.

Преди всичко от прокомунистическия печат научих, че тези офицери са репресирани от синята власт, защото били добри и незаменими специалисти. Аз питам – специалисти по какво?

Моят отговор е – специалисти по всички видове начини за унищожаването на човека и в частност специалисти по унищожаването на истинските специалисти във всяка професионална дейност.

Има ли професионална дейност, която да не е била контролирана от специалистите от Шесто управление при Държавна сигурност, и

има ли специалист от която и да е професия, чието свободомислие и човешко достойнство да не са жестоко унижавани от специалистите от Шесто?

Преди повече от десет години и аз бях специалист по трудов договор и работех като научен сътрудник първа степен в Института по науките за държавата и правото при Българската академия на науките и като главен асистент в Юридическия факултет при Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Тогава именно специалистите от Шесто организираха плътна система от абсурдни пречки за отпечатването на научните ми трудове по политология и политическо прогнозиране, просто защото не съответствуваха на теориите на научния комунизъм и никъде не съм цитирал не само мъртвите бащи на „комунистическия идеал“, но и живия „класик“ и „най-голям маркс-ленинец на Балканите“.

След като се убедиха, че въпреки всичко няма да ме принудят да започна да пиша апологетика, бях уволнен при съвсем очевидно несъобразяване с трудовото право,

после при съвсем очевидно нарушение на административното право бях изпратен на заточение и принудителен труд в химическите заводи в Девня, край Варна,

а накрая, при брутално нарушение на наказателното право бях изпратен в затвора и принуден да работя като обущар.

Желанието и правото ми да работя работата, по която съм специалист, нямаха абсолютно никаква стойност пред специалистите от Шесто управление при ДС.

Днес аз питам: коя специалност трябва да бъде защитавана – специалността на творчеството и съзиданието или специалността на разрушението и античовечността? Не е ли време, уважаеми господин Главен прокурор и уважаеми господин Министър на вътрешните работи, лично вие

да разпоредите да се извърши разследване на цялата операция на моето репресиране – от началото преди около петнадесет години до ден-днешен?!? Да, до днешния ден!

След като излязох от затвора, където престоях до последния ден на наложената ми присъда, Върховният съд ме призна за невинно осъден поради липса на доказателства.

Оказа се, че в материалите по делото няма доказателства даже за един шамар, но това не бе попречило на специалистите от Шесто управление да ме прекарат през всичките кръгове на измисления от тях земен ад.

Нещо повече – тъй като почти всичките тези специалисти се „преустроиха“ и постъпиха на работа на подчинение на Президентството и на новото Министерство на вътрешните работи,

продължиха с репресиите си по отношение на мен, но вече много по-префинено и завоалирано.

Твърде много са проявните форми на тяхното днешно репресивно поведение по отношение на мен, но тук ще посоча само мнението ми, че техните мрежи са останали непокътнати и целите им се осъществяват безупречно под покровителството на държавния глава, старото правителство и до известна степен и новото правителство.

Ще посоча и част от фактите на репресирането ми в наши дни в сферата на правото на труд по специалността ми.

След като излязох от затвора, още през ноември 1989 г. предприех всевъзможни правни процедури за отменяването на за поведта за противоправното ми уволнение, но прокомунистическата Главна прокуратура ми отговори по чисто комунистически начин в смисъл, че това не е тяхна работа (писмо №16152/1989г., 27.06.1990 г.).

Прокомунистическият президент Желю Желев, който само няколко месеца преди да стане президент и няколко месеца след като стана президент организира възстановяването на работа на всички неокомунисти, уволнени от висшите учебни заведения от класическите комунисти, ми отговори, че не е компетентен да се намесва в решаването на моя проблем (писмо № П-11907 от 16.01.1991 г. и № 3322 от 29.03.1991 г.).

Министър-председателят Димитър Попов ми отговори, че не разбира същността на моето искане и поради това е необходимо да обясня какво точно искам (писмо № 020055 от 12.02.1991 г.).

Министър-председателят Филип Димитров ми отговори, че е препратил преписката на ръководството на БАН (писмо № 94-Я-1 от 07.01.1992 г.).

Ръководството на БАН ми отговори с писмо № 93-Я-5 от 21.05.1991 г., че е взето решение да бъдат възстановени правата ми като научен работник и да бъда назначен на работа.

Добре, но комунистите и агентите на Шесто от Института, същите, които бяха взели участие в противозаконното ми уволнение, решиха да не се подчинят и отказаха да изпълнят решението на Президиума на БАН от 15 май 1991 г.

След почти една година, на 10.02.1992 г. Общото събрание на БАН взе ново решение за отмяна на уволнението ми и за назначаването ми на работа, дори определи крайния срок за назначаването ми – 29.02.1992 г.,

но отново започна добре познатата комунистическа репресивна въртележка и до днес все още не съм назначен на работа.

Нещо повече – виновните за уволнението ми изпратиха при мен хора, които да ми внушат, че ако искам да бъда възстановен на работа, трябва да подпиша писмена декларация, че няма да търся обезщетение за времето, през което съм бил без работа по тяхна вина. А ако не подпиша такава декларация, никога няма да бъда възстановен на работа.

Все още не съм подписал и нямам намерение да подписвам такива декларации, но това е доказателство, че виновните комунисти и тайни служби са точно толкова силни, колкото и преди десет години.

