До г-н Симеон Генов – кмет на село Крамолин – 5429, община Севлиево, област Габрово

Address for letters:

Янко Николов Янков –

Гражданско лице – гражданин на Европейския съюз,

Председател на Партия Либерален конгрес,

Председател на Съюза на юристите-демократи,

Председател на УС на Базисния Институт

за Проучване и защита на човешките права

ж. к. „Дианабад”, блок 4, етаж 6, ап. 38, 1172 София

Ianko N. Iankov

Dianabad, Block 4, ap. 38, 1172 Sofia, Bulgaria

Web sites:

http://iankov.info

http://iankov.com

http://velyovski.blogspot.com

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE_%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2_%28%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%29

================================================================

16 Септември 2012 г.

До г-н Симеон Генов –

кмет на село Крамолин – 5429,  

община Севлиево, област Габрово

І.

            Дълбокоуважаеми господин Кмете, както много добре знаете, моята съпруга Елка Петкова е дъщеря на сестрата на Вашата съпруга, което обстоятелство, съгласно официалната традиционна българска номенклатура на родството по отношение както на нея, така и на мен, Ви придава високоавторитетния почетен статус „Вуйчо“.

            Е, наистина строго формално погледнато, Вие не сте Владика и аз не бих имал основанието да се гордея и да се хваля, че имам „Вуйчо владика“.

            Все пак, обаче, Вие сте Кмет; при това, доколкото зная, кметувате вече повече от 30 (тридесет) или дори повече от 40 (четиридесет) години, което си е напълно завидно реално държавновластническо пълновластие,

            с каквото никога не е бил могъл да разполага не само нито един от ченгесарските полковници от Българската православна църква (Патриарх или Владика),

            не само нито един от полковниците и генералите от българския филиал на съветска Червена армия и нейната Червена Мафия,

            но дори и самият Патриарх на българското Народовластие Тодор Живков.

            Наистина, дълбокоуважаеми господин Кмете и мой обичен Вуйчо, за мен е същинска загадка отговорът на въпроса „Как точно, по къкъв начин, през всичките тези неколко десетилетия (почти половин век!!!), Вие сте успявал да се удържате на върха на властта, с която сте разполагал?“.

            И знаете ли защо се учудвам?

            Защото когато преди много години, в началото на 80-те години, държавната власт, на която Вие по същото това време предано сте служели, не само абсолютно противозаконно ме уволни от работата ми като преподавател (Главен асистент) в Юридическия факултет на Софийския университет и като научен изследовател Първа степен в Българската академия на науките, но и абсолютно противозаконно ме арестува и ме осъди на 12 (дванадасет) години затвор при строг режим на изтърпяване (при който две години и четири месеци не само не съм виждал слънчева светлина в килията без прозорци, но и въобще не съм напускал килията, която бе по размери много по-малка от Вашата селска баня или тоалетната Ви в двора);

            та, тогава, един мой вуйчо (съпруг на сестрата на баща ми), който далеч преди това бе вербуван от Държавна сигурност и често пъти бе участвувал в кървавите наказателни акции по „охраната“ на сръбската граница, бе написал официално писмо до Наказателната колегия на Софийския градски съд, с което бе поискал да ме осъдят на смърт и да му възложат на него той да изпълни присъдата, след което лично да ме хвърли в ямата край селото, където се хвърлят умрелите болни животни.

            Та, моето учудване относно Вас, дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, е свързано с обстоятелството, че въпреки тези несъмнено изключително високи патриотични заслуги на визирания мой вуйчо, той, макар и да имаше същото образование като Вашето, въобще не можа да заслужи да стане кмет на селото (макар че имаше такъв мерак).

            Поради което се питам, драги ми Вуйчо: „Вие какво повече от това сте бил направил, за да заслужите да бъдете Кмет както по онова време, така и по това, днешното, още по-переверзно от онова, време?!?“

ІІ.

            Наистина, дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, през изтеклите 20 (двадесет) години откакто се познаваме, ние с Вас сме се виждали само два пъти – веднъж на погребението през 1998 г. на майката на моята съпруга, и втори път - точно преди един месец, на погребението на бащата на моята съпруга.

            Надявам се, дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, да си спомняте, че единствените разменени между нас думи беха точно на гроба на Вашия баджанак; че те станаха в контекста на непосредствена ситуация, при която аз останах докрая на погребалния ритуал, а Вие със съпругата си  побързахте да напуснете мястото преди края на ритуала; което, според мен, Вие направихте водени единствено от съображението да избегнете възможността по-късно, след края на погребението, ние с Вас да имаме възможността и времето си разменим няколко колкото чисто човешки, толкова и напълно делови думи.

            Става дума за това, дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, че Вие се доближихте до мен, при това зад гърба ми (този именно елемент - „зад гърба ми“ - има изключително симптоматична и семантична стойност!!!), набързо ми казахте да Ви изпратя документа, който предния ден ми бе даден от служебното лице на община Севлиево, който документ е наречен „Препис-извлечение от Акт за смърт“;

            при това Вие недвусмислено ясно ми дадохте аз да разбера, че става дума аз да Ви изпратя именно оригиналния документ, даден ни от общината; за да можете Вие, в качеството си на официално държавно длъжностно лице (макар и по съвместителство и в качеството си на Вуйчо!) още на другия ден да ни изпратите в София документ, наречен „Удостоверение за наследници“.

            Става дума за това, дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, че самото Ваше предложение ми прозвуча малко нескопосано и непрофесионално; тъй като, ако не ме лъжат професионалните ми знания на професор по правни науки, длъжностните лица от община Севлиево са професионално и служебно длъжни в изключително кратък срок да Ви изпратят този именно документ; поради което и Вашето искане ние да Ви изпратим притежавания от нас такъв оригинален документ на мен ми се стори, че има характера на зле замаскирано оперативно мероприятие на специалните служби (ДАНС),

            с които (и с предшествениците на които) аз вече половин век имам изключително „топлата любов“, наречена война на живот и на смърт.

            Става дума за това, дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, че както още на тогавашната секунда, така и особено днес, един месец от тогава, аз проявявам склонността да считам, че това именно Ваше искане е имало и има характера на зле прикрита, но важна цел, същността на която е била, ако сглупим да Ви дадем нашияоригинален документ, после ние да бъдем лишени от възможността да оперираме с този документ.

            Както несъмнено сте констатирал и знаете, с препоръчано писмо,  датирано 16 Август т.г. (Разписка №000359/PS1172992DEXI), моята съпруга Елка Петкова Ви е изпратила както текста на официалното си искане да й пратите документ „Удостоверение за наследници“, така и нотариално заверено копие от искания от Вас документ. Е, ние не изпълнихме Вашето искане да Ви пратим оригиналния документ и вместо него Ви пратихме само нотариално заверено копие от същия.

            Както несъмнено много добре знаете, дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, точно вчера, 15 Септември, е изтекъл добре познаният Ви още от времето на Вашето блажено комунистическо кметуване срок от един месец, през който, съгласно и тогавашните и сегашните Ви лични ангажименти и инструкции на тайните служби, е трябвало да имате време да съгласувате поведението си с тех и да направите каквото Ви кажат.

            Впрочем, систематичното и европейското схващане за Право и Закон изисква този срок да не е „един месец“, а да има характера на така наречения „разумен срок“,

            който в случая би трябвало да е веднага или в краен случай не повече от няколко дни след получаването на официалното искане за издаване на такъв документ.

            До днес, обаче, Вие не сте ни изпратили такъв документ!

            Така че, дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, предвид на фактите и обстоятелствата, изрично и пределно ясно Ви обвинявам в престъпна съпричастност към насочената срещу мен и членоввете на моето семейство политически мотивирана геноцидна престъпна дейност на специалните служби.

            И, естествено, Ви давам напълно безплатния правен съвет да се защитите от моето обвинение.

ІІІ.

            Дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, макар и образователната Ви грамотност да не го е изисквала и да не го изисква, все пак убеден съм, че практиката Ви през изтеклите години на Вашето кметуване весъмнено Ви е дала възможността да знаете, че както комунистическата, така и посткомунистическата власт са упражнявали и упражнават спрямо политически неприемливите за тех отделни личности, семейства и слоеве, стратегията на геноцид;

            и че един от водещите видове е икономическият геноцид,

            същността на който се състои  в тотално лишаване на „обектите“ от икономическите основи на техния нормален живот

            и постигането на ефекта тези „обекти“ да живеят кратък и максимално некачествен живот, след което бързо да изчезнат и да се озоват в статистическата графа на „редуцираното население“.

            Та, в контекста на това, дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, трябва да споделя с Вас моята категорична констатация, че откакто през 1992 година аз заживях с Вашата племенница Елка Петкова, с голяма част от нейните близки или далечни роднини се случиха събития, единственото разумно и реално обяснение на които е, че тези хора са били шантажирани и ангажирани от специалните служби така, че да направят всичко възможно съпругата ми да загуби всички възможни имоти, които притежава реално и обективно, или перспективно като наследство.

            Така, намиращият се в Габрово апартамент, на който тя е реален съсобственик с Румян Радков, абсолютно противозаконно, престъпно и при несъмненото покровителствуване от специалните служби, абсолютно тайно от нея е бил продаден, а вербуваният от службите и от Мафията Р. Радков просто фалирал и ... бил заставен да постъпи по същия начин и с апартамента в София, относно продажбата на който ролята на специалните служби е драстично очевидна;

            доказателствата за тази престъпна дейност са предоставени лично от мен и на Главния прокурор, и на Премиера, и на Министъра на вътрешните работи;

             а след като после техните престъпни джелати от Министерството на вътрешните работи се опитаха да шантажират съпругата ми, за да я принудят да се откаже да търси правата си;

            и след като в отговор на това аз ги зашлевих с публикувани в Интернет текстове;

            те млъкнаха и мълчаливо отказаха да отговарят каквото и да е;

            но все пак фактически ми „отговориха“ като на 21 Юни 2010 г. се опитаха да ме убият, при това точно пред видеокаремите на Съдебната палата в София.

            От друга страна, дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, далеч преди да умре, при това по времето, когато аз в известен смисъл и до известна степен бех на върха на политиката, майката на съпругата ми бе имала смелостта и доблестта да сподели с мен някои неща относно шантажите, на които е била подложена от специалните служби с настоявания да се противопостави на моя брак с дъщеря й.

            При това, „странно“ е, че след като тя отказала да се подчини на шантажьорите, съвсем наскоро тя „внезапно“ заболя, после почина, и ... въпреки че оттогава досега аз не съм спирал да настоявам да получа медицинската документация и най-вече епикризата на нейното заболяване, до днес такива документи не са ми дадени;

            а това според мен е категорично доказателстово, че нейната смърт е била предизвикана и обезпечена от шантажьорите от специалните служби, на които тя е била отказала да се подчини.

            Впрочем, дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, ползувам случая да поискам да се проявите както като Кмет, така и като Вуйчо, и да ми дадете пълна и реална информация, имаща характера на отговор на въпроса:

            „След като както Вашата съпруга, така и майката на моята съпруга,

            като сестри са били реални наследници на своите наследодатели,

            КАКВО Е БИЛО СТАНАЛО, ЧЕ Е ОБЕЗПЕЧИЛО ФАКТА, ЧЕ АБСОЛЮТНО ЦЯЛОТО - И НАСЛЕДСТВЕНОТО, И ПРИДОБИТОТО ИМУЩЕСТВО НА ВЕЛИЧКА ХРИСТОВА ПЕТКОВА

            ПРОСТО ЛИПСВА И НЕЙНАТА ДЪЩЕРЯ НЕ Е ПОЛУЧИЛА АБСОЛЮТНО НИЩО СЛЕД НЕЙНАТА СМЪРТ?“

            Аз и съпругата ми, се надяваме, дълбокоуважаеми господин Кмете и драги ми Вуйчо, да се консултирате както с надежден адвокат, така и с господарите си от специалните служби, така и с Вашия световно известен син Антон Генов, И ДА ПРОЯВИТЕ БЛАГОРАЗУМИЕТО ДА МИ ОТГОВОРИТЕ В РАЗУМЕН СРОК.

16 Септември 2012 г.                                         Янко Янков: . . . . . . . . . . .

БЪЛГАРСКАТА ЛЕПТА ЗА ТЕРОРИЗМА. § 16. Тероризмът по времето на социализма в България. Б. Антидържавният тероризъм

Б. а) Сред съдебните дела по време на социалистическия режим от 1944 до 1989 г., образувани за “тероризъм отдолу”, възникнал в отговор на терора на държавата, е и Наказателно общ характер дело (НОХД) № 117 от 1953 г. То е срещу “терористическа организация в Панагюрище и София”; следствените процедури по него са водени от Следствения отдел при Държавна сигурност в София, помещаващ се в VІІ отделение на Софийския централен затвор.

Делото е гледано от VІІ състав на Софийския окръжен съд; обвиненията са били “създаване на нелегална организация за борба срещу диктатурата с всички средства”, взривяване на 20 август 1952 г. с ръчно изработени бомби на военната мисия на Британското кралство, намираща се на ул. “Оборище” № 95, както и взривяване на 3 март 1953 г. на статуята на Й. В. Сталин, намираща се в Парка на Свободата (“Борисовата градина”), а също така и за планирани и неосъществени терористически актове (убийство на окръжния прокурор Петрински, на съветския генерал Щитов и др.). Съдебният процес продължил три дни - от 12 до 15 юни 1953 г. в зала № 15 на Съдебната палата в София, и завършил с постановяване на Присъда № 104 от 15.06.1953 г., по която са осъдени 9 (девет) души, както следва: 1) Георги Константинов Георгиев, 20-годишен, от гр. Благоевград - осъден на 20 (двадесет) години лишаване от свобода; 2) Петър Николов Петров, 22-годишен, от гр. Панагюрище - осъден на 16 (шестнадесет) години лишаване от свобода; 3) Васил Зафиров Дичев, 27-годишен, от гр. Елхово - осъден на 14 (четиринадесет) години лишаване от свобода; 4) Богой Стоянов Богоев, 28-годишен, от гр. Панагюрище - осъден на 10 (десет) години лишаване от свобода; 5) Рад Стоянов Богоев, 22-годишен, от гр. Панагюрище - осъден на 6 (шест) години лишаване от свобода; 6) Иван Велков Гуляшки, 20-годишен, от гр. Видин - осъден на 5 (пет) години лишаване от свобода; 7) Атанас Христов Куртев, 46-годишен, от гр. София - осъден на 5 (пет) години лишаване от свобода; 8) Петър Петров Пеев, 20-годишен, от гр. София - осъден на 3 (три) години лишаване от свобода; 9) Евгени Луков Зумпалов, 26-годишен, от гр. Панагюрище - осъден на 1 (една) година лишаване от свобода.

Към есента на 2004 г. от осъдените по този съдебен процес са живи Георги Константинов, Иван Велков, Петър Петров и Евгени Луков.

Б. б) На 1 май 1965 г., малко преди започване на манифестацията, в новострояща се сграда на централния булевард в гр. Шумен избухнала бомба; след пет месеци, по време на манифестацията на 9 септември 1965 г. отново избухнала бомба, която била поставена в дървен сандък за боклук. И двете акции били осъществени от Богомил Русев (р. 1940 г.), Иван Ценов (р. 1942 г.) и Здравко Велинов (р. 1942 г.), но всъщност били планирани и подготвяни още от 1962 г.

През 1962 г. на тримата отдавнашни приятели им предстояло да влязат в казармата, но под влиянието на много разговори, прочетени книги и изгледани филми те решили, че социалистическа България не е за тях, и започнали да кроят планове как да избягат на Запад. Неофициален лидер и идеолог бил Богомил Русев, а тримата заедно конструирали гумена лодка с двигател и подготвили бягството си по море за Турция. Лодката обаче се спукала и тримата решили да отложат бягството си за след казармата, като докато са в казармата трябвало да се снабдят с взривни вещества, оръжие и патрони.

След уволнението си през есента на 1964 г. тримата уточнили количеството на оръжието и експлозивите, които успели да откраднат от казармата, и започнали нова подготовка за бягство. Счели обаче, че ще им е нужен “политически актив” за пред западните власти, и за целта решили да организират на манифестацията на 1 май 1965 г. специална акция, с която да покажат, че в Шумен има патриоти, които поддържат духа в България.

Късно вечерта на 30 април те поставили бомба със закъснител на третия етаж на терасата на новострояща се тогава сграда на централния булевард. На другия ден бомбата била взривена преди началото на манифестацията - точно в 9 часа и 30 минути, и макар че тухли и бетон хвърчали на 100 метри, все пак не е имало никакви жертви и ранени.

Ефектът обаче действително бил голям, но тримата решили, че не е достатъчен, и планирали второ изпълнение. През юни, юли и август Богомил Русев, който още преди казармата бил състезател-парашутист в местната ДОСО, многократно се опитвал да открадне учебен самолет, с който да избягат в Турция, но не успявал. Успоредно с това групата подготвяла нова акция за манифестацията на 9 септември.

Взривното устройство било поставено в пластмасова дамаджана в дървен сандък за боклук. Поради неизправност в часовниковия механизъм бомбата избухнала не в 11 часа, а в 13 часа, когато манифестацията вече била приключила. Смъртоносно била ранена 70-годишна жена, леко ранени 50-годишният й син и 5-годишната й внучка.

На 30 септември Богомил Русев е арестуван заедно с брат си, а след две седмици са арестувани и другите двама. Точно по това време обаче бил силно нашумял случаят с извращенията в лагерите край Ловеч и вече бил приключил и процесът срещу групата на Тано Кръстев и генерал Анев, което нагнетявало атмосфера на ожесточеност срещу арестуваните. На 5 ноември 1965 г. в Шумен започнал “открит процес” за строго подбрана публика. Тримата са осъдени на смърт, а Любомир Русев - братът на Богомил - на 5 години за опит за бягство зад граница. На 17 декември 1965 г. Върховният съд и Президиумът на Народното събрание потвърдили присъдата, а на 24 декември 1965 г. тримата “атентатори” били разстреляни във варненския затвор.

Б. в) В началото на февруари 1992 г. един софийски вестник (в-к “Защо”, 6-12 февруари 1992 г.) публикува за първи път в официалната българска преса интервю с “настоящи и бивши служители на МВР”, в което се съдържа лаконичната информация, че освен двата терористични актове от 1965 г. на шуменските младежи, както и убийството[1] на турския дипломат Бора Сюелкан през 1982 г. в Бургас, до 1984-1985 г. други такива не е имало, а са преобладавали чисто диверсионните актове, като напр. палежи на ТКЗС-та, вредителство на имоти и техника на държавата и стопанствата.

Аз, пишещият тези редове, обаче категорично считам, че още през 1971-1976 г. вече е имало изключително интензивна подготовка за такива актове и че както тази подготовка, така и извършените по-късно актове са били дело на българската Държавна сигурност, действуваща като филиал на съветската вътрешнодържавна и международна терористична организация, известна като КГБ. За редица от фактите, които са ми били станали известни в това направление, лично и многократно съм се обръщал с писмени искания, адресирани до Главния прокурор, Президента и Министър-председателя, в които съм излагал фактите и съображенията си относно необходимостта от извършване на следствена и съдебна дейност срещу престъпниците-терористи, но никога не съм получил какъвто и да е отговор.

Копия от същите тези мои официални писмени искания до българските институции съм предоставял на акредитираните в България европейски дипломатически мисии, както и на дипломатическата мисия на САЩ, но и от тях никога не съм получавал никакъв отговор; ако не считаме за отговор, разбира се, фактът, че от медиите непрекъснато съм узнавал, че тези дипломатически мисии винаги са подчертавали, че техни “демократични партньори” са именно онези, срещу които съм искал разследване заради извършвания от тях тероризъм.

Текстовете на абсолютно всички тези мои официални писмени искания съм публикувал в обширна документална поредица[2], интензивно четена от изключително много от ангажираните с политиката, правото и управлението хора, но коментирана единствено от студентите, на които преподавам.

Б. г) На 1 март 1984 г. в гр. Самоков са арестувани и отведени в Главно следствено управление при ДС в София Георги Костов Алински (по прякор Мао), Георги Александров Ахчийски, Симеон Крумов Мутафчийски и Красимир Мишев, които са обвинени в извършването на серия саботажни акции, като напр. умишлени пожари във вилни зони, опожаряване на горски участъци, прекъсване на електрически далекопровод, унищожаване на млади горски насаждения, повреждане на скъпа дървообработваща техника, взривяване на паркиран в гараж автомобил, нарязване въжета на лифтове в спортно-курортни комплекси, и пр. Тъй като моето пребиваване в Главно следствено управление при ДС съвпадаше с тяхното, ние бяхме в съседни килии, а после - заедно и в Софийския, и в Пазарджишкия затвори. Същите са осъдени по н. д. № 37 от 1984 г. по описа на Софийския окръжен съд, при което (на 3 август 1984 г.) Георги Алински е осъден на смърт и конфискация на половината от имуществото му, Симеон Мутафчийски и Георги Ахчийски - на по 12 години затвор, а Красимир Мишев - на 4 години.

По време на моето пребиваване в отделението за осъдените на смърт бяхме заедно с Георги Алински, с когото съм разговарял най-малко петнадесет пъти; онова, което зная от него, е че както той, така и останалите, са били изключително умело манипулирани, директно и косвено подстрекавани и дори подпомагани от техни “приятели”, които са били тясно свързани с ДС и са им казвали, че чрез тези акции е необходимо “да си отмъстят на държавата” заради редица проблеми, които са им били създавани.

Най-странното обаче е това, че за една част от саботажите както Г. Алински, така и останалите отричаха да са ги извършили, и твърдяха, че следователите са ги били принудили да поемат вината за тях с обещанието, че “доброволното самопризнание ще бъде тълкувано като смекчаващо обстоятелство”. На моя въпрос: “Тогава кой е бил извършител на тези саботажи?”, Г. Алински отговаряше, че не знае, но че подозира, че “това си е било работа на милицията”.

Б. д) Само 6 месеци след т. нар. “авария” в Чернобил, на 1 ноември 1986 г., в 6 часа и 55 минути сутринта, в България става нещо аналогично – в Завода за полимери в Девня избухнал взрив, при който загинали 10 души и били ранени 18 души. На следващия ден в местния вестник имало само едно малко съобщение за разрушения, настъпили в цеха за поливинилхлорид. В град Варна, който се намира на около 20 км разстояние, е бил регистриран трус от 3-та степен. Шанс е, че газът се е бил възпламенил и е започнал да гори; иначе е щяло да има отровен облак, който е щял да порази много хора. Според специалистите веществото поливинилхлорид е канцерогенно и води до рак на черния дроб; имало е стотици хора с хронично обгазяване, истината за което след това е била скрита.

След “аварията” със специално висше държавническо решение всичко било почистено.

Съществуват няколко версии за причините и същността на аварията, но и до днес не е изяснено каква точно е причината.

През 1987 г. Окръжният съд във Варна осъдил 9 души като виновни за аварията, при което най-тежко е наказанието на инженер Опрев (началник на смяната), който е осъден на 4 години затвор, а директорът Румен Данов е осъден на 18 месеци (условно). През 1988 г. присъдите са потвърдени от Върховния съд.

По онова време главен лекар на болницата в Девня е д-р Здравко Марков. През 2001 г. той вече е Директор на “Здравеопазване и социални дейности” във Варна и в интервю за в-к “24 часа” (12 ноември 2001 г.) изрично казва, че специалистите още тогава са се били произнесли, че взривът е бил толкова силен, че се е равнявал на мощността на една от хвърлените в Хирошима бомби. Според него загиналите са били 16 души, а ранените – 50-60 души.

Журналистът от в-к “24 часа” Цанко Цанев се е срещнал и с т. нар. от него “спец”, който изрично казва следното: “Още тогава от ДС ми казаха да не се ровя. Знам защо. Убеден съм, че през 80-те години на територията на Девня действаше добре организирана терористична група. Ще дам други примери. През 1984 г. 2000-кубиков резервоар за сода каустик изтече. (…) Според мен обаче причината бе вакуумен взрив. Била е пусната в резервоара малка бомбичка през отвора. (…)”.

Тъй като (виж по-горе – раздел А. ж) самият аз бях принудително настанен именно на територията на същите тези заводи, и тъй като още тогава бях заподозрял, че целта е не толкова да бъда ликвидиран (защото това те са могли да го осъществят където и да е другаде), а че истинската цел е да бъда поставен в ситуация, при която службите на ДС да извършат някакъв терористичен акт, вината за който после да хвърлят върху мен, аз още при настаняването ми там благоразумно направих всичко възможно да бъда арестуван и отведен в затвора, където, както прецених, за мен ще е много по-безопасно място. Когато по-късно този взрив бе станал, вече бях в затвора в гр. Пазарджик, където началникът на затвора майор Кискинов, преднамерено или случайно, ми каза: “Голям късмет имаш, че си тук, а не там, защото сега ти щеше да опереш пешкира и щяха да те осъдят на смърт!”

Б. е) На 30 август 1984 г., в 17 часа и 29 минути избухва бомба в чакалнята на ж.п. гарата на град Пловдив. В болницата е откарана единствено 50-годишната Добра Василева от Кърджали, която по-късно починала от раните си. Ранен е и 13-годишният Мустафа Шентюрк от Турция, пристигал на гости при свои близки, който ослепял с едното око. Леки драскотини и силна уплаха са получили 41 души. Само 36 минути по-късно, в 18 часа и 05 минути, на паркинга пред аерогарата във Варна избухнала бомба, при което са леко ранени местните жители Елена Иванова и Елена Владова. По-късно станало ясно, че бомбата е трябвало да избухне в чакалнята на летището, за да има повече жертви, но в последния момент била поставена на паркинга.

На 9 март 1985 г., в 21 часа и 30 минути край гара Буново, недалеч от София, в бързия влак, пътуващ по маршрута “Бургас – София” избухнала бомба, поставена във вагона за майки с деца. На място загинали 7 души: 12-годишният Георги Славчев Цветков и 13-годишният Стефан Атанасов Атанасов, както и възрастните Яворка Петрова, Райна Георгиева Бозукова (64 г.), Николай Недялков Генков (63 г.), Стилиян Петров Иванов (60 г.), Емил Христов Николов (40 г.) и Яворка Антонова Петрова (38 г.).

Около половин час по-късно - в 22 часа и 02 минути - във фоайето на представителния хотел в гр. Сливен избухнала бомба, при което били ранени 23-ма души. На другия ден Българската телеграфна агенция отразила събитията, като излязла с лаконичното съобщение, че предния ден бил “възникнал инцидент в бързия влак Бургас – София”.

На 31 юли 1985 г. случаен минувач открил на плажа в черноморския курорт “Дружба” край Варна взривно устройство, поставено в празен гюм за прясно мляко. Дребна техническа грешка на терориста предотвратила кървавата трагедия - бомбата с часовников механизъм е била нагласена за 15 часа и 30 минути, но взривният пакет бил затегнат прекалено силно към капака на будилника и той спрял малко преди фаталния час.

Тъй като в Пловдив е бил намерен изоставен стар и ожулен куфар, в който е имало пожълтели царевични листа, книжен канап, найлонова пазарска чанта и смачкано парче от първата страница на официозния в-к “Работническо дело” с дата 28 февруари 1984 г., тази находка се превърнала в изключително важен детайл от мозайката. Работата е била в това, че близо до заглавието на вестника - там, където обикновено пощальоните записват адреса на абонатите, е имало надпис, който е бил откъснат, но от който е била останала цифрата 90. Почти веднага станало ясно, че в Бургас, в жилищния комплекс “Изгрев”, в блок 58, ап. 90 живее Елин Демирев Маджаров, с предишно турско име Емин Мехмедалиев Алиев, роден на 08 август 1944 г. - бивш сервитьор от елитните бургаски заведения, преквалифицирал се в продавач на сладолед и регистриран като бивш сътрудник на Държавна сигурност.

Във връзка с разкритието през април 1987 г. в Държавна сигурност било образувано Дело за оперативна разработка (ДОР) с кодово наименование “Двуличник-87”, а после и ДОР “Мерзавци”.

На 13 август 1987 г. са арестувани Елин Демиров Маджаров (Емин Мехмедали) и Алцек Демирев Чакъров (Абдула Чакър) - моряк от държавната фирма “Океански риболов”, регистриран като действуващ сътрудник на Държавна сигурност (включен и в оперативно-издирвателните мероприятия срещу собствената му терористична група!!!) и ползуващ три агентурни псевдоними – Абдула, Дениз и Моряка.

На 19 август 1987 г. е арестуван и третият главен участник в терористичната група - Сава Руменов Георгиев (Саафет Реджеб) от с. Череша, община Руен - строителен техник и технически съветник на групата - сътрудник на Държавна сигурност.

По-нататък като главен участник в групата е бил арестуван и един загадъчен офицер от ДС, чието име и днес се пази в най-строга тайна, починал по време на пребиваването му в Главно следствено управление на ДС, за когото полуофициалната версия твърди, че се е бил хвърлил през прозореца по време на разпит и издъхнал пред сградата. Тази версия, впрочем, е не просто несъстоятелна, а направо смешна, тъй като абсолютно всички прозорци на тази сграда, включително и намиращите се на втория етаж кабинети на следователите и началниците, са с конструктивно вградени още при строителството дебели и здрави решетки; освен това, вторият етаж на една сграда доста рядко е в състояние да обуслови толкова бързо издъхване на онези, които скачат от него ...

И накрая са арестувани и по-малко значителните участници в групата: 1) Севдалин Алипиев Маджаров (Сабри Мехмедали) - брат на Елин Маджаров, жител на с. Трънак, община Руен - действуващ агент на ДС; 2) Никола Демирев Николов, роден в с. Болярово, жител на гр. Ямбол; 3) Севда Алдимирова Латинова, жител на гр. Ст. Загора; 4) Милко Василев Вълков, също от Ст. Загора.

От 04 до 25 април 1988 г. Върховният съд под председателството на Иван Палазов разгледал НОХД N 1/1988 г. (съставна част от което е и следствено дело № 72 от 1987 г. по описа на Главно следствено управление при ДС), а на 28 април 1988 г. постановил следните присъди: 1. Елин Демирев Маджаров - на смърт; 2. Алцек Демирев Чакъров - на смърт; 3. Сава Руменов Георгиев - на смърт; 4. Севдалин Алипиев Маджаров, с турското име Сабри Мехмедали - брат на Елин Маджаров – на 6 години (впоследствие помилван от демократическия президент Жельо Желев и излязъл от затвора след изтърпяване на по-малко от половината от наложената присъда); 5. Никола Демирев Николов - на 2 години; 6. Севда Алдимирова Латинова - 1 г. и 6 м.; и 7. Милко Василев Вълков - 1 г. и 6 м.

Бойко Войнов - адвокат на Севдалин Алипиев, пише (в сп. “Общество и право”), че всеки детайл от целия съдебен процес е бил филмиран, че в това снимане е имало нещо особено, нещо театрално, при което човек е имал усещането, че този процес “е опитно поле”. На делото подсъдимите твърдели, че терористичните им актове са били реакция срещу несправедливата смяна на турските им имена с български.

Само четири месеци след постановяването смъртната присъда на тримата е потвърдена от Държавния съвет, и на 6 септември 1988 г. те са разстреляни. Лично на мен не ми е известно след 70-те години да е имало в България друга смъртна присъда, която да е била изпълнявана за толкова кратко време след произнасянето на присъдата.

Тъй като в затвора съм бил заедно с петима от седемте осъдени по този процес (Елин Маджаров, Алцек Чакъров, Сава Георгиев, Севдалин Маджаров и Никола Демирев Николов) и тъй като по силата на това обстоятелство съм имал възможността да установя по категоричен начин, че те са били извършили тези терористични акции именно по нареждане и под непосредственото ръководство на висши офицери от българската Държавна сигурност; лично и многократно в продължение на повече от 15 (петнадесет) години съм писал до прокуратурата и до официалните държавни институции огромен брой искания за разследване, но до днес не съм получил нито един отговор.

Б. ж) При съдебно заседание на “закрити врати” и по обвинение в тероризъм на 17 май 1986 г. Окръжният съд в гр. Кърджали постановил присъда, съгласно която е осъдил: ÞСъби Събев и Искрен Асенов - на 15 години лишаване от свобода и 3 години принудително заселване; ÞЮрий Миранов - на 13 години лишаване от свобода и 3 години принудително заселване; ÞМитко Алексиев - на 6 години и половина лишаване от свобода и 1 година и половина принудително заселване; ÞКамен Каменов - на 4 години и половина лишаване от свобода; и ÞЙордан Миланов - на 1 година и половина лишаване от свобода.

Терористичното деяние, което осъдените били извършили, се е изразявало в това, че същите, действувайки “при условията на пряк антидържавен умисъл” и намирайки се “под влиянието на турския буржоазен национализъм”, както и под влиянието на “отрицателното си отношение към социалистическа България”, са възнамерявали (замисляли) да отвлекат автобус със заложници и да го взривят, ако на границата не бъдат пуснати да заминат с близките си за Турция. За съда не е имало абсолютно никакво значение обстоятелството, че младите мъже не само не са били извършили така описаното деяние, не само не са се били опитали да го извършат, но дори не са били предприели абсолютно нищо, което би могло да бъде квалифицирано като подготовка, и че абсолютно всичко е било и си е останало само и единствено в сферата на приказките (разговорите) по тази тема. Тоест, за съда не е имало абсолютно никакво значение обстоятелството, че съгласно българското законодателство всичкото онова, което те били “извършили”, въобще не е съставлявало престъпление.

---

[1] От арменци, които успяват да се измъкнат от страната.

[2] Вж.: Янков, Я., Документ за самоличност. Политическа документалистика, С., Том 1, Том 2, Том 3, Том 4, Том 5, Том 6, Том 7.

________________________________
Стр.340-350 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с.