§ 40. Николо Макиавели
А. Николо Макиавели (1469-1527) е виден италиански философ, държавник, историк, писател, драматург, социолог, родоначалник на идеята за модерната държава и модерния владетел, автор на голям брой произведения[1], обект на научно-изследователското внимание на голямо множество автори[2].
Той е роден в във Флоренция, но произхожда от старо, знатно тосканско маркизско семество, което постепенно обедняло успоредно с възхода на Флорентинската република, и въпреки останалия им замък, предпочели флорентинското републиканско гражданство. Този изключително удачен за своето време „преход на семейството от небесносиния тоскански дворянски кръст към популанската червена лилия” на най-богатата, цивилизована и просветена столица на Европа бил вписан в славните страници на историята не само на фамилията Макиавели, но и на социално-политическия път на Флоренция. Баща му е бил юрист, но е починал, когато Николо е бил едва 16-годишен. Майка му също така е произхождала от старинна графска фамилия, споменавана в хрониките още на Х век.
През 1476 г. той започнал да изучава латински език, през 1480 г. - счетоводство, а през 1481 г. било завършило неговото начално образование. Тъй като скромните финансови възможности на семейството не му позволили да продължи образованието си, на 12-годишна възраст започнал своето самообразование, като обръщал специално внимание на юридическите и стопанските науки. Според повечето изследователи твърденията на някои автори, че той е бил получил „блестящо и сериозно образование” очевидно се дължат съвсем не на някакви реални факти в този аспект, а единствено на обстоятелството, че макар и по пътя на самообразоването да е бил постигнал блестящо познаване на античната класика, най-видните представители на която, макар и по специфичен дистанционен път, са били встъпили като „негови мъдри съветници”.
Николо Макиавели е бил непосредствен свидетел на управлението на Савонарола, и когато през 1498 г. последният е осъден, обесен и изгорен, 20-годишният Макиавели бил силно поразен от събитието и отбелязал, че „всички въоръжени пророци побеждават, но невъоръжените са обречени да бъдат сломени”; в тази връзка към първите той сочел Мойсей, Кир, Тезей и Ромул, а към вторите – Савонарола и деликатно намеквал за Исус Христос.
Почти непосредствено след смъртта на Савонарола, през 1498 г., благодарение на неговата изключително сериозна подготовка Николо Макиавели изпълнил блестящо своето първо поръчение, възложено му от една банка, след което издържал блестящо конкурс, благодарение на който с официален държавен декрет бил назначен в т. нар. Голям Съвет на поста „канцлер на втората канцелария”, който пост имал характера на държавен секретар по вътрешните и военните работи на флорентинския парламент; на която длъжност той останал да служи почти петнадесет (15) години, написал повече от четири хиляди служебни писма, голямо колическо проектозакони, правителствени разпореждания, военни укази, и осъществил 23 сложни и отговорни служебни (дипломатически) пътувания в чужбина
Когато през есента на 1512 г. испанофилската поземлена италианска аристокрация и феодална реакция предизвикали падане на правителството и на флорентинската република, със специален декрет той бил лишен от заемания пост и от правото да заема каквато и да е държавническа длъжност; освен това бил изпратен на заточение в отдалечени земи във владенията на Флоренция, след което бил обвинен в участие в заговор срещу кардинал Медичи (който впоследствие станал папа Лъв Х), бил арестуван и затворен, но през следващата година е освободен при ограничителните условия в едно крайно усамотено провинциално имение, където му е дадена възможност да продължи да се занимава с научноизследователска работа; през април 1519 г. бил окончателно „опростен” или „оправдан”. Така, въпреки всичките тези превратности на съдбата, той продължил своята литературна, научноизследователска и творческа дейност, при което не само мнозина от съвременниците му го считали за оракул, но и официалните му врагове изразявали почитта си към него и не само съумявали да се възползуват от висококомпетентните му съвети, но и му дали възможност да се занимава не само с наука, но и с практическа обществена (включително и деликатна дипломатическа) дейност.
Според една широко разпорстранена сред биографите легенда, точно един ден преди смъртта си Н. Макиавели бил споделил, че е сънувал сън, в който срещнал група дрипави бедняци, които му казали, че са мъртви, и тъй като са „свети и благословени”, са се запътили към Рая; след което срещнал достолепно облечени мъже, в които разпознал всичките големи философи и историци от античността, които му казали, че тъй като са прокълнати, са се запътили към Ада. Според биографите, след като разказал този сън, Н. Макиавели казал, че предпочита компанията на мъдреците в Ада, отколкото скуката в Райските селения, а няколко часа по-късно взел прекалено голяма доза алое, което използувал, за да лекува стомашното си заболяване, получил перитонит и починал.