Мисля, че точно тук е мястото да обърна внимание на обстоятелството, че заповедта на г-н министър Соколов решава само една нищожна част от проблема – офицерите от Шесто да не са в официалната държавна структура на тайните служби. Тя обаче не решава въпроса за пребиваването на тези офицери в тайните извъндържавни структури, тоест в структурите на формиращата се мафия.

Този въпрос не се решава и от неокомунистическите законопроекти за декомунизацията, внесени от депутати от СДС. Тези законопроекти, освен че изхождат от чисто комунистическата теза за „колективната вина“, решават въпроса по начин, който въобще не засяга истинските виновници за националната катастрофа на България и за комунистическите репресии.

Въпреки че преди почти два месеца бе предложено на депутатите от СДС да проучат американския опит в демилитаризирането на Япония, интерес към него няма, защото... тези законопроекти целят само камуфлаж на декомунизиране.

Нужно е изготвянето на специален списък с имената на всички виновни като участници в най-висшите етажи на комунистическата власт и забраната на тези лица да участвуват в изпълнителната и съдебната власт, както и да се занимават със собствен бизнес.

При сегашното състояние на нещата уволнените офицери от Шесто управление ще станат още повече неконтролируеми в античовешката си дейност.

На второ място, по повод заповедта на г-н министър Соколов от прокомунистическия печат успях да науча, че уволнените офицери били репресирани, защото семействата им остават без средства за издръжката си. Или с други думи – нали сме социална държава, грижата за семействата на хищниците трябва да бъде наша насъщна грижа.

Така де, нужен ни е резерват за хищници, нужна е непрестанна грижа за семействата на тези, които унищожиха хиляди семейства!

Аз настоявам, уважаеми господин Главен прокурор и уважаеми господин Министър на вътрешните работи, да разпоредите да бъде извършено разследване за посегателството на тези офицери по отношение на моето семейство.

Вероятно повечето от архивите на Шесто управление вече са унищожени, но все пак ще се намерят достатъчно доказателства за операциите, приложени спрямо моето семейство. Тук ще посоча само една малка част от тези операции.

Около една година след като постъпих на научна работа, усетих, че около мен се затяга някакъв невидим обръч на тайните служби.

На 09.04.1975 г. с трактори бе съборена оградата на имота ни в с. Клисурица, Михайловградско, всички дървета бяха изкоренени и от три декара имот ни бе оставен само около половин декар около къщата.

Нещо повече – агентът на ДС и председател на ТКЗС Георги Митов (неговият син Бойко Митов преди две години бе „дясна ръка“ в кабинета на президента Петър Младенов) поиска да плащаме наем за земята и къщата, защото уж били собственост на ТКЗС. Нищо, че земята е в чертите на плана на селото и е на прадедите ни, а къщата е правена с потта на баща ми и майка ми!

Окръжният прокурор Борис Петков отказа да вземе каквито и да е мерки за спиране на вандалщината.

После Георги Митов поиска да му платим земята, за да можем да живеем в къщата, и великодушно заяви, че за къщата не ни иска пари.

Писах до Държавния съвет, до Министерския съвет, до Главната прокуратура, но ... само Ярослав Радев имаше смелостта и доблестта да ме предупреди, че нищо няма да постигна със съпротива, защото това е било работа на тайните служби, които били имали някакви планове по отношение на мен.

Съпругата ми жестоко се изплаши за четиригодишния ни син, защото вече беше ясно, че става нещо страшно.

На всичко отгоре след няколко месеца другият агент на ДС, председателят на кооперацията Петър Велков заяви, че баща ми трябва да влезе в затвора по начет за 500 лв. за щайги, които той е върнал на тъста на Петър Велков, но последният казва, че не са върнати. Нищо, че самият му тъст, един стар и почтен човек признава, че е получил щайгите и баща ми не е виновен!

След повече от една година тормоз баща ми е осъден само да даде парите, тъстът на Петър Велков през това време винаги е изявявал готовност да свидетелствува, че баща ми нищо не дължи, но никой не го допуска за свидетел.

Докато трае всичкото това, една колежка на съпругата ми, която е агентка на офицера от Шесто управление Георги Кръстев (когото познавам още като студент, роден е в Сливен) непрекъснато прави внушенията си, че единственото спасение за сина ми е съпругата ми да се разведе с мен.

След приключването на историята с щайгите баща ми е преждевременно и принудително пенсиониран, но ... при половин пенсия, защото има навършени годините за пенсиониране, но не му достига само една година стаж за пълна пенсия; макар че законът е категоричен, че трябва да остане още една година на работа, за да се пенсионира при пълна пенсия, по указание на ДС баща ми е пенсиониран при половин пенсия, защото не му позволяват да работи още една година за пълна пенсия.

През това време майка ми получава земеделска инвалидна пенсия, здравословното є състояние се влошава катастрофално, лекарите є предписват специално лечение и по-висока категория пенсиониране,

но агентите на ДС от пенсионния отдел отказват да признаят лекарските документи в продължение на цели пет години (през които аз непрекъснато пишех жалби);

след пет години признаха заболяването така, както е описано в медицинските документи, но пенсията с нищожното увеличение започнаха да плащат от този момент, не оспорваха, че заболяването е документирано от по-рано, не оспорваха, че отдавна сме искали на това основание увеличение на пенсията, не оспорваха и правото да е получила това увеличение още преди пет години, но за това време нищо не дадоха.

Впрочем, през това време размерът на пенсията винаги е бил по-малък от размера на цената на лекарствата, които тя е купувала всеки месец.

