Г. Всяка
година в продължение на три десетилетия, по случай рождения ден на Тодор Живков, месец септември е бил
време на „особена официална обществена и държавна тръпка на благоговеене”,
но всъщност кулминацията на тези мистични изживявания са били месеците септември
на годините 1961, 1971 и 1981 г., които са характерни с пищните си юбилейни
банкети и тържествени събрания в цяла България, подробно отразявани на всички
страници на „свободния”
комунистически печат и в емисиите на радиото и телевизията. На 07 септември
1981 г., по случай неговия 70-годишен „юбилей”*,
наред с традиционните държавни отличия не само на България, но включително и на
държавите от т.нар. „социалистически
лагер”, Тодор Живков бе получил
един необичаен дотогава за „живите легенди”
подарък – бюст-паметник в родния му град Правец.
Всъщност,
точната социално-политическа диагноза на „феномена Тодор Живков” би била
възможна единствено при интегрирането на големо множество научни направления и
подходи, и в никакъв случай не би могла да бъде осъществена без психологически
и психиатричен анализ не само на самия Тодор
Живков, но и на населението, което той управляваше в продължение на толкова
много години.
През
последното десетилетие на неговото управление сред политиканствуващите
интелектуални среди се носеще слухът, че както в официалните доклади до
правителствата си, така и помежду си чуждестранните дипломати в София са били
наричали Тодор Живков „Китайския
император на България”. Точно тази формулировка, впрочем, по-късно
официално се появи като сентенция, изречена от самия лидер на съветската
комунистическа партия Михаил Горбачов.
Пак по същото време един германски журналист бе определил Тодор Живков като „хитра балканска лисица със селско лукавство
и политическа рафинираност”.
Все
пак, обаче, както тогава, така и днес както западните, така и българските
политически анализатори не могат и не биха могли да проумеят „феномена
Тодор Живков” вън от предварителното или поне успоредното проумяване на
„феномена
България”, и в частност на психологията и манталитета на онова странно
същество, което за краткост бива наричано „българин”.
Наистина изключително трудно е за един нормално
рационалистично мислещ човек да проумее
загадката, съдържаща се във фактите на многогодишната всенародна присмехулна
ненавист към Тодор Живков, съчетана не само с последвалото я всенародно
*Юбилейна
е само всека петдесета година (бел. ред.).
снизходително опрощение, но и с недвусмислено
открито показваната тъга и носталгия по времето на неговото управление и с
недвусмисленото желание това време да бъде
върнато. Именно в контекста на тази „феноменална загадка”, когато през 1996
г. Тодор Живков бе навършил
85-годишна възраст, а в България предстояха президентски избори, със завидно изключително спокойно
самочувствие той бе публично заявил за медиите: „Ако се кандидатирам за
президентския пост, ще ме изберат още на първия тур. Мнозинството от народа е
на моя страна, но ме възпира само преклонната ми възраст”.
При
което истината е, че съгласно данните на извършеното по същото време специално
социологическо проучване, 40% от населението
открито симпатизира на Тодор Живков,
и отново би се ангажирало да го изберат да управлява страната.
Д. Има нещо, което на пръв
поглед изглежда ако не мистично, ако не и „конспиративно”, то поне твърде
странно: с незначителни прекъсвания две фамилии или две династии – Кобургите и Живковите – са управлявали България в продължение на
повече от един век, включително и до днес, когато последните издънки на
тези, уж класово и идеологически коренно противоположни кланове, управляват
България, намирайки се в състояние на престъпна
мафиотска коалиционна власт, призната за легитимна както от
бившата „Империя на Злото” – сегашна
Русия, така и от Втория Съветски Съюз – сегашния Европейски съюз[1].
Е. Най-малко осем (8) са тайните,
които Тодор Живков упорито пазаше,
като в интервютата си винаги отклоняваше въпросите, свързани с тях, а в
мемоарите си въобще не ги подхващаше,
поради което противниците му развихряха фантазията си и, най-вероятно,
подменяха историята с легенди, виновникът за които въобще не си даваше труд да ги опровергава.
Тъй
като, обаче, самият Тодор Живков бе
заявил, че „си води секретни дневници”,
които ще бъдат публикувани след смъртта му и в които ще бъде казано всичко,
което бил премълчавал, мнозина се надяваха да задоволят любопитството си чрез
тях, но поне на мен не ми е известно такива дневници изобщо да са съществували.
Така или иначе, обаче, върху основата на публично функциониращата информация е
известно, че тайните, които Тодор Живков
несъмнено е пазел, са поне следните осем.
Преди всичко едва няколко дни
преди да умре не само за пореден път към него беха отправени обвинения за вината
му за убийството в Лондон на българския писател и дисидент Георги Марков, но автор на директното обвинение бе самият прословут
генерал от КГБ Олег Калугин, който в
официална публикация във в-к „24 часа”
бе заявил, че тази тайна му е била доверена лично от тогавашния шеф на КГБ Юрий Андропов. През всичките
години, когато в публичното пространство
беха коментирани фактите и съображанията, че убийството на писателя е станало
точно в деня на тържественото чествуване на рождения ден на Т. Живков, че е било направено като „своеобразен
юбилеен подарък” и че дори юбилярът е бил поискал да получи именно този
„подарък”,
самият Живков никога не бе
коментирал нищо по тази тема.