Главните произведения на Николо Макиавели са: „Владетелят” (1513), „Разсъждения върху първата декада на Тит Ливии” (1513-1519), „Военното изкуство” (1520), „Животът на Кастручо Кастракани” (1520), „История на Флоренция” (1521-1527), „Съвет за Рафаело Джиролами по повод посланичеството му при Императора” (1522); също така и комедиите „Мандрагора” (1518), „Клизия” (1513-1520) и „Девойката от Андрас” (1513-1520); новелата „Белфагор” (1518-1520).
Б. При разглеждането на въпросите на историческия процес Николо Макиавели категорично е считал, че определящ фактор съвсем не са субективните представи и желания, а обективните исторически закони, влиянието на „действителния ход на нещата”, причинно-следствените връзки и отношения, борбата между противоположните сили; при което, макар и несъмнено неговата логика да е била твърде далеч от хегеловата, все пак под влиянието на античната е имала подчертано диалектически характер, отличаващ се със свойствената за Ренесенса натуралистична диалогичност на светоразбирането.
Изхождайки именно от специфичния за неговото време натуралистичен светоглед, Николо Макиавели е приемал, че хората живеят, като подражават на природата, поради което не съществуват „природни основания” за това да бъдат упреквани, че природният и социалният свят се управляват не от Бога, а от Съдбата (Fortuna), същността на която се свежда до естествената сила на нещата, техната причинна връзка и последователността на събитията. Все пак, обаче, Николо Макиавели не е фаталист и приема, че съдбата властвува само над половината от човешките действия, и предоставя на хората да управляват друга половина, поради което „силата на жизнената необходимост” (necessita) се уравновесяна (може да се уравновесява) от успеха на човешките дела, от човешката енергия, воля и талант (virtu). Тези две понятия от философската концепция на Макиавели, обаче, са предизвикали любопитни спорове в изследователската литература, при които мнозина автори като напр. Франческо де Санктис (1817-1883), Бенедето Кроче (1866-1952), Никола Аббаняно (1901-1990), Антонио Грамши (1891-1937) и други са интерпретирали доста различно, в съответствие със своята различна светогледна философска позиция.
По същество изследователското внимание на Николо Макиавели винаги е било насочено главно към динамиката на политическите феномени и преди всичко към резките изменения в движението на държавническите форми, политическите преврати, преходите от една политическа същност или качество в друга, към особеностите на закономерното и случайното, към психологическите характеристики на отделните субекти на политическите процеси и събития, и пр.
Теоретическите характеристики на политическата мисъл на Николо Макиавели от една страна се характеризират с високото издигане на италианския национален феномен и страстния патриотичен призив към формиране и утвържване на италианската нация[3]; от друга страна се характеризират със своя висок космополитичен дух, продиктуван както от нуждите на новата практика в сферата на политическото и държавното строителство, така и от нуждите на новото доктринално осмисляне на международния (преди всичко европейския) и вътрешния италиански политически контекст; а от трета страна се характеризират с изключително силно енигматично съдържание, дало повод и обусловило формирането и налагането в научен и най-вече в пропаганден оборот на носещото неговото име терминологично наименование или понятие, известно като „макиавелизъм”, по повод и във връзка с което почти няма сериозен изследовател или пропаганден драскач, който да не се е опитал да даде своя принос за разкриването на истината или за още по-голямото затлачване на заплетената още по времето на Контрареформацията нечистоплътна злъчно-ругателна бъркотия, свързана с името и творчеството на този знаменит средновековен флорентинец.
В. Както в миналото, така и днес в посветената на Николо Макиавели изследователска литература често пъти проблемите, свързани с неговата етическа концепция почти като правило биват подменявани с въпросите за неговите политически идеали; и така, бидейки имплицитно и съдържателно еднакво откъснати както от техния същински етически контекст, така и от същинското им политическо съдържание, биват подлагани на „разгромителна критика”.
Всъщност, в теоретическото и художественото творчество на Макиавели проблемите на етиката встъпват или „излизат” на преден план съвсем не защото авторът си е бил поставил някаква задача относно техната систематическа разработка (каквато задача, да му бъде приписвана, би било крайно преувеличение), а поради напълно елементарното обстоятелство, че по онова време именно етиката е встъпвала в мултифункционалната роля, която днес се изпълнява от политологията, социологията, социалната и политическата психология, социалната и политическата антропология, и някои други науки. В този смисъл обособяването на „чисто етическа” макиавелистическа концепция и нейното отделяне и разграничаване от „чисто политологическата” или „чисто социално-психологическата” е най-малкото научно некореткно начинание, и доколкото все пак е възможно известно разграничаване от съвременна гледна точка на тези „пластове” или „разрези” на неговото творчество, то това задължително трябва да бъде осъществявано в контекста на съответното разграничително уточняване.