След като приключиха с тези операции по отношение на баща ми и майка ми, вниманието бе съсредоточено върху съпругата ми.

Толкова много са провокациите, на които тя бе подложена, че не биха стигнали и сто страници, за да ги опиша. В края на краищата разводът стана реалност.

И ако досега обект на внимание бяха главно близките ми, от този момент нататък главен обект станах именно аз, а близките ми бяха само фон.

През цялото време, докато близките ми бяха подложени на този жесток тормоз, при тях винаги бяха изпращани хора, които да им внушават, че тези техни неприятности са заради мен и че този кошмар ще приключи веднага, щом те се обявят против мен.

Естествено, при майка ми и баща ми тези внушения не изиграха абсолютно никаква роля, но при съпругата ми те успяха блестящо и възпитанието на сина ми бе по принципа на възпитанието на еничарите.

Един от аспектите на това възпитание бе и съображението, че ако случайно успея да избягам на Запад и синът ми се изкаже по телевизията, че ме презира като родоотстъпник, това би имало изключително силен пропаганден ефект.

Впрочем този подход точно по това време бе приложен спрямо избягалия полковник Стефан Свърдлев, чиито десетгодишен син се яви по телевизията и заяви, че се връща да живее в България, защото безумно обича родината си и се срамува да живее в Германия (където всъщност живее от неколкомесечна възраст и въобще не знае нищо за „родината“ си).

Нека подчертая и това, че десет години по-късно, когато вече стана възможно г-н Свръдлев да си дойде в България, синът му бе убит чрез хвърляне от балкона на жилището му в София,

а следствените органи напук на показанията на съседите констатирали, че се касае за самоубийство.

Та точно по същото време и по отношение на мен започва прилагането на същия сценарий, който вече е прилаган по отношение на полковник Свръдлев.

Страхувам се да не завърши по същия начин – вече имам анонимни телефонни предупреждения в това отношение.

През май 1983 г. влязох в посолството на Франция с един голям пакет с материали за нарушение на човешките права в България и излязох без този пакет.

На излизане ме арестуваха и за да ме накарат да се оправдавам и да направя самопризнание за пакета ме обвиниха, че съм оставил бомба в посолството и са ме арестували по искане на французите.

Не се поддадох на този евтин следствен трик и категорично отричах, че въобще съм носел някакъв пакет.

Тогава заявиха, че съм луд, и ме изпратиха за изследване в лудницата на четвърти километър. В същото време у дома на родителите ми в село Клисурица започнали обиски и разпити, целящи да съберат показания, че съм луд. Баба ми Петкана, майката на баща ми, получи мозъчен кръвоизлив само два часа след като разбрала, че съм арестуван и четири дни гледала във вратата и казвала „Янко, Янко!“

Дядо ми Янко заставал пред нея, но тя го отпращала с ръка и давала да се разбере, че иска мен да види. На четвъртия ден от арестуването ми тя починала.

В същото време започнали разпитите на майка ми как е протичала бременността є докато е била бременна с мен, правила ли е аборти, преди да ме роди, кога и как съм проходил и проговорил, какъв ученик съм бил, докато съм учел в малките класове, по колко чаши алкохол пия (не дали пия, а по колко пия!), и прочие, и прочие въпроси, съставени от специалистите по злоупотреба с психиатрията за политически цели.

От този ад се измъкнах само благодарение на находчивостта си – блъфирах, че само преди няколко седмици съм оставил във всички посетени от мен посолства копия, а в едно и оригиналите на направените по мое желание изследвания, показващи, че съм психично здрав. Казах им: „Вие днес можете не само да докажете, че съм луд, но и действително да ме подлудите, но посланиците няма да ви повярват, защото при тях са документите, показващи, че съм здрав!“

Имах късмет и в още едно отношение – след два месеца предстоеше да се проведе световен конгрес на психиатрите и вече се знаеше, че СССР, Чехословакия и България ще бъдат изключени от световната организация заради злоупотреба с психиатрията за политически цели, и моят блъф, че съм предоставил в посолствата документи, доказващи, че съм здрав, улучи в целта – не посмяха да ме обявят за луд и написаха документ, че съм здрав.

Тъй като нищо не можаха да докажат, след два месеца ме пуснаха.

Посетих гроба на баба ми, а после поисках смъртния акт и бях удивен, че в акта пишеше, че е починала от старост, а в медицинските документи на лекарите пишеше, че е починала от кръвоизлив в мозъка.

Поисках да се издаде редовен документ за смъртта, но веднага бях посетен от елегантен „другар“ от София, който ме предупреди да си налягам парцалите.

Имах брат, по-малък от мен с три години, когото до този момент не закачаха почти за нищо. Като ученик брат ми бе жестоко осакатен от побой, извършен от хулигани. През лятото на 1983 г. и брат ми стана прицел на Държавна сигурност и бе такъв прицел до смъртта си преди една година.

Аз съм категоричен, че смъртта на брат ми бе предизвикана най-вече благодарение намесата на Държавна сигурност.

При второто ми арестуване през май 1984 г. брат ми е бит в Държавна сигурност на ул. „Развигор“ № 1 от Чавдар Новански, Петър Бъчваров и Митьо Йорданов и от него са искали да направи самопризнание, че ми е бил предоставил апартамента си за щаб на нелегалната ми организация. Даже предварително били написали текста на неговото фалшиво показание, но брат ми отказал да го подпише и тримата полковници го били. Даже след побоя брат ми пак отказал да подпише написания предварително текст и саморъчно зачеркнал лъжите, написани от полковниците, и се подписал след зачеркването на всички лъжи.

