Маскарадът "Съдебна отговорност за Тодор Живков" - четвърта част

З. Разбира се, както „преди”, така и „по време” на целите тези шест (6) години, следователите, прокурорите и съдиите много добре са знаели какъв ще е крайният изход по всичките тези дела; те, несъмнено, много добре са знаели, или поне са били длъжни и са били имали възможността да знаят, че с участието си във всичките тези дела, всъщност, нарушават така или иначе все още комунистическите, но все пак действуващи български закони; и че с това си нарушаване носят лична и обусляват инситуционална гражданскоправна и наказателноправна отговорност.

            Те много добре са знаели, че участвуват в укорима, скрита зад правосъдие извънправна политическа и/или мафиотска саморазправа, т.е. че изпълняват изрична или подразбираща се агентурна поръчка на определени политически и мафиотски сили.

            Те много добре са знаели, че с противоправната си, скрита зад авторитета на правосъдието дейност, всъщност, нарушават не само и не толкова гарантираните от Закона права на двама или неколко души бивши комунистически величия, но и гарантираните от Закона права на българското общество да разчита на законосъобразно действуващи, а не на престъпни държавни, включително и правораздавателни, институции.

            Шест години Тодор Живков твърдеше, че съдебният процес срещу него е политически. Впрочем, фактите недвусмислено сочат, че както моментите на арестуването и осъждането му, така и моментът на оневиняването му, бяха презицно преценени и подбрани именно като съответствуващи на съответните политически съображения и обстановки.

            Тодор Живков бе арестуван и осъден тогава, когато сценаристите и извършителите на т.нар. „Преврат” или т. нар. „Нежна революция” се нуждаеха от „необходимия грешник”, а подкрепящите ги манипулирани от тех митингуващи маси се нуждаеха от „необходимия психологически отдушник”.

            Тодор Живков бе съдебно оневинен именно тогава, когато илюзиите на уличните еуфористи за декомунизация на обществото вече бяха отдавна изпарени, а борбата вътре в БСП между „откровените социалисти” и ограбилите държавната хазна и обществото десетоноемврийци беше  необратимо  спечелена именно от вече станалите достатъчно богати и дори свръхбогати капиталисти.

            Тодор Живков бе оневинен  именно в момента, когато всички анализатори вече бяха напълно единодушни, а и самите заинтересовани държавни ведомства вече недвусмислено признаваха факта, че организираната и мафиотската престъпност в България е придобила безпрецедентни размери, и че правосъдните институции са нискойерархични структурни звена на престъпните формирования; и че вече не е реално възможно да бъде осъден нито един престъпник.

            Също така, Тодор Живков бе оневинен  именно в момента на безпрецедентното за България тотално обедняване и одрипяване на традиционно левичарското българско общество, при което вече бе възроден митът за „Доброто и благоденствуващо време на Живковото управление”.

            Също така, Тодор Живков бе оневинен именно в момента на вече открито започналите пропагандни надпревари за предстоящите след една година Президентски избори, в които той едва ли би имал сили за активно лично участие, но в политическия покер на които той е и може да бъде изключително силна и важна фигура.

            Оневиняването на Тодор Живков съвпадна и с още един важен момент, налагащ на БСП необходимостта да потърси ефективната подкрепа на вече разочарования си твърд лев електорат. Става въпрос за това, че след постигнатото през 1990 г. политическо споразумение между ортодоксалното крило на БКП и създадената и контролирана от него фалшива опозиция, десетоноемврийците вече бяха реализирали почти в максимална степен предоставената им възможност да ограбят националното държавно и личното богатство на гражданите и да го превърнат в своя частна собственост.

            Става въпрос и че в контекста на този вече постигнат от тех резултат, те вече виждаха като значително реалистичен вариантът за запазване на постигнатото „разграбване и преразпределение” на богатството и за изход от кризата, която вече бе настъпила в резултат именно на възможността да постигнат „Второ споразумение за преход” - но вече чрез модификация на испанския вариант на конституционна монархия.

         Става въпрос, че докато Първото споразумение за Преход бе планирано и постигнато чрез участието на набедената за легитимна нелегитимна „Кръгла маса”;

         то Второто споразумение за Преход вече бе планирано да бъде постигнато (а впоследствие и наистина бе постигнато) чрез участието на легитимния, но обявен за нелегитимен монарх, агентурно и икономически мотивиран да обезпечи новия етап в разграбването и преразпределянето на българското държавно, национално и лично на гражданите, богатство.

            Така, в контекста на тази именно стратегия, десетоноемврийците предприеха интензивни ухажвания на легитимния съгласно Търновската Конституция български монарх Симеон Втори. Именно в този контекст на 12 април 1996 г. подобаващо добре манипулираните бургаски националисти от Конфедерация „Родолюбие” призоваха „опозиционните сили на страната” да гласуват в предстоящите президентски избори за Тодор Живков; а от своя страна самият Живков заяви пред кореспондент на в-к „24 часа”, че инициативата не е негова, че все още се намира под домашен арест по три висящи съдебни дела, но че когато всичко приключи, той ще обмисли отговора си по поканата да се кандидатира за Президент.

            Изключително любопитно е и обстоятелството, че точно тогава не само десетоноемврийците, но дори и самият Тодор Живков, чийто наследници и роднини вече недвусмислено се бяха твърдо и неразделно интегрирали с десетоноемврийците, направиха изключително умела реклама на Симеон Втори и подчертаха едновременната си готовност да участвуват във „Второто споразумение за преход” чрез модификация на испанския вариант, изразяващ се в коалиционно привличане на Симеон Втори в Третия етап от ограбването на България и на българското население.

            И. Тодор Живков, несъмнено, бе диктатор, но той бе един „щастлив диктатор”, тъй като бе успял да задържи властта си до последния възможен ден, в който заедно със символа си – Берлинската стена – рухна и самата социалистическа система.

            Дори нещо повече – колкото и да изглеждаше жалък и неадекватен на снимките и кинолентите, представящи го с полуотворена уста по време на прословутия Ноемврийски пленум, на който той бе свален от власт, той все пак успя да се спаси от горчивата участ на някои от своите колеги от „Великолепната седморка” на Варшавския договор: Н. Чаушеску бе застрелян; Е. Герек бе очевидно и недвусмислено принуден да сдаде властта; Хонекер замени затвора с емиграция в Чили и бе покосен от рак; Горбачов бе изтласкан встрани от собственото си творение; Тодор Живков, обаче, имаше шанса не само да твърди, но и твърдението му да изглежда убедително и приемливо, че сам и доброволно е бил подал оставката си; и че сега, неколко години по-късно, искрено съжалява, че не се е бил съпротивлявал докрай, макар че е щял да бъде смачкан.

            Дори нещо повече – Тодор Живков не бе принуден и не прие да отговаря за катастрофалното състояние на страната в края на неговата власт.

            Една от възможните причини е, че той все пак успяваше да поддържа в управлението на държавата и в обществото състоянието на едно критично и деликатно равновесие между недоволните и облагодетелствуваните от неговото управление.

            Все пак, обаче, същинската политическа причина за неговото оцеляване се състоеше в това, че изключително дълго време след 10 ноември 1989 г. истинската власт в България остана в ръцете на старателно отгледаната от самия него неколкоешелонна „елитна” управленска върхушка.

            Несъмнено, също така, изключително важен фактор за оцеляването му бе и неговият комбинативен ум, железните нерви и дълбоко народностната му хитрост, както и изключително здравата му психика, която му бе позволила да преживее смъртта на скромната си съпруга, загадъчната смърт на амбициозната си дъщеря и провала на негодния си син.

            Несъмнено важен фактор за оцеляването му е била и компенсацията, която той е получавал за сметка на тежките удари, от обичта на преуспяващата му осиновена внучка Евгения и на зет му Иван Славков.

            Людмила Живкова бе починала значително време преди промените, поради което тя „нямаше шанса” да бъде обвинена, съдена и призната за невинна. Макар че нейни най-близки сътрудници бяха съдени и осъдени.

            Владимир Живков бе замесен в смъртта на телевизионната говорителка Татяна Титянова, но след разиграването на добре сценографирани театрални етюди следствиего го оневини и прие, че тя се е била самоубила.

            Осиновената внучка Евгения Живкова имаше честта да се среща със съда само за да регистрира фирмата си. Наистина през юни 1994 г. съдът обяви нещожността на осем договори за продажба на безценица на леки коли на УБО на бивши величия, сред които бе и Евгения Живкова, която бе закупила „Мерцедес 190” и „Фолксваген Голф кабриолет”, и бяха образувани дела за конфискация (които дела, обаче, не стигнаха доникъде).

            Зетят Иван Славков (по прякор „Батето”) през 1992 г. бе подведен под отговорност за длъжностно присвояване и за незаконно притежаване на оръжие, но през март 1996 г. бе изцяло оправдан.

            Внукът Тодор Иванов Славков, известен като „Малък Тошко”, бе екстрадиран от Швейцария на 15 Февруари 1995 г. по обвинение за участие в групово изнасилване, извършено през юли 1988 г., но през март 1996 г. бе пуснат под домашен арест; делото бе насрочено за 16 Април 1996 г., а пострадалата бе мотивирана да оттегли гражданския си иск, след което съдът се произнесе с оправдателно решение.