При това, при изследването на философските основания на неговата етическа концепция неизменно следва да бъде правено и разграничение между естествените (натуралистичните) и божествените (сакралните) фактори, които той обособява като характерни за човешкото поведение, както и характера на неговите чести позовавания от сферата на биологията и медицината, а също и позоваванията му на природата като естествен критерий на нравствеността. Наистина в редица случаи неговите изказвания в този аспект биха могли да бъдат интерпретирани като натурфилософско тълкуване на общественополитическия живот, но в същото време е очевидно, че „натурализмът” на Макиавели съвсем не е вплетен единствено в рамките на биологията, и че като правило понятието „природа” при него е по-скоро синоним на набора от постоянно проявяващите се черти от вътрешната същност на явленията. В този именно смисъл редица изследователи на неговото творчество изострят вниманието на читателя към обърнатия много повече към класическата древност подход на Макиавели и на наличието на известно (понякога дълбоко) разминаване на неговата етическа концепция с етическата концепция на християнството.
При изследването на специфично етическата концепция на Н. Макиавели на преден план изпъква главното морално качество, към което той е най-силно благоразположен, а именно качеството чест. Този факт е изключително показателен и значим, тъй като етическият смисъл на понятието „чест” е неразривно свързан и мислим единствено в контекста на обществената зависимост на оня, за когото това понятие има значение, тъй като „честта” е феномен, продукт на общественото мнение, и най-вече на непосредствената зависимост на човека от това мнение.
В непосредствена или неразривна връзка с това понятие са и още няколко други, също така изключително значими за етическата концепция на Н. Макиавели понятия, а именно „слава”, „гордост”, „достойнство”, „репутация”, „самолюбие”, „тщеславие”, „милосърдие”, „жестокост”, „добър човек”, „добър гражданин”, и пр., в които също така са отразени редица от характеристиките на господствуващия в обществото морал и от които недвусмислено е видно, че за него нравствените ценности сами по себе си не представляват почти никакъв интерес, тъй като придобиват своето значение само когато биват разглеждани като двигател на общественополитическото човешко поведение, а следователно - и на цялостното обществено развитие.
Така, фиксирайки своето изследователско внимание именно върху така посочената доста широка гама от етически понятия, неразривно вплетени във философската, обществено-политическата и държавноправната доктрина на Николо Макиавели, италианският изследовател Луиджи Русо подчертава, че флорентинският мислител е формулирал и издигнал значението на един наистина качествено нов за неговото време морал; и че главният критерий при този нов морал е технократизираното прагматично и реалистично мислене и поведение, което категорично не позволява на неговия носител да се задоволява не само с абстрактната страна на нравствените ценности, но и с абстрактната или мотивационната страна на поведението, и дори на самата действена същност на поведението, и което е обърнато към нравствената същност на резултата от поведението.
Така, според Л. Русо, задълбочената оценка на възгледите на Николо Макиавели в този аспект разкрива, че в сложния лабиринт от нравствени качества, действия и последствия, именно положителният резултат, именно резултатът, съвпадащ с добрите намерения, следва да бъде определящият критерий за моралност и неморалност на човека, и преди всичко на политически ангажирания човек; или както самият Макиавели синтезирано го е казал: „когато действието го обвинява, добре е резултатът да го оправдава”. Впрочем, съвременният италиански изследовател подчертава, че именно от тази фраза или изречение впоследствие, като пропаганден плод на Контрареформацията, е тръгнала в действителност абсолютно недостоверната фраза, че „целта оправдава средствата”. Във връзка с това Л. Русо пише, че ако все пак е необходимо мисълта на Н. Макиавели да бъде сентенционно формулирана, то тя би звучала като „Адекватно подбраните средства са само тези, които завършват с доказване правотата на целта”[4]. Тъй като, обаче, както по времето на Макиавели, така и днес самото понятие „цел” е функционирало и продължава да функционира като изключително многозначно, прецизното вглеждане в текстовете на флорентинския мислител разкрива, че при него всичките съдържателни аспекти на това понятие са синтезирани в схващането му, че най-висшата за него цел се свежда до „спасението на родината” и „поддържането на свободата”, тъй като политическият му идеал, стоящ много по-високо от самия му живот, е „свободна и независима Италия”.
Г. В изключително тясна и съвсем непосредствена връзка с етическите възгледи на Н. Макиавели са и неговите религиозни възгледи, в сферата на които той е известен като изразител на изключително дръзки за онова време мнения. По техната вътрешна структура и съдържателна същност изказаните в този аспект възгледи на Н. Макиавели са белязани от несъмнена последователност и висока доза двойственост или дори противоречивост, във връзка с което и в макиавелистическата историография са възникнали и лансирани разногласия, характаризиращи го в широка палитра от антихристиянска насоченост на възгледите му до поборничеството му за истинско християнство.