Този документ се намира в следственото ми дело и след като излязох от затвора, аз поисках разследване, но военната прокуратура ми отговори, че поправките по този документ не са доказателство, че брат ми е бит.

Когато получих този отговор, брат ми беше все още жив, но никой не го е разпитвал дали е бит – било достатъчно твърдението на тримата полковници, че не са го били.

После, докато аз бях в затвора, брат ми бе подложен на жесток тормоз от директора на предприятието, който многократно е заявявал, че брат ми трябва да умре.

Поисках разследване на тези изявления на този директор, но районният прокурор не благоволи дори да ми отговори, а директорът въобще не е разпитван, разпитвана е само съпругата на брат ми, която била леко сплашена.

При арестуването ми през май 1984 г. майка ми е била бита от служители на Държавна сигурност, и то пред очите на хора от селото, които свидетелствуваха за това във филм, излъчен по телевизията.

Поисках разследване за този побой, но военната прокуратура не благоволи да разпита нито майка ми, нито свидетелите от селото и ми отговориха, че твърдението ми не отговаря на истината.

Тъй като при арестуването ми през май 1983 г. баба ми почина от мъка за мен, при арестуването ми през май 1984 г. родителите ми не са посмели да кажат на дядо ми Янко, че съм арестуван, и дълго време са го лъгали, че съм на работа в чужбина. Все пак обаче някой от селото се изпуснал и дядо ми разбрал, че съм в затвора и поискал да дойде да ме види. Един ден бях изненадан от посещението на дядо ми в затвора за свиждане.

После почти десет месеца не ми разрешаваха нито свиждане, нито ми даваха писмата, които родителите ми изпращаха. След десет месеца разбрах, че на петия ден след посещението му при мен в затвора дядо ми Янко е починал.

Това са само най-драстичните факти, които ви съобщавам, уважаеми господин Главен прокурор и уважаеми господин Министър

по повод загрижеността за семействата на уволнените офицери от Шесто управление на Държавна сигурност.

Нека се погрижим за техните семейства, а нашите семейства да бъдат унищожени!

На трето място, по повод заповедта на г-н министър Соколов узнах, че от 108-те офицери от Шесто уволнени били само 97, а другите били оставени, защото били специалисти по линията на борбата против тероризма.

Че са специалисти, специалисти са, но сега ще ви разкажа какви точно специалисти са.

При арестуването ми през май 1984 г. непрекъснато ме разпитваха и искаха от мен да призная, че съм ръководител на терористична организация.

Докато бях изселен в химическите заводи в Девня, се разчу, че в пощата на Горна Оряховица била избухнала бомба, поставена в колетна пратка. Друг терористичен акт до този момент не е имало, терористът беше арестуван и с него бяхме в съседни килии в Държавна сигурност (а после и в прочутото Седмо отделение в затвора, преди да бъде изпълнена смъртната му присъда).

Чрез известния затворнически морз ние си разменяхме с него обширна информация и на мен ми беше пределно ясно, че този човек е действал напълно самостоятелно.

Основен принцип при настаняването на арестуваните в килиите на Държавна сигурност е в съседни килии да бъдат настанявани само лица, за които се знае с абсолютна сигурност, че не е възможно да имат нещо общо помежду си, защото ако в близост са хора от един и същ следствен процес, те биха могли да си разменят информация и да объркат следствието. Фактът, че бях настанен в съседство с този човек е указание, че на следователите е било пределно ясно, че ние с него нямаме и не можем да имаме нищо общо.

Остава само подозрението, че специално са ме поставили в близост до него, за да могат „да ме въведат в същността на нещата“ и после по някакъв начин да манипулират с вече наличната при мен информация по този повод.

Наскоро след това започнаха да ме обвиняват, че съм бил организирал група, която трябвало да взривява химическите заводи в Девня.

Запознаха ме и с показанията на Валери Димитров, криминален престъпник, изселен в Девня, който твърдеше, че съм го приел за член на моята терористична организация и съм му възложил задачата да взривяваме химическите заводи в Девня.

Разбира се, аз се изсмях и ги попитах защо Валери Димитров не е обвиняем заедно с мен, след като си е признал, че е член на моята терористична организация.

Наскоро след това ми направиха очна ставка с някой си Огнян Цеков, по прякор Гията, от Михайловград, в когото уж намерили пет килограма взривно вещество, и той не бил напълно сигурен дали този взрив е мой или негов и с охота бил готов да признае, че запазил този взрив на мое разположение.

Позовах се на правата ми по Наказателно-процесуалния кодекс и поисках да задам въпроси на този човек, а следователите Петър Бъчваров и Чавдар Новански се съгласиха; впрочем, те нямаха и възможност да не се съгласят, защото рискуваха въобще да не подпиша протокола, с което мисията им съвсем ще пропадне, докато при един подписан протокол все пак могат да „пробутат“ нещо от тезата си.

Този човек категорично твърдеше, че ме познава и леко се смущаваше, когато твърдеше, че се е снабдил с този взрив, за да го даде на мен.

Първият ми въпрос беше дали той е напълно сигурен, че ме познава. Отговорът му беше, че е напълно сигурен, че ме познава, следователите със задоволство записаха този отговор, той се подписа, че е казал тези думи, а аз се подписах, че съм ги чул.