Втората тайна, която той е
отнесъл в гроба, е дали е бил или не е
бил агентурно ангажиран лично със самия шеф на българската царска политическа
полиция Никола Гешев, и дали чрез Гешев, за когото се предполага, че
впоследствие е преминал на работа към британските тайни служби, той фактически не е
бил агентурно зависим от тези именно служби. Мистерията в този аспект е подсилена
и от факта, че в медийното пространство изрично бе заявено от самия шеф на
архивите на българската комунистическа Държавна
сигурност полк. Серафим Стойков,
че съществуват доказателства, че Т.
Живков е бил разработван не само лично от самия Н.
Гешев, но и от българската комунистическа ДС по времето на управлението на Вълко Червенков, когато е било проверявано дали той е агент на
британските тайни служби; но че от същите архиви било личало, че резултатите от
строго секретните проучвания просто били изчезнали и липсвали.
Третата тайна на Тодор Живков се отнася до истината за
българския външен държавен дълг. Тук, всъщност, тайната се състои в това, че
той винаги е твърдял, че не е бил информиран относно състоянието на външния
дълг през последните години на
управлението му. В същата тема, обаче, другият виден комунистически лидер и
бивш Премиер Андрей Луканов винаги е
твърдял точно обратното, а именно че Т.
Живков винаги е бил превъзходно информиран за всички подробности. В
непосредствено директна връзка е и публично лансираната информация, че само нeколко месеци преди неговото слизане от кормилото на
властта и настъпилите политически „промени”
самият Т. Живков с личен подпис е
бил наредил да бъдат раздадени на около 50 души огромни суми валута, които са
били заприходени като външен държавен дълг, но са били изпратени в имащи
специален статус задгранични банкови сметки.
Четвъртата тайна на Тодор Живков е свързана с мощно
лансираните в медийното пространство информации относно наличието на негови и
на негови роднини колосално тлъсти банкови сметки в швейцарски банки, както и
за имаща аналогичен статус модерна вила или замък край Женевското езеро.
Съгласно тези информации непосредствените подставени лица или управители на
тези лични авоари и имоти са Пиер
Сиклунов (той, впрочем, бе починал една година преди смъртта на самия Т. Живков) и Любен Басмаджиев, за които се знае, че са едни от най-заможните
живеещи на Запад българи.
Петата тайна на Тодор Живков е свързана с неговите лични разговори с Михаил Горбачов.
Шестата тайна е относно това дали той
сам е бил решил или му е било наложено от Москва да извърши несъмнено имащото
характер на „оперативно мероприятие” заменяне на имената на българските
турци с български имена, което събитие бе получило пропагандното политическо
наименование „Възродителен процес”. Наистина съществува негово официално
изказано мнение по този въпрос, което, впрочем, е било казано в личен разговор
с Ахмед Доган, че е бил „подведен”
от регионалния комунистически партиен лидер на гр. Кърджали, но тези негови
думи несъмнено имат характера на нескопосани приказки за наивници.
Седмата тайна на Тодор Живков е свързана с мистериозното изчезване през 1962-1964 г.
на 23 (двадесет и три) тона злато,
за които се знае, че са били изпратени в базираните в Париж и в Лондон две
съветски банки - Banque commerciale pour l'Europe de Nord и Moscow narodny bank. Самият Живков бе заявил, че било станало преди
него, но че той бил съдействувал и златото е било върнато в България, но от
Българската Народна Банка отричат това и твърдят, че в техните балански златото
го няма.
Осмата тайна на Тодор Живков
несъмнено засяга неговата т. нар. „оставка” и свързания с нея „характер на 10 Ноември 1989 г.”. До
последния си ден самият Т. Живков
винаги е твърдял, че е бил „сдал властта доброволно” и че „не е
било имало никакъв партиен и държавен преврат”
и „никаква
Нежна Революция”.
Впрочем,
като Девета тайна на Тодор Живков бихме могли да посочим тайната
на петцифрения номер на неговия швейцарски часовник, която тайна бе
предмет на дълго и продължително разследване още през 1990 г. Оказа се, че
фабричната идентификация на часовника няма нищо общо с фирмената идентификация,
или иначе казано, че серийният номер, който е гравиран върху неговия личен
часовник, въобще не отговаря на никакви идентификационни регистрации на фирмата-производител.
Което обстоятелство бе събудило подозрението за шифрована сметка в неизвестна
банка и за намиращи се зад тази сметка повече от два милиарди долари. Съгласно следствената документация
подозрението е било паднало върху банков
трезор, регистриран в Нахау - административен център на остров, намиращ
се до екватора в Тихия океан. Впрочем, върху факта на внезапното появяване на
този трезор и върху обстоятелството, че неговият капиталов актив светкавично и
мистериозно е бил достигнал сума, по-голяма от два милиарди долари, е било
обърнало специално внимание световноавторитетното списание „Банкер”,
което списание деликатно било подчертало, че това е „нова звезда-трезор”.
[1] За да няма недоразумения и
спекулации нека веднага подчертая, че главното ми съображение за тази
дефинитивност е обстоятелството, че Европейският
съюз фактически никога не позволи (и в момента не позволява) да бъде търсена каквато и да е
(наказателноправна, гражданскоправна, нравствена и пр.) отговорност от
отделните членове на комунистическия и на посткомунистическия елит заради
извършените от тех престъпления, а винаги се е задоволявал с едностранчиви,
най-общи и банални приказки относно колективната вина и отговорност (каквито
феномени, всъщност, в правото не съществуват, и които служат само за димна завеса,
прикриваща не само още по-жестокото ново репресиране на вече репресираните, но
и на провеждането на специфичен посткомунистически геноцид над българското
население, отнел живота на 1 850 000 души).
Няма коментари:
Публикуване на коментар