Всъщност, значението и мястото на религията в цялостното учение на Н. Макиавели е обусловено изключително в зависимост от нейната способност и роля при решаването на общественополитическите конфликти, и най-вече от ангажираността им с истината, морала, разума и нравствеността. При това, тъй като той е категорично убеден, че разумните доводи (т. е. истината) никога не са били могли да бъдат и не са способни да имат силата да убеждават масите, Н. Макиавели е отреждал на религията съвсем не качеството на инструмент или път към истината, а единствено функцията на опора на обществената нравственост, при което е подчертавал, че от хората може да бъде очаквано нещо добро само там, където сред тях господствува религиозното благочестие. Така, пределно ясно разграничавайки нравствените и социалните аспекти на религията, Н. Макиавели е издигал на преден план нейната способност да представлява „общия интерес”, при което е подчертавал, че ако самото християнство бе имало способността да бъде „едно” и „единно”, то и в света не е щяло да съществува толкова голям безпорядък, гонения и мъка.
Спирайки се на въпроса за силата на религиозното въздействие върху хората, Н. Макиавели недвусмислено изразява гледището, че тази сила се състои съвсем не в това, че религията разкрива истината и обяснява устройството на света, а в това, че тя учи как да се живее и че дава нравствена опора на живота на хората. При което, разгледана от позицията на използуваните от християанската религия главни средства за въздействие, каквито са отказът от размишления (мислене) и акцентиране върху емоциите (и в частност върху „страха от Божието наказание”), то според него те свидетелствуват много повече за нейната слабост, отколкото за нейната сила, и най-вече за нейната адекватна пригодност при слабите хора.
Именно във връзка с всичко това Н. Макиавели специално и изрично акцентира върху своя извод, че самият той не е могъл да намери и не намира никакво друго обществено средство за постигане от хората на истината за света и най-вече на моралната истина, освен именно религията; и че анализът на самия ход на обществения живот недвусмислено му е показал, че той съвсем не се подчинява на законите на разума, а че е подчинен изключително на необуздаността на страстите, в която именно сфера единствената възпираща злото сила е и може да бъде богопочитанието и страхът от Божието наказание. Впрочем, в този именно контекст Николо Макиавели подчертава, че възпираща злото сила е и може да бъде, също така, и страхът от наказанията от владетеля, който именно страх е в състояние да компенсира случаите, в които е налице липса на страх от Бога; и че така, в крайна сметка, благопристойният обществен живот на хората може да бъде осигурен върху основата на тези два видове схрах.
В контекста на всичко това, обаче, непременно следва да бъде подчертано, че категорично не отговаря на истината широко разпространеното в левичарската пропаганда мнение, че според Н. Макиавели религията е нужна на обществото, за да служи като механизъм и средство за измама на масите, като средство за упражняване на управленски контрол върху масите, и най-вече за предотвратяване на революционните сътресения в обществото. И първото доказателство за това е самият факт, че Н. Макиавели не само не се е страхувал от революционните сътресения, а дори напротив – ги е признавал като изключително полезни и ги е препоръчвал; и че в своята общественополитическа и социална теория Н. Макиавели е разкрил, че той винаги е подхождал изключително сериозно към религията и никога не е твърдял, че тя е неспособна да разкрие и да разкрива истината за света, а е твърдял само това, че каквато и истина тя да разкрива, то масите въобще не се интересуват от тази истина, и че съвсем не е истината онова, чрез което религията може да въздействува върху масите.
В същото време в цялостното творчество на Н. Макиавели се срещат съвсем немалко изключително удачни насмешки над много голяма част от реалните проявления на практическото организиране на религиозния живот (особено показателна в това отношение е насмешката му над твърдението на Джироламо Савонарола за разговорите му с Бога); но това, разбира се, е нещо съвсем друго. Все пак, обаче, така или иначе в изследователската литература е бил поставен и изключително активно и дори пропагандно спекулативно е бил поставен и все още се поставя въпросът относно „циничната атеистичност” на Н. Макиавели.