Следователите сияеха.

Вторият ми въпрос изненада не само този човек, но и двамата полковници, защото аз попитах дали той е сигурен, че аз го познавам.

Отговорът беше, че той не е сигурен, че аз го познавам.

Явно следователите не бяха отработили в сценария си такъв обрат и скочиха ядосани на отговора на този човек.

Аз се засмях и протоколът бе пратен по дяволите.

С това като че ли приключи всичко.

Това бе през лятото на 1984 г. в килиите на Държавна сигурност на ул. „Развигор“ № 1.

През 1985 и 1986 г. няколко старшини от Софийския и от Пазарджишкия затвор „под секрет“ ми споменаваха, че в затворническото ми досие било записано, че съм заподозрян като ръководител на много опасна терористична организация.

После научих, че Огнян Цеков въобще не е съден, което означаваше, че намерените 5 кг взривно вещество са били „намерени“ само „в моя чест“.

От 15 до 22 януари 1987 г. в затвора в Пазарджик успях да си изясня една от най-мръсните операции на Шесто управление на Държавна сигурност и най-вече на специалистите по тероризма.

На 25 януари 1987 г. имах право на свиждане с родителите си, но очевидно бяха заподозрели, че аз съм заподозрял за какво става въпрос и за да ми попречат да кажа каквото трябва на родителите си, свиждането бе провалено, родителите ми бяха върнати.

Обикновено провалянето на свижданията става, като се извършва някаква провокация и имащият право на свиждане се наказва с карцер (през което време няма право на свиждане) или само с лишаване от свиждане за определено време. Свиждането на 25 януари 1987 г. бе необосновано и безпричинно провалено и се започна страхотна провокационна канонада, за да се предизвика моя реакция, заради която да бъда наказан с лишаване от свиждане. С цената на неимоверни унижения стисках зъби и недопусках нито една реакция, с което да предизвикам наказание. Безропотността ми беше необяснима за офицерите от затвора, които и без това не бяха наясно с тънките игри на Държавна сигурност и някои започнаха злорадо да шушукат, че най-после са успели да ме „прекършат“.

В същото време и Държавна сигурност не беше наясно дали аз съм наясно за тяхната провокация.

Така на 01 март 1987 г. аз проведох свиждане с родителите си и им казах какво да напишат и до кои инстанции да го напишат.

Благодарение на това провокацията на ДС беше провалена.

По повод жалбата на баща ми до посолствата и до Главния прокурор на 27 април 1987 г. проведох разговор с военния прокурор Пендаров от Пловдив и си отдъхнах.

Когато излязох от затвора обаче установих, че провокацията е била предотвратена само наполовина...

Накратко, операцията на специалистите по тероризма от Шесто управление е била следната:

Кънчо Петров Панайотов от град Сливен е криминален рецидивист, многократно осъждан за незаконно притежаване на оръжие и боеприпаси. Със средно образование, но с изключително богати познания в областта на изобразителното изкуство и добър художник. Вербуван от Държавна сигурност още по времето на първата си присъда, когато е бил внедрен плътно до един полковник от осъдените заедно с Горуня и генерал Анев.

С него ние се запознахме през май 1985 г., когато бях преместен от Софийския затвор в затвора в Пазарджик. В продължение на два месеца бяхме в една килия и дори легло до легло. Всъщност той е бил поставен в тази килия само един ден преди пристигането ми в Пазарджик, а „тартор“ на тази килия бе известният заместник в Комитета на Людмила Живкова Кръстю Мутафчиев, бивш дипломат, осъден на 18 години заедно с Живко Попов и Емил Александров, също дипломати.

Само десет минути след пристигането ми в тази килия и след запознаването ми с нейните обитатели Кръстю Мутафчиев ми каза, че вчера е бил учуден защо Кънчо е преместен в тази килия, но днес му е пределно ясно, че е преместен, за да шпионира именно мен, а не него, както е предположил първоначално.

На другия ден бях отведен в обущарския цех и „случайно“ ме настаниха на работно място точно до Кънчо Панайотов.

Почти два месеца работихме един до друг и обитавахме една и съща килия. Макар че Кръстю Мутафчиев е сигурен, че през тези два месеца Кънчо Панайотов ме е шпионирал, аз не съм убеден в това. Възможно е задачата му да е била общоориентировъчна, но в никакъв случай не е била специална.

След два месеца аз бях изолиран и поставен на свръхспециален режим, наречен от затворниците „запечатка“, а след това Кънчо бил освободен от затвора.

Една година и два месеца бе тази моя „запечатка“ на свръхспециален режим и през късната есен на 1986 г. бях поставен при по-нормални условия – с възможност за работа като обущар и за едночасова разходка на открито пространство.

Два месеца след това, на 15 януари 1987 г., при нас отново пристигна Кънчо Панайотов и веднага ме предупреди, че е изпратен при мен, за да ми направи специална провокация.

Той ми разказа следното:

на 18 август 1986 г. Кънчо бил извикан в Окръжното управление на МВР в Сливен от началника на Следственото отделение Георгиев и провели дълъг разговор за готовността на Кънчо да служи на Държавна сигурност в интерес на България.

След няколко дни от София пристигнал капитан Тренчев, специалист по проблемите на тероризма, и тримата провели дълъг разговор, на който за първи път било споменато моето име и било предложено на Кънчо да бъде внедрен в моето „обкръжение“.

Кънчо се съгласил, защото от опит знаел, че е безнадеждно да не се съгласява, и е много по-добре впоследствие да си намери оправдания, отколкото първоначално да отказва сътрудничество.

По това време Кънчо НЕ Е БИЛ извършил ново престъпление и не виждал как ще го изпратят при мен в затвора, но легендата била лесно намерена – Кънчо е бил изтърпял няколко присъди, кумулирани в една; разкумулирали тази за оръжието и така тя останала като неизтърпяна и станала годно основание да бъде изпратен в затвора.

За камуфлаж решили на първо време да го изпратят в затвора в Бургас. На 21 октомври 1986 г. Георгиев и Тренчев посетили Кънчо в затвора в Бургас и му дали 20 кутии цигари „Феникс“ (впрочем не ми е ясно по какви причини е ставало това, но за шест години затвор се убедих, че такава марка цигари в затворите се внасят като подаръци на затворниците само от служителите на Държавна сигурност).

Кънчо се пошегувал, като попитал това ли са полагащите му се 30 сребърника.

Това объркало Тренчев и Георгиев и те започнали да убеждават Кънчо, че тук не ставало въпрос за предателство, а за спасяването на България от един изключително опасен терорист, какъвто е Янко Янков.

Георгиев дори споменал, че е бил мой студент в Юридическия факултет и дори навремето ме бил уважавал, но сега е сигурен, че трябвало да спаси България от мен и много разчитал Кънчо да му помогне за това.

Накрая тримата уточнили последните детайли на операцията, а тя се свеждала до следното:

Кънчо ще бъде изпратен в затвора в Пазарджик, където аз вече съм поставен при условия, при които той ще може свободно да се внедри в „обкръжението“ ми:

***всички трябва да узнаят, че той ми е близък приятел, дори и да не е успял да стане такъв;

***все пак, обаче, най-добре ще е, ако направи всичко, за да ми стане приятел или поне другите да ни мислят за приятели и да са готови да потвърдят, че Кънчо и Янко са приятели;

***основната тема на нашите разговори трябва да бъде въоръжената борба срещу установената власт;

***това ще даде възможност на Кънчо впоследствие да потвърди, че аз съм върл привърженик на политическия тероризъм и съм участник или дори ръководител на терористични акции в България;

***Георгиев и Тренчев казали на Кънчо, че нямало никакво значение дали аз съм казал такива думи, а важното било Кънчо да заяви, че аз съм ги казвал, а останалите затворници да заявят, че са сигурни, че ние с Кънчо сме близки приятели;

***в затвора в Пазарджик те ще се появят само когато той им изпрати поздравителна пощенска картичка, но това може да стане само когато той се убеди, че е свършил всичко;

***в затворите всяко изчезване на който и да е от полезрението на останалите се разглежда като подозрително и поради това Кънчо трябва да внимава в това отношение и до приключването на операцията винаги трябва да бъде в присъствието на „колектива“.

Както вече казах, още с пристигането си Кънчо ми разказа всичко това и изказа предположението, че те много добре знаят, че аз не съм терорист, защото думите ми, заради които съм осъден, са много по-мощни от всички видове атентати, но те искат да скалъпят обвинение и да ми дадат така наречената „вътрешна присъда“.

Самият аз също реших, че наистина целта е да ми осигурят още една голяма присъда и с оглед на това организирах защитната си позиция и особено тази на баща ми, за да може, давайки се предварителна гласност на провокацията, тя да не успее.

Като застраховка на Кънчо затова, че е проговорил, измислихме следната легенда: всички знаят, че Кънчо е наркоман; в обущарския цех се работи със специални спиртни лампи, на които се нагрява кожата на обувките; спиртът за горене става и за пиене и наркоманите въобще не се притесняват от това, че този спирт уврежда здравето им; тези лампи са на специален надзор, но тяхното изпразване не е никакъв проблем за двама-трима от затворниците в цеха; ако Кънчо бъде притиснат, той трябва да каже, че аз съм уредил един литър спирт, с който съм го подмамил и напоил, и той като пиян ми е разказал всичко.

Кънчо знаеше, че ще бъде наказан, но знаеше, че наказанието няма да е изключително тежко.

Баща ми вдигна голям шум по този повод, аз също, военният прокурор от Пловдив се занимаваше със случая, после всичко затихна.

През май 1988 г. в Софийския затвор се срещнах с един от атентаторите, осъдени през април 1988 г., името на който е Никола Демирев Николов от Ямбол. Същият ми каза, че за пръв път чул моето име от устата на Стефан Петров и Иван Иванов от Главно следствено управление при ДС, които непрекъснато и истерично настоявали Демирев да признае, че ме познава лично, че се намира под моето „идеологическо влияние“ и че всъщност аз съм организаторът, ръководителят и идеологът на провежданите от тях бомбени атентати.

Неграмотен човек, попаднал в групата по-скоро поради наивност (той само снабдил другите с взривното вещество), Никола Демирев почтено си казвал истината за атентатите и така станал негоден за лъжесвидетел против мен, което пък вбесявало следователите Петров и Иванов.

С това като че ли приключиха „атентаторските“ ми приключения в затворите.

Всичко описано дотук още тогава съм описал в твърде много жалби до всички възможни инстанции, но официален отговор нямам отникъде.

Когато излязох от затвора, бях сигурен, че всичко това е имало за цел да ми бъде изфабрикувана присъда, с която да бъда окончателно унищожен и именно с такава цел са провеждали тези операции, за да имат „доказателствен“ материал и готовност по всяко време за такава присъда.

