МЕДИКАМЕНТОЗНИЯТ ТЕРОРИЗЪМ

(проф. Янко Янков-Вельовски prof. Ianko Iankov-Velyovski)

Ваши Превъзходителства,
ваши престъпни нискойерархични слуги на българския мафиотски режим,

За хората, които живеят в т. нар. Запад вероятно е или невъзможно, или изключително трудно да си представят лекаря като фигура, активно участвуваща в поддържането на една сееща страдания, мъки и смърт античовешка система, но за хората, които по-рано са живяли в условията на класическия комунизъм и днес продължават да живеят в условията на т. нар. мафиотския по своята същност политически режим на управлението на посткласическия комунистически елит, тази именно представа за лекаря е най-нормалната и най-адекватната.

Когато отдавна, преди около 40 години, като студент в Юридическия факултет изучавах административно право, бях шокиран от факта, че преподавателите най-откровено - както писмено (т. е. в статиите и книгите си), така и устно (т. е. в лекциите си) - разглеждаха т. нар. „система на здравеопазването” именно като „система на упражняваната от комунистическата партия и имаща характера на диктатура държавна власт”, която изрично и ясно наричаха „медицинската власт” и кой знае защо много по-често наричаха „медицинските власти”. Когато после сам започнах „да се ровя” не само в текстовете на законите, но и в изключително големия брой подзаконови актове, вече констатирах, че в случая тези преподаватели просто са използували логиката и терминологията на т. нар. „правни нормативни актове”, или иначе казано – логиката и терминологията на висшата тотална комунистическа власт.

Тъй като по онова време беше сравнително модерно студентите по право да бъдат и т. нар. факултативни (т. е. „доброволни”, „незадължителни”, „по свободен избор”) слушатели на голяма част от лекциите на преподавателите в Медицинската академия, и тъй като и самият аз почти доста активно се възползувах от тази „мода”, бях изумен от няколко групи факти, а именно: »че от една страна, както обучението на студентите по право, така и обучението на студентите по медицина, бе безапелационно подчинено на едно общо и изключително строго изискване – и едните, и другите да знаят, че са специални и елитни избранници и представители на висшата комунистическа политическа власт; и »че от друга страна, в същото време студентите по право бяха подготвяни да имат психологическите комплекси и рефлекси на слугински страх от властта, докато студентите по медицина, сред които имах изключително много на брой съученици и приятели, бяха подготвяни да имат пълното самочувствие на бъдещи ефективни и неумолими властници.

Този парадокс, разбира се, имаше своите както чисто идеологически, така и напълно практически основания. Така, по онова време официалната партийна и държавна политика бе наложила постулата, че в бъдещото комунистическо общество правото (като политически инструмент за управление) ще отмре и ще бъде заменено най-общо казано от биосоциалната технология, най-общите и стратегически направления на която са преди всичко медицината (схващана преди всичко като биологическа и хирургическа технология за въздействие върху и промяна на човешкия индивид и неговото поведение) и социалното инженерство, в съответствие с което професията на юриста ще престане да съществува и за вечни времена бъде заменена от професиите на биотехнолозите, медиците и инженерите, които именно ще са управленските кадри на бъдещето общество (като цяло) и (в частност) на поведението на всеки отделен индивид.

Впрочем, на изключително любопитни доказателства за зловещото практическо реализиране на този постулат впоследствие се натъкнах когато (вече като млад научен изследовател в БАН и асистент в Юридическия факултет на СУ) ми се наложи „да се ровя” в документацията на Централния държавен архив, за да разработвам планово възложената ми тема за „Ролята на постоянните комисии в дейността на Народното събрание”. Тогава именно (вече без каквато и да е изненада) констатирах, че в почти всички мандати на Народното събрание в състава на всяка т. нар. „Комисия по законодателството” („Законодателна комисия”) е имало само един или двама юристи, като всичките останали законотворци са били именно лекари и инженери; при което, като правило, членовете на тези комисии са гледали на себе си като на истински държавнически властници, а на юристите - като на „обслужващ ги персонал”.

Този парадокс, разбира се, тогава бе залегнал и в напълно практическата тотална дейност на комунистическите партийни и държавни органи и институции, но днес проблемата е преди всичко в това, че тази изключително зловеща практика не само не е теоретически обяснена и фактически прекратена, но дори виртуозно и прецизно е доусъвършенствувана, при което ментално и технологично е залегнала в стратегията на мафиотските посткомунистически институции.

Впрочем, „по следите” на тази зловеща практика самият аз тръгнах преди повече от тридесет години. И вероятно едно от последните ми учудвания (след което престанах да се учудвам) в това отношение е било на втората година от битността ми на млад учен, когато от т. нар. Софийско военно окръжие ме извикаха и ми казаха, че е недопустимо един дипломиран юрист, научен изследовател и преподавател по право да е обикновен редник от запаса, поради което трябва да ме изпратят на школа за запасни офицери. Тогава именно веднага посетих дома проф. Ярослав Радев, на когото обясних, че в никакъв случай не желая да променям статуса си на „редник от запаса”; и тъй като по онова време проф. Я. Радев бе не само университетски преподавател по право и мой непосредствен научен ръководител, но и Заместник-председател на Държавния съвет, т. е. Вицепрезидент, той веднага и завинаги ме избави от напълно неприемливите за мен претенции на военните и направи така, че моят т. нар. „военен чин” завинаги си остана „редник”.

Обаче именно във връзка с и благодарение на това (на пръв поглед съвсем обикновено или „делнично”) събитие аз започнах да осъзнавам един от колкото очевидно явните, толкова и изключително прецизно скритите зловещи механизми на тоталната комунистическа власт, който впрочем, дори и днес все още е изключително активно използуван от трансформираната в Червена мафия комунистическа държавна система.

Става въпрос за това, че по онова време е била законово и фактически установена една тотална държавна система на военно и паравоенно обвързване на абсолютно всички свързани с т. нар. здравеопазване лица – не само лекарите, не само медицинските сестри и фелдшерите, не само стоматолозите, фармацевтите и лаборантите-биохимици, но дори и санитарите, шофьорите и всички други, които по какъвто и да е начин са свързани с т. нар. „система на здравеопазването”. Дори нещо повече – не само свързаните с т. нар. хуманна медицина и хуманитарно (човешко) здравеопазване, но и свързаните с т. нар. ветеринарна медицина и животинско здравеопазване.

Пак във връзка с това събитие осъзнах: »че т. нар. „медицинска власт” е толкова тотална и безапелационно упражнявана и налагана над всеки, колкото и административната власт на армията и милицията; и »че тези именно три власти всъщност са считани за много по-авторитетни, по-значими, по-силни и по-високойерархични от правосъдната (съдебната) власт (на която, впрочем, точно по това време най-официално отнеха не само централната софийска, но и всички провинциални съдебни палати и представителни сгради, и натикаха офисите в схлупени стари къщи и паянтови дървени бараки).

Пак във връзка с това събитие осъзнах, че в пълно съответствие с функциониращия в СССР управленски модел т. нар. „медицинска власт” фактически е наложена като алтернатива на правосъдната власт, при което към абсолютно всички раздели или сфери на медицината са формирани и специални техни експериментални и други функционални направления, едно от най-важните от които е било това, което е имало изключително наказателно-елиминационна проявна същност и значение, и което редица западни изследователи на модела наричаха с едностранчивото и непълно наименование „наказателна медицина”.

Но да се върна на главното – точно по това време прецизно установих, че абсолютно всеки български гражданин от мъжки и от женски пол, който по някакъв начин е бил свързан със системата на фармацията, биохимията, стоматологията, хуманната и ветеринарната медицина, като правило още веднага след дипломирането си е бил длъжен да бъде военизиран и да получи съответен военен (сержантски или офицерски) чин; първоначално уж само „от запаса” („от резерва”), но впоследствие и обикновено само десетина месеци след първоначалното ангажиране - да бъде включен в дейността на изключително активно и строго секретно действуващи структури на Армията (войската) и/или Министерството на вътрешните работи (Държавна сигурност и милицията).

И още нещо – днес съм абсолютно категоричен, че една от главните причини за все още пълната невъзможност за достъп до архивите на уж бившите армейски и МВР-ейски специални служби е не толкова опасението от разкриването на агентурния и служебния (сержантски и офицерски) персонал на т. нар. Първо, Второ и Шесто управления на Държавна сигурност, колкото именно персонала на т. нар. Пето и Девето управление; от структурата на който именно персонал днес е формирана структурата на биохимичната, фармацевтичната и медицинската мафия.

При това:

1) един от най-странните факти в посоченото направление е този, че цялата изключително зловеща практика на всичките тези тайни (секретни, специални) структури на престъпната комунистическа власт днес се ползува от изричната и гарантираната от българския Закон (съвсем отделен е въпроса, че този Закон е абсолютно противоправен) тотална защита като „държавна тайна”;

2) един от върховете на странността в това отношение е фактът, че силовите и пропагандните институции на българската държава най-нагло, публично и интензивно заявяват, че обявяването на тези престъпни деяния за „държавна тайна” е станало по искане на военната организация НАТО и институциите на Европейската общност;

3) вторият от върховете на странността в това отношение е фактът, че силовите и пропагандните институции на българската държава най-нагло, публично и интензивно заявяват, че тези обявени за „държавна тайна” престъпления на комунистическия и посткомунистическия политически режим по своята най-дълбока същност принадлежат към т. нар. „цивилизационни и европейски ценности”; и че като такива са тотално гарантирани от цялата военна мощ на т. нар. Запад, който винаги е готов да дебаркира в България, за да защити тези ценности от посегателствата на техните противници.

Държа изрично да отбележа, че през последните 10-15 (десет-петнадесет) години специално този аргумент е бил (понякога дръзко и нагло, а понякога подигравателно и формално „доброжелатено”) сравнително интензивно отправян лично към самия мен; и че с изключително перверзно удовлетворение този аргумент ми е бил отправян най-вече персонално лично от всичките онези, които, както по-рано, така и днес, са участвували и продължават да участвуват в инквизициите над мен и над членовете на моето семейство.

ІІ.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични слуги на българския мафиотски режим,

Като изхождам от обстоятелството, че Световната здравна организация вече доста отдавна има офис в България и поне хипотетично би следвало да знае и познава фактите, свързани с т. нар. здравословна и здравоопазваща ситуация в страната, за мен поне до известна минимална степен изглежда странен фактът, че тази високоавторитетна световна организация не проявява почти никакъв видим за българската общественост интерес към тази ситуация.

Обяснението на този „странен факт”, разбира се, има и може да има най-различни ракурси, и един от тях например би могъл да бъде и фактът, че завеждащият българския офис на организацията (Емилия Тончева) е българин, който просто е продукт на и част от посочената по-горе система на участие в държавната и мафиотската власт.

Разбира се, в случая съвсем отделни са отговорите на въпросите: „Дали Световната Централа наистина не знае за съществуването на една такава вероятност?” и „След като е повече от очевидно, че много добре знае, защо се преструва, че не знае?”.

При това изрично и ясно подчертавам, че този „странен факт” е още по-странен на фона на факта, че вече в продължение на много години почти всеки вестник и почти всяка електронна медия (радиостанция, телевизия и информационен интернетен сайт) всеки ден съобщава изключително много и изключително потресаващи факти, свързани с трагедията на българските граждани, които се нуждаят от някакъв вид медицинска помощ, но вместо нея усещат само здраво забитите в тях хищнически зъби на формираната от комунистическите тайни служби Червена мафия.

ІІІ.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични слуги на българския мафиотски режим,

Онези от вас, които знаят съдържанието на моите изключително многобройни отделни изложения до прокурорско-съдебния клан на българския филиал на Руската Червена мафия, както и съдържанието на моите няколко книги, посветени на третираната тема (виж напр. трите издания на книгата ми „Българският тероризъм”), несъмнено знаят, че моята изключително отдавна обоснована теза гласи:

1) че както предишната (от класически комунистически тип), така и днешната (от неокомунистически и мафиотски тип) държава упражнява изключително интензивен държавен тероризъм върху българските граждани;

2) че една от неговите разновидности е т. нар. медикаментозен тероризъм;

3) че този специален и модерен (от историческа гледна точка) тероризъм се характеризира преди всичко с това, че има евгенетични и геноцидни целеви основания, функции и предназначение;

4) че повечето от фактите, с които разполагам за него, са намерили своето описание в множество мои официални писмени искания за разследване, адресирани до институцията на Главния прокурор и до някои други институции, както и в някои публикации във вестници и списания; че текстовете на тези изложения са публикувани в хронологично подредената моя документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика” (състояща се от седем обемисти томове); че отделно от това тези текстове са събрани в специална тематично подредена книга, озаглавена „Зеленото чудовище от Държавна сигурност: Фантом или реалност е българският медикаментозен тероризъм. (Документалистика)”; че тази книга все още не е отпечатана поради липса на финансови средства; което препятствие, разбира се, също така е прецизно обезпечено от Мафията.

ІV.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични слуги на българския мафиотски режим,

Категорично настоявам да бъде образувано наказателно разследване на всичките посочени тук факти и обстоятелства.

1. На 26 октомври 2004 г. моята тогава 10 (десет)-годишна дъщеря е била прегледана от д-р Красимир Паликов, работещ в ДКЦ ХV ЕООД, ул. “Никола Габровски” № 20, София – 1171, който, чрез официално и надлежно оформена т. нар. „Рецептурна бланка” й е предписал определена лекарствена форма.

Тъй като, обаче, в официалната фабрично-търговска писмена информация, съпровождаща лекарствената форма, изрично и ясно е записано, че “препаратът не се прилага при деца и юноши до 18 години ... защото нарушава правилното развитие и ставния хрущял”, аз като родител и законен представител на непълнолетното си дете се обърнах с официално писмо, адресирано до въпросния лекар и поисках да получа официален писмен отговор на три въпроси: а) дали наистина той е дипломиран доктор; б) дали счита себе си за добросъвестен лекар; и в) дали той счита, че с деянието си не е застрашил здравето или живота на детето ми.

Това мое писмо до д-р Красимир Паликов бе изпратено по пощата със статус „препоръчано писмо”, което има № 000047 и дата 02 ноември 2004 г.

2. Тъй като в предложения от мен напълно разумен и законов за такива случай срок за отговор не получих никакъв отговор; и тъй като по абсолютно никакъв начин не констатирах наличието на съобразена със Закона загриженост от страна на г-н доктора относно извършеното от него деяние и относно моята загриженост за здравето на детето ми; на 18 ноември 2004 г. с две препоръчани писма се обърнах към Министъра на здравеопазването (по онова време това бе Славчо Богоев; за него, впрочем, още тогава предварително разполагах с напълно проверената информация както че е син на полковник от Държавна сигурност, така и че самият той има офицерски чин и е изключително тясно свързан с дейността на специалните служби) и към Директора на Националната здравно-осигурителна каса.

С това писмо исках от въпросните двама държавни слуги на Медикаментозната мафия да разпоредят на съответните контролни органи, които да проверят: а) дали д-р Красимир Паликов е извършил деяние, застрашаващо живота или здравето на детето ми; б) ако е извършил такова – поради какви причини е било направено това; в) дали г-н докторът е получил парично възнаграждение от страна на здравната осигурителна каса за извършения от него неистински медицински преглед и за предписаното увреждане на здравето и застрашаване на живота на непълнолетната ми дъщеря, тоест – дали полученото от него парично възнаграждение е правилно и законосъобразно и дали не трябва да бъде върнато в Здравно-осигурителната каса; г) дали органите на Министерството на здравеопазването ще санкционират г-н доктора, при условие, че той е бил осъществил противоречащо на медицинската наука и практика деяние.

Към писмата си до двамата мафиотски слуги съм приложил: а) Копие от написаната и подписана от г-н доктора т. нар. “Рецептурна бланка”; б) копие от писмото ми до г-н доктора, с което, позовавайки се на предоставеното ми от Закона право съм поискал т. нар. “разясняване” във връзка със случая, което разясняване той е бил длъжен да ми даде именно в поискания от мен формат – тоест в писмен вид.

3. След всичкото това получих три писма:

а) С писмо изх. № 94-Я-18 от 25 ноември 2004 г. Министерството на здравеопазването ме уведомява, че е препратило преписката на д-р Михаил Христов, Директор на Районния център по здравеопазване, когото „моли” (т. е. към когото не отправя „нареждане”/”разпореждане”, а на когото предоставя възможността да се заеме със случая „ако пожелае”, „ако иска” и евентуално „както иска”) да провери и изясни случая, след което да отговори на мен и на Министерството;

б) с писмо изх. № 19-05-40 от 30 ноември 2004 г. Националната здравноосигурителна каса ми дава юридически съвет, какъвто аз въобще не съм искал от тях, и който, освен това, няма абсолютно нищо общо с казуса, който съм изложил, както и специално в аспекта му, който категорично и несъмнено има отношение към тяхната дейност.

С което тази държавна институция фактически ми дава да разбера, че моите пари, които съм предоставил на тази институция като предназначени за заплащане на здравноопазващо обслужване, фактически могат да бъдат и практически са харчени за заплащане на дейността на всеки, който е свързан с някои от клановете на медицинската мафия, при това дори и в случаите, при които тази дейност е очевидно здравеувреждаща (терористична) по отношение на мен и моите близки.

в) с писмо, което не е датирано, но за което извод относно датата (06 януари 2005 г.) може да бъде направен от пощенския плик, самият д-р Паликов с точно три писмени едрошрифтени редове (които при нормален шрифт са само един ред и половина) и с няколко изключително прецизно подбрани думи: първо, изразява очевидно фалшивото си „съжаление за възникналото безпокойство” и второ, фактически декларира, че е готов да отговори на въпросите, които ме вълнуват, но това трябва да стане „в един разговор”.

Извършеният от мен психо-лингво-семантичен анализ на това писмо ми дава абсолютно категоричното основание да твърдя, че то носи в себе си абсолютно надвусмисления почерк на бившите комунистически тайни служби; за които, впрочем, се знае, че днес са организатори и висши функционери на българския филиал на руската Червена мафия, включително и на нейния медикаментозен клан.

Освен това ситуационният анализ ми дава основанието да бъда абсолютно категоричен, че е най-вероятно този текст на това писмо да не е написан лично от д-р Паликов, а да е изготвен от специалисти, с които той несъмнено е свързан и които изпълняват функция, свързана с обезпечаването на неговата и на другите като него безотговорност.

Все пак, най-характерните черти на това писмо са: »липса на каквото и да е изрично извинение, отправено към адресата на писмото; »липса на каквото и да е желание и готовност да бъде дадено неподлежащо на оттегляне официално гледище или обяснение на станалото събитие, което навсякъде по света бива гарантирвано именно чрез писмен текст, а не чрез празни приказки, съществуването на които впоследствие винаги може да бъде отречено; »наличие на предпочитание за „лична среща”, осъществена на „собствена територия”, което предпочитание (като правило) е характерно именно за дейността на тайните служби и мафията, тъй като точно една такава фактическа ситуация им дава възможност да организират каквато си поискат провокация срещу обекта и така да го лишат от „фактическата” основателност на претенциите му, както и да гарантират неговото компрометиране и (в крайна сметка) прекратяване на предприетата процедура.

4. Само няколко дни след получаването на писмото на д-р Паликов получих писмо и от вече споменатия д-р М. Христов, Директор на Регионалния център по здравеопазване – изх. № 26 от 10 януари 2005 г.

а) Макар че това писмо е от цели две страници, неговото главно и правнорелевантно съдържание се свежда до тезата, че предписаната от д-р Паликов лекарствена форма е била приложена напълно правилно и законосъобразно, тъй като тя може да бъде прилагана и при дица в случаите, в които „няма алтернативна терапия, и в които прилагането е кратковременно.

В това писмо-отговор на посочения Директор на Регионалния център по здравеопазване, обаче, липсват каквито и да са доказателства в полза на престъпно подпоставената от него теза, че в случая е била търсена и в крайна сметка не е била намерена и не е имало „алтернативна терапия”. А самото това обстоятелство по абсолютно недвусмислен начин разкрива и доказва факта, че този аргумент е напълно предумишлено и престъпно измислен (от д-р М. Христов) и че неговото предназначение е да оневини едно вече извършено престъпно по своя характер деяние (на д-р Паликов).

б) Освен това, в писмото на посочения Директор, изпълняващ контролна функция по здравеопазването, изрично е записано, че по време на и във връзка с контролната проверка е било взето и „експертно становище от независим консултант – специалист по детски болести”.

Тъй като, обаче, в това официално писмо, подписано от Директора на съответната държавна контролна институция, въобще не е посочено нито името на консултанта, нито неговата обща медицинска специалност, нито каквито и да са данни относно неговата експертна квалификация, нито неговото изрично формулирано мнение, нито мотивите към мнението:

първо, аз възприех този факт не само като гавра с мен като редови гражданин на тази държава, която гавра е извършена от ръководен представител на официална държавна институция, за нормалното или престъпното съществуване и функциониране на която институция и аз, като редови гражданин, нося своята гражданска отговорност и имам правото на легитимен протест и негодувание;

второ, възприех този факт и като специална гавра, специално адресирана към мен като (все пак) виден представител на юридическата и правозащитната професия, която гавра съдържа посланието: „Ние сме всемогъщи, ти си беззащитен, и ние ще те смачкаме!”;

трето, възприех този факт и като специално и демонстративно извършване на още едно (повече от очевидно) престъпление, специалното предназначение на което всъщност е не толкова да има оневиняващ ефект по отношение на престъпната дейност на д-р Паликов, колкото преди всичко да има характера на адресирано към мен послание, което съдържа следния текст: „Ние знаем, че ти като специалист веднага ще разбереш, че не е имало и няма такъв консултант, че не сме вземали никакво експертно становище от никого, че това, което сме ти написали специално с този ред от писмото несъмнено е отделно извършено от нас престъпление, но правим всичкото това, за да ти покажем за пореден и милионен път, че тук, в тази държава, единствентото валидно мнение е това, което имаме ние, ченгетата от уж бившата Държавна сигуерност, действуващи днес като функционери на сегашната Червена мафия!”.

5. Тъй като счетох, че посоченият Директор на Регионалния център по здравеопазване д-р М. Христов не само фактически се гаври с мен, но и съвсем не е случаен фактът, че той се е съгласил чрез писмото си до мен да извърши поне две престъпления, отново (виж: вх. рег. № 94-Я-1 от 01 август 2005 г.) се обърнах към Министъра на здравеопазването (по това време все още е посоченият син на престъпник и престъпник Славчо Богоев).

Тук ще въпроизведа главните пунктове от това мое писмо:

а) „Госпидин Министър, Þтъй като все пак в официалната фабрично-търговска писмена информация, съпровождаща лекарствената форма, граматически и логически абсолютно изрично, недвусмислено и категорично е записано, че “препаратът не се прилага при деца и юноши до 18 години”; Þтъй като въобще не са посочени никакви обстоятелства, позволяващи изключение от така посоченото категорично предписание; и Þтъй като отговорът, който ми е даден не само не ме удовлетворява, но и създава у мен впечатление за опит за престъпно въвеждане в заблуждение (измама), извършен от страна на контролния орган; аз се обръщам към Вас с искането да разпоредите да ми бъдат предоставени копия от цялостната документация, събрана във връзка с извършената по Ваше разпореждане конкретна контролна дейност. Без да пренебрегвам нито един от документите във въпросната документация, изрично подчертавам, че проявявам специален интерес към посоченото във въпросния “отговор” т. нар. “експертно становище на независим консултант – специалист по детски болести”, при което обръщам Вашето внимание върху странния (и подозрителен) факт, че по отношение на мен името на този консултант е въведено като анонимно, и че според моите разбирания този факт е недвусмислена индикация, че този експерт е “независим единството от самия себе си”, или иначе казано – е напълно зависим от системата, в която е въвлечен.”.

б. „Господин Министър, настоявам, освен това, да разпоредите да бъде извършена нова и много по-пълна проверка, при която в документацията да бъде включено и становището на експертите от фирмата-производител на въпросния медикамент. // При това изрично, ясно и недвусмислено подчертавам, че в случая вече ме интересува не толкова самото конкретно деяние на въпросния лекар (което, според мен, най-вероятно е “деяние по непредпазливост”), а преди всичко механизмът на зловещо престъпното преднамерено поведение от страна на подчинените на Вашето министерство контролни институции, стараещи се на всяка цена да оневинят всяко едно (от най-нискостепенното до най-високостепенното) виновно поведение на който и да е лекар, което деяние според мен е “деяние по предумисъл”. // При това, господин Министър, нека изрично Ви уведомя, че съгласно моята теза такова институционално поведение е характерно само за престъпните организации от гангстерски и мафиотски тип, тъй като чрез него се защитават както вече вербуваните за престъпна дейност лица, така и лицата, които след една такава защита стават превъзходен вербовъчен обект. // Или направо казано – в случая вече ме интересува проблемата за използуването за престъпни цели на ресурсите на медицината и институциите на здравеопазването. // 01 август 2005 г. // Янко Янков.”.

6) Тук и сега енергично обръщам вашето специално внимание, Ваши Превъзходителства и ваши престъпни нискойерархични слуги на българския мафиотски режим, изключително върху следните два факти и обстоятелства, а именно:

Първо, че с това мое писмо „изрично, ясно и недвусмислено” съм декларирал пред мафиотския слуга, изпълняващ държавническата длъжност Министър на здравеопазването, че „в случая вече ме интересува не толкова самото конкретно деяние на въпросния лекар (което, според мен, най-вероятно е “деяние по непредпазливост”), а преди всичко механизмът на зловещо престъпното преднамерено поведение от страна на подчинените на Вашето министерство контролни институции, стараещи се на всяка цена да оневинят всяко едно (от най-нискостепенното до най-високостепенното) виновно поведение на който и да е лекар, което деяние според мен е “деяние по предумисъл””; и

Второ, че именно този факт и това обстоятелство, действувайки като долнопробни политико-мафиотски проститутки както предишният (Славчо Богоев), така и вече новоназначеният (и все още действуващ и днес) Министър на здравеопазването Радослав Гайдарски, се опитаха да пренебрегнат в цялостното си по-нататъшно официално поведение по случая.

7. Тъй като в продължение на почти два месеци не получих абсолютно никакъв отговор от министерския слугинаж на българския филиал на руската Червената мафия, на 27 септември 2005 г. регистрирах в офиса на посоченото Министерство кратко писмо, имащо вх. Рег. № 94-Я-1/27.09.2005 г., с което изразих своето енергично настояване за отговор.

8. След още нови два месеци чакане получих кратко писмо, подписано от Главния секретар на Министерството доц. д-р Красимир Гигов, когото познавам лично и отдавна и за когото също така още тогава предварително разполагах с напълно точната информация не само, че е изключително тясно свързан с офицерския състав на уж бившата Държавна сигурност, но и че е бил и продължава да е едно от главните действуващи лица в престъпната дейност на посткомунистическата Червена Мафия по ограбването на несметните богатства на две от водещите държавни фирми, а именно – в т. нар. „Български червен кръст” и „Експомед”.

С това кратко писмо на мен ми се казва че: Þприложено ми се изпраща кратка официална писмена характеристика на фармацевтичния продукт, който е бил предписан на непълнолетната ми дъщеря; Þцялата преписка, която е била заведена по мое искане в Министерството, е била изпратена „по компетентност” на т. нар. Комисия по професионална етика, функционираща към Районната колегия на съсловната организация, наречена Български лекарски съюз.

Така тази друга мафиотска псевдомъжка проститукта - Главният секретар на Министерството на здравеопазването доц. д-р Красимир Гигов:

първо, ми е изпратил нещо, което е бил длъжен да ми изпрати още преди една година, но тогава той не е бил направил това, за да се опита да скрие истината, съдържаща се в тази документация; с което свое тогавашно поведение ме е бил принудил да загубя колосално количество социална енергия, за да напиша множеството изложения, от които на Мафията да й стане пределно ясно, че няма да се откажа от исканията си; впрочем, истината, съдържаща се точно на две места от текста на тази документация е, че този фармацевтичен продукт категорично не се препоръчва при деца и подрастващи, освен в един-единствен случай, който няма абсолютно нищо общо със заболяването на моето дете; което означава, че посочения лекар е извършил престъпление, като е предписал на моето дете фармацевтична форма, която абсолютно недвусмислено застрашава здравето и живота на детето ми; както и че е извършено престъпление и от всичките онези функционери на Министерството на здравеопазването (и на неговото регионално звено), които са се опитали и продължават да се опитват да скрият от мен факта на извършеното от посочения лекар престъпление.

второ, е използувал факта на това твърде закъсняло удовлетворяване на исканията ми за информираност относно фактите и обстоятелствата по медицинското лечение на дъщеря ми, за да прикрие чрез него факта, че тотално е пренебрегнал вече напълно новото ми искане, а именно искането, свързано с престъпната дейност на Директора на Регионалния център по здравеопазване д-р М. Христов;

трето, в пълен разрез със законовата регламентация и с моето изрично искане, с абсолютно незаконосъобразния и фалшив аргумент за „надлежна компетентност” доц. д-р Красимир Гигов е изпратил преписката в т. нар. „глуха линия”. Този „административен трик”, впрочем, е изключително добре отработен още от златната ера на класическата комунистическа власт и на Държавна сигурност, когато тайната власт използуваше т. нар. „обществени организациии” като прикритие на своите строго секретни оперативни мероприятия. Днес за тази цел както всяко министерство, така и всяка мафиотска групировка, е създала около себи си „обръч от политически партии, обществени и съсловни организации”, към които в услуга на висшите цели на Мафията изпраща преписките, за да бъдат забутани и никога да не бъдат решени по същество.

9. Почти накрая получих писмо, подписано от Председателя на Управителния съвет на Българския лекарски съюз, който, обаче, кой знае защо все пак е предпочел да остане анонимен по отношение на мен и не си е написал името (мафията, разбира се, много добре знае неговото име).

В това писмо той: първо, напълно правилно, почтено и законосъоразно ме уведомява, че моите искания напълно правилно и законосъобразно са били адресирани именно към Министъра на здравеопазването, който съгласно закона е длъжен да направи онова, което аз искам да бъде направено; второ, все пак отстъпва пред административно-властническия напор на господарите си от Червената мафия и препраща преписката на едно от най-ниските (най-последните) стъпала от мафиотския слугинаж – т. нар. Комисия по професионална лекарска етика.

10. И съвсем накрая - т. нар. Комисия по лекарска етика при Столичната колегия на Българския лекарски съюз – ми е изпратила писмо, което има изх. Рег. № 456 от 09 март 2006 г. и е подписано от Председателя д-р А. Малякова.

С това писмо въпросната персона, в пълно противоречие с разпоредбите на българския закон и нормите на лекарската етика се опитва с измама да ме замотава в мрежата на напълно безполезната рефлексия, като, прикривайки се зад изцяло изпразнените от истинското им съдържание демагогски думи „уважаеми” и „моля” иска от мен да се включа във фарсовия тетър, в който да играя ролята на пълен глупак, който наивно си губи времето, предоставяйки й информация, която, всъщност, няма абсолютно никакво значение за нея и за нейната мърлява мафиотско-слугинажна институция.

V.

Категоричен съм, че в случая става въпрос поне за три основни хипотези на престъпна дейност:

Хипотеза Първа: посоченият д-р Красимир Паликов е действувал напълно самостоятелно, непредумишлено и професионално неадекватно и неграмотно, което обстоятелство, обаче, съвсем не го оневинява от наказателноправна гледна точка и все пак дава основание за квалифициране на деянието му като умишлено и престъпно поради непредпазливост.

Впоследствие, обаче, специалистите от тайните служби на държавата и на Червената мафия, когато узнават от мен за това, което се е случило, решават да встъпят в негова противозаконна защита и да го спасят от моите искания за наказателно преследване и гражданско-правна отговорност, за да могат след това да го вербуват на т. нар. „зависима основа” и да го държат в подчинение, като го заплашват, че ако не им се подчинява, ще оттеглят защитата си и ще го „дадат на кучетата да го разкъсат” – тоест на такива като мен, за да му търсят наказателна и всякаква друга отговорност.

Обръщам специално внимание върху обстоятелството, че в цялостната дейност по случая на Министерството на здравеопазването не се съдържа абсолютно нито един детайл, който да е в състояние да опровергае тази хипотеза.

Хипотеза Втора: посоченият д-р Красимир Паликов е действувал като агент, военизиран или паравоенизиран от бившите и/или настоящите тайни служби на днешното Министерство на вътрешните работи (и най-вероятно преди всичко на службата на генерал Иван Чобанов), на Министерството на армията или на някое от структурните звена на Червената Мафия. При тази хипотеза той е изпълнявал дейност по строго секретно оперативно мероприятие.

При тази хипотеза това оперативно мероприятие: 1) е имало за своя отделна и конкретна крайна цел да осъществи терористично медикаментозно покушение върху малката ми дъщеря; 2) тази цел от своя страна е била елемент от много по-общата цел, която функционерите на бившата и на сегашната Държавна сигурност и тези на днешната Червена мафия са преследвали в продължение на много години в миналото и продължават да преследват и днес против мен и моите близки; 3) смисълът както на конкретната, така и на общата цел е да бъде осъществено наказателно и физически елиминационно терористично посегателство върху мен и моите близки; 4) причината за всичкото това е заложена в моята дългогодишна непримирима информационно-пропагандна и практическа юридическа дейност по търсене на наказателна отговорност за всички престъпни деяния от всеки отделен престъпен деец, принадлежал и/или принадлежащ към посочените престъпни структури.

Във връзка с тази хипотеза една от изходните и важните дейности по разследването е да бъде проверен т. нар. действуващ или запасен (от резерва) военизиран статус на д-р Красимир Паликов и всичко свързано с и произтичащо от този статус.

Обръщам специално внимание върху обстоятелството, че в цялостната дейност по случая на Министерството на здравеопазването не се съдържа абсолютно нито един детайл, който да е в състояние да опровергае тази хипотеза.

Хипотеза Трета е модификация на хипотеза Втора, при което става въпрос за същия тип отделна и конкретна престъпна дейност, осъществявана обаче като елемент на друга по-обща цел, имаща или секретен медикаментозно-експериментален характер, или характер на особени тип геноцидна или евгенетична дейност по биохигиеннно или политическо прочистване (бавно или бързо убиване и унищожаване) на лицата, принадлежащи към определен социално-политически, интелектуален, етнически или някакъв друг обществен слой или група.

Във връзка с възможността да става въпрос за дейност по първия вариант на тази хипотеза (медикаментозно-експерименталния) следва да отбележа, че през последните десет-петнадесет години в българските медии се съдържа изключително обилна информация за голямо множество експерименти, извършени с определена фармацевтична форма в множество болници в България, както и при извънболнични медикаментозни третирания.

Във връзка с възможността да става въпрос за дейност по втория вариант на тази хипотеза (геноцидно-евгенетичния) следва да отбележа, че макар и доказателствата в това отношение да са сравнително по-трудно събираеми, обработваеми и обосноваеми, все пак през последните десет-петнадесет години са регистрирани множество случаи, които напълно спокойно могат да бъдат използувани като доказателствено-аргументационен арсенал в това отношение.

Обръщам специално внимание върху обстоятелството, че в цялостната дейност по случая на Министерството на здравеопазването не се съдържа абсолютно нито един детайл, който да е в състояние да опровергае тази хипотеза.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични слуги на българския мафиотски режим,

Изрично, ясно и категорично настоявам да бъдат събрани на едно место както всичките посочени по-горе мои писмени изложения, така и изпращаните до мен писмени отговори, които се намират при посочените държавни и обществени институции и лица, както и да бъде извършено досъдебно и съдебно разследване на деянията на всички лица, имената на които се съдържат в цялата тази документация.

27 септември 2006 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Embassy-047/27.09.2006 г. до посланиците на държавите от ЕС, ЕК, САЩ и Швейцария, Завеждащия офиса на Световната здравна организация в България, Главния прокурор, Президента и Министъра на здравеопазването, с копие до БТА].