Проблемата, обаче, тук се съдържа във факта, че строго погледнато, обвиняването на Н. Макиавели в атеизъм би могло да бъде основано изключително върху предположения и върху крайно опростенческо и преднамерено недобросъвестно интерпретиране на неговите текстове. Защото, съдейки по съчиненията му, Н. Макиавели наистина е отделил Бога от реалния практически свят на хората, и в този именно техен свят го е заменил с „Природата”, „Необходимостта”, „Събдата”, при което в самата дума „Бог” е вложено по-скоро стилистическо значение, понякога наистина служещо като прикритие на несъмнена ирония, но ... това е така съвсем не в контекста на обсъждането на същността на Бога, а единствено в контекста на разкриването на отношението към Бога на самите служители на Църквата. Проблемата тук се съдържа във факта, че точно този подход по времето на Николо Макиавели вече е „бил имал зад гърба си” изключително дълговременна практика, охотно развивана в рамките на т. нар. „теологически хуманизъм” (развиван в рамките на Църквата успоредно с извънцърковното проявление на т. нар. „светски хуманизъм”), при това развиван изключително интензивно включително и от редица най-видни представители на християнската теология, обвиняването на които в атеизъм би било абсолютно кощунство. В същия контекст заслужава внимание и обстоятелството, че макар и придавайки на понятието Бог изключително стилистично значение, равнопоставящо го на Съдбата, във всичките случаи, в които той е употребявал двете понятия успоредно (едновременно), то функцията на инициатор за наказването на човека заради греховете му винаги е поемана съвсем не от Бога, а от Съдбата, и освен това Бог винаги е свързван с проявленията на Доброто начало, докато Съдбата – с проявленията на Злото начало. На всичко отгоре във всичките случаи, в които Николо Макиавели развива своите исторически и общественополитически разсъждения, дори и когато предмет на разсъжденията е самата религия, той въобще не споменава Бога.
За отношението на Н. Макиавели към религията и религиозността изключително богат материал предоставят и неговите разсъждения за църквата като организация, властта на папството и най-вече за църковните дейци, където той пише, че именно „благодарение” (т. е. поради) църквата и нейните служители, които са нарушили нравствените функции на религията да бъде обединител на хората и на страната като цяло, Италия е стигнала до такова разложение и безсилие, че е станала удобна плячка за всеки завоевател, а самите италианци са загубили всякакво уважение към религията, в резултат на което са станали по-лоши отвсякога.
Д. Въвеждането в научен и най-вече в пропагандно-стигмационен оборот на понятието „макиавелизъм” е дело на кардинал Рейджиналд Поул (1500-1558), който пръв е трасирал насоките на негативния дискурс в интерпретацията на личността и произведенията на Николо Макиавели, като е лансирал тезата, че именно трактатът „Владетелят” е изворът на идеите и практиките на безбожното, безкомпромисното, аморалното и жестокото държавно управление. Така, станалата основополагаща интерпретационна политологическата схема, всъщност, се е била появила като „страничен” или „съпътствуващ” „продукт” при и по повод острите и силно емоционално обагрени критики на кардинала срещу английския-крал реформатор Хенри VІІІ, който, според кардинала, бил станал „тъждествен на Антихриста” именно защото прецизно и точно следвал съветите, съдържащи се във въпросното произведение на знаменития флорентинец. Това факторно функционализиране в английската история на въпросното произведение на Н. Макиавели, разбира се, е безкрайно далеч от истината, тъй като антиримската реформаторска насоченост на политиката на крал Хенри VІІІ, естествено, има съвсем други източници и мотивационни механизми, но последното обстоятелство съвсем не е било попречило на кардинала да обвини Н. Макиавели и неговия трактат като виновници и за всичките антикатолически реформационни процеси, протичащи в континентална Европа отвъд Алпите; и именно така, „благодарение” на този кардинал, името на Николо Макиавели започнало да се налага като име на „Сатана-изкусител” и „родоначалник на злото в политическата теория и практика”.
При изследването на генезиса на възникването и утвърждаването на стигмационно-сатанизиращия интерпретационен дискурс на името и творчеството на Н. Макиавели съществено внимание заслужава и обстоятелството, че точно по същото време, още през ХVІ век, английският прелат и държавник епископ Стивън Гардинър (1483-1555) написал предназначено за испанския владетел Филип ІІ „Практическо ръководство за управление”, в което лансирал тезата за връзката на Николо Макиавели с античната езическа традиция на „тайнството на управлението”. Като изходна точка за възникването на тази теза, всъщност, послужило обстоятелството, че трактатът „Владетелят” е бил написан още през 1513 г., но вместо да бъде публикуван, в продължение на повече от две десетилетия останал във вид на ръкопис, който ръкопис, обаче, бил включен в интензивна обществена циркулация и бил публикуван едва през 1532 г. - пет години след смъртта на автора, при което останало напълно неясно дали самият Н. Макиавели е имал желанието да бъде публикуван. На всичко отгоре, след официалното публикуване на трактата се развили доста интересни странни издателски истории, при които изцяло или отчасти трактатът бил използуван от множество автори, които въобще не посочвали първоизточника; били осъществявани няколко издания, при които авторът или оставал напълно анонимен, или бил вписван с някаъв нищо неозначаващ псевдоним. Разбира се, важно значение за всичко това е имал и фактът, че през 1559 г. всичките творби на Н. Макиавели били поставени в първия папски индекс на забранените книги, и част от „тайнствеността” би мога да бъде обяснена и с това обстоятелство. Все пак, така или иначе, голямото множество „тайнствени факти”, свързани с разпространението на книгата сред нейните читатели, в крайна сметка намерили израз върху изграждането и налагането на тезата за тайнствената репутация на автора, създал тайнствена, но напълно приложима и ефективна доктрина за управление на държавата.
Особено важен момент от историята на възникването и утвърждаването на стигмационната същност на понятието „макиавелизъм” са станалите 45 години след смъртта на знаменития флорентинец зловещи събития, известни като Вартоломеева нощ, при които избиването на френските хугеноти било приписано като дело, инспирирано от имащата флорентински произход кралица-майка Катерина Медичи, а това нейно зловещо деяние било обяснено като възникнало именно в резултат от внушенията на нейнтия съгражданин Николо Макиавели. Тази теза била лансирана в книга, издадена през 1576 г. от френските калвинистични кръгове, след появата на която не само католиците, то и протестантите започнали да поставят името и творчеството на Н. Макиавели в основата на всяка проява на религиозен фанатизъм и ксенофобия.
Несъмнено силно релефен и мощно пропаганден штрих върху вече сатанизирания образ на Макиавели нанесъл и великият Шекспир, който доразвил и утвърдил вече ясно наложената зловеща легенда за великия флорентинец, като го представил в сценичния образ на злодея Яго („Хенри VІ”, 3:3:2). Станалият на първи ноември 1605 г. терористичен акт в английския парламент (известен като „Барутния заговор”), при който Гай Фокс[5] се опитал да убие символа на протестанското управление в страната крал Джеймс І (1603-1625), също така още тогава бил приписан като инспириран от произведенията на Николо Макиавели.
Е. Във връзка със статуса и съдържателните параметри на понятието „макиавелизъм” непременно следва да бъдат споменати и неговите специфични аспекти на проявление в сферата на психологията, и по-специално в сферите на междуличностното и на пропагандно-информационното влияние, както и в сферата на манипулацията на индивидуалното и на общественото съзнание и поведение. Всъщност, въвеждането и използуването на понятието „макиавелизъм” в така визираните специфични сфери води своето начало от 70-те години на ХХ век, когато специалистите по психология от Колумбийския университет Р. Кристи и Ф. Гейс провели т. нар. „контент-анализ” на трактата „Владетелят”, създали „психологически въпросник” и т. нар. „Мак-скала”, които положили като „инструменти” за извършването на психодиагностични процедури и изследвания в сферата на личностната и социалнополитическата психология[6]; при което както те, така и техните последователи използували понятието „макиавелизъм” в категориалния апарат на психологическата наука като абсолютно тъждествено или еднозначно на понятието „манипулация”, без да си правят труда да дадат отговор на въпроса „защо използуват два различни термини за обозначаването на едно и също понятие?”.
После, около три десетилетия по-късно, в контекста на посткомунистическия мафиотско-бандитски политически режим в Русия (представляващ трансмутационна форма на продължаване на класическия комунистически режим) се появава и рускоезичната адаптация на теорията и методиката на психологическото изследване на макиавелизма[7], при което т. нар. „личностнов макиавелизъм” е интерпретиран като „психологически синдром” и „устойчива черта на личността”, отразяваща системата на отношението на човека към другите хора и социалната действителност, главното съдържание на която е насочено към скриване на своето собствено мнение и намерение, и убеждаването и манипулирането на съзнанието и поведението на другите, основано върху стремежа за постигане на определени цели.