Твърде скоро обаче разбрах, че това е бил само един от възможните аспекти, само един от търсените репресивни ефекти.

От затвора излязох около 10 часа сутринта на 31 октомври 1989 г. и на 17-тата минута бях в посолството на САЩ в София.

Приеха ме Дъглас Смит и Маршал Харис, които ми казаха, че през цялото време различни международни организации и известни политици са се изказвали в моя защита и са настоявали да бъда освободен,

но българските власти винаги им предоставяли „убедителни доказателства“,

че аз не съм политически затворник, а съм най-обикновен терорист

и те не трябва да се застъпват в моя защита.

На другия ден получих пропуск за пленарното заседание на провеждания по това време в София „Екофорум“ и

там в залата видях един бюлетин на „Амнести интернешънъл“, в който прочетох, че съм осъден и се намирам в затвора „не заради своята борба за човешки права, а за терористична дейност“

и че точно такава е официалната информация, дадена от българските власти на международната организация.

Този официален документ на българските власти е официален документ с невярно съдържание и онзи, който го е подписал, трябва да носи отговорност най-малкото поне за това си престъпление.

Но кой е той? Дали е само един?

Не са ли именно офицерите от Шесто управление при Държавна сигурност онези, които са обезпечавали „доказателства“ за абсурдните твърдения на властите?

Не са ли това точно онези офицери, които г-н министър Соколов все още не е уволнил, понеже са специалисти по изключително благородната битка с терористите?

Като депутат от Великото Народно събрание, избран от Бургаския район, всеки месец посещавах района и многократно съм се срещал с близките на осъдените на смърт терористи от този район.

И знаете ли какво констатирах?

Констатирах, че съществуват твърде много факти и обстоятелства, даващи основание да се направи разследване на хипотезата,

че именно специалистите по борба с тероризма от Шесто управление при Държавна сигурност са били тези, които са внушили на Елин Маджаров, Алцек Чакъров и Сава Георгиев, че най-достойно ще е, ако те започнат да „наказват“ чрез бомбени атентати българите като виновни за нарушаването на човешките права на турското малцинство в България.

Какво биха целели с една такава стратегия, може би ще се узнае едва след пълното разкриване на всички секретни досиета на Шесто (нещо, което аз предлагах и от трибуната на Великото Народно събрание),

но логиката подсказа, че от тези терористични актове полза са имали само комунистическите властнически структури,

а и историята на терористичното насилие познава твърде много подобни стратегии на тайните служби в различните държави.

Категоричен съм и за още нещо – най-малко седем-осем души, за които съм убеден, че са доносници на тайните служби, са се опитвали да ми внушат, че след всичките ужаси, на които съм подложен, най-достойното мое поведение би трябвало да бъде отмъщението чрез оръжие.

Винаги, когато са ми казвани такива думи, съм считал, че те са провокация, но все пак искам да попитам: колко души в България имат моята висока правна и политическа квалификация и нравствената сила да не тръгнат по този „препоръчван им от доброжелатели“ път?

Не са ли именно специалистите от Шесто управление онези, които умеят да правят такива внушения с оглед някакви си техни политически стратегии?!?

И трябва ли тези „специалисти“ да останат и днес в структурата на тайните служби на България?!?

Имах удоволствието да бъда един от най-изявените противници на режима на Тодор Живков и рисковете на това удоволствие ми бяха създавани от неговите офицери от Шесто управление при Държавна сигурност.

Бях обект на внимание на същите тези офицери, но вече като служители на други тайни служби и по времето на следващия държавен глава – Петър Младенов.

Днес съм известен като един от най-последователните критици на президента Желю Желев.

Професионалните ми знания и дългогодишният ми опит ми подсказваха нещо, за което преди няколко седмици получих специално и конкретно потвърждение – специалисти от тайните служби са предложили и са получили разрешението лично на президента Желю Желев „да ме разработват“, което означава да ме следят с всички възможни разузнавателни средства.

Истинската причина е това, че често развалям кефа на президента,

но формалните аргументи и псевдосъображения са подозрения в тероризъм и връзка с международни трафиканти.

С други думи – компрометирането ми като политик трябва да стане със съображения, достойни за вниманието на Интерпол.

Някога не бяха необходими истински доказателства на Тодор Живков, за да твърди, че съм терорист и името ми да бъде спрягано заедно с имената на известните световни терористи, за да може режимът на Живков спокойно да ме държи в затвора.

Днес на президента Желев не му е необходимо да ме изпраща в затвора заради аргументите ми против него, но му е напълно достатъчно да пусне моето име в компютрите на Интерпол като предполагаем терорист и контрабандист, използващ политиката като прикритие на престъпната си дейност.

Кои са специалистите, осигуряващи тази стратегия?

Това са специалистите от Шесто управление при Държавна сигурност,

които и днес работят в тайните служби,

част от тях са на подчинение на президента,

а другата част формално са на подчинение на Министъра на вътрешните работи,

но могат да вършат и операции, за които г-н министърът може и нищо да не знае или пък да му се казва „под секрет“, че вършат нещо, което е специална поръчка на президента.

Уважаеми господин Главен прокурор,

Уважаеми господин Министър на вътрешните работи,

Във връзка с горенаправеното изложение настоявам да разпоредите да бъде извършено обстойно и прецизно разследване.

17.04.1992 г.