ЕПИКУР

Епикур

1. Епикур (342/341-271/270 г. пр. Хр.) е роден в намиращото се близо до Атина селище Гаргет, и съвсем наскоро семейството му се е преселило на остров Самос, където баща му работел известно време като учител. Неговият жизнен път не е бил ярко събитийно наситен, което, впрочем, напълно е съответствувало на един от жизнените принципи, към който той неизменно се е придържал, а именно “Живей незабелязано!”.

Все пак знае се, че неговите първи интереси към философията датират от 329 г. пр. Хр., когато той е бил едва 14-годишен, при което има две хипотези относно непосредствения повод за този интерес: според едната това е станало, когато Епикур случайно се е бил запознал с едно от съчиненията на Демокрит, а според другата когато учителят му по литература не е можал да даде смислен и убедителен отговор на въпроса какво означава думата “хаос” в съчиненията на Хезиод и откъде той възниква.

През 324 или 325 г. пр. Хр. семейството се завърнало в Атина, където Епикур установил близки отношения с Ксенократ (последовател на Платон) и Теофраст (ученик на Аристотел и ръководител на Академията в Лицея) и благодарение на тях започнал да навлиза в дълбочината на философските знания. Негов учител е бил, също така, и Навситан, който бил последовател на Демокрит.

През 310 г. пр. Хр. Епикур основал в Митилена своя философска школа, а през 306 г. пр. Хр., на 35-годишна възраст, пренесъл школата си в Атина, където тя получила наименованието “Градината на Епикур”. Според повечето изследователи школата на Епикур е имала много повече характера на “философска секта”, тъй като тя не е била “посещавана” в школско-академическия смисъл на думата, т. е. в смисъл на “влизане” и на “излизане” след края на обучението, а в нея е имало само “влизане”, подобно на онова, което е било характерно за манастирите; т. е., школата на Епикур е имала характера по-скоро на “община” или “секта”. Това пък, от своя страна, е бил един от уникалните случаи в историята, при който една община е била толкова силно предана на своя учител, без той да е бил обожествяван. При това, любопитно е, че в продължение на почти 600 години последователите на Епикур са запазвали в неизменен вид както учението му, така и благоговейната памет за него.

Според негов ученик, на 71-годишна възраст Епикур изпратил писмо до един от своите приятели, в което пишел, че това е последният му ден, че стомашните и бъбречните му болки вече са непоносими, но че въпреки това той мисли не за болките си, а за прекрасните философски беседи, които е имал щастието да осъществи през живота си; след което влязъл в затоплената с гореща вода вана, поискал вино, изпил го, пожелал на близките си да не забравят учението му и доброволно приключил със живота си[1].

От неговите, макар и малки по обем, но както свидетелствува Диоген Лаертски, изключително многобройни трудове - около 300[2], до нас са достигнали три писма (“Писмо до Херодот”, “Писмо до Питокъл” и “Писмо до Менойкей”); фрагменти (само 40) от текста на трактата “Главни мисли” или “Главни изречения” (Kyriai doxai), представляващ сборник от изказвания и афоризми; 37 свитъци от неговото основно произведение “За природата”; а също така и издаденият през 1888 г. във Ватикана т. нар. “Ватикански сборник от изречения”.[3]

Учението на Епикур се състои от три раздели – учение за логиката (канон), учение за физиката (за природата) и етика. В учението си за логиката той обосновава критериите, чрез които може да бъде определено кое е истина и кое е лъжа, към кое човек трябва да се стреми и кое трябва да избягва. Тук той обосновава тезата, че всички чувствени възприятия са истинни (истински), но че дали са истинни и произтичащите от тях съждения е въпрос, който следва да бъде решен от практическата проверка при съпоставянето им с удоволствието и неудоволствието.

В учението за физиката, което тук е схванато като “форма на натурфилософията”, като учение за общите характеристики, структурата и закономерностите на света, Епикур обосновава тезата, че организацията на практическата дейност на човека трябва да бъде насочена така, че да го освобождава от суеверията, религията и страха от смъртта. Тук той обосновава и своята теория за произволното отклонение на атомите от вертикалното падане, чрез която обяснява не само образуването на света (Вселената), но и дава натурфилософско обяснение на свойствената на индивидуалната етика свобода на волята: според него атомите на душата притежават индетерминирана свобода, от която именно зависят човешките постъпки, които не са подчинени на никакво принуждение. В учението си за физиката Епикур отхвърля митологическите и религиозните представи и схващания за възникването и съществуването на света, в основата на които стои представата за божествените сили, и обосновава схващането, че светът (Вселената) е възникнал по напълно естествен начин; освен това, във физическото учение на Епикур идеята за детерминизма е неразривно вплетена с идеята за мотивите на човешката дейност и учението за нравствеността, благодарение на което е обоснована тясната връзка между натурфилософията и етиката.

В учението си за етиката Епикур обосновава тезата, че целта на човешкия живот е удоволствието, което, обаче, трактува не само като чувствено наслаждение, но и като избавление от физическите болки, от безпокойствата на душата, от страданията, от страха от смъртта и от оковите на принуждението. Той подчертава, че духовната радост от живота е най-голяма, когато човек се стреми към уравновесеност; но за наслаждението от уравновесения живот е необходимо човек да е добродетелен; а пък за да бъде добродетелен, е необходимо да бъде мъдър. Обичайната или традиционната вяра в боговете е категорично отричана от Епикур, тъй като за него боговете са “блажени същества”, които живеят в Intermundiem (“между световете”) и по никакъв начин не се наместват в света на хората.

В етиката на Епикур (основните източници относно същността на която са преди всичко историко-философските съчинения на Диоген Лаертски[4]) са въведени и обосновани две основни понятия, а именно “удоволствие” и “страдание”, чието конкретно съдържание се определя и осмисля не абстрактно, а в контекста на конкретните условия и жизнената среда на човека. След като постулира, че наслаждението е първото благо, към което човекът се стреми, Епикур отбелязва, че като правило човекът се стреми към наслаждението, отбягвайки страданието, при което проблемата му се състои в това, че му се налага да плаща за този си избор понякога доста висока цена, и че въпросът всъщност се свежда до намирането и приемането на границата между удоволствието и страданието. Той подчертава, че за плътта пределите и времето на наслаждението не са безкрайни, и че по тази причина във връзка с тяхното намиране и проявление е необходима намесата на разума; и че не е възможно да живее приятно онзи, който не живее разумно.

Поради това, според него, не всяко удоволствие може да даде или да обезпечи правдоподобно осмисляне на човешкото битие, както и не всяко страдание следва да бъде избягвано. Според него смисълът и значението на страданието се определя от неговото отношение към удоволствието, и така по принцип се приема, че страданието съвсем не е препятствие за достигане на блаженство и щастливо съществуване. Той приема, че от правилното разбиране на страданието зависи твърде много за постигането на онова, което е необходимо за неговото облекчаване, и например надеждата е един от факторите, които могат да способствуват за намаляване на страданието и за внасяне на известна хармония в поведението на човека. Той обосновава също така и тезата, че в известен смисъл не толкова удоволствията осмислят адекватността на човешкото битие, колкото именно отсъствието на страдания, и че “крайната граница на удоволствието е именно отсъствието на страдание”.

Съотношението между удоволствието и страданието в етиката на Епикур е конкретизирано чрез понятията “умереност” и “атараксия”. Понятието “умереност” тук е представено като израз на хармоничността, ритмичността и логоса в поведението на индивида, като вътрешно единство между личностните мотиви и обективните условия, като съответствие между желанията и възможностите на индивида. Според него “умереността” като позитивно нравствено качество изключва силните желания и прекомерно бурните преживявания, които обикновено са свързани именно с необоснованите желания; в основата на “умереността” той поставя чувството за вътрешни задръжки и нравствени устои на личността, и напр. в контекста на това според него “обичайната алтернатива” примерно за бедността е именно “липсата на чувство за нея”.

Като крайна степен или форма на умереността Епикур сочи т. нар. атараксия, природата на която той свързва преди всичко с липсата на такива страдания, които нарушават нормалното и естественото състояние.

Личният живот на Епикур несъмнено е протекъл в пълно съответствие с постулатите на неговото учение, и макар че още приживе той е увличал голямо множество привърженици и последователи, все пак истинското тържество на неговите идеи е в епохата на римската култура. По времето на развитието и особено на господството на християнството през Средновековието учението, в продължение на много векове както личният живот, така и творчеството на Епикур са били подлагани на усилени клеветнически нападки, при които учението му е било жестоко изопачавано и определяно като “философия на примитивната тълпа”, а привържениците му като “жители на Содом”. Сред философите широко е било разпространено схващането, че философията на Епикур представлява “лишен от научни основи страничен продукт на световната цивилизация” и “вулгаризация на атомизма на Демокрит”. Цицерон е смятал, че Епикур само е напоявал своята “философска градина” от изворите на предшествениците си, и че изказаните от него мисли могат да бъдат обект единствено на присмех, но не и на сериозен научен разговор”, и че те предлагат възгледи, подходящи единствено за слабо образованите хора.[5] Същото неприязнено отношение е демонстрирано и от Г. В. Ф. Хегел, който пише: “Ние не разполагаме с произведенията на Епикур, но едва ли би трябвало да съжаляваме за тяхната загуба. Слава богу, че те вече не са налице!”[6]

Лукреций, обаче, дава висока оценка на творчеството на Епикур и отбелязва, че той е първият гръцки философ, който си е бил поставил задачата да събаря стените на света, между които са затворени страхът, невежеството и предубежденията, и че е незаменим съюзник на всеки, за когото борбата за достойно човешко съществуване има реален смисъл.

Важна заслуга за възстановяване на истината за живота и учението на Епикур имат и философските съчинения на П. Гасенди (1528-1655). Така, макар и грубо изопачаван, жестоко критикуван и абсолютно неоснователно отричан, Епикур все пак си остава като една от основните и водещите фигури не само на античната гръцка философия, но и на световната цивилизация, тъй като, както това изрично се отбелязва от голямо множество автори, неговата философия е встъпила в лоното на световната философска мисъл именно като една от основните духовни проекции на хуманизма.

2. По своята най-дълбока същност учението на Епикур е своеобразен теоретически отговор на изпъстреното с остри политически и социални стълкновения и конфликти време, когато полисните и демократическите общностни ценности са били подложени на тотален срив, и когато на преден план са били започнали да излизат проблемите на индивида, който, осъзнавайки силата на разума, е започнал да търси закрила в “храма на знанието”, схващан едновременно с това и като “замък на щастието”. Тогава именно се е появило епикурейското учение, което е търсело и откривало във философията не някакво елитарно забавление, имащо предназначението да разсейва скуката и досадата на ежедневния живот, а една реална възможност за опознаване и отстояване на естествените изисквания и цели на човешкия живот. Тогава именно Епикур настоятелно поставя пред философията изискването за нейната пряка и непосредствена връзка със житейския опит, при това без да я свежда до непосредствените чисто прагматични изисквания на наивния реализъм, при което, макар и категорично отделяйки я от тълпата, той все пак превръща философията в притежаваща статуса на “светоглед, утеха и надежда на демоса”.

Учението на Епикур има характеристиката на съществен етап от историята на античния атомизъм и на античната философия изобщо, неговите основни принципи са изиграли изключително важна роля във формирането на критицизма във философствуването и в частност в преодоляването на митологията, религията, предразсъдъците и заблужденията. Основните принципи на епикурейската философия утвърждават и доразвиват постиженията на философския материализъм и по оригинален начин поставят проблемата за необходимостта, случайността и свободата въобще, и в частност в социалния живот на индивида, при което на преден план е издигната идеята за свободата на волята.

Учението на Епикур представлява своеобразно продължение на реалистичните натурфилософски разбирания на неговите предшественици и утвърждаване принципите на рационалистичния атеизъм. То е насочено към събарянето на традиционно и дълбоко вкоренени вярвания и преклонения и към утвърждаване значимостта на индивидуалните човешки стремежи. Във връзка с неговата теза за боговете като “пребиваващи в междусветието” “блажени същества”, “нямащи никакво отношение към земните и обществените процеси” Лукиан справедливо отбелязва, че така представени, боговете всъщност встъпват като своеобразни персонажи от античната драма, които напомнят фигурата на “сценичния статист”. Това трансформиране на боговете от сакрални същества в сценични статисти има далеч простиращата се функция или значение да култивира оптимистично гледище за живота и преклонение не пред боговете, а пред човека, както и да подчертае значението на човешкия дух.

Всичко това, в крайна сметка, е предпоставено в логическата схема, необходима на Епикур да изключи от житейската практика страха от смъртта. Това, според него е необходимо, тъй като утвърждаваната традиционна и богопокорна представа за смъртта има свойството да парализира светлите, оптимистични и творчески по своя характер човешки пориви, а следователно има предназначението и функцията да сковава истинската изява на човешката същност.

В най-дълбоката основа на етиката на Епикур е залегнала представата за основаното върху знанието благоразумие, представляващо върховно човешко благо.

3. Според Епикур обкръжаващият човека свят влиза във вътрешния свят на човека не само пряко чрез болките и страданията, но и косвено чрез страха. Според него докато страданията се неутрализират чрез културата на удоволствията, то страховете се неутрализират чрез културата на философското мислене, тъй като философското познание има способността да освобождава човека от трите основни видове страх.

Първият вид страх, от който философското познание освобождава човека, е страхът от боговете. Според Епикур този страх е породен от фалшивите или неверни мисли, че боговете се намесват в човешкия живот, като изпращат беди на лошите и ползи на добрите хора. Така, създавайки образа на висшата наказваща сила, хората избират за себе си унизителната позиция на подследствени и всячески се опитват да омилостивяват боговете. Обаче, според Епикур, тези представи отразяват само нравствената ограниченост на хората от тълпата, които обикновено са привикнали злонамерено или добронамерено да делят хората на свои и на чужди, на добри и на лоши, и в съответствие с това приемат, че и боговете са точно като тях, че постъпват именно като самите тях, и че дори имат склонността или глупостта да се вслушват в човешките желания и да ги удовлетворяват. А това, казва Епикур, просто не е вярно; и то добре, че не е вярно, тъй като ако боговете имаха такива склонности да се съобразяват с молитвите на хората, то всички хора отдавна щяха да са загинали, тъй като всеки често пъти отправя молби към боговете да навреди на някой друг.

Според Епикур, представата на хората за боговете, представяща ги като същества, имащи наказателни и награждаващи функции, просто е невярна и противоречи на самата същност на боговете. Защото боговете са безсмъртни и блажени, и както всяко същество, постигнало или имащо такова състояние, са заети само със самите себе си и въобще не се вълнуват, въобще не са подложени както на гневливостта, така и на благоволенливостта, на които хората, като слаби същества, са подложени. Според Епикур боговете съществуват, наистина съвсем не във фигуративния или телесния смисъл на думата, а като притежаващи “телесно подобие” (“квазитяло”) и като намиращи се в “междусветовото пространство” (“интермундията”), но именно поради този техен начин на съществуване човекът не може и не трябва да се страхува от тях, тъй като няма “общи дела” с тях, а и самите богове нямат нищо общо със света на хората.

Вторият вид страх, от който философското познание освобождава човека, е страхът от необходимостта. Епикур приема, че освобождаването на човека от страха пред боговете не би струвало нищо, ако човекът си остане “роб на природната необходимост”, ако продължи да вярва на измислената от физиката “басня за съдбата”. Още повече, че докато по повод на боговете те все пак могат да разчитат, че биха могли да ги умилостивят, то по повод на съдбата те предварително имат убеждението, че тя не подлежи на умилостивяване и пред нея те не могат да имат никакви надежди. При това, според Епикур, ако човекът се вгледа и замисли по-внимателно, непременно ще открие, че природната необходимост съвсем не е всепоглъщаща, и че наред с нея съществува доста широкото поле на човешката свобода, а това е полето на самопроизволното отклонение на атомите от пряката линия на тяхното падане или движение. Така, тук и в това отношение физическата теория на Епикур се оказва изключително силно “етически натоварена”, даваща такава физическа картина на света, при която на човека се дава изключително голяма възможност за свободен нравствен избор.

Третият вид страх, от който философското познание освобождава човека, е страхът от смъртта. Епикур приема, че смъртта е нещо, което няма никакво отношение към живия човек, тъй като тя напълно отсъствува от човешките усещания, които, несъмнено, са общопризнат критерий за съществуването на доброто и на лошото. Според физическата теория на Епикур във Вселената (света) не съществува нищо друго, освен “атоми и пустота”, всичко е “атомизирано телесно” и това се отнася както за човешкото тяло, така и за душата, която умира заедно с умирането на тялото. А щом това е така, то следователно и вълненията във връзка с тялото и душата след тяхната смърт са напълно лишени от какъвто и да е физически или разумен смисъл.

Той подчертава, че наистина има хора, които приемат, че не самата смърт, а нейното очакване е онова, което причинява страданията. Но, казва Епикур, подобно съображение е смехотворно, тъй като ако самата смърт не е страшна сама по себе си, остава доста неясно защо трябва да е страшна мисълта за нея. Така че човек трябва да знае, че най-ужасното от всички възможни злини, а именно смъртта, няма никакво отношение към човека – когато човека го има, смъртта я няма, а когато смъртта я има, то човека го няма; и по такъв начин “човекът и смъртта се разминават”; смъртта не съществува нито за живите, нито за мъртвите, тъй като за живите тя не съществува, а за неживите – самите те не съществуват за нея.

Според Епикур животът на човека наистина е несъвършен и доказателство за това са телесните болки и душевните мъки, а щом това е така, то фактически онзи, който желае да бъда безсмъртен, по същество иска да увеличи до безкрайност (да увековечи) страданията си; и един такъв човек всъщност се грижи за своето несъвършенство, вместо да го преодолява. Жаждата за безсмъртие, според Епикур, е най-нелепата и най-безсмислената човешка страст. Достатъчно е само човек да си представи колко нещастен би бил един индивид, на когото животът му е омръзнал, който не желае да живее повече, но е обречен вечно да се мъчи.

Според него такъв човек, който съжалява, че животът, който живее, не може да продължи вечно, фактически прилича на чревоугодника, който съжалява, че не може да изяде всичката храна, която съществува в света. Именно “свободата от жаждата за безсмъртие” е онова, което показва, че щастието на човека въобще не зависи от продължителността на неговия живот, а зависи единствено от качеството на този живот. Поради това разумния човек умее да схване, че за него е важно “не най-обилното, а най-приятното”, и че трябва да се стреми не към най-дългия и най-продължителния живот, а именно към най-приятния живот.

А в контекста на това, когато животът престава да бъде приятен, не животът става благо, а такова благо става именно смъртта. По тази причина и “умението да се живее добре е по-скоро умение да се умре добре; и тези две умения всъщност са само разновидности на едно и също умение и на една и съща наука. Поради това и “онзи, който е проумял, че няма нищо страшно в не-живота, той всъщност е проумял, че няма нищо страшно в живота”.

4. Но свободата на човека от заобикалящия го свят включва не само свободата от физическия, но и свободата от социалния свят, свободата от социума. Разглеждайки този въпрос, Епикур подчертава, че законите на необходимостта и случайността, свързани с движението на атомите и валидни в сферата на физическата действителност, са валидни и в сферата на социалната действителност, в сферата на междуличностните отношения, където се проявяват като закони на социално-договорните и закони на дружествените отношения.

Според Епикур индивидите, които са подложени на действието на своите неразумни и разрушителни вътрешни страсти и страхове представляват голяма опасност не само за самите себе си, но и за хората, които ги заобикалят, тъй като ненаситните желания и лъжливите възгледи винаги водят към конфликти. Обаче тези индивиди, които много добре знаят пределите на живота съвсем не се нуждаят от борба с другите, за да могат да живеят щастливо, а това показва, че е напълно възможно при взаимоотношенията между хората да бъде напълно неутрализирана взаимната враждебност. При хората, които осъзнават тези възможности взаимоотношенията се реализират по пътя на социалния договор, сключван между индивидите върху основата на принципите на естествената справедливост, при който договор хората се разбират да не си причиняват и да не понасят вреди, а справедливостта се осъществява във формата на установяването на различни закони, обичаи и норми на приличието. При това, в случая самото най-общо определение на справедливостта, схващана като “полза при взаимното общуване между хората”, предполага голямо разнообразие на нейните конкретни въплъщения, а следователно предполага и относителност при схващането на конкретното съдържание на справедливостта.

В учението на Епикур за правото, за социалните закони и социалната справедливост е залегнало схващането, че колкото е важно за човека почитането на законите и другите установени в обществото норми, толкова е важно и запазването спрямо тях на високо чувство за дистанцираност. Защото в името на изискването да се предпази от попадане в неизгодна и вредна зависимост от социалните норми, институти и учреждения на индивида е нужно постигането на умение да не надхвърля в своето поведение изискванията на външната лоялност.

Поради това е необходимо индивидът да подхожда тясно функционално към правните и другите норми на обществото, в което живее, при което никога да не забравя, че в тях няма нищо свято, и че те трябва да бъдат съблюдавани не заради самите тях (т. е. поради обладаваното от тях сакрално качество), а само дотолкова, доколкото може и следва да бъдат избягвани неприятните последици, свързани с тяхното тайно или явно нарушаване. Според Епикур, онзи, който върши нещо, за което знае, че съществува договор за непричиняване вреди на другиго, никога не може да бъде уверен, че ще остане скрит, макар това досега и да му се е било удавало хиляди пъти, тъй като предварително не е и не може да бъде известно дали ще му се удаде да остане скрит и до момента на смъртта си. Поради това всеки трябва да знае, че законите и съдържащата се в тях обществена справедливост са взаимно изгодни, и че те имат способността да спомагат във висока степен за избягването на враждебността между хората.[7]

В учението си за правото и справедливостта Епикур обръща специално внимание и на въпроса за политическата активност на човека, при което изрично и достатъчно ясно обосновава необходимостта от политическа пасивност, от това човек да стои настрани от водовъртежа на политическите страсти и отношения. Според него мотивите, които като правило движат хората в тяхната обществено-политическа активност са суетни и недостойни, и това са преди всичко властолюбие, жажда за слава и почести, както и желание за имуществено-битово облагодетелствуване. Той подчертава, че според него тези мотиви са твърде далеч от истинските цели на човешкия живот, а именно “да се живее незабелязано” и да се постигне състояние на “блажен покой”.

От тази гледна точка, според него, социално-политическата пасивност е признак на мъдрост, и истинският мъдрец никога не би се занимавал с държавни дела; тъй като ако разчита, че чрез сила и богатство би могъл да си осигури безопасност от хората, той се заблуждава, тъй като такава безопасност е относителна, и тъй като истинската безопасност от злото на хората се постига единствено чрез достатъчно отдалечаване от тълпата. Ето защо истинският мъдрец е човек, който с разума и поведението си е напълно лоялен към обществото, но въобще не е обвързан към него със сърцето си. Единственото обществено отношение, което, според него, не таи в себе си опасности за индивида и носи неотчужден характер, е дружбата, която, заслужава висока оценка и от гледна точка на критерия за изгодност и за безопасност на човешкото съществуване. Във връзка с дружбата Епикур отбелязва, че тя притежава безусловна истинност и е ценна сама по себе си, и че поради това истинският мъдрец никога не захвърля или изоставя своя другар.

При това, самият Епикур много добре е схванал, че самото признаване на ценността на дружбата е принцип, който по своята най-дълбока същност противоречи на възприетия от него като основен и ръководен принцип за “самозадоволяващия се индивид”. И за да отстрани това противоречие той привежда два аргументи: а) че дружбата, за разлика от другите човешки взаимоотношения, е нещо, което се избира от хората доброволно и така изцяло зависи от самия индивид; и б) че причинните основи на дружбата, съдържащи се в самия индивид, са пряко свързани с неговите усилия да се освободи от душевните смутове и от телесните болки, и че при това единствените реални и същински основания за съществуването на дружбата са и могат да бъдат общите занимания с философия, или иначе казано – общият стремеж за принадлежност към една и съща мъдрост.

Така, според него, човешкото щастие е невъзможно без заниманията с философия, без философските размишления, без принадлежността към мъдростта, и фактически и без дружбата. При това, според него, въпреки всичко на дружбата е присъщо само относителното и низшето щастие; а това негово гледище е основано върху схващането, че съществуват само два вида щастие, а именно: висше щастие, което не може да бъде количествено и качествено умножавано, и което е присъщо само на боговете и на хората, стараещи да живеят подобно на боговете; и низше щастие, което допуска възможности за увеличаване и умножаване, и което е свойствено на хората.

5. Още докато Епикур е бил жив, негови ученици и последователи създали т. нар. епикурейство или епикуреизъм, представляващо своеобразно творческо продължение на основните положения от неговото учение. Диоген Лаертски свидетелствува, че един от най-видните епикурейци е бил Метродор от Лампсак, който е бил починал преди своя учител[8]. За него Цицерон казва, че е владеел полемически заострената форма на изложение и е подчертавал, че единственият източник на всички блага е телесното наслаждение.[9] Друг виден епикуреец е бил Хермарх от Митилена, който е обосновавал тезата, че в основата на всички закони лежи целесъобразността.[10] Виден представител на епикурейството е бил и известният учен от ІІ век пр. Хр. Аполодор, който е автор на литературно-исторически и философски трактати, сред които особено важно значение имат 24-томното произведение “За боговете” (Peri theon) и 4-томната “Хроника” (Chronika).

Цицерон свидетелствува, че през ІІ век пр. Хр. са се били появили видни представители на епикурейството и сред римляните[11], и че най-видният от тях е бил Лукреций.

---

[1] Диоген Лаертски, Х, 16.

[2] Диоген Лаертски, Х, 26-28.

[3] Достъпните за българския читател текстове от съчиненията на Епикур се съдържат почти единствено в изданието от 1999 г. - Епикур, За щастието, Сборник от текстове, Превод от старогръцки, С., 1999.

[4] Диоген Лаертски, Х.

[5] Цицерон, За границите на доброто и злото, ІІ, 6; Тускулански беседи, V, 9.

[6] Хегел, Г. В. Ф., История на философията, С., 1965, Том 2, с. 450.

[7] Goldsmidt, V., La doctrine d’Epicure et la droit, Paris, 1977.

[8] Диоген Лаертский, Х, 16-18, 22-24.

[9] Цицерон, За природата на боговете, І, 113.

[10] Диоген Лаертский, Х, 15-17, 24-25.

[11] Цицерон, Тускулански беседи, І., 6-7.

[Публикувано като §33 на стр.345-356 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].

ПСИХОЛОГИЯ НА ТЕРОРИСТА

А. Както от официалните програмни, уставни и други видове документи, така и от реалната практика е видно, че най-общата цел на всичките видове и форми на тероризма е агресивно насаждане в психо-менталната структура на неговия обект на изключително висока степен на усещане за заплаха, страх и ужас, както и на и постигане на паника и дезорганизация в неговата поведенческата рефлексия и дейност.

Страхът[1] е жизненонеобходима реакция и опит и служи за преодоляване на реални или въображаеми заплахи както чрез непосредствена психофизична активност, така и чрез провокираните от него стратегии за действие (противодействие или бягство). При човека страхът е феномен, обхващащ цялата негова физиологическа, психическа и ментална структура и дейност, всичките негови възприятни, представни и поведенчески нива. Той е както телесен, така и душевен товар, разпростиращ се от индивидуалното нервно-молекулярно равнище и преживяване до философско-теологическите схващания за живата и поведението в обществената сфера. Той е “регулативна алармена система”, напълно сравнима и аналогична с болковата система на биологическия организъм (предупреждаваща самия организъм за наличието на негови вътрешни увреждания), но различаваща се от нея по това, че има предназначението да алармира за заплахи, идващи от външния природен и социален свят, включително и от метафизичните измерения на междучовешките отношения. Погледнат в биоеволюционен план, страхът е израз на функционалността на най-старите мозъчни дялове, които едва при човека са постигнали своя интегритет във висшите психични функции.

При човека страхът е вечна сянка на неговия живот, неотлъчно следваща и дебнеща го, неотлъчно витаеща около него и най-неочаквано вилнееща дълбоко вътре в него, и то от момента на раждането до момента на смъртта му, която сянка се проявява и тегне над мисленето и поведението не само при важни и решителни събития в живота, но дори и при най-тривиалното човешко ежедневие. Той екзистира в изключително многообразни форми и многобройни степени на проявление, най-често срещаните от които са фобиите[2], безпокойството, тревожността, опасението, изплашването, боязънта, паниката, ужасът, шокът, стихийната агресия, апатията, смирението и безропотното подчинение, повечето от които са залегнали изключително дълбоко в човешката стереотипна поведенческа същност, включително дори и в случаите, когато техният носител превъзходно осъзнава и разбира пълната им неоснователност и безсмисленост.

Поради това и единствената възможна адекватна човешка стратегия е и може да бъде не стремеж към преодоляване и избавление от страха, а изработването на умения за самообладание при неговото наличие, умения за запазване на способността за рационална оценка на ситуацията и за реализиране на трезво и ефективно поведение. И към овладяването на този именно пункт от проявлението на механизмите на страха (т. е. на лишаването от възможността за или на запазването на рационалната оценка и поведение) са насочени както стратегията на терористите, така и стратегията на антитерористите.

Според специалистите в най-дълбоката основа на всичките видове и форми на страх е залегнал генерализиращият страх от смъртта, и то така, че всичките са само отделни форми и степени на проявление на този именно страх. От своя страна, обаче, самият страх от смъртта се проявява в четири основни състояния като: а) страх от изчезването на собствената биофизиологическа телесност и личностнова индивидуалност; б) страх от изключване от социалната общност (стадото) и обричане на гибел (смърт) поради (интуитивно или рационално, реално или въображаемо осъзнатата) собствена неспособност за индивидуално справяне и оцеляване в околната среда; в) страх от дискомфорт поради загубване на някои или на всичките елементи от досегашната обичайна социална и битова среда и обричане на гибел (смърт) поради тяхната липса като инструменти за оцеляване; г) страх от прекъсване и изчезване на собствената, фамилно-родовата, груповата или видовата популация, към която принадлежи отделният индивид.

При анализа на тези четири видове страх са формирани следните две основни обяснителни линии:

а) линия, издигаща в култ интелигентския страх и обосноваваща тезата, че страхът от личната (индивидуалната) смърт стои йерархически най-ниско сред другите видове страх;

б) линия, издигаща в култ детския и животинския (зверския) страх и обосноваваща тезата, че както древният, така и съвременният човек като правило поставя на най-високо място в йерархията на ценностите стремежа към запазването на собствения живот, и едва след това отдава значение на оцеляването на другите заобикалящи го индивиди, включително и неговите възходящи, низходящи или съребрени биологични родственици; съгласно тази обяснителна линия както древният, така и съвременният човек като правило съвсем не е толкова интелигентен, че да е способен да преодолее зверското и детското начало у себе си в такава степен, че да е готов на реална и искрена саможертва, а доколкото все пак биха могли да бъдат наблюдавани случаи, характеризирани като такава, то те са само “случайно ситуационно събитие”, даващо възможност за невярно тълкуване, или с други думи - те са само една “ситуационна маска”; в основата на тази представа е залегнало и схващането, че успоредно със своето възрастово и интелектуално развитие човекът променя в немалка степен отношението си към онези обекти и фактори, които предизвикват животинския и детския непосредствен страх за живота, и пренася акцента върху страха от онези обекти и фактори, които снижават неговата самооценка, но ... тази тенденция се проявява само дотогава, докато заобикалящата го среда остава стабилна, и дори при най-малките усещания за нестабилност на средата тази интелигентска тенденция автоматично се заменя със животинската.

В своята практическа дейност тероризмът (както държавният и насоченият срещу личността и обществото, характеризиран като “тероризъм отгоре-надолу”, така и антидържавният и антиобщественият, характеризиран като “тероризъм отдолу-нагоре”), винаги е изхождал и вероятно винаги ще изхожда от представата, че сред почти 95 % от хората доминира проявлението на втората линия. И изхождайки именно от тази представа, тероризмът се стреми да проникне толкова дълбоко в човешката същност, че да извади оттам и да издигне и актуализира на преден план онези най-дълбинни страхове, които са в състояние да включат механизмите на слепия инстинкт за индивидуално самосъхранение, да инфантилизират и анимализират човешката същност.

Б. Както всяка дейност, така и терористическата може да бъде както официална (открито и ясно заявена от нейния извършител с т. нар. “поемане на отговорността”), така и неофициална (без нейният извършител да признава факта на извършения от него терористичен акт и “без поемане на отговорността”); както професионална, така и непрофесионална (лаическа); както непосредствено реактивно-отбранителна, така и агресивно-нападателна; както непосредствено възмездителна (отмъстителна), така и превантивна; както логически прецизно и емоционално хладнокръвно мотивирана, така и спонтанна и замотана във възел от неконтролирани емоции. Все пак, обаче, същинският тероризъм се характеризира най-вече именно със своята официалност, професионалност, логически-прецизна и емоционално-хладнокръвна мотивираност, при което неотговарящите на тези характеристики форми на проявление всъщност са само сурогати (заместители, уподобители, фалшификати) на тероризма, компрометиращи неговата най-дълбока и истинска същност.

Освен това, както всяка (същинска или сурогатна) дейност, така и терористическата има своя психологическа тричленна структура, включваща мотив, дейност и личностно-институционални характеристики. От своя страна в най-общ план всеки от тези три компоненти представлява сложна съвкупност от разнообразни проявни форми, притежаващи своя очевидна специфичност, зависеща от сферата на тяхното проявление, поради което именно нито един от тях не може и не бива лекомислено да бъде поставян под един обяснителен знаменател безотносително от спецификата на съответната сфера и форма на дейност.

Или примерно казано: недопустимо е да бъдат отъждествявани мотивите, дейността и личностните характеристики на дейците, извършващи чисто криминални наказателно-отговорни деяния (включително и убийства) с тези на дейците, извършващи терористически наказателно-отговорни дейния. Още по-малко пък е допустимо мотивационните, дейностните и личностните характеристики на терористическите деяния да бъдат отъждествявани с патологическите деяния. Защото като социално явление тероризмът несъмнено е социална патология, но като психическо явление той съвсем не е психопатология и няма абсолютно нищо общо с психиатрическото схващане за патология. И всеки опит да се твърди, че от психологическа и психиатрическа гледна точка тероризмът е патология, по своята същност е пледоария за наказателноправно оневиняване и лансиране на тезата за неотговорност. Тероризмът е наказателно-правно отговорна, а не психопатологична или патопсихологична, дейност.

И в този именно смисъл е абсолютно неиздържана и крайно примитивна лансираната след терористическите събития от 11 септември 2001 г. в световното медийно пространство версия, обосноваваща тезата, че Осама бен Ладен бил станал терорист просто защото бил психологически комплексиран поради това, че вследствие на прекарано в ранното му детство някакво заболяване имал твърде малки размери на половия си член (който изглеждал като “сбръчкано лимонче”), поради което имал нещастна любов с някаква американка, и че за да компенсира и докаже пред света мъжествеността си, която не бил могъл да докаже в попрището на секса, той избрал попрището на тероризма.

В. Един от основните въпроси в третираната сфера е: “Какви са социално-психологическите основания и механизми за възникването на тиранията (диктатурата) като вид или форма на държавния тероризъм?”

Според нас тук преди всичко става въпрос за следното:

В-1). Повечето от хората не искат да живеят по-добре, а консервативно искат нещата да не се променят, или иначе казано – това е дълбоко психологическата нужда от постоянство на картината на света. Това, всъщност, е и един от психологическите аспекти на инфантилизма, на желанието на детето едно и също нещо да се повтаря непрекъснато и нищо да не се променя, тъй като само цикличното връщане към определено състояние дава спокойствие на инфантилизирания индивид. Затова и повечето от хората се плашат от промените, независимо какви са те. Промените предизвикват интелектуално и емоционално напрежение за овладяване на същността им и за изграждане на нова ясна картина за света, т. е. изискват напрежение към отстояване на устойчиви представи за ситуацията, която “устойчивост на представите” обикновено се схваща като желание за “битийна устойчивост до вечност”.

Това е механизмът, при който постепенно хората свикват с мъчителите си и техните символи, и дори ги обикват. Съществуват изключително много примери от практиката на затворите и концлагерите, които свидетелствуват, че питомците на тези институции твърде бързо свикват с положението си и охотно изграждат у себе си т. нар. психология на затворника, един от най-важните компоненти на която е обожествяването на злодеите и фетишното преклонение към вещите, които те са притежавали, носели или дори до които са се докосвали. Практиката на СССР в този аспект е категорична, че след смъртта на И. В. Сталин и след освобождението си почти 99% от съветските лагерници и затворници са продължавали да скандират хвалебствени лозунги за вожда и режима, съсипали съдбата им. В тази склонност, впрочем, е залегнала и една изключително зловеща и масово проявяваща се “човешка” склонност – мазохистичното желание, удоволствие, удовлетворение и дори щастие от унижението на мазохизма;

В-2). Повечето от хората не желаят и не могат да мислят и предпочитат готовите формулировки на авторитетите. Това е елемент от дълбоко психологическата инфантилна нужда от бащина, патернална закрила, кодирана, впрочем, при повечето животински видове като инстинктивна нужда от водач;

В-3). Като правило всеки човек проявява определена склонност към вълшебните и нелогични желания и очаквания, която склонност е особено силно изявена сред примитивно и стадно (колективистично) мислещите и действуващи хора, определяни в литературата като “масовия човек”.

В-4). Една от най-силните човешки нужди е нуждата от принадлежност към някаква група и страхът от изолация от себеподобните. Според изследванията дори само 15 дни изолация са напълно достатъчни, за да може личността да започне да халюцинира и да бъде със сломена воля. Тогава у личността, водена от желанието по-често да се вижда и да контактува с някого, за да може да се отърве от кошмара на изолацията, възниква неистовото желание да угоди на мъчителя си; в такава именно ситуация изолираната личност като правило е готова да признае като истина всичко, което се иска от нея, независимо дали е вярно или не е вярно. Този механизъм, впрочем, се проявява дори и при най-невинната форма на изолацията, каквато е напр. обявяването на някого за “бялата врана на групата”.

В-5). Бедността, липсата на елементарни материални условия за задоволяване на основните потребности е източник на интензивна тревожност и на агресия. Но бедността може да бъде сравнявана и сравнението да даде допълнителни основания за тревожност и агресия. Едно е човек да няма онова, от което има действителна нужда, и съвсем друго е - да има възможност да сравнява себе си с онези, които имат липсващите му възможности. Тази, съпоставителна бедност е бедността, която често пъти има важно социално и политическо значение. Едно от психоаналитичните открития е, че зад стремежа към равенство е скрита завистта. Според З. Фройд леността и алчността са едни от най-важните характеристики на човека.

В-6). При анализа на механизма на сталинския държавен терор изследователите са изключително силно впечатлени от феномена, наречен постоянно нарастващ дефицит на хуманност в обществото.

Несъмнено е, че И. В. Сталин и неговите приближени са главните персонални виновници за създадения от тях репресивен апарат и за извършените от него неописуеми жестокости и ужаси, но внимателният анализ на ситуацията разкрива, че концентрирането на вниманието само върху ролята на държавния апарат и неговите ръководни личности не е в състояние да разкрие цялостния механизъм на държавния терор, тъй като терорът никога нямаше да достигне тези чудовищни размери и форми без доброволното и дори усърдното съдействие на милионите хора, встъпили като негови жертви. Несъмнена историческа истина е, че нито Сталин, нито неговото обкръжение, нито огромният им апарат щяха да могат да осъществят държавния терор без пасивното и дори без активното и ентусиазирано съдействието на почти всички, върху които се е стоварил този терор. Готовността на човека да участвува в насилието над самия себе си е реален обществен феномен, и именно върху блестящото познаване на проявлението на този психосоциален феномен Сталин е изграждал своя държавен терор.

Трудно или дори неописуем е целият спектър от прояви на жестокост към хората, станали обект на това посегателство, без да имат каквато и да е реална вина и без каквото и да е съчувствие и замисляне от когото и да е за техните страдания. Така или иначе фактът си е факт, и той поражда неизменния въпрос: “Откъде се появява тази жестокост, какви са нейните източници?”.

Несъмнено е, че участниците в жестокостите са били под въздействието на тотално разпространявания от пропагандата комунистически светоглед. Сталинското учение е насаждало у хората дух на безжалостност към всички, включително и към самия себе си, който дух е бил считан за израз на най-висшето разбиране за човечност и хуманност. Именно безжалостността към враговете (външни и вътрешни) е била еталон за човешко достойнство, еталон за хуманност. Теорията за изострянето на класовата борба заедно с успехите на социализма само е давала допълнителни клиширани представи и основания за проявление на човешката жестокост, скрита зад привидно благородни и научнообосновани мотиви и аргументи. Стандартните изисквания за безпощадна разправа с вътрешните и външните врагове всъщност са имали предназначението да разчистят пътя на психологическата готовност за жестокост към всички - не само към другите (включително и своите близки, родители, братя, сестри и деца), но и към самите себе си.

В сталинската пропаганда категорично е било залегнало изискването към абсолютно всеки да не щади себе си в името на партията, държавата, обществото и в името “лично на другаря Сталин”. Изобщо: в сталинския нравствен императив човешкият живот - не само чуждият, но и собственият - не е струвал абсолютно нищо, не е представлявал никаква ценност. И цялата многомилионна човешка маса е била в плен на това “дяволско разбиране” за смисъла на човешкия живот.

Любопитно е обаче още нещо: “Защо твърде примитивният и твърде грубият сталински вариант на марксизма не е срещнал почти никаква интелектуална съпротива?”

Причините за това са няколко. Преди всичко от тогавашното общество е бил напълно изчезнал културният слой, интелигенцията. Старата интелигенция е била или заминала в чужбина, или избита, а останалата е била жестоко наплашена. Не случайно в сталинската пропаганда думата “интелигент” е била ругателна и е звучала заплашително. Новата “съветска интелигенция” е била създавана като невежествена и напълно послушна на властта. В резултат на всичко това интелектуалното равнище на обществото е било сведено до почти пълен примитивизъм, и така сталинският сатанизъм е успял тотално да завладее умовете.

Малообразоваността на хората, разбира се, не е достатъчно основание за съществуването и обясняването на податливостта на хората към жестокост. Наистина на тях не им е било по силите да разберат лъжата и опростеността на теоретическите основи на сталинизма. Но в тях е трябвало да има изработена своеобразна бариера – тази на хуманността.

Хуманизираният човек, попаднал в такава ситуация на антихуманистична агресия, просто отказва да участвува в каквито да било теоретически разсъждения и действия, противоречащи на хуманността. Хуманизираният човек просто казва “Не!” на абсолютно всичко, защото притежава устойчивата система “табу”, когато става въпрос за нарушаване на човешките ценности, независимо от намеренията и доводите, съпровождащи нарушението. А щом милиони хора активно са поддържали сталинската система на управлението и репресиите, това означава, че в тях просто не е имало абсолютно никаква хуманистична бариера.

Бариерата на хуманността съществува само при нравствено образованите хора. Добротата и човечността в техния суров, необработен, необлагороден вид са твърде разрушими, защото не се опират на никакви убеждения, нямат опора във вид на осъзнаване на тяхната необходимост за човешкото съвместно съществуване.

Именно поради тази причина твърде бързо се е разрушавал индивидуалният човешки опит и се е приемало антихуманното учение на марксизма. Първичната човечност не си знае цената и не умее да се самозащитава; само нравственото възпитание вкоренява човечността в човека, превръща я в реална обществена политическа сила. Руското общество по времето на Сталин е било в твърде лоша “нравствена форма”. Войната от 1914-1918 г. значително е ожесточила обществото, а гражданската война го е доразрушила напълно. В очите на почти всички хуманизмът вече е бил загубил ако не своята убедителност, то поне своята действеност. Което е било много добре разбрано от Сталин и е било блестящо използувано.

Ако Сталин е имал някакъв талант, то това несъмнено е бил талантът на диктатора, на държавния терорист. Със свръхчовешка проницателност той е умеел да забелязва всяко явление, което пряко или косвено е било в състояние да застраши неговата власт, и безмилостно го е ликвидирал. Без съмнение Сталин е считал хуманизма за един от застрашаващите го фактори, защото той е в състояние да попречи на превръщането на хората във “винтчета” на създадената от него държавна машина. Хуманистичният човек винаги може да откаже да изпълни онова, което е нужно на комунистическата власт и нейната машина, той винаги може да откаже да бъде жесток, винаги може да откаже да вижда враг в лицето на онзи, който му посочват като такъв.

Ето защо на Сталин му е било нужно да свърже думата “хуманизъм” с официалното презрение към всичко “буржоазно”, като все пак обаче изработи един сурогат на хуманизма - “боевия пролетарски хуманизъм”, означаващ, че можем да бъдем добри само със своите.

Г). В книгата си “Просветеното сърце”[3] видният американски психолог и психиатър от австрийски произход Бруно Бетелхайм[4] е описал преживяванията си във фашистките концлагери.

Проучванията за книгата си той започнал още на третия месец след попадането си в концлагера. Към това го подтикнало усещането, че постепенно полудява, че постепенно губи реалната представа за очертанията на собствената си личност, и като професионален психолог проумял, че за да оцелее, трябва да се заеме с някакво занимание.

Тогава той започнал да изучава поведението на хората в концлагера. Тъй като тези му занимания били свързани със срещи и разговори с много хора в гъмжащия от доносници концлагер, проучвателната му дейност по същество е била доста опасна. Фактите и резултатите от проучванията си той “записвал” само в паметта си, тъй като не е разполагал с листове и молив, за да си води записки, а и воденето на такива записки е било изключително опасно.

Днес книгата му е преведена на много езици, а в предисловието на френското й издание тя е наречена “самоучител по издръжливост”. Книгата, естествено, не съдържа предписания и правила за поведение, а е само описание на една възможност за съхраняване на психологическата цялост на индивида в екстремните условия на концлагера.

Според автора още при създаването им концентрационните лагери са имали предназначението да бъдат използувани за експериментална база за превръщането на човека в “идеален затворник” чрез пълна автоматизация на неговото поведение по една-единствена и елементарна формула “заповед-подчинение”; крайната цел на тази “педагогическа програма” е била “да превъзпита човека”, като го трансформира в неразсъждаващ и безупречно действуващ биологически механизъм. Според неговите проучвания едва през 1942 г. вече било станало ясно, че така формулираната програма е неефективна, и тогава именно лагерите започнали да изпълняват нова функция - масово физическо унищожение, преди което обаче задължително се извършва морално и психическо унищожаване на човешката личност.

Според Бруно Бетелхайм системата, наречена “превръщане на концлагериста в идеален затворник” включва три основни методи.

Първият метод се нарича “вдетиняване на възрастния човек”. Социалната психология разглежда личния и груповия инфантилизъм като една от формите на дефанзивното човешко поведение. Стратегията в тези случаи е била насочена към включването на човека в групата и поставянето на групата в условията на грозяща опасност и катастрофа, при което личното и груповото поведение придобива неадекватен характер, характеризиращ се преди всичко със своята безпомощна ексцентричност и трагикомичност, характерна за малките деца.

Според автора затворническите власти са преследвали така поставената им цел с изключителна настойчивост, а основните методи за нейното постигане са били: Þхроническото недохранване, което е карало хората непрекъснато да мислят за ядене и яденето да бъде основната и постоянната тема на техните разговори и поведение, често пъти водещо до фатални сблъсъци за няколко трохи хляб; Þфанатичното поддържане на идеалната чистота е изисквало превръщането на цялото човешко тяло в обект и територия за непрекъснати проверки и поводи за жестоки наказания; Þсъздаване на една истинска джунгла от инструкции и забрани, всяко движение сред която води до грешки и опасности, които постепенно превръщат човека в постоянно изплашено до смърт дете, започващо “да осъзнава голямата си виновност” и да очаква “полагащото” му се наказание.

Вторият метод е пряко свързан с първия и се свежда до “поемане на колективна отговорност”. Благодарение на този метод създаденото чрез първия метод “чувство за вина” се превръща в “естествено душевно състояние, приемащо всяко наказание, включително и газовата камера, като напълно естествен и напълно справедлив акт.

При приемането на основателността и естествеността на идеята за колективната отговорност лагерниците започвали сами да следят за реда в лагера и да изпълняват репресивните функции на властите; така се постигала парадоксалната ситуация на пълно съвпадение на интересите на властта и интересите на лагерниците.

Поддържането на фона на съвпадението на интересите постоянно се извършвало и чрез публичните зверски мъчения и разстрели, при които изборът на жертвата на пръв поглед е изглеждал съвсем случаен, но винаги е бил дълбоко мотивиран и закономерен - изборът винаги падал върху онзи, който изпъквал по някакъв начин сред “раираната маса”, т. е. все още е съхранявал в себе си нещо индивидуално, нещо свое - нещо, което е различно от общото.

Така, в резултат от прилагането на този метод воденият от инстинкта си за самосъхранение човек започвал сам и умишлено да разрушава своята индивидуалност и човешка личност.

Третият метод се характеризира като “подмяна на спонтанните човешки реакции по заповед” и е насочен към пълното унищожаване на способността у хората за самостоятелна оценка на заобикалящата ги действителност и постигане на пълна психологическа дезориентация.

За тази цел са били прилагани редица способи, като напр.: Þбило е напълно забранено носенето на часовници, тъй като разпределяйки времето си, човек може в определена степен да управлява дадена ситуация; Þпубличните наказания и екзекуции винаги били извършвани при съпровод на класическа музика, изпълнявана от сформирани от лагеристите оркестри; Þпълното отнемане на едно от най-мощните средства за психологическа защита и самоутвърждаване - възможността за упражняване на крепящия личностното самочувствие квалифициран труд и поставянето в такива “трудови условия”, които ликвидират и последните останки на човешката съвест. Психологическото “послание” в тези случаи се е свеждало до внушението “Ти умееш да правиш само онова, което умее да прави всеки друг; ти си еднакъв с останалите; ако искаш да оцелееш, бъди такъв и не се опитвай да бъдеш друг!”.

Четвъртият метод се е свеждал до насаждането на стремеж към причисляване към “лагерния елит” и “участие във властта”. Така съучастието в престъплението се е превръщало не само и не толкова в стремеж към самосъхранение, колкото и преди всичко в представата за участие във важно и високоавторитетно дело.

Д). Какъв е типологическият портрет на съвременния терорист?

Съществуват различни типологични критерии, но най-често споменавани са 5 типологични портрети:

Д. а). Самотният стрелец (бомбаджия) е нетипичен терорист, доближаващ се повече до серийните убийци. Той не е мотивиран от идеи, а от чувство за алиенация, и стремежът му е да обърне вниманието на обществото към себе си, към свойте чувства, както и да накаже обществото за вината му пред него. Психолозите наричат състоянието на самотния стрелец “нарцистична ярост” и признават, че това е една изключително опростена, но в повечето случаи изумително точна и вярна формула. Такъв е например американският терорист Юнабомбър, който протестираше против използуването на науката за военни цели и оставаше неуловим в продължение на 18 години.

Д. б). Месианистичният терорист е не по-малко объркан психически и се характеризира с потаен и изолиран начин на живот с езотерична окраска. Такава е например религиозната японска секта “Върховна истина на Аум” на Шоко Асахара, която през 1995 г. пусна в японското метро отровен газ.

Д. в). Саботажният терорист се характеризира с ясно очертани граници преди всичко в сферата на психологическия терор и търсенето на политически преговори и споразумения. Такива са акциите на Африканския национален конгрес на Нелсън Мандела и тези на ИРА и ЕТА.

Д. г). Войнствуващият терорист счита терора за форма на “тоталната война”, на воденето на война с всички възможни средства и без абсолютно никакви преговори. Такива са организациите на тамилските сепаратисти (т. нар. “Тамилски тигри”), воюващи срещу правителството на Шри Ланка, и ислямските фундаменталистични организации.

Д. д). Опортюнистичният терорист се характеризира с липса на самостоятелна икономическа база и обществена подкрепа и готовност за изпълнение на поръчки на престъпни организации или правителства.Типични представители на този тип тероризъм бяха германската фракция “Червена армия” и организацията на Карлос Чакала.

Е). Психологическото изучаване на проблемата за тероризма незименно преминава през теориите за индивидуалната и груповата човешка агресивност (напр. социал-дарвинистките концепции, етноцентричните теории, теориите за груповия нарцисизъм, теорията за влечението към смъртта, етологическите теории за инстинктивната природна агресивност, и пр.), теориите за индивидуалната и груповата психопатология, както и теорията на Теодор Адорно за авторитарната личност. С оглед на тези именно теории най-общо може да се каже, че съществуват три модели на личността:

►на човек, който се ръководи от своите религиозни, идеологичски, политически и други убеждения и искрено счита, че неговите действия са полезни за обществото независимо от конкретните обстоятелства. Това преди всичко е човек с крайно ограничена сферна на съзнанието, обикновено запълнена с готови доктрини и теми, проявлението на които е подчинено на емоционалната сфера. Такъв човек по изначалност е способон да извърши всичко, каквото му е изгодно в момента или каквото се поиска от него. В политическата феноменология такъв човек обикновено е характеризиран като фанатик или психопат, който при определено доминиращо обществено настроение може да извърши велики дела, но при други ситуации и в друг контекст е способен да причини неимоверно зло, да се прояви като жесток престъпник, включително и като терорист;

►на човек, попаднал във фрустрационна ситуация (т. е. невъзможност да удовлетвори важни за него цели), неизбежно пораждаща у него инстинктивната или подсъзнателната тенденция към проява на агресивни действия, която тенденция при определени случаи може да бъде рационализирана от съзнанието и да послужи като основа включително и за високо рационални терористични прояви;

►на човек, който е получил психопатологично или социо-патологично развитие на личността, свързано с доминиращите ненормални отношения в микросредата, в която е израснал и се е формирал под влияние преди всичко на проявите на социалната изолация, на дефицит на добрите отношения, на озлобеност и антисоциални насочености.

Все пак, обаче, при изследването на проблемите в този аспект трябва да се има предвид, че мнозинството изследвания на мотивацията на тероризма сочат, че явната психопатия сред терористите е изключително рядко явление, макар че съществуват редица специфични личностнови предразположености, които често пъти влизат в подбудителния мотивационен механизъм, като напр.: ►свърхсъсредоточеност към защита на собственото „Аз” по пътя на стимулирането на агресивно-отбранителната готовност; ►недостатъчна лична идентичност, ниска самооценка, елементи на раздвоение на личността, рационализационно прикрити зад политико-идеологическата аргументация; ►силна потребност от групова идентификация или групова принадлежност; ►изострено и силно преживяване на социалната несправедливост, придружено от висока степен на склонност за проециране на своите лични неудачи в причинната верига на обществото.

В тези многообразни конкретни случаи в психологически смисъл на думата терористичната група всъщност е само инструмент за външно снемане у индивида на непълнотата или раздвоеността на неговата психосоциална идентичност - стабилизиращо психологическо основание, позволяващо му да се чувствува пълноценна личност; тя е важен компонент от неговото самосъзнание, мощен механизъм в структурата на духовната, ценностната и поведенческата стереотипизация и осмислянето на един иначе трудноосмислим живот.

За въвличането на хората в терористичната дейност в съврементото (преди всичко източно) общество важно значение имат редица фактори, влизащи в причинната верига на традиционно ниското икономическо и психологическо здраве на обществото, на високата степен на нервозност, психозност и манипулативна внушаемост, на традиционно ниските жизнени перспективи и ниската оценка на човешкия живот по скалата на човешките ценности. Така в това общество изключително мощна проява имат спонтанното реагиране, липсата на предварително обмисляне на елементите на ситуацията, въвличането на значителни групи в каквито и да са конфликти - независимо от тяхното съдържание; при което изброеното дотук встъпва в контекста на социума преди всичко като мотив и механизъм за разреждане на насъбраното психологическо напрежение, на чувството за раздразненост, на фрустрацията и безпомощността. При тези условия обществото се оказва способно да поддържа какъвто и да е лидер-авангардист, включително и явно престъпен тип, ако той е в състояние безпринципно да „играе” върху струната на техните чувства. На тази именно основа голяма част от младежта проявява готовността си да участвува във военни конфликти - без значение къде и на чия страна.

Все пак, обаче, независимо от наличието на твърде много общи психологически характеристики на терористично проявените лица, не съществуват основания за поддържането на мнение за наличие на единен терористичен психологически комплекс. Като минимум се очертават два ярко изразени психологически типопе, често срещащи се сред терористите: първият психологически тип се характеризира с висок интелект, с висока, и при това обективна, самооценка и увереност в себе си, и с висок напълно адекватен стремеж към самоутвърждаване; вторият психологически тип се характеризира с личностна неувереност, ниска самооценка, висока агресивност и постоянна готовност за защита на своето слабо позиционирано „Аз”, стремеж към личностно самоутвърждаване, с прекалена погълнатост от собствените личностнови проблеми, с незначително внимание към чувствата и желанията на хората. И за двата типа е характерна високата тенденциая на екстернализация, към търсене на източника за своите лични проблеми преди всичко извън самия себе си.

Освен това, един от съществените елементи в терористичния психологически комплекс се изразява в това, че за бойците (преди всичко ислямските, но също така и нерелигиозните) насилието е един от най-съществените елементи на свещенодействието, на единението с бога или висшия идеал, то е „най-богоугодното задължение и дело на правоверния ислямист” или „най-висшето задължение на революционера-комунист” – т.е., насилието е явление със свръхестествени или най-висши измерения. Така, от тази гледна точка, насилието тук няма нито политически, нито морални, нито практически, нито каквито и да са други измерения и функции, освен религиозното измерение и религиозната функция дори когато се извършна от атеистичния комунист-революционер.

Все пак специфично религиозният тероризъм качествено се отличава от светския тероризъм – докато малко или много светският тероризъм се подчинява на идеята чрез терористичния акт да бъдат търсени и намирани сред хората симпатизанти, фенове на онова, което се прави, то религиозният тероризъм не отдава абсолютно никакво значение както на положителното, така и на отрицателното отношение на хората към терористичния акт, а единственото, от което се интересува, е хипотетичното одобряване на извършеното дело от бога.

---

[1] За страха е писано сравнително много, но от повечето хора за него се знае сравнително малко или дори почти нищо. Като заслужаващи специално внимание бихме могли да посочим следните изследвания: Македонски, В., Страхът, С., 1943 (Рецензия: Михаил Димитров, Проблеми на страха според един български труд, сп. Философски преглед, С., 1943, кн. 2, с. 138-148); Киркегор, С., Понятието страх, Превод от датски, Варна, 1992; Динев, В., Страхът. Философско-антропологичен анализ, С., 1996; Делюмо, Ж., Страхът в Западния свят (ХІV-ХVІІІ век), Превод от френски, С., 2002; Риман, Фр., Основните форми на страха, Превод от немски, С., 2002.

[2] Още през 1800 г. френските психиатри са статистифицирали наличието на 6456 вида фобии, които били групирани в 4 големи категории, а именно: страх от пространства, страх от самота и тайнственост, страх от насилствена смърт и страхове, свързани със здравето.

[3] Bettelheim, Bruno, The informed heart, New York, 1956.

[4] Той е роден във Виена през 1903 г. и е работил като детски лекар - привърженик на школата на Зигмунд Фройд. Автор е на редица книги по въпросите на детската психология и на влиянието на средата върху човешкото поведение. През 1938 г. е депортиран от Австрия в Германия и в продължение на две години е бил в концлагерите в Дахау и Бухенвалд. След освобождаването си е емигрирал в САЩ и там, в Чикагския университет, е организирал школа за изучаване и лечение на деца с психически травми и дефекти в говора.

[Стр.447-463 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].