МАРКСИЧЕСКОТО НАСИЛИЕ - НЕОГРАНИЧЕНА ОТ ЗАКОНИТЕ ВЛАСТ

А. Владимир Ильич Ленин (1870-1924) е виден руски и съветски обществен и държавен деец, политически мислител, философ-марксист, една от ключовите фигури на руската и световната история, автор на големо множество произведения и обект на изследователското внимание на огромен брой автори .
Той е роден в дворянско семейство в Симбирска губерния; през 1887 г. постъпил като студент в юридическия факултет на Казанския университет, но скоро бил изключен заради участие в студентски демонстрации; живеел е в Самара, където самостоятелно изучавал революционната литература; през 1891 г. завършил юридическия факултет на Петербургския университет, като положил т. нар. „екстернен изпит”; в 1893 г. се установил да живее в Петербург и там започнала неговата литературна дейност; през 1894 г. била отпечатана нелегално първата му крупна работа „Кои са „приятелите на народа” и как те воюват против социалдемократите?”; през 1895 г. е арестуван и в 1897 г. - заточен в Сибир.
След освобождаването му през 1900 г. емигрирал и в чужбина започнал полемика с народниците и с т. нар. „икономисти”, в която полемика обосновавал твърдението, че Русия вече е тръгнала по пътя на капитализма („Развитието на капитализма в Русия”, 1899) и че поради това „е необходимо да бъде насаждано научно социалистическо съзнание в работническата класа” („Какво да се прави?”, 1902). Когато на проведения през 1903 г. в Лондон Втори конгрес на Руската социалдемократическа работническа партия настъпил разколът, при който партията официално се разцепила на „болшевики” и „меншевики”, той оглавил болшевишкото движение .
Б. За разлика от меншевиките, които считали за несвоевременен въпроса за пролетарската революция в Русия (поради нейната икономическа изостаналост в сравнение със западноевропейските държави), В. И. Ленин, още по време на революционните събития през 1905 г. издигнал идеята за „прерастването на буржоазно-демократическата революция в пролетарска социалистическа революция” („Двете тактики на социалдемокрацията в демократическата революция”, 1905). Шансът за такова прерастване, обаче, се удал едва през февруари-октомври 1917 г., след което В. И. Ленин станал пръв председател на правителството на Съветска Русия.
Отношението на В. И. Ленин към марксическата теория и в частност към философията е претърпяло сериозна еволюция. Така, докато в своите първи трудове от 1894-1895 г. той (подобно на К. Кауцки и други) приемал, че „марксизмът е наука за обществото”, че е „социология, подчиняваща се на общонаучните критерии, и няма никаква нужда от философия”, тъй като „философският материал се разпада между отделните науки” като тяхно вътрешно съдържание , то след изказването на Едуард Бернщайн за необходимостта от ревизия на редица от положенията на марксизма и полемиката около ревизионизма, В. И. Ленин променил възгледите си в това отношение към философията.
Така, той станал последователен защитник на идеята за философското своеобразие на марксизма и неговата органическа целостност, състояща се от три съставни части, а именно философия, политикономия и учение за социализма.
Така, именно след този извършен от него еволюционен поврат във възгледите относно философията и науките, В. И. Ленин написал множество произведения, тематично съответствуващи на тези три съставни части на марксизма, и това са: „Материализъм и емпириокритицизъм” (1909), „Философски тетрадки” (1914-1916), „Крахът на Втория интернационал” (1915), „Империализмът като висш стадии на капитализма” (1916), „Държавата и революцията” (1917), „Поредните задачи на съветската власт” (1918), „Великият почин” (1919), „За значението на войнствуващия материализъм” (1922).
В тези свои произведения, изследвайки субективизма на народниците (които изхождали от желателното, от идеала), той формулирал и противопоставил принципа на основания върху обиктивните закономерности целостен подход към явленията, съгласно който принцип научният подход в социологията се състои в това - обществото да бъде разглеждано като жив и постоянно развиващ се организъм. В същото време, макар и обявявайки се против субективизма на народниците, той се обявил и против обективизма на буржоазията („буржоазният обективизъм”, „обективизма на легалните марксисти”) и изтъкнал, че не е достатъчно само констатирането на обективните факти и процеси (вслючително и констатирането на развитието на капитализма в Русия), а е необходимо да се подходи към тези факти критически, за да бъдат разкрити съдържащите се вътре в тях противоречия и перспективите на развитието.
Така философската по своята същност идея за съотношението между субективното и обективното и за намирането на верната посока на поведение между двете симетрични крайности станала едно от най-важните за него изходни теоретични постижения, а самият метод или подход той нарекъл „конкретен анализ на конкретната ситуация”.
Така, изхождайки от този именно подход или гледна точка, той упреквал меншевиките за това, че те се опитвали да правят изводи, като изхождали от чисто логическия подход, а не от този именно подход. От своя страна, обаче, меншевиките му отговаряли, че болшевиките са отстъпили от важните положения на марксическата теория, и че в замяна на материалистическия монизъм са взели дуалистическото разбиране на съотношението между обективното и субективното.
Същността на разминаването между болшевиките и меншевиките се е състояла и в това, че според Ленин субективните моменти в обществените процеси са много по-самостоятелни и имат по-голяма тежест, докато според Плеханов е точно обратното – обективните са по-самостоятелни и имат по-голяма тежест. Ленин е приемал, че „развитието на субективните моменти в определена степен може да компенсира по-слабото развитие на обективните моменти” на икономическото развитие на Русия - или, напротив, ако те са доста стлаби - може да не се стигне до логически завършек на дадения обективен процес.
Без тук да се спираме на свързаните с тази концепция гледища от сферата на теорията на познанието, ще отбележим, че при разкриване наличието на 16-те елементи на диалектиката, В. И. Ленин подчертава не само, че списъкът им не е окончателен, но и че е „необходим гъвкав подход към действителността”; и в пълно съответствие с тази именно „гъвкав подход” след завземането на властта той пише, че диалектическият метод за анализ на вътрешните противоречия е претърпял промяна и напр. противоречията вече не могат да бъдат определяни като „антагонистически и неантагонистически”, тъй като антагонистическите вече са отпаднали и не съществуват.
Дори нещо повече – на мястото на „отпадналите антагонистически противоречия” той издигнал тезата за „съзнателното съединяване или обединяване на противоположностите”, за да се търси и постига „симфония, а не какафония”. И като пример в този аспект изтъкнал необходимостта от въвеждането на т. нар. принцип на демократическия централизъм.
В. Встъпвайки на политическата сцена като лидер на болшевизма и по-точно като лидер на ленинизма (представляващ един от вариантите на болшевизма), В. И. Ленин, бидейки верен ученик на К. Маркс и последователен марксист, се е постарал да доразвие марксизма в съответствие с новите условия и приложимо към руската действителност. Настъпилите в края на ХІХ и началото на ХХ век изменения в способа на производството несъмнено били заставили В. И. Ленин да подложи на нов анализ капитализма и да обособи в него наличието на стадий, наречен империализъм; така, при този анализ той направил своя главен извод, свеждащ се до тезата, че „империализмът е висш и последен стадий на капитализма”, а следователно и „краят на социалистическата революция”. От което следвало, че според еволюцията капиталистическото общество неизбежно върви към своя залез, загниване и гибел; и че „неизбежната гибел на империализма ще доведе и до неизбежното тържество на комунизма”.
Така, очертавайки и дори автоматизирайки визирания процес, болшевиките определили и конкретните срокове, в рамките на които ще бъде осъществен преходът към новото общество, т. е. ще се стигне до комунизма: през 1920 г. В. И. Ленин очертал срока на 15-20 години; през 1939 г. И. В. Сталин също така определил срока на 20 години; през 1961 г. Н. С. Хрушчов също определел 20-годишен срок за достигането до комунизма; през 1986 г. обаче М. Горбачов нарушил така очертаната традиция и намалил както срока, така и мащабните измерения на крайната цел като заявил, че през 2000 г. всяко семейство ще разполага със свой собствен отделен апартамент...
Разбира се, ленинският извод за характера на империализма е съдържал редица теоретико-методологически „грешки” дори и ако бъде погледнат през призмата на ортодоксалния марксизъм или неомарксизъм . Освен това В. И. Ленин е бил доразвил и марксическата теория за насилието, логически завършеният вид на която е била теорията за държавата на диктатурата на пролетариата; тук той е бил неимоверно откровен, като още през 1906 г. е писал, че съгласно неговото „научно” схващане понятието диктатура не означава нищо друго, освен опираща се непосредствено върху насилието от нищо неограничена (неограничена от никакви закони) власт .
Обосновавайки „социалното основание” на своята „научна” теория за диктатурата на пролетариата, В. И. Ленин е посочил, че в основата на тази теория е залегнала марксическата идея за водещата роля на работническата класа и за нейните възможности в контекста на икономическите и социолнополитическите реалности. Това, разбира се, е било чиста фантасмагория, тъй като по онова време самият той превъзходно е разбирал, че т. нар. „руска работническа класа” практически не съществува или дори и да съществува, фактически не разполага с абсолютно никакви възможности да осъществява каквото и да е ръководство не само върху цялото общество, но и върху която и да е отделна сфера на това общество. Така че още от самото начало ръководното функциониране на „държавата на диктатурата на пролетарията” е било предпоставено не в ръцете на работническата класа, а в ръцете на партийно-държавната бюрокрация; и тази именно „трансформация” или „редукция” на управляващия елит впоследствие се е оказала трагично опасна за цялото руско общество: още през 1918 г. в страната е била установена еднопратийна диктатура на болшевиките, която диктатура се е прикривала зад демагогското твърдение, че става въпрос за диктатура на пролетариата.
Също така практическото реализиране от болшевиките на марксовата теория за насилието е било дало възможност за създаването на такава структура на властта, която е издигнала насилието като абсолютно и универсално действие, пронизващо цялото общество. В непосредствена взаимовръзка с тази теория и практика е била формирата и теорията за образа на врага, която била основана върху теорията за класовата борба, разделяща обществото на две непримиримо враждебни части и даваща възможност за тотално прочистване и унищожаване не само на всеки актуален или потенциален другомислещ, но и за „обезкостяване и обезмозъчаване” на цялото общество.
По своята най-дълбока същност ленинският болшевизъм е внесъл в политическия живот на Русия една съвсем нова и практически непозната дотогава практика на масовото политическо поведение, в която тотално са липсвали каквито и да са господствуващи хуманни принципи и единствените реални норми на политическото поведение са били нормите на демагогията, на лъжата и лицемерието. Също така ленинската болшевишка теория и практика на „политическия диалог” е имала изключително агресивен, назидателен и милитаристичен характер, категорично обричащ на унищожение всеки, който е имал нещастието да бъде определен като „страна в диалога”. Тъй като за болшевиките официално главната цел на цялостната им дейност е била „достигането на състоянието на комунизма”, което състояние, впрочем, винаги е имало „пределно абстрактен характер”, издигането и най-вече абсолютизирането на тази главна цел е давало превъзходната възможност човекът да бъде изваден от съдържателната същност на тази цел и да бъде обявен единствено като „винтче”, като „незначителен елемент” от системата, служеща на тази крайна цел. Освен това, тъй като абстрактно формулираната крайна цел е давала възможност за нейното „детайлизиране и уточняване” съобразно актуалността на съответния етап от развитието на обществното, и тъй като една от „уточнените форми” на целта е била „реализирането на световната революция”, идеите за „експорт на революцията” и за „защита на революцията” фактически са били активно приложими до 80-те години на ХХ век, а най-драстичните форми на проявление на тези идеи са били военните инвазии през 1956 г. в Унгария, през 1968 г. в Чехословакия и през 1980 г. в Афганистан.
Идейно-политическото господство на болшевизма фактически е било продължило до 80-те и 90-те години на ХХ век, през което време са проявявали претенцията да са негови лидери, теоретици и последователи съвсем немалък брой видни личности (Ленин, Троцки, Бухарин, Зиновиев, Сталин, Хрушчов, Брежнев, Горбачов), но през целия този период фактически само Ленин е имал статуса не само на неизменен вожд, не само на „социалнополитически и нравстен идеал”, но дори и на „богочовек”, като напълно закономерният етап на преоценка на неговата личност, роля и научно-теоретическа и идеологическа същност е била предприета едва под напора на вътрешноруските и световните събития от 80-те и 90-те години на XX век. При това, разбира се, не само по времето на най-интензивната преоценка на същността, ролята и актуалността на Ленин и на ленинизма, но дори и днес, когато би трябвало всичко да е достатъчно ясно, е имало и има съвсем немалко „искрени”, „ентусиазирани” и фактически напълно отказващи се да мислят с главите си последователи на Ленин, които поддържат „витаенето” на неговия див, коварен и дълбоко античовешки дух.

[Публ. на стр.463-471 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]