Проблематиката за методологията на науката прогностика понастоящем е почти неразработена и може би трябва да си припомним и възприемем не с ирония, а напълно сериозно саркастичното предупреждение на Джон Бернал, че “изучаването на научния метод върви много по-бавно, отколкото развитието на самата наука”, защото обикновено учените са склонни да размишляват за методите, с помощта на които се правят открития, едва след самите открития.[1]
Всяка област на научната дейност има специфични конкретни методи[2] и специфична частнонаучна методология като учение за методите, приложими в изследванията в тази частнонаучна област, с помощта на които се разширява наличното знание и се добива ново знание. Или методологията изследва ролята и възможностите на методите в познавателния процес в дадената научна област. Всяка наука има собствена частнонаучна методология като учение за методите на познанието в специфичната за тази наука област, а всички частнонаучни методологии са части, компоненти в рамките на всеобщата методология като методология на философията. Всеобщата методология е философско учение за методите на познанието, синтезиращо частнонаучните методологии, онтологическите и гносеологическите принципи, законите и категориите, отразяващи всеобщите връзки и свойства на природата, обществото и мисленето, т. е. на битието и познанието.
При разглеждане проблематиката на методологията на прогностиката възниква необходимостта от разкриване на съдържанието и съотношението между двете важни, взаимосвързани понятия - понятията “методология на прогностиката” и “методи на прогностиката”. Решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика е свързано с решаването на аналогичната всеобща (философска) методологическа проблематика. Или с други думи: при решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика трябва да бъдат взети като изходни всеобщо-методологическите решения на проблематиката за разграничението между понятията “методология на науките” и “методи на науките”.
Решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика обаче е неизбежно свързано с решаването на аналогичната всеобща (философска) методологическа проблематика. Или с други думи: при решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика трябва да бъдат взети като изходни всеобщо-методологическите решения на проблематиката за разграничаването между понятията “методология” (“методология на науката”) и “метод” (“методи на науката”).
Във философската и енциклопедично-справочната литература понятието “методология” (“методология на науката”) функционира в научен оборот като сравнително нееднозначно и се употребява обикновено в две основни значения. От една страна, под “методология” (methodology) се разбира: Þтеория, учение или наука за методите и способите на научното изследване (на науката); Þсистема от теории, които се използуват като насочващи принципи и правила при извършването на анализи и обобщения; Þфилософска оценка на изследователските методи на науките, интерес към концептуалните, теоретическите и изследователските аспекти на знанието; Þтеория или учение, представляващо част от проблемите на научното познание в рамките на епистемологията (гносеологията)[3]. В този смисъл проблематиката на методологията на науката се разглежда като една от философските проблеми на всяка наука, като философска теория или учение за методите на научното познание на света, и от тази гледна точка методологията разкрива същността, границите и възможностите на използуваните методи, класифицира и систематизира тези методи, изследва условията на ефективното им използуване.
Към същата група гледища трябва да бъде отнесено и схващането, според което под “методология” следва да се разбира “философията в цялост, призвана да даде теория и най-общ метод или подход на научното познание”. В този смисъл според Азаря Поликаров терминът “методология на науката” е “алтернативен”, т. е. равнозначен на редица други названия като “философия на науката”, “философски проблеми на частните науки”, “епистемология”, при което предпочитанията към един или друг термин е “въпрос на удобство”[4].
От друга страна обаче някои автори фиксират своето внимание върху проблемите на анализа на научното познание и разглеждат методологията като “отрасъл на философията, основната цел и предназначение на който е да даде конкретна и детайлна разработка на методите на научното познание, на принципите на организацията на понятийния апарат на науките” като “съвкупност от методи”, като “система от методи” за изследване и преобразяване на предмета на науката, и в този смисъл това понятие се отъждествява с понятието “методи на науката”[5]. За нас това второ схващане е неприемливо, защото подменя или отъждествява методологията като теоретическа система с нейния предмет на изследване. Ние приемаме, че методологията не е съвкупност (система) от методи, а е съвкупност (система) от знания за методите на науката, учение за методите на науката, теория за тези методи.
Другото понятие - “метод” (гр. methodos; англ. method) или “методи на науката” - по правило се схваща сравнително еднозначно като: Þсъвкупност от изследователски прийоми; Þначини за постигане на определена теоретическа или практическа цел; Þспособи на изследване, на построяване и обосноваване на системи от философски и научни знания; Þсистема от регулативни принципи и прийоми на теоретическата и практическата дейност на човека; Þпътища, способи и средства за опознаване на действителността и за установяване на истината за изследвания от науката предмет; Þизползуване и прилагане на определени теории и понятия, постановки и знания за по-нататъшно изучаване, изменяване и управляване на явленията от действителността.[6].
По въпроса за съдържанието на метода в литературата доминира схващането, че методът е система от регулативни принципи, но се среща и твърде тясното разбиране, че методът всъщност е само един принцип[7] или един подход[8]. Доминиращо е схващането, че методите са “интелектуален инструментариум” за опознаване на действителността, и от умението на учения да го владее зависи твърде много резултатността на изследването, но се срещат и автори, които напълно отричат ролята на методите в развитието на науката[9].
Тези важни изходни предпоставки имат решаващо значение при разглеждането на проблематиката за методологията на прогностиката. В съответствие с тях ние приемаме, че методологията на прогностиката е частнонаучно учение, теория за методите на прогностиката като наука, и следователно понятията “методология на прогностиката” и “методи на прогностиката” са две отделни, самостоятелни (макар и взаимосвързани) по право на съществуване понятия, имащи свое собствено съдържание и значение в системата на прогностиката като наука. Методологията на прогностиката разкрива същността, границите и възможностите на използуваните в науката и практическата прогностична дейност методи, класифицира ги, систематизира тези методи с оглед на тяхното прилагане, изследва условията на ефективното им използуване, показва съотношението между философския метод, частнонаучните методи на прогностиката и частнонаучните методи за прогнозиране.
След направеното разграничение между понятията “методология на прогностиката” и “методи на прогностиката”, при което вниманието бе насочено главно към първото понятие, неизбежно се поставя въпросът за разкриване съдържанието на второто понятие.
Всъщност, поставя се въпросът - Какво представляват методите на прогностиката?
Отговорът е сложен и многостранен. Преди всичко необходимо е да се отбележи, че определянето на методите като “пътища”, “способи” и “средства” за опознаване на действителността, разбира се, е вярно, но пределно общо, не разкрива достатъчно релефно същността на методите, и следователно се нуждае от конкретизация. Методите на прогностиката, бидейки “пътища”, “способи” и “средства” за опознаване на изследваната от прогностиката действителност, по начало не се основават в тази действителност, а в човешкото съзнание, без това да означава, че човекът е свободен да конструира методите изцяло в зависимост от своите субективни желания. Или с други думи: методите на прогностиката, макар и основаващи се предимно в човешкото съзнание, не може да бъдат откъсвани от предмета на прогностиката, към чието изследване те са насочени. Такова откъсване е недопустимо и защото прогностиката, бидейки метанаука, има за предмет на изследване теоретични изводи и знания, основаващи се също така в човешкото съзнание[10].
На второ място, при разкриване същността на методите на прогностиката е необходимо да се подчертае, че те са неразривно свързани не само с предмета на изследването, но и с теорията за този предмет, т. е. с теорията на прогностиката като наука. Връзката между теорията на прогностиката и методите на прогностиката е многостранна и пронизва всички признаци на теорията[11], при което методите на науката представляват кондензация на теорията,отразяват теорията, но не в цялото й многообразие, а само съществени страни и признаци; те са теорията, приведена в действие, теорията в диалектически снет вид.
По правило теорията на прогностиката предшествува методите логически - като тяхно обоснование, и исторически - като тяхна предпоставка. Теорията е фундаментът за изграждането на методите на прогностиката, и от успешната и непротиворечива разработка на теорията зависи изграждането на адекватни на предмета методи на науката, което не изключва обратното въздействие на методите върху теорията на прогностиката. Съдържанието на теорията зависи от методите така, както и от реалното съществуване на предмета на изследването.
На трето място, при разкриване същността на методите на прогностиката е необходимо да се подчертае, че от структурно-съдържателно гледище всеки метод на прогностиката е сложно образувание от неравнозначни съставни части, играещи специфична роля в процеса на познанието и определящи спецификата на метода. Като изхождаме от идеята, че логиката на научното изследване има две страни - съдържателно-генетическа и формално-логическа, ние приемаме, че това са и двата най-общи и основни структурни компоненти на всеки метод на прогностиката, и че те са сложно образувание от множество елементи: съдържателно-генетическия компонент на методите включва в себе си определена система от закони, категории и теоретически обобщения (принципи), открити и формулирани от науката, а формално-логическият компонент на методите - способите, похватите, начините за организация на провеждането на познавателната дейност, насочена към достигането на обективната истина.
При разкриване същността на методите на прогностиката на четвърто място следва да се подчертае, че е необходимо да се прави разграничение между методите на прогностиката и методите на прогнозирането. Диференциацията на тези два вида методи е особено наложителна и поради обстоятелството, че в съществуващата литература е казано твърде много за методите на прогнозирането, и почти абсолютно нищо за методите на прогностиката, което дава основание за извода, че като че ли се е оформила погрешна тенденция за неразграничаване на тези методи. Ние приемаме, че методите на прогнозирането представляват методи от сферата на частните науки и философията, чрез които се извършва конкретно прогнозиране, а методите на прогностиката представляват методи, посредством които се осъществява изследване на предмета на прогностиката, в който предмет са включени и методите на прогнозирането. Или с други думи: ние приемаме, че методите на прогнозиране са едни от структурните компоненти на предмета на прогностиката, т.е., че те са предмет на изследване от прогностиката, което тя прави с помощта на методите на научно изследване, характерни за тази наука. Методите на прогностиката са методи за изследване в рамките на прогностиката, а методите за прогнозиране са методи за изследване в другите науки, но не и в прогностиката, където са един от структурните компоненти на предмета на изследването.
При разкриване същността на методите на науката прогностика на пето място е необходимо да се прави разграничение между понятията “методи на науката” и “научни методи”. Второто понятие е по-малко по обем и е само един от компонентите на първото. Както казва А. Сент-Дьорди[12], в историческото развитие и съществуване на всяка наука винаги са налице “ярки светлини” и дълбоки сенки, знания и невежество, преплитане на известното с неизвестното”, което означава, че във всяка наука поне по принцип е възможно съществуването наред с научните методи и на ненаучни такива, които заедно образуват комплекса от “методи на науката”.
След разкриване същността на методите на прогностиката следващата важна методологическа проблематика е тази за тяхната класификация. В съответствие с логиката на движението и характера на организацията на знанието в научното изследване частнонаучните методи на прогностиката могат да се групират в две равнища: емпирическо, на което се извършва процеса на натрупване на фактите и инфомацията за изследваните явления и процеси; и теоретическо, на което се постига висш синтез на познанието във формата на научна теория. Съответните частнонаучни методи се прилагат в зависимост от това, на какво равнище се провежда изследването и какви цели преследва то. Ето защо е целесъобразно тези методи да се разделят на три големи групи: методи на емпирическото изследване; методи, използувани както при емпирическото, така и при теоретическото изследване; методи на теоретическото изследване. Границите на това разграничение са твърде сложни и то се прави, за да се подчертае, че тези методи се използуват преимуществено на определено равнище.
В съответствие с казаното методите на прогностиката се групират според нас така:
а) методи на емпирическото изследване[13]: наблюдение, описание, измерване, картографиране, статистифициране, сравнение (съпоставка), експериментиране;
б) методи както на емпирическото, така и на теоретическото изследване: абстрахиране, анализ и синтез, индукция и дедукция, моделиране, исторически и логически методи;
в) методи на теоретическото изследване: движение от абстрактното към конкретното, идеализация, формализация, обяснения и аксиоматизация.
Накрая е нужно да се отбележи, че разгледаните методологически проблеми на прогностиката представляват само ядрото на тези проблеми. Предвид съображението, че прогностиката е все още формиращо се научно направление, ние се спряхме на тези методологически проблеми поради тяхното важно изходно значение за решаването на останалите (вече възникнали, или предстоящи да възникнат) методологически проблеми.
[2] В сферата на методологията на науката и практиката функционира и понятието “подход”. Неговото съдържание, обаче, не винаги е достатъчно ясно. Редица автори определят подхода като принцип, като гледна точка, обуславяща общата стратегия на изследването и на съответната практическа дейност. (Виж: Блауберг, И. Б., Юдин, Э. Г., Становление и сущность системного подхода, М., с. 74).
[3] Виж: Философский энциклопедический словарь, Ред. колл. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 359-360; Български етимологичен речник, С., 1986, Том 3, с. 771; Енциклопедичен речник по социология, Под ред. на Ст. Михайлов, С., 1996, с. 258; Новейший философский словарь, Сост. А. А. Грицанов, М., 1998, с. 420-421; Джери, Д., Джери, Дж., Большой социологический словарь, Перевод с английского, М., 1999, с. 417-418.
[4] Поликаров, А., Методология на науката, сп. Философска мисъл, С.,1987, кн. 2, с. 3. Според нас обаче въобще не става дума за свързани с “терминологично удобство” предