Калин Манолов: - Господин Янков, преди два дни Ахмед Доган Ви сочи във в-к “Дневен труд” като един от тримата, чрез които е поддържал връзка със света по времето, докато е бил в затвора в Пазарджик. По този повод днес Вие донесохте в редакцията обширно “Отворено писмо”. Отговарят ли на истината неговите твърдения?
Я. Я.: - Действително ние сме били такъв “канал за нелегална информация”, както той сам признава. Това е истина. Но вече съм абсолютно категоричен, моите анализи сочат категорично, че ние сме били само камуфлажен канал, за да се придаде автентичност на преминаващата през този канал негова информация.
К. М.: - А кой е бил истинският канал за връзка на Доган?
Я. Я.: - Точният истински канал бих могъл само да го предполагам. Според мен това е някой от доказалите сигурността си канали на КГБ, а един от най-възможните е неговият следовател Ангел Александров, за когото днес също става въпрос в прочетения пред Парламента списък на Бонев.
Според мен министър Бонев съвсем неслучайно е включил в списъка един следовател от Главно следствено управление на Държавна сигурност, и то в комбинация с разследван от него ръководител на “нелегална промосковска” организация. Очевидно става въпрос за това, че този офицер от българската ДС по онова време вече е действувал в интерес на КГБ за дестабилизиране на Живков, а контраразузнаването все още не го е било разкрило. Бонев днес го е включил в списъка си, за да “оповести” на специалистите (не със задна дата, а с актуална дата), че този човек и днес работи за старите си господари, трансформирани в Червена Мафия; което всъщност прави и самият Доган.
Ангел Александров е бил следовател на Доган, но ... не е възможно само той да е бил следовател на Доган, защото всичко се е вършело от следователски екипи. Неговото внедряване в екипа обаче е осигурявало за КГБ автентична и своевременна информация. Според мен Александров е извиквал Доган под предлог, че ще го разследва, а всъщност за обмен на информация и инструкции. Това е най-вероятният канал, по който действително историческата декларация на Доган е заминала за Париж. Поне такъв е изводът ми от новопоявилите се факти и доказателства.
К. М.: - Значи Вие подозирате, че освен на Държавна сигурност г-н Доган е сътрудничел и на КГБ. Така ли да Ви разбираме?
Я. Я.: - При посочените официално оповестени факти този извод не е и не може да бъде квалифициран като “подозрение”. Аз правя този извод от систематизираното подреждане на фактите, които намирам като официално съобщени в пресата. Нека подчертая, че от 1991 година, може би януари, февруари или най-късно от март, ние с Доган не сме разговаряли, защото аз не съм желаел да разговаряме, и в това отношение анализът ми не е свързан с направени от него изявления пред мен. Пък и той не обича изявленията, а най-малко - откровенията. И това не е случайно - страхува се да не “обърка конците” и спазва инструкциите други да го защитават и да обясняват кое как е било и как е сега. Ако е истина твърдението на Бонев, че Доган е отписан като агент през 1988 г., то това означава най-малко две неща: че той е работел като такъв в продължение на повече от две години в затвора; и че той е бил отписан не защото е преминал от другата страна на барикадата, а защото е преминал на прякото подчинение на Москва.
К. М.: - Значи според Вас в затвора се е създавала тази част от биографията на Доган, която после да му позволи да оглави Движението на българските турци?
Я. Я.: - Да! Но има и нещо друго. Десетина години преди това първоначално в Москва, а после и в “братска” България вече са били оформени два клана комунисти: ортодоксдалните комунисти” или “бетонните глави”, които искат световен комунизъм; и онези, които вече са обиколили света и са решили да създадат капитализъм само за себе си, или нещо като “номенклатурен капитализъм”. Вторите са разбирали, че замисълът им ще срещне ожесточената съпротива на първите, и верни на конспиративните си навици завладели ръководството преди всичко на тайните служби.
По времето на Андропов тайните служби, КГБ, Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на съветската армия (ГРУ) и на Обединеното командване на войските от Варшавския договор били почти изцяло прочистени от първите и завладяни от вторите. Така вторите можем условно да ги наречем “кагебистите”.
После “кагебистите” заиграли тройна игра: започнали коварно да използват за своите цели автентичните противници на режима, станали подстрекатели и организатори на дисидентството и на редица екстремистки прояви, и коварно подстрекавали “ортодоксалните” комунисти да бъдат “безкомпромисни” към враговете на комунистическия идеал.
Или накратко: в плана на втория клан комунисти било залегнало изискването за организиране на специален вид “жертвоприношения”, чрез които публично да компрометират и организационно да дестабилизират първите.
При тези стратегически условия ние, политическите затворници по онова време - и българите и турците - по същество сме били заложници не на официалната битка между демокрацията и комунизма, а на конспиративната битка на двата клана комунисти.
Оказва се, че за да могат едните комунисти да премахнат другите и да създадат “номенклатурен капитализъм” само за себе си, е било нужно да се стимулира едно реално съпротивително движение, да се създадат реални, истински жертви, които да отидат на жертвената клада като жертвоприношение.
Тъй като Ахмед Доган не отрича, че до и по времето на арестуването си е бил агент на външното разузнаване и на военното контраразузнаване, които именно всъщност са били ударната сила на втория клан комунисти - кагебистите, то напълно закономерно е моето предположение, че неговата задача е била, фигуративно казано, да накара турското стадо да пощръклее, за да може да бъде изклано, с което да бъде принудено световното обществено мнение да се намеси и да свали от власт правоверните комунисти.
Аз познавам почти всички по-изявени и преминали през затворите български турци, и съм категоричен, че задачата на Ахмед Доган е била той да ги организира и поведе към репресиите, включително и към затвора, и че това е била задача, поставена пред българския филиал на КГБ, на който именно Доган е служел, от руските му господари.
К. М.: - Вие всъщност алиби ли сте били на Доган? Били сте заедно в затвора.
Я. Я.: - Едва ли в стратегията на неговите служби е влизало съображението непременно да му бъда алиби. В един определен момент обаче те са решили, че биха могли да ме използват като алиби. Почти две години преди арестуването ми аз посещавах през около 20 дни няколко по-значими за мен западни посолства в София. Две седмици преди арестуването ми секретарят на посолството г-н Кил ме закара с колата си до моето родно село и там се запозна с майка ми и баща ми. Така те получиха в известна степен обезпечената възможност да посещават американското посолство докато аз бях в затвора.
Службите, за които Ахмед Доган е работел, естествено са знаели това. И за да придадат автентичност на писмото на Доган до Париж са счели, че ще е полезно това писмо да достигне до мойте родители и те да го занесат в посолството на САЩ. Както и стана. В този смисъл съм бил алиби за автентичност на Ахмед Доган.
Аз обаче считам, че истинският канал за изпращането на писмото на Доган до Париж е бил друг и той е бил обезпечаван от агентурните му ръководители като Карамучев.
К. М.: - Има обаче едно разминаване във версиите за това защо Доган е влязъл в затвора. Става въпрос за версиите на неговия оперативен ръководител Карамучев и на бившия шеф на разузнаването генерал Бриго Аспарухов. За какво, според Вас, беше осъден Доган?
Я. Я.: - След идването на Горбачов на власт битката между него и режимите на Живков, Хонекер и Чаушеску е била съвсем реална. Доган е бил поставен в услуга на висшите стратегии на хората на Горбачов. Най-вероятно без първоначално да бъде посвещаван в същността на тези висши стратегии. И автентичните, и неавтентичните политически процеси, насочени към дестабилизирането на режима на Тодор Живков в България по това време са били изцяло контролирани от онези български тайни служби, които са работели за Горбачов. А Ахмед Доган е изпълнявал специално поръчение на службите в това отношение.
Според мен оперативният му ръководител Карамучев вероятно е прав, когато твърди, че Доган е бил осъден невинно. Според правото, щом има доказано престъпно деяние, има и вина. Доган не е отричал фактите на своето деяние, а и съдът е успял да ги докаже като реално извършени и съществуващи.
В този смисъл от гледна точка на правото е било налице едно безспорно престъпление, и Доган напълно основателно е бил осъден като виновен. Когато Карамучев, твърди, че Доган е бил осъден, без да е бил виновен, той очевидно има предвид съображението, че истинските извършители на тези престъпни деяния, всъщност са самите те.
Тоест, че извършеното от Доган не е негова лична вина, а е вина на службите, в които е работел Карамучев, и които са го накарали да извърши извършеното.
Нека подчертая, че от гледна точка на действуващия тогава закон тези тайни “държавни” служби са били “престъпни, конспиративни и антидържавни организации”, целящи свалянето на законния режим, а дейците им е трябвало да бъдат подсъдими като ръководители (т. е. съучастници) на Доган и неговата организация, и като носители на много по-голяма вина пред закона, от личната вина на Доган.
В този смисъл верните на Тодор Живков контраразузнавателни служби са арестували и осъдили Ахмед Доган като съветски агент.
К. М.: - А осъдените на смърт атентатори бяха ли членове на нелегалната организация на Ахмед Доган?
Я. Я.: -Ръководената от Ахмед Доган нелегална организация всъщност е била ръководена от Карамучев, действуващ като офицер за оперативни поръчки на българския филиал на КГБ със задача да бъде дестабилизиран режимът на Живков. Атентаторите, според мен, са били членове на друга организация, която обаче е била ръководена от някои от колегите на Карамучев. Така че ”целият оркестър е свирел по нотите на Москва”.
Говорителката: чухте интервю на Калин Манолов с Янко Янков, съкилийник на Ахмед Доган в Софийския и Пазарджишкия затвор.
(Интервю на Калин Манолов, излъчено по Радио "Свободна Европа" в 22.30 ч. на 03.11.1997 г.; публикувано на стр.253-250 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). Том 3. Българската държава абдикира в полза на Червената мафия. - С., "Янус", 2002. - 576 с.).