[1] Вж.: Макиавелли, Н., Государь и рассуждения над первые три книги Тита Ливия, СПбг., 1896; Макьявелли, Н., Мандрагора. Комедия, Перевод с итальянского, М., 1924; Макиавелли, Н., Сочинения, Перевод с итальянского, М., 1934, Том 1-2; Макиавелли, Н., История Флоренции, Перевод с итальянского, М., 1973; Макиавелли, Н., Избранные сочинения, М., 1982; Макиавели, Н., Князът, Превод от италиански на Петър Драгоев, Предговор на Петър Бицилли, С., 1932/1933; Макиавели, Н., Мандрагора, Пиеса, превод от италиански, С., 1967; Макьявелли, Н., История Флоренции, перевод с итальянского, Л., 1973; Макьявелли, Н., История Флоренции, М., 1973, 2-ое издание, М., 1987; Макиавелли, Н., Избранные сочинения, перевод с итальянского, М., 1982; Макиавели, Н., Избрани съчинения, Превод от италиански на Иван Тонкин, С., 1985; Макиавели, Н., Владетелят, Превод от италиански на М. Г. Янков, С., 1991; Макиавелли, Н., рассуждение о первой декаде Тита Ливия. Государь, перевод с итальянского, М., 2002; Machiavelli, N., Opere, Milano, 1961, Vol. 1-6;
[2] Вж.: Фридрих ІІ, Анти-Макиавель, или опыть возрождения на Макиавелеву науку об образе государственного правления, СПбг., 1779; Алексеев, А. С., Макиавелли как политический мыслитель, М., 1880; Вальденберг, В. З., Основания макиавеллизма, ж. Вопросы философии и психологии, М., Год. VІІІ, 1897, № 2 (37), с. 219-239; Алексиев, Н., Николо Макиавели. Етико-политическа студия, С., 1908; Топор-Рабчинский, Вл., Макиавелли и эпоха Возрождения. Введение в изучение Макиавелли, Варшава, 1908; Виллари, П., Николло Макьиавели и его время, Перевод с итальянского, СПбг., 1914, Том 1-2; Нурижан, Ж., Създателите на Италианската държава. Макиавели, Кавур, Мацини, Гарибалди, Криспи, Мусолини, С., 1930; Драгоев, П., Николо Макиавели. Живот, личност, творчество, С., 1932; Макиавели представен от Карло Сфорца, Превод от италиански, С., 1941; Зорькин, В. Д., Политические взгляды Николло Макиавелли, ж. Вестник Московского университета. Серия право, М., 1969, № 6, с. 13-24; Рутенбург, В. И., Жизнь и творчество Николо Макьявелли, в кн.: Макьявелли, Н., История Флоренции, М., 1973, с. 343-384; Парсамов, С. С., Макиавелли в оценке Г. Рихтера и Ф. Мейнеке, сб. Средние века, М., 1976, Вып. 40, с. 234-247; Баткин, Л. М., Макьявели: опыть и умозрение, ж. Вопросы философии, М., 1977, № 12, с. 105-119; Бурлацкий, Ф. М., Загадка и урок Николло Макьявелли. Драматург, историк и социолог, М., 1977; Темнов, Е. И., Макиавелли, М., 1979; Бурлацкий, Ф., Загадка и урок Николло Макиавелли. Драматургические, исторические и социологические новеллы, М., 1977 (рецензия: ж. Советское государство и право, М., 1987, № 6, с. 181-183); Юсим, М. А., Этика Макиавелли, М., 1990; Бакунин, М., А., Коррупция. О Макиавелли. Развитие государственности, ж. Вопросы философии, М., 1990, № 12, с. 59-66; Кравченко, А. И., Макиавелли: технология эффективного лидерства, ж. Социологические исследования, М., 1993, № 6, с. 135-142; Виноградов, В.Д., Д.В. Иванов, Другой Макиавелли, ж. Вестник Санкт-Петербергского университета. Серия 6. СПБг., 1994, Вып. 3 (№ 20), с. 38-47; Никитин, Е. П., А.Г. Никитина, Загадка „Государья”. Политизм как идеология политики, ж. Вопросы философии, М., 1997, № 1, с. 43-55; Бурлацкий, Ф., Загадка Макиавелли, М., 1997; Юсим, М. А., Макьявели в России. Мораль и политика на протяжении пяти столетий, М., 1998; Знаков, В. В., Макиавеллизм и феномен влияния, ж. Вопросы психологии, М., 1999, № 6, с. 59-69; Знаков, В. В., Макиавеллизм: психологическое свойство личности и методика его исследования, ж. Психологический журнал, М., 2000, Том 21, № 5, с. 16-22; Знаков, В. В., Макиавеллизм, манипулятивное поведение и взаимопонимание в межличностном общении, ж. Вопросы психологии, М., 2002, № 6, с. 45-54; Уго Доти, Революционният Макиавели. Биография, С., 2005; Nitti, F., Machiavelli nella vita e nella dottrina, Napoli, 1876; Cherel, A., La pensee de Маchiavel en France, Paris, 1935; Strauss, L., Thoughts on Machiavelli, Glencoe, Ill., The Free Press, 1958; Mattingly, Garrett, Machiavelli’s Prince: Political Science or Political Satire?, The American Scholar, № 27, Autumn 1958, р. 482–491; Baron, Hans, Machiavelli: the Republican Citizen and Author of The Prince, English Historical Review, lxxvi (76), 1961, р. 217–253; Procacci, G., Studi sulla fortuna del Machiavelli, Roma, 1965; Parel, Anthony, Introduction: Machiavelli's Method and His Interpreters, The Political Calculus: Essays on Machiavelli's Philosophy, 1972, р. 3-28; Pocock, J. G. A., The Machiavellian Moment: Florentine Political Thought and the Atlantic Republican Tradition, Princeton, Princeton University Press, 1975; Hulliung, M., Citizen Machiavelli, Princeton: Princeton University Press, 1983; Pitkin, H.F., Fortune is a Woman: Gender and Politics in the Thought of Niccolò Machiavelli, Berkeley, University of California Press, 1984; Deitz, M., Trapping the Prince: Machiavelli and the Politics of Deception, American Political Science Review № 80, 1986, р. 777-799; Russo, L., Machiavelli, Roma, 1988; Grazia, S. de, Machiavelli in Hell, Princeton: Princeton University Press, 1989; Donaldson, Peter S., Machiavelli and Mystery of State. Cambridge University Press, 1989; Bock, Gisela, Machiavelli and Republicanism. Cambridge University Press, 1990; Parel, A., The Machiavellian Cosmos, New Haven, Yale University Press, 1992; Wootton, David, ed., Selected political writings of Niccolò Machiavelli, Indianapolis, Hackett Pubs., 1994; Coleman, J., Machiavelli's „Via Moderna”: Medieval and Renaissance Attitudes to History, Niccolò Machiavelli's The Prince: New Interdisciplinary Essays, Manchester: Manchester University Press, 1995; Sullivan, Vickie B., Machiavelli's Three Romes: Religion, Human Liberty, and Politics Reformed, Northern Illinois University Press, 1996; Najemy, John M., Baron's Machiavelli and Renaissance Republicanism, American Historical Review, 101 (101,1), 1996, р. 119–129; Viroli, M., 1998, Machiavelli, Oxford, Oxford University Press, 1998; Nederman, C.J., Amazing Grace: God, Fortune, and Free Will in Machiavelli's Thought, Journal of the History of Ideas, № 60, 1999, р. 617-638; Coby, J.P., Machiavelli's Romans, Lanham, MD: Lexington Books, 1999; Fischer, M., Well-Ordered License: On the Unity of Machiavelli's Thought, Lanham, MD: Lexington Books, 2000; Viroli, Maurizio, Niccolò's Smile: A Biography of Machiavelli, Farrar, Straus & Giroux, 2000; Sullivan, Vickie B., ed., The Comedy and Tragedy of Machiavelli: Essays on the Literary Works, Yale U. Press, 2000; Vatter, M. E., Between Form and Event: Machiavelli's Theory of Political Freedom, Dordrecht, Kluwer, 2000; Viroli, M., Niccolò's Smile: A Biography of Machiavelli, New York, Hill and Wang, 2000; Whelan, Frederick G., Hume and Machiavelli: Political Realism and Liberal Thought, 2004; Soll, Jacob, Publishing The Prince: History, Reading and the Birth of Political Criticism. University of Michigan Press, 2005; Constantine, Peter, The Essential Writings of Machiavelli, New York, 2007.
[3] И именно в този смисъл мнозина изследователи определят неговия трактат „Владетелят” като „национален политически манифест”, като „италианската Марсилеза на ХVІ век”.
[5] През есента на 1605 г. английските католици решили да взривят Уестминстърския дворец по време на официалното откриване на заседанията на парламента, където се очаквало крал Джеймс І да произнесе реч пред двете камари. За целта заговорниците внесли в подземията на сградата 36 бурета с барут, а на 26-годишния войник Гай Фокс било възложено да запали фитилите и да избяга от сградата. Заговорът, обаче, бил разкрит, сградата била претърсена и обезвредена, заговорниците били арестувани още на 5 ноември 1605 г. и екзекутирани на 31 януари 1606 г. Няколко години по-късно Английският парламент приел закон, съгласно който датата пети ноември всяка година трябва да бъде празнувана като Ден на благодарност за спасението. През 1859 г. законът бил отменен, но протестантската традиция за ритуалното отбелязване на деня останала и днес, като по време ритуалът, който вече е известен като „Ден на Гай Фокс” или „Нощта на фойеврерките” се извършва изгаряне върху символични клади на чучело, което символизира личността на омразния Гай Фокс; в същото време, сред английските католици името на Гай Фокс е високо почитано.
[7] Вж.: Знаков, В. В., Макиавеллизм и феномен вранья, ж. Вопросы психологии, М., 1999, № 6, с. 59-70; Знаков, В. В., Макиавеллизм: психологическое свойство личности и методика его исследования, ж. Психологический журнал, М., 2000, Том 21, № 5, с. 16-22; Знаков, В. В., Методика исследования макиавеллизма личности, М., 2001; Знаков, В. В., Макиавеллизм, манипулятивное поведение и взаимопонимание в межличностном общении, ж. Вопросы психологии, М., 2002, № 6, с. 45-54.
[Публ. на стр.207-223 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар