СИМЕОН ІІ Е ЖИВ ЗАРАДИ ШПИОНСКА АФЕРА НА БАЩА СИ

Как Борис ІІІ изтъргува със Сталин
германска строго секретна шпионска информация
и собствената си смърт
в замяна на запазване живота на семейството му

50. На 28 август 1943 г., в 16 часа и 22 минути, пет месеци преди да навърши 50 години, умира българският цар Борис Трети (18 януари 1894 г. – 28 август 1943). Той умира в двореца си в София и още оттогава плъзнали слухове за “тайната на неговата смърт”, която като правило е била определяна като “насилствена” и предизвикана от активния шпионаж на редица чужди държави.

А. Така или иначе факт е, че смъртта му го е постигнала само два месеци преди провеждането от 28 ноември до 1 декември 1943 г. на прословутата Техеранска конференция на ръководителите на Съветския съюз, САЩ и Великобритания, на която били съгласувини плановете за разгрома на германските въоръжени сили, и че мнозина изследователи са склонни да разглеждат тази смърт като факт, неразривно свързан с фактическия състав на събитията, протекли в контекста на тази именно конференция. При това, противно на широко оповестяваните досега официални документални доказателства, съществуват редица основания да се счита, че съществуват все още неразсекретени документи, от които би станало видно, че непосредствоно в хода на подготовката на тази среща, при фантастично драматични условия, се е била състояла строго секретна или свръхтайна среща между съветския ръководител И. В. Сталин и българския цар Борис ІІІ, на която именно е била решена както личната съдба на българския цар, така и съдбата на самата България. За съществуването на такава среща, впрочем, говори и видният американски съветолог Робърт Конкуист, който се базира на вече разсекретени руски разузнавателни източници и посочва не само, че Сталин се е държал с Борис ІІІ като със слуга, но и че българският владетел е бил отровен именно от руснаците.

Разбира се, още след поражението на германските войски при Сталинград цар Борис ІІІ вече окончателно е бил наясно, че Германия ще загуби войната, и че заедно с нея гибелният край ще помете и германските съюзници, като за победителите няма да има никакво значение дали след войната България ще съществува или няма да съществува като държава. Така, в контекста на този извод, въпреки очевидната безизходност от ситуацията, българския цар все пак се е опитвал да търси и да намери някакъв поне минимално печеливш ход за спасение, и днес съществуват редица основания да се счита, че такъв е бил намерен.

Така, когато през лятото на 1943 г., на път от Гърция за Берлин, шефът на германското военно разузнаване адмирал Вилхелм Канарис се отбил за кратко в София, той имал неблагоразумието да сподели пред цар Борис ІІІ, че немските тайни служби подготвят атентат или отвличане срещу „тримата глупаци”, както А. Хитлер обичал да нарича Рузвелт, Чърчил и Сталин, и че събитието щяло да се случи по време на срещата в Техеран. Разбира се, съществуват основания да се счита, че доверяването на тази информация съвсем не е било станало поради „неблагоразумие”, а е имало предназначението тя да стигне до представителя на американското разузнаване Алън Дълес, който по това време се е намирал като постоянно пребиващ в Швейцария; и че адмирал Канарис е разчитал тази информация да стигне до американците посредством намиращия се в Берн бивш началник на царската канцелария и бивш Министър-председател Георги Кьосеиванов; и че целта му е била да получи, поне лично за самия себе си, съответната американска индулгенция. Впрочем, за съществуването на такава негова нагласа говори и фактът, че наскоро след опита за покушение срещу фурера адмирал Канарис е бил арестуван и акзекутиран, като е бил обесен на струна от роял, и че очевидно, за да се стигне дотам, провиненията му съвсем не са били малозначителни.

Работата, обаче, е там, че когато цар Борис ІІІ узнал тази свръхсекретна информация, той решил да я предеде не на Алън Дълес, а на Й. В. Сталин, като правилно бил предвидил, че България ще попаден именно в руската зона на влияние, и се надявал чрез него да се опита да изтъргува и да спаси ако не себе си, то поне семейството си, от закономерно очакваната екзекуция. Така, само няколко дни преди да направи отдавна планираната си среща с Хитлер, той внезапно направил изключително рискованата си свръхсекретна среща със Сталин.

Така, когато на 9 август при цар Борис ІІІ се явил пълномощният министър на Райха генерал Адолф Бекерле и му съобщил, че трябва да отлети за Германия с личния пилот и самолет на фюрера на 13 август 1943 г., петък, той решил, че съдбата му предоставя превъзходната възможност да намери удобен повод да отложи пътуването си с един ден, и така да разполага с напълно достатъчно време, за да може да осъществи замисъла си за срещата със Сталин. Той заявил на германсият пратеник, че ще замине на следващия ден, на 14 август, като обосновал решението си със суеверното съображение, че на 13-то число и в петъчен ден не правел нищо важно. После заявил, че на 10 август заминава на лов до Банска Бистрица и че ще бъде придружаван единствено от Павел Груев, след което, преоблечен като резервен пилот, от летище Божурище се качил на имащия български отличителни знаци самолет „Юнкерс-52”, с който пътували за Анкара около 20 души немски пилоти, но тъй като внезапна малка „повреда” наложила принудително кацане на аварийното летище край Истанбул, той слязъл там и веднага се качил на друг самолет, имащ руски отличителни знаци, където бил посрещнат от вече възрастен българин от Украйна - агент на НКВД, който работел по подготовката на техеранската среща на тримата големи, както и от съветския посланик в Турция Виноградов. После, след като този самолет кацнал в Кавказ, оттам с трети самолет българският цар Борис ІІІ отлетял за Москва, където на 11 август вечерта, в присъствието на Георги Димитров се срещнал лично със самия Сталин. Разговърт е бил пределно кратък и е съдържал две централни точки: ►цар Борис ІІІ е съобщил на Сталин за готвенето срещу него покушение и в замяна на предоставянето на тази шпионска информация е поискал след завладяването на България от руските войски да не бъдат убивани членовете на семейството му; ►Сталин шеговито е бил заявил, че след войната няма да има нинаква пречка някои държави да вървят по пътя към социализма, макар и известно време като монархия, но без ефективен монарх и с ефективно комунистическо регентство; че семейството на българския цар ще бъде пощадено, но самият той ще трябва да плати вината си за това, че в съюз с Хитлер е участвувал във войната против СССР.

После, по обратния път българският цар Борис ІІІ пристигнал в София точно на двойно фаталната дата петък, 13 август. Категорично е установено, че никой от българското правителство не е имал абсолютно никаква информация за провеждането на тази среща, но все пак съществуват основания да се счита, че за нея е знаел аташираният в Москва български пълномощен министър Стаменов, за когото, впрочем, се знае, че е бил вербуван от НКВД; впрочем, бившият шеф на СМЕРШ генерал Павел Судоплатов пише, че съпругата на българския дипломат Стаменов е била назначена за строго секретен научен сътрудник в московска химическа лаборатания, която се е намирала на непосредствено подчинение лично от шефа на съветските тайни служби Лаврентий Берия.

Б. На следващия ден - 14 август, събота, цар Борис ІІІ се отправил за срещата си с германския лидер Адолф Хитлер, където разговорите са били водени в строго охраняваната главна квартира на фюрера и за тях има само откъслечни сведения, предимно от изказванията на цар Борис ІІІ пред негови приближени след завръщането му в София. Любопитно е, че при срещата от официалната свита на А. Хитлер е бил отстранен неговият служебен преводач Франц Камеран и на неговото място е бил застанал гаулайтерът Бекер. Заедно с А. Хитлер е бил и “един прошарен мъж с восъчен цвят на лицето и с нервни тикове”, в когото българския цар разпознал Клосиус - “човека, с чието име са били свързани фантастични легенди”. Имало е и двама нови компаньони, които нито за миг не са напускали разговорите.

По време на разговорите А. Хитлер е бил изразил мнение, че трябва да се създаде “велика автономна Македония от Лесковац до Елбасан и Воден, която ще има определени автономни права в българското царство, нещо като чешкия протекторат в Третия райх”. Цар Борис ІІІ изразил съгласие с това и подчертал, че “Ванче Михайлов ще стане мъдър държавник”.

В. При завръщането му в неделя на 15 август 1943 г. той бил посрещнат от Министър-председателя Богдан Филов, който във връзка с това е записал в своя прословут “Дневник” следното: “Не е никак доволен от сегашното си пътуване ... на връщане даже пожелал да го срещне неприятелски самолет, та да се свърши с него”.

Като причина за смъртта на българския цар изключително голяма част от изследователите виждат именно това негово посещение в Германия и изтъкват, че отравянето било личало от външния му вид още при завръщането му. А като причина за отравянето му от германците те посочват това, че цар Борис ІІІ е бил показал, че иска да излезе от Тристранния пакт.

Г. През 1998 г. 78-годишният Христо Тончев - бивш иконом на царската резиденция в пловдивското село Баня, лансирал в българския печат версията, че цар Борис ІІІ сам е бил изпил отровата (т. е. се е самоубил), и че причината за това е било обстоятелството, че когато при завръщането си той кацнал на летището в Божурище, веднага разбрал, че София е била бомбардирана, че е бил засегнат и дворецът, и че ситуацията му напомнила за 1918 г., когато неговият баща бил принуден да абдикира. Според екс-иконома на 28 август 1943 г. цар Борис ІІІ се качил на връх Мусала, на връщане се отделил от групата и изпил отровата, която предварително си бил приготвил. Според почти всички историци, обаче, в тази версия за самоубийство няма верен нито един исторически факт и нито един елемент от поведението на царя не е показвал тревога, безпокойство и желание да напусне поданиците си и света чрез акт на самоубийство.

Така: Þна 16 август цар Борис ІІІ се е срещнал в рилската си резиденция с д-р Владимир Жидовиц - пълномощен министър (посланик) на фашисткото хърватско правителство в София от 1941 до 1943 г.; Þна 17 август заминал на лов в резиденцията си в Царска Бистрица и Боровец, изкачил връх Мусала и се върнал за малко време в София, след което отново отишъл в резиденцията си и отново отишъл на лов. През тези дни той се оплакал пред брат си принц Кирил и пред съветника си архитект Йордан Севов, че по време на лова и изкачването на Мусала на 19 август за първи път е бил почувствувал, че има задух, бързо се изморява и има усещания за силни горения в сърдечната област; вторият му пристъп е в събота на 21 август по време на лова; Þна 23 август, понеделник, той се завърнал в София, тъй като вече се чувствувал по-зле и дори сам казал на близките си, че предполага, че е болен от т. нар. “гръдна жаба” (“ангина пекторис”); дворцовите лекари го успокояват, но още вечерта болестта го връхлетяла с всичка сила; Þв четвъртък на 26 август той сам заявил пред д-р Б. Разсолков, че скоро ще умре, и че ще умре от инфаркт; междувременно от Берлин пристигнали известните специалисти д-р Зайц и д-р Декринис,[1] от Виена пристигнал д-р Ханс Епингер,[2] а от Румъния – д-р Тудеску. И тримата лекари били категорични, че цар Борис ІІІ има запушване на артерията, което заболяване винаги води до фатален край; Þв четвъртък, петък и събота състоянието му е било подобрено; Þв събота след обяд, обаче, състоянието му внезапно се влошило и той издъхнал.

Д. Смъртният акт бил подписан само от българските лекари и съгласно неговия текст “смъртта е последвала от запушване на лявата сърдечна артерия (тромбоза), двустранна пневмония, оток на белите дробове и мозъка”.

Немските лекари не само отказали да подпишат официалното съобщение за смъртта на цар Борис ІІІ, но дори отказали какъвто и да е коментар, когато години по-късно царица Йоанна живеела в Португалия. Германският пълномощен министър (посланик) в София Бекерле изпратил съобщение до главната квартира на А. Хитлер, в което обосновава тезата, че българският цар е отровен от английското разузнаване. От своя страна А. Хитлер приел идеята, но заподозрял не англичаните, а италианското кралско семейство и най-вече “интригантката Мафалда” - сестра на царица Йоанна, и във връзка с това гневът му се стоварил именно върху нея, поради което още в началото на септември 1943 г. тя завършила живота си в немски концлагер.

Царица Йоанна винаги отказвала да говори за последните дни на съпруга си, но категорично твърдяла, че аутопсия не е била правена. Историците, обаче, приемат, че аутопсия е правена, че при нея сърцето на цар Борис ІІІ е било запазено в стъкленица, и че аутопсията е била показала наличието на “класически инфаркт”.

Е. Най-разпространена е версията, че българският цар Борис ІІІ е бил отровен от германците и че това е било направено заради нежеланието му да се ангажира с тяхната война на Изток, както и заради намерението му да премине към противниковия лагер. Съгласно тази версия за целта е била използувана отрова, която предизвиква инфаркт.

Обаче д-р В. Цончев, който е бил един от лекуващите лекари на цар Борис ІІІ е бил заявил, че на него (и по негово време – 1943 г., при това без да знае какви експерименти вече са били правели в концлагерите германските лекари!) не му е било известно да съществува отрова, която да предизвиква инфаркт; тогава версията била трансформирана – при завръщането от Берлин самолетът, управляван от полковник Бауер, който е бил личен пилот на А. Хитлер, нарочно е летял, като често е сменял височината на полета, което е трябвало да предизвика емболия; съгласно тази версия кислородната маска на царя е била подменена, за да бъдат предизвикани необратими изменения в тялото на царя и той да почине; има дори и версия, че в кислородната маска е бил поставен отровен газ.

“Самолетната версия” обаче се опровергава от редица свидетелствувания. Така напр. след войната парижкият в-к “Фигаро” е публикувал доклада на полковник Бауер, в който е отбелязано, че доколкото е имало промяна на височината на полета, тя се е дължала на необходимостта от защита от противникови намерения по време на войната. Изрично е казано, че известно време самолетът е бил управляван от самия цар, и че именно той го е издигал най-високо (6 хиляди метри), за да провери кога ще запищят ушите му. Освен това Станислав Балан, който е син на известния езиковед академик Александър Балан и по онова време е бил личен адютант на царя, свидетелствува, че докато царят е пилотирал, той, адютантът, бил влязъл в кабината и със собствените си ръце бил поставил собствената си маска на лицето на царя, и че после, когато пилотирането било поето от редовния пилот, същата тази маска е била използувана от С. Балан до кацането им в София. А тъй като С. Балан е бил живял дълги години след полета, следва да се приеме, че версията за кислородната маска не е издържана.

Все пак, главният въпрос тук е и трябва да бъде друг: “Доколко смъртта на българския владетел е била изгодна за Третия Райх?”.

Почти всеобщо е мнението на изследователите, че А. Хитлер не е имал никакви сериозни основания да се тревожи относно политиката, провеждана от България, не само защото българският цар е умеел да поддържа впечатлението за лоялен партньор на Германия, но и защото А. Хитлер не е бил разполагал с алтернативен вариант относно България. Освен това, за разлика от България, точно по същото време правителствата на Румъния и на Унгария са били създавали на А. Хитлер доста осезаеми проблеми, но по отношение на тях А. Хитлер не е бил предприел никакви наказателни мерки; а този факт съвсем не е в подкрепа на “германската версия” относно смъртта на цар Борис ІІІ, тъй като не е логично да бъде премахван точно този, който създава най-малко поводи за безпокойство или проблеми. Към същата серия разсъждения е и съображението, че след смъртта на царя А. Хитлер въобще не е бил направил никакъв опит да се наложи над регентството, което продължило същата стратегия, каквато е имал и царят – лоялност към съюза с Германия без допълнителни ангажименти, и предпазливи контакти със западните сили.

Според Стефан Груев цар Борис ІІІ бил направил “изповед” пред баща му, Павел Груев, който бил началник на личния му кабинет, както и пред бившия си служител Добрович, съгласно която при разговора “на четири очи” във “вълчето леговище” царят бил издържал срещу силния натиск на А. Хитлер за изпращане на войски на Източния фронт. За такова нещо не съществуват никакви други документални доказателства. При това не е ясно защо царят ще “спести” една такава информация от Министър-председателя; и защо ще “споделя” като “държавна тайна” нещо, което не е и не може да бъда такава тайна - с хора, които съвсем не са обвързани с държавната тайна така, както примерно е обвързан Министър-председателят и другите министри. При това много добре е известно, че по време на войната А. Хитлер не е имал абсолютно нищо против и България е била запазила дипломатическите си отношения със Съветския съюз. Наистина цар Борис ІІІ е бил използувал аргумента за “традиционното българско русофилство”, за да отблъсква нежелателни внушения от Германия, но всички много добре са разбирали, че това е само “дипломатически аргумент”; и че ако им се каже, българите ще воюват срещу Русия така, както вече са го били правили по време на Първата световна война. Очевидно е, че в Германия просто не са били настойчиви.

Ж. Хърватският посланик в България д-р Владимир Жидовиц (който, впрочем, се е ползувал с доверието на българския владетел и освен това е бил английски и американски разузнавач от висок ранг) пише, че на 14 август се е била състояла среща между унгарския посланик в София и дворцовия съветник архитект Й. Севов, за които (и за двамата) сред дипломатическите кръгове се е знаело, че са изпълнявали задачи, поставени им лично от шефа на американското разузнаване генерал Донован.

Според него на тази среща Й. Севов бил казал: “Донован е нетърпелив. Чичо Джо иска цар Борис да извърши преврат, както това направи принц Стибри в Букурещ. В противен случай България ще плаща васален данък на Германия, а цар Борис ще изгуби короната си.”. Отговорът на унгарския дипломат бил: “Цар Борис отхвърли англо-американските планове за преврат. Той съзнава, че само един антинацистки преврат ще може да спаси Будапеща, Букурещ и София от военна катастрофа, но е много осторожен. Борис е уверен, че един бърз срив на Германия в Дунавския басейн и на Балканите ще доведе до преврат, който ще завърши с комунистическа революция. А за да бъде болшевизмът по-далече, е необходимо Германия да се задържи на краката си”.

Според хърватския посланик при тази среща Й. Севов бил припомнил на унгарския посланик шифрованата телеграма, която и двамата били получили от генерал Донован, която гласяла: “Справете се с лавирането на цар Борис!”.

Според хърватския дипломат пряк ръководител на американския план за т. нар. “Мрежа Фингер” за България е бил полковник Берит; главните му сподвижници са били служители от унгарското и турското посолство в София, а българските им привърженици са били хора, вербувани главно из средите на земеделската партия на Г. М. Димитров. Според хърватския посланик цар Борис ІІІ се е бил вслушал в мнението на шефа на Либералната партия Христо Статев, отхвърлил е американските планове за преврат и е решил да ликвидира мрежата на “финтчерите”, с което именно си е подписал и смъртната присъда. В докладите си д-р Владимир Жидовиц изрично е записал, че когато на 16 август 1943 г. е бил приет от българския владетел, той му бил казал да предаде на Запада, че се отказва от сътрудничеството си с тях, “защото днес всеки антигермански преврат е бизсмислен”. Няколко години по-късно пред следователя в Загреб същият дипломат изрично е казал, че цар Борис ІІІ не е бил против новото проникване на американците и англичаните на Балканите, но се е боял от комунистическата експанзия след падането на Германия и се е опитвал да води династична политика на компромисен мир.

Според хърватския дипломат точно по това време Й. Севов бил заминал в Истанбул, където той и хората му наредили на намиращия се там български поручик Зудов да изпрати до София радиограма със съдържание “Лъвът трябва да умре!”, след което този поручик е бил убит, за да няма свидетели. Тази телеграма, както и ролята на Й. Севов, обаче, е била станала известна на военното аташе на Германия в София полковник Брикмен.

Последният чужд дипломат, с който цар Борис ІІІ се е срещал, е бил именно хърватският посланик д-р Владимир Жидовиц, срещата с когото се е била състояла на 16 август 1943 г. В доклада си до шефа на хърватското правителство Анте Павелич този дипломат пише следното: “Приет бях от цар Борис на 16 август. Заварих го, както обикновено, в добро здраве. На другия ден, 17 август, царят отиде в своя ловен дворец на Мусала, където остана осем дни. Внезапно се разболя на 23 август и почина пет дни по-късно, на 28 август. Новият регент Филов и дворцовият министър Груев, които ми разказаха детайли от последните му дни, се съмняваха да е починал от естествена смърт. Най-вероятно той е жертва на заговор и на превратаджийска дейност на английски шпиони.”

З. Според една доста отдавнашна версия през последните десет години от живота си българският цар Борис ІІІ се е намирал под силното влияние на съветското разузнаване, при което двама от агентите, които са имали конкретни задачи да въздействуват и да внушават определени намерения на царя, са работили като свещеници в Рилския манастир, и най-вероятно именно те са били тези, които са му дали отровата.

През нощта на 24 срещу 25 октомври 1944 г. при загадъчни обстоятелства изчезнал икономът на метоха в село Рила йеромонах Аверкий. Точно в полунощ пред метоха спряла лека кола, от нея излезли въоръжени униформени и цивилни хора, вързали ръцете на йеромонах Аверкий, прибрали го в колата и го закарали в неизвестна посока. Тъй като метохът се е намирал в центъра на селото до железопътната гара, свидетели на случилото се са били много хора.

Една от версиите на местните хора е била тази, че той е бил отведен, за да бъде разстрелян, тъй като преди години, когато бил заловен някакъв партизанин, йеромонах Аверкий се бил явил пред военнополевия съд и свидетелствувал против него и той бил разстрелян. Според друга версия, обаче, йеромонах Аверкий е бил агент на съветското разузнаване и при тази случка той просто е бил прибран от своите по начин, без да се разрушава конспиративната му легенда и без другите да могат да узнаят кой всъщност е бил той.

Един от изследователите (К. Юруков) категорично счита, че другият от агентите на НКВД, легендиран през целия си живот на изключително скромна и незначителна служба в Рилския манастир, при това въпреки изключително високото си образование, е бил Константин Серафимов Кучеров - руснак, роден на 23 декември 1890 г. в Одеса. През 1918 г. той завършил гимназия в родния си град, после постъпил в Одеската духовна академия, но не я завършил поради бушуващата гражданска война. Като участник в антиболшевишката армия на генерал Врангел той емигрирал в Гърция, а по-късно - в България, където участвувал в състава на руската болница на Червения кръст край Плевен, а после и в София. През 1922 г. постъпил като послушник в Рилския манастир, където приел монашеското име Климент Рилец. След това, през 1929 г., завършил Богословския факултет на Софийския университет, а после и Старокатолическия факултет на университета в Берн, Швейцария. Въпреки изключително високото си образование той през целия си живот е работел като библиотекар на манастира. Починал е през 1985 г.

Според К. Юруков съвсем не е случаен фактът, че след Арабаконашкия атентат и особено след последвалите го събития силно податливият към религиозни и мистични внушения цар Борис ІІІ започнал доста често да посещава Рилския манастир, и че точно по същото време, след завръщането му от Берн, там се установил за постоянно и Климент Рилец. Според този изследовател съвсем не е случаен фактът, че само четири дни след преврата на 19 май 1934 г. цар Борис ІІІ е узаконил установяването на дипломатически отношения със СССР, както и че по време на церемонията при връчването на акредитивните писма на съветския посланик Фьодор Расколников царят не само бил проявил към нето подчертано внимание, но и дори изрично му бил казал: “Вие ще срещате винаги моята подкрепа”. Този изследовател обръща специално внимание на това, че цар Борис ІІІ се е почувствувал зле за първи път именно след 19 август, което е след като се е срещал със своите “духовни приятели” от Рилския манастир.

И. Изключително любопитен е фактът, че когато една година след смъртта на цар Борис ІІІ руските войници стъпили в България, лично легендарният командуващ войските на Трети украински фронт малшал Толбухин изпратил два букети руски цветя за вдовицата на покойния владетел. А още по-любопитна е легендата или версията, че когато само три месеци след московската среща в СССР бил учреден най-високият съветски военен орден „Победа”, първите двама, които са били наградени с него, са били българският цар Борис ІІІ (посмъртно) и румънският крал Михай І, и едва след това са били дадени наградите на руските военачалници.

Към групата на заслужаващите внимание любопитни факти в това отношение принадлежат и следните: ►тленните останки на цар Борис ІІІ са били погребани в Рилския манастир, но по-късно саркофагът е бил преместен в параклиса на двореца във Врана, край София, откъдето, обаче, през 1946 г. мистериозно изчезват и следите им се губят до днес; впрочем, макар, че в началото на 90-те години бяха публикувани редица „откровения” на низши чинове от комунистическите тайни служби относно тяхното местонахождение, те не са открити, и това обстоятелство поддържа версията, че през 1946 г. саркофагът е бил пренесен в секретно хранилище в Москва; ►известно е, че противно на желанието на царицата, след смъртта на Борис ІІІ група лекари от Съдебномедицинския институт са балсамирали тялото, която процедура по своята същност има стойността на втора аутопсия, но до днес никъде не е оповестено задължително съставеното описание на процедурата; извършването на тази процедура въобще не е било осъществено чрез спазването на задължителния за целта процесуален ред, въобще не е вписано в журнала на катедрата „Съдебна медицина” и липсват каквито и да са други протоколи, каквито задължително се съставят във всички подобни случаи; решението да бъде запазено сърцето е било взето лично от ръководителя на екипа проф. Иван Москов, а не от двореца; от различни неофициални източници е известно, че на изследване са били подложени всички органи, с изключение на мозъка, който противно на всички закони на аутопсията и балсамацията предвидливо не е бил отстранен и изследван.

---

[1] Царският съветник д-р Ханджиев се обърнал за спешно съдействие не към посланика Бекерле, а към военновъздушния аташе Шьонебек, и така връзката с германските медицински специалисти е била осъществена не чрез външния министър Рибентроп, а чрез райхсмаршала Гьоринг. Цар Борис ІІІ е презирал Бекерле, който е бил прехвърлен на дипломатическа работа от заемната от него висша полицейска длъжност, а шефа му Рибентроп смятал за авантюрист. Освен това двете ведомства - на Гьоринг и на Рибентроп, са си съперничели. Поради това при пристигането си в София и тримата лекари (д-р Зайц, д-р Декринис и д-р Епингер) нарочно не се представили на посланика Бекерле до деня на смъртта на царя, като после оправдали това си поведение с аргумента, че попадайки в двореца, те били поставени в положение едва ли не на затворници. Все пак, обаче, двойнствеността в поведението и на тримата лекари е повече от очевидна: те редовно посещавали Шьонебек и чрез него пращали докладите си в Берлин; по въпросите относно характера на болестта и причините за смъртта те твърдели едно пред българските власти, а съвсем друго - пред германските; д-р Зайц и д-р Епингер са били изключително близки на висшите ръководни среди на Райха; след войната д-р Епингер се самоубил, тъй като през 1946 г. бил призован да се яви пред Нюрнбергския съд, за да бъде съден заради експериментите, които бил извършвал с концлагеристи; след войната д-р Зайц поддържал връзка с царското семейство, но винаги отбягвал да коментира обстоятелствата, свързани с болестта и смъртта на царя.

[2] Който, впрочем, вероятно съвсем неслучайно е бил и един от лекуващите лекари на съветския лидер И. В. Сталин. През 1982 г. Станислав Балан разказал пред проф. Илчо Димитров, че д-р Ханс Епингер му бил казал, че когато веднъж е бил извикан в Москва, за да прегледа И. В. Сталин, той бил прегледал шест души, които си приличали напълно, че на всекиго поставил съответната диагноза, но че така и не можал да разбере кой точно от тях е И. В. Сталин.

[Публикувано на с.485-497 от книгата на проф. Янко Янков-Вельовски Кутията наПандора. - С., "Янус", 2007. - 630 с. ].