Ianko Iankov: 2009/02

През 1992-1994 г. бях член на Висшия политически съвет (наричан Национален координационен съвет) на опозиционното коалиционно политическо формирование, наречено Съюз на Демократичните сили, и като такъв организирах и застанах начело на лидерите на пет от политическите партии, при което именно под моето непосредствено организационно ръководство не само започнахме да настояваме за същински демократични промени, но и обвинихме лидерите на останалите политически партии в таен съюз с Българската социалистическа партия (БСП), която официално определихме като престъпна наследница на престъпната комунистическа партия и престъпен слуга на руските тайни служби и на техната мафиотска трансформация.

Тогава, на основание текстовете на коалиционния договор, ние разполагахме с возможността да блокирваме и в продължение на почти една година действително блокирахме всяко едно от предложенията за решения, които имаха съглашателски характер с управляващата социалистическа (и фактически – комунистическа и мафиотска) партия, и които предложения за решения фактически имаха проруски и промафиотски характер.

В отговор на това българският клан на руските специални служби предприе серия от мероприятия, имащи за цел не само моето отстраняване от политическата сцена, но и моето физическо ликвидиране, което трябваше да бъде представено като дело на криминални личности, които ме познават от времето на пребиваването ми в комунистическия затвор, както и като дело на български и руско-украински мафиотски организации.

Тъй като, обаче, по онова време аз бях собственик и издател на печатен орган (в-к „Либерален конгрес”), веднага започнах да регистрирвам в масов тираж подробностите на всяка една от провокациите, на които бях подложен.

Нещо повече – именно тогава предприех издаването на книжната поредица, озаглавена „Документ за самоличност. Политическа документалистика”, която вече се състои от 9 (девет) излезли от печат томове, всеки един от които има обем от 550-600 страници, при това разположени в т. нар. „голям книжен формат”, в които най-прецизно съм отразил абсолютно всички провокационни ходове, извършени против мен, членовете на семейството ми и политическите ми приятели и съюзници.

Именно тогава двама изключително високопоставени личности изрично, ясно и категорично ме предупредиха за въпросния престъпен план, съвместно разработен от Мафията и от специалните служби на българската държава, изпълнението на който план се е било извършвало пак съвместно.

Подробностите по изпълнението на този престъпен план, както и моята реакция са отразени не само в броевете на издавания тогава от мен вестник, но и в том 2 и том 3 (а също и в някои от следващите томове) на посочената моя документална книжна поредица.

Съвсем накратко нещата се свеждат до това, че на 25 март 1993 г. аз регистрирах в Пето районно полицейско управление преписка № 3856, след което в продължение на две години водих ежедневни битки с прокуратурата с искане да образува следствено дело и да разследва изнесените от мен факти, която битка завърши с това, че през 1995 г. в Националната следствена служба бе образувано следствено дело № 42, разследването по което продължава и днес.

ІІ.

В контекста на всичко това абсолютно наложително е да спомена и следната група факти:

По абсолютно безспорен документален начин още тогава съм установил и съм предоставил на прокуратурата съответните доказателстава, че непосредствените възложители и във висока степен непосредствени изпълнители на въпросното оперативно мероприятие за моето остраняване от политическата сцена и за физическото ми ликвидиране са следните лица: Венцислав Димитров Стефанов, Димитър Христов Иванов, Александър Димитров Найденов, Теодор Стефанов Цачев, Борислав Христов Дионисиев и Радослав Христов Вълчев.

Във връзка с това следва да бъде уточнено, че „лицето” Димитър Христов Иванов е същото онова „лице”, което по времето на комунистическия режим имаше не само офицерското звание „полковник от българската Държавна сигурност”, но и „полковник от съветската КГБ”; той е и същото онова „лице”, което бе заместник-шеф на зловещия Шести отдел на Шесто управление на Държавна сигурност; той е и същото отова „лице”, което е изиграло една от най-важните роли за моето абсолютно противозаконно осъждане и престояване в затвора в продължение на шест години и което лично е ръководило всичките изключително жестоки провокации, на които бях подложен в затвора; и тъй като след това Върховният съд ме призна за невинно осъден при пълна липса на изискуемите от закона доказателства, той е и същото онова „лице”, което през последните 20 (двадесет) години прави абсолютно всичко възможно да ме отстрани от всички възможни обществени, политически и други позиции, които биха ми дали възможност да търся наказателна отговорност от него и от тези като него.

Във връзка с това следва да бъде уточнено, че „лицето” Радослав Христов Вълчев е първи братовчед на Борислав Христов Дионисиев, тъй като майките на двамата са сестри.

Във връзка с това следва да бъде уточнено, че „лицето” Борислав Христов Дионисиев е висш офицер от Първо (шпионско) управление на българската Държавна сигурност и офицер от съветскитке разузнавателни (шпионски) структури на КГБ. Тук, при това, има и още две групи факти: по решение на руското шпионско ведомство и с оглед на неговата бъдеща роля като един от висшите шефове на българския клан на руската Червена мафия, на него (Борислав Христов Дионисиев) му е било възложено: А) да уреди приятелски развод със съпругата си; и Б) да сключи мафиотски брак с дъщерята на виден руски генерал от КГБ.

По онова време негова съпруга е била Здравка Владимирова Калайджиева, на която е била възложена задачата да продължи да се специализира като актуален адвокат по защитата на българските граждании, чиито права са нарушени именно от подчинените на руската мафия български правителства, където да защитава гражданите така, че всъщност да обезпечава защитата на Правителството и на Мафията; именно благодарение на руската Червена Мафия същата „персона” днес е съдия в Стразбургския съд на ЕС - където, естествено, ще правораздава така, че българското Правителство и неговите руски и български мафиотски господари да остават ненаказани. Въпросният руски генерал, за чиято дъщеря Борислав Христов Дионисиев е сключил втория си ченгеджийски брак, се казва Владимир Шчербицки - Председател на КГБ на СССР, член на Политбюро на ЦК на КПСС и Първи секретар на Украинската комунистическа партия.

ІІІ.

В контекста на всичко това абсолютно наложително е да спомена и следната група факти:

Първо, по онова време най-висшият шеф и собственик на „Тексимбанк” беше Георги Найденов, който през 60-те години е бил висш ръководител на стопанско предприятие, но после е престоял 8 (осем) години в затвора и почи 20 (двадесет) години като безработен; той изрично ме предупреди за съществуването на посочения по-горе план за моето отстраняване от политическата сцена и евентуално физическо ликвидиране; лично той ми довери имената на посочените по-горе бивши висши български и руски офицери от специалните комунистически служби, и лично той два пъти ми даде оригинална банкова документация, свързана с тяхната дейност, която документация, още тогава, аз предоставих на посолството на САЩ, след това на една от комисиите при Народното събраниепосле на Главния прокурор, и накрая и на Софийския градски прокурор. При това, още тогава всичко това бе прецизно отразено в масов тираж в издавания от мен вестник, а по-късно - и в издаваната от мен документална книжна поредица.

Обръщам специално внимание върху факта, че именно по повод и във връзка с тази документация после в САЩ беше арестуван и осъден Людмил Дионисиев, първи братовчед на Борислав Дионисиев. Обръщам специално внимание и върху факта, че съвсем наскоро след това Георги Найденов почина от болест, и че десет години след неговата смърт неговият близък приятел, член и заместник-председател на надзорния съвет на банката и личен адвокат Николай Орешеров, лансира в медиите тезата, че „Георги Найденов от “Тексим” може и да е убит!”.

Второ, втората високопоставена личност, която ме предупреди за съществуването на въпросния план бе тогавашният заместник-главен прокурор и Прокурор на въоръжените сили Лилко Йоцов; уточнявам, че вече многократно публично и официално съм писал и споменавал: ►че по онова време той ми е бил давал достъп до документацията на редица от разследванията относно най-зловещите престъпления на комунистическия режим; ►че после под колата му беше поставена бомба и той и съпругата му оцеляха само защото бомбата бе избухнала само на 20 сантиметри встрани от мястото, където е трябвало да бъде поставена; ►че още тогава той ми беше казал, че ако искам да съм жив, трябва да забравя какво ми е казвал и каква документация ми е давал; ►че днес Лилко Йоцов е жив и здрав, работи като адвокат - при това, доколкото зная, като адвокат на високопоставени личности от Мафията.

ІV.

По въпросното следствено дело № 42 от 1995 г. съм разпитван като пострадало лице и като свидетел един-единствен път, и това е било на 25 септември 1995 г., от 14 часа и 30 минути до 17 часа, а призовката, с която съм бил призован, е публикувана на стр. 436 от Том 2 на моята документална книжна поредица.

След това, в същия и в следващите томове на въпросната книжна поредица съм публикувал и текстовете на моите изключително многобройни официални писмени искания да ми бъде дадена информация за хода на разследването, при което изрично съм настоявал за продължаване на разследването. В съшите томове съм публикувал и няколкото официални лаконични отговори (Том 2 - с. 481, Том 3 - стр. 232, Том 4 - стр. 419, 453, и др.).

В многотомната ми документална книжна поредица съм публикувал и текстовете на изключително многобройните ми официално регистрирани искания за разследване на голямото множество извършени против мен други престъпления от Димитър Христов Иванов, включително и за разследване на организираните върху мен реално осакатили ме покушения (тежка телесна повреда), както и за опита на неговата секретарка Димитрина Каменова да ме прегази с автомобила си, във връзка с което прокурорът Михайлов бе отказал да разследва случая, изтъквайки идиотския аргумент, че не съм представил медицинско удостоверение, от което да е видно, че съм бил прегазен (Постановление от 12 март 1996 г. по Прокурорска преписка № 4129/1995 г.; вж. Том 3, стр. 74).

Както вече посочих, единственият разпит в качеството ми на пострадало лице и свидетел на престъплението бе на 25 септември 1995 г., след което в продължение на много години се сблъсквах с изключително твърдия отказ на Прокуратурата и на Националната следствена служба да извършва каквито и да са следствени действия по делото, за което официално ме уведомяваха единствено, че разследването е „спряно”.

Както вече многократно публично и официално съм съобщавал, в средата на януари 2008 г. аз и членовете на семейството ми се завърнахме от неколкомесечно пребиваване в Швейцария, Франция и Испания, където предоставихме на съответните власти голямо количество документация, обосноваваща нашата теза: ►че в България е установен престъпен мафиотски политически режим; ►че в България се упражнява геноцид, в резултат на който от демографската карта липсват 1 850 000 души, които липсват отделно от нормалната смъртност и отделно от нормалната емиграция; ►че официалните български държавни специални служби осъществяват секретни индивидуални рафинирани и перверзни оперативни мероприятия върху всички, които се противопоставят на мафиотско-правителствения геноцид; тези служби провеждат стратегия, целяща на политическата и обществената сцена да вилнеят единствено престъпниците и техните политически слуги; ►че официалните български държавни служби са нископоставени структурни звена от системата на българския клан на руската Червена мафия; ►че официалните български специални служби са подложили нашето семейство на стратегия, целяща геноцидно унищожение.

VІ.

Както вече многократно публично и официално съм съобщавал, само неколко дни след нашето завръщане аз и членовете на семейството ми веднага бяхме подложени на нова и специална стратегия на репресиране, която продължава и днес.

Буквално по едно и също време:

първо, домът ми в село Клисурица бе разбит - фактически нищо не бе откраднато, а в дома ми са били извършени множество отделни действия, имащи характера на семантични послания, както и множество други действия, имащи характкера на специализирани биохимини терористични акции;

второ, получих призовка, съгласно текста на която съм призован в качеството ми на свидетел по посоченото следствено дело № 42, при което в текста на призовката изрично бе посочено, че следователят изисква от мен да се явя съвсем не с личната си идентификационна карта, а с международния си паспорт, в който са отразени държавите, които сме посетили по време на нашата политическа акция.

Самото това изискване за предоставяне на моя международен паспорт е абсолютно категоричен белег или доказателство, че призоваването ми като свидетел по онова отдавна погребано следствено дело има за цел не да бъда разпитаван за нещата, които са били станали преди почти двадесет години, а да бъда разпитван къде сме ходили със смейството ми и какво сме правили.

Аз, разбира се, не само отказах да се съобразя с призовката, но и веднага я публикувах в един от моите интернет-сайтове, както и веднага я коментирах в няколко от моите официални изложения до Главния прокурор, текстовете на които са публикувани в един от моите интернет-сайтове.

VІІ.

След около два месеци една ранна сутрин, още в 05 часа, на вратата ми се позвъня, и двама униформени полицаи най-учтиво ме уведомиха, че им е наредено „принудително да ме придружат” до Националната следствена служба, където да бъда разпитан като свитетел.

Полицаите не ми дадоха абсолютно никакво копие от документацията, но учтиво и внимателно ми казаха, че е издадено постановрение от някаква жена, която е Софийски градски прокурор, и че някакъв генерал от МВР им е наредил да ми кажат, че „не съм арестуван”, а само съм „принудително придружен за разпит като свидетел”.

Така, след няколко минути аз тръгнах с двамата полицаи; после, се качих в тяхната лека кола ... и започнахме разходка по абсолютно всички фактически безлюдни и страховити улички на София, и най-вече на крайните квартали на града, за които дори и децата знаят, че фактически са мафиотски квартали. През цялото време двамата полицаи разговаряха помежду си тихо и спокойно за най-тривиални и незначителни битови неща, а на мен не ми обръщаха абсолютно никакво внимание; дори нещо повече - по някое време и двамата полицаи излизаха от колата и изчезваха за по десетина минути, после идваха, подкарваха колата и ние пак продължавахме „романтичната” разходка; през това време аз разговарях по моя мобилен телефон и казах на няколко души, че съм арестуван и се намирам в полицейска кола, която безцелно се разхожда из страховитите улички на София; двамата полицаи, естествено, чуваха какво разговарям, но не реагираха по абсолютно никакъв начин – сякаш нищо не са чули и нищо не са видели.

Така, точно след четири часа и половина, в 09 часа и 30 минути, полицаите ме заведоха в кабинета на следователя в Националната следствена служба; той се скара на полицаите заради това, че са ме завели толкова късно при него; те му се извиниха; накрая той се извини на мен заради нелепата неколкочасова „разходка”.

След това следователят ми каза: ►че много добре знае кой съм, какъв съм и фактически с кого си има работа; ►че ако въобще има някого, с когото той не би желал да влиза в конфликт, то това съм аз; ►че призовката, която ми е била изпратена, е била написана и изпратена не по негова инициатива, а по изричното разпореждане на някаква жена-прокурор в Софийската градска прокуратура; ►че разпореждането за моето принудително довеждане при него е било издадено не от него, а от същата прокурорка; ►че точно същата прокурорка му е била дала и списъка с въпроси, които той трябва да ми зададе.

От своя страна аз му каза следното: ►че категорично настоявам разследването по делото да бъде доведено докрай; ►че на този етап отказвам да се запозная с материалите по делото и отказвам да свидетелствувам каквото и да е, тъй като всичко, което ми е известно, вече много отдавна не само съм го написал и предоставил на Прокуратурата, но и съм го публикувал в моите документални книги; ►че много добре зная, че цялата тази сегашна ситуация представлява политическа операция на ДАНС, които ми отмъщават заради моите политически акции пред западните държави; ►че въпросната жена-прокурор, всъщност, е само една долнопробна слугиня и агентурно подставено лице на ДАНС и на Мафията; ►че настоявам да получа копие от разпорежданията на жената-прокурор от Софийската градска прокуратура; ►че настоявам да получа копие от документацията, която полицията е била оформила по повод и във връзка с моето „принудително придружаване” за разпитването ми като свидетел.

С това нашата „среща” фактически приключи.

След това направих специални проучвания и констатирах, че именно при и по повод моите две пътувания до Швейцария през есента на 2007 г. и през есента на 2008 г., по време на които аз съм предоставил специална информация на швейцарските власти за състоянието на управлението в България, българските специални тайни служби са били осъществили две секретни издирвания на територията на България и на територията на Европейския съюз, при които въобще не са били посочили на съответните власти в какво качество и заради какво ме издирват, а са били написали текста така, че съответните власти да си направят неблагоприятен за мен извод и така да имат официален повод и основание да елиминират информацията, която аз им предоставям.

VІІІ.

В крайна сметка гореописаното фактически е всичко, свързано по повод и във връзка с така посочения казус.

Всичко това, обаче, от юридическа гледна точка представлява абсолютно драстично нарушаване на моите права, гарантирани не само от българската конституция, но и от Европейското право в качеството ми на гражданин на Европейския съюз.

Категорично настоявам да ми бъдат дадени копия от абсолютно всички документи, свързани с и имащи каквото и да е отношение към така изложените по-горе факти и обстоятелства.

Особено много държа на това да получа официален отговор на въпроса: „Бил ли съм издирван, на каква територия, с какви аргументи и мотиви и чрез какви официални правнорелевантни актове е било извършено това?”.

Категорично настоявам да бъде извършено разследване на абсолютно всички така изложени от мен факти и обстоятелства.

27 Февруари 2009 г. Янко Н. Янков

2009-02-22

ОТГОВОРНОСТ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА ДАНС!-4

Address for letters:

Ianko N. Iankov

Dianabad, Block 4, ap. 38

1172 Sofia

Bulgaria

Web sites:

http://iankov.info

http://iankov.com

http://velyovski.blogspot.com

http://www.librarything.com/search_works.php?q=Ianko+Iankov

http://www.librarything.com/catalog/Nikolay41;

http://iankov.com/dl/biobibliografia.pdf ;

http://iankov.blogspot.com/2007/06/blog-post.html ;

http://velyovski.blogspot.com/2009/02/blog-post_693.html

http://velyovski.blogspot.com/2009/02/18-42mes-livres-18-42my-books-18-42.html

=================================================================

22 Февруари 2009 г.

Информационно уточнение:

Текстът е публикуван в Интернет на адрес:

http://iankov.blogspot.com/2009/02/4.html

Заглавие: „Отговорност за престъпленията на ДАНС!-4”

До Камен Ситнилски –

Заместник-главен прокурор,

отговарящ за досъдебното производство

бул. „Витоша” № 2

1000 София

Към: рег. № ВКП: 13493/25.09.2008 г.

Към: рег. № ВКП: 13493/17.02.2009 г.

До Ив. Христова -

Софийски районен прокурор,

бул. „Драган Цанков” № 6,

1000 София

Към. Прокурорска преписка № 57247/2008 г.

Към. Прокурорска преписка № 57247/17.02.2009 г.

До техни Превъзходителства Посланиците,

акредитирани в България от държавите -

членове на Европейския съюз,

Европейската комисия на ЕС, САЩ и Швейцария

(на пощенските и E-mail-адресите)

Europol

European Police Office

European Law Enforcement Organisation

P.O. Box 908 50

2509 LW The Hague

The Netherlands

E-mail: For general enquiries: info@europol.europa.eu

E-mail: corporate.communications@europol.europa.eu

І.

В моето писмено изложение от 17 февруари 2009 г. обосновах тезата, че инцидентът с мен на 18 септември 2008 г., в 06 часа и 45 минути сутринта, носи абсолютно всичките белези на онова, което в практиката на специалните служби се нарича „строго секретно оперативно (манипулативно и провокационно) мероприятие”, че най-вероятно е дело, извършено от ДАНС, при което на второ място обосновах вероятността да е дело на мафиотския клан Райковски.

Посочих, също така, че тъй като по правило всичките видими факти при този тип събития обикновено имат камуфлажен карактер и от тясното взиране единствено в самите тях по правило не е възможно да бъде разкрита същинската цел, която деецът е искал да постигне, то за адекватното намиране на истината при този тип събития винаги е нужно прилагането на т. нар. „широк контекстуален и многовариантен анализ”.

ІІ.

Тук и сега ще обоснова още една версия, съгласно която отново на първо място поставям тезата, че събитието е дело на ДАНС, при което на второ място подчертавам, че е възможно (но все пак – слабо вероятно) то да е организирано от екссъпруга на друга жена-съдия, който е един от най-недосегаемите зловещи престъпни шефове на българския клан на руската Червена мафия; при което, обаче, намирам, че втората теза е почти невероятна, тъй като абсолютно цялата държавна машина, включително и нейните специални служби, просто са нископоставени слуги на мафиотския клан, към който принадлежи въпросният мафиот, и при това положение на въпросния мафиот просто не му е нужно да прави лично онова, което могат и трябва да вършат неговите слуги от Правителството и специално от ДАНС.

Все пак във връзка с това обръщам вашето внимание върху факта, че лично Председателят на Върховния административен съд неотдавна бе признал публично в медиите, че т. нар. „бизнес” (тоест – мафията) се е погрижил да обезпечи назначаването на съдийски длъжности на тотално контролирани от тях лица, че това се знае от всички (с изключение на специалните държавни служби - които, разбира се, се преструват, че нищо не знаят; или иначе казано – че именно специалните държавни служби са тези, които обезпечават недосегаемостта на съдиите за техните престъпни съдийски актове и обезпечават съдийско покровителствуване на престъпленията на Мафията).

ІІІ.

По повод и във връзка с предявен от мен иск, заведен в регистратурата на Европейския съд за защита на правата на човека в Стразбург, през август 2008 г. изпратих до същия съд писмо, с текста на което обосновавах искането си за тотален отвод на българския съдия от всички степени и форми на участие при разглеждането и решаването на предявения от мен иск.

Първо, категоричен съм, че именно същото мое писмо е било станало повод през септември Министерският съвет да разгледа и да вземе спешно решение по единия от т. нар „актуални варианти” на „конфиденциалния пакет от мероприятия”, изготвен от експерти на специалните служби на Правителството, озаглавен „Логистична подкрепа на интересите на България в международните и европейските съдилища”.

Тук и сега аз не се наемам да дам отговор на въпроса „Точно по какъв начин българските специални служби са се били снабдили с текста на моето писмо?”; има няколко варианти, но те са без съществено значение, защото всичките са инкорпорирани в онова, което се нарича тотална престъпна шпионска дейност на Правителството.

Това, впрочем, личи и от самото Решение на Правителството, съгласно което на специалните служби е било възложено задължението да осигуряват на защитниците на правителствените интереси в Стразбург да разполагат със съвършена актуална информационна обезпеченост относно всички участници във всяка отделна съдебна процедура срещу България.

Което, доколкото поне аз разбирам от тези неща, означава, че от изпълнителите на „логистичния проект” се изисква да осигуряват престъпна шпионска информация не само за всеки, който има непреклонността да търси защита срещу беззаконията на всичките комунистически и посткомунистически български Правителства, но и за всеки европейски съдия и всеки административно-технически служител на съответния европейски съд, която информация да бъде „адекватно оперативно използувана” за подкупи, провокации и шантаж. Както се казва, „Оруел ряпа да яде!”.

Второ, категоричен съм, също така, че проведеното през септември срещу мен оперативно мероприятие е било именно част от въпросната „логистична обезпеченост на интересите на България в съда в Стразбург”.

ІV.

Всъщност, въпросното мое писмо е съвсем кратко по обем и по същество аргументите ми се свеждат до следното:

Първо, че познавам лично стразбургския съдия Здравка Владимирова Калайджиева;

Второ, че познавам лично нейния баща д-р Владимир Калайджиев - бивш политкомисар на престъпната Втора партизанска бригада „Чавдар”, бивш заместник-председател на Съвета по възпроизводство на човешки ресурси към Държавния съвет, бивш Председател на Комисията по защита на обществените интереси и правата на гражданите в Народното събрание.

Трето, че съгласно приетия през 2000 г. Закон комунистическият режим в България е обявен за престъпен, и следователно всичките висши комунистически функционери са признати за престъпници; и че така, както не е било приемливо в Нюрнбергския съд да участвуват като съдии децата на висшите нацистни престъпници, така не е приемливо и в Стразбургския съд да участвуват като съдии децата на високопоставените комунистически престъпници; както и че, много добре е известно, че някои от децата на най-зловещите нацистки престъпници не само се отказаха от придобитите от бащите им материални богатства, но и станаха християнски проповедници, докато децата на висшите комунистически престъпници не само не се отказаха от икономическите облаги от престъпленията на техните бащи, но и станаха съдии, за да могат да подлагат на още по-перверзни репресии жертвите на техните бащи.

Четвърто, че когато Владимир Калайджиев бе Председател на Комисията по защита на обществените интереси и правата на гражданите в Народното събрание, а аз бях политически затворник на комунистическия режим, моят баща бе ходил лично при него, за да търси защита срещу противозаконното ми осъждане; и че тогава въпросният комунистически престъпник го е изгонил от кабинета си и му е казал, че защитавал само човешките права, но не и враговете на комунизма, които не са човеци и нямат човешки права;

Пето, че тъй като самият аз, намирайки се в затвора бях писал до Владимир Калайджиев няколко официални писма, получих един-единствен писмен отговор, подписан от самия него, в който беше казано, че българският съд е бил постъпил достатъчно справедливо към мен с това, че ме е осъдил само 12 (дванадесет) години, които после е намалил на шест години и половина; сугестията на текста на неговото писмо до мен се свеждаше до това, че ако той е бил съдия, е щял да ми наложи най-справедливата присъда – смърт;

Шесто, че след пълен шестгодишен затворнически ад от затвора излязох на 31 октомври 1989 г. поради пълното изтърпяване на наложеното ми наказание; че на 30 март 1990 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния (в което участвуваха всичките съдии, които преди това бяха участвували в осъждането ми) съд отмени присъдата и ме призна за невинно осъден при пълна липса на изискуемите от закона доказателства;

Седмо, че само няколко дни след това лично посетих офиса на Владимир Калайджиев, а секретарката му ми каза, че той не желае да ме приеме; но че тъй като по онова време аз бях активен участник в Националната политическа кръгла маса, заявих че в качеството ми на такъв влизам насила в офиса, грубо отстраних от вратата секретарката, нахълтах вътре и го попитах как ще коментира факта, че сега Върховният съд ме е признал за невинно осъден; че тогава Владимир Калайджиев, макар и силно уплашен от нахълтването ми, бе достатъчно нагъл и ми каза, че трябва да съм благодарен на комунистическата партия, че все пак съм излязъл жив от затвора, и че отмяната на присъдата ми всъщност е бил ново доказателство за висш израз на великодушие;

Осмо, че познавам лично и съпруга на стразбургския съдия Здравка Владимирова Калайджиева – Борислав Христов Дионисиев; че през 1993-1994 г. той и още няколко души офицери от уж вече бившия български клан на съветската КГБ извършиха престъпление против мен, целта на което бе да бъда отстранен от политическата сцена и по възможност да бъда физически ликвидиран; че тъй като по онова време аз издавах вестник, в продължение на две години публикувах фактите и настоятелното ми волеизявление за извършване на разследване на престъплението; че едва през 1995 г. бе образувано следствено дело № 42/1995 г., разследването по което продължава и днес; че тъй като аз включително и днес интензивно и публично настоявам за разследване, въпросният Борислав Дионисиев и неговите колеги от Българския клан на руската Червена мафия, директно или чрез специалните служби на държавата, ме превръщат в постоянен обект на най-всевъзможни престъпления.

Всъщност, отново декларирайки категоричната си убеденост, че българската Прокуратура и българският Съд са нискойерархични структурни звена на специалните държавни служби и на Мафията, заявявам, че пиша настоящите редове не защото имам доверие в тези институции, а за да останат като доказателство.

Категорично заявявам, че животът на моите близки и приятели е застрашен, и че е застрашен именно от специалните държавни служби, и най-вече от ДАНС.

22 Февруари 2009 г. Янко Н. Янков