София Янко Янков, председател на Партия

Либерален Конгрес,

председател на Съюза на юристите

демократи и

председател на Съюза

за Търновска конституция

*************

Раздел ІІІ

Заключително уточнение по съществото на казуса:

Към всичките тук визирани адресати на настоящето ми изложение заявявам, че:

настоявам за най-строго спазване на нормите и принципите на Международното, на Европейското и на Българското Право!

*************

На тук визираните адресати-членове на чуждестранния дипломатически корпус в България си позволявам да припомня, че

съгласно Решение от 05 Февруари 1963 г. на Съда на Европейските общности по дело 26/62, Rec., 1963, p.3, concl. K. Roemer,

„Общността представлява НОВ ПРАВЕН РЕД В МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО, в полза на който държавите са ограничили суверенните си права,

като СУБЕКТИ НА ТОЗИ НОВ РЕД НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО ВЕЧЕ СА НЕ САМО ДЪРЖАВИТЕ-ЧЛЕНКИ, НО И ТЕХНИТЕ ГРАЖДАНИ“.

Което означава, че Техни превъзходителства посланиците са акредитирани

НЕ САМО ПРИ (ПРЕД) БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНА ВЛАСТ,

НО И ПРЕД БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ;

и в този смисъл от една страна

всяко посегателство на българската държавна власт върху правата на българските граждани

СЛЕДВА ДА БЪДЕ РАЗГЛЕЖДАНО КАТО АБСОЛЮТНО НЕДОПУСТИМА АГРЕСИЯ ВЪРХУ НАПЪЛНО СУВЕРЕННИ СУБЕКТИ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО,

съдбовно засягаща правата и интересите на ГРАЖДАНСКИТЕ СУБЕКТИ НА ОБЩНОСТНОТО ЕВРОПЕЙСКО ПРАВО;

а от друга страна

всяка аргументация (каквато често пъти ми е била изтъквана лично на самия мен!!!) от акредитирани в България дипломатически представители на други европейски държави,

издигаща и обосноваваща тезата за ненамеса във вътрешните работи на България по повод и във връзка с нарушенията на човешките права на българските граждани,

НЕСЪМНЕНО ИМА ХАРАКТЕРА НА ПРЕСТЪПНО СЪУЧАСТНИЧЕСТВО В ИЗВЪРШВАНИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ.

Впрочем, позволявам си също така да припомня, че ИМЕННО ТАКОВА Е И ПОСЛАНИЕТО НА приетата през 2009 г. от Комисията на Европейските общности и от Европейския съвет т. нар. „Стокхолмска програма за защита на гражданите“.

***

На тук визираните адресати-членове на чуждестранния дипломатически корпус в България си позволявам да обърна внимание върху факта, че

тоталното шествие на толерираното от българската държава МАФИОТСКО И ДЪРЖАВНИЧЕСКО НАСИЛИЕ и пълната липса на Правосъдие

характеризират ситуацията съвсем не като хуманитарна КРИЗА,

а именно като хуманитарен КОЛАПС;

и че в контекста на тази ситуация в очите на българските юристи и на обикновените граждани съвсем не изглежда да има характера на същинска човеколюбива загриженост наскоро лансираната от някои западни дипломати

теза за необходимостта от „ДЕБАТ“.

Позволявам си да обърна внимание на западните дипломатически представители на факта, че сред българските интелектуални кръгове вече доста отдавна битува констатацията и възгледът,

че българското общество се нуждае съвсем не от „ДЕБАТ“ по повод и във връзка с тотално липсващото правосъдие,

а от съвсем реална и ефективна ЧУЖДЕСТРАННА ХУМАНИТАРНА АКЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ – граждани и на Европейския съюз!

***

Позволявам си да обърна внимание на европейските дипломатически представители на факта, че

българските граждани, които поне официално и документално са и граждани на Европейския съюз,

имат правото да ПОЛУЧАТ РЕАЛНА ЗАЩИТА НА СВОИТЕ БРУТАЛНО НАРУШЕНИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРАВА,

и както Европейският съюз, така и другите държави от този Съюз

СА ДЛЪЖНИ ДА ОСЪЩЕСТВЯТ НЯКАКВА ЕФЕКТИВНА ФОРМА НА ИНТЕНЗИВНА ХУМАНИТАРНА ДЕЙНОСТ В ЗАЩИТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ;

И ЧЕ АКО БЪЛГАРИЯ ДЕЙСТВИТЕЛНО Е ЧАСТ ОТ ТЕРИТОРИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ,

и ако българските граждани действително са субекти на международното и на европейското право,

ТО В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ГРАЖДАНИТЕ НА ТАЗИ ТЕРИТОРИЯ

НА МНОГО ПО-ВИСОКО ПРАВНО ОСНОВАНИЕ

И В МНОГО ПО-ВИСОКА СТЕПЕН

ИМАТ ПРАВОТО НА ПРИОРИТЕТНА ЗАЩИТА,

отколкото, примерно казано, гражданите на Ирак или Либия.

29 Септември 2011 г. Янко Н. Янков

Ianko Iankov

2011-09-23

ВСИЧКИ КАРТИ НА МАСАТА И ОТГОВОРНОСТ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА СПЕЦИАЛНИТЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖБИ И НА ПРОКУРАТУРАТА! - 39-А (Тридесет и девет-А)

http://vbox7.com/collection:708949

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте!

Темите в блога

Links

Хипервръзки

Архив на блога

Абонирай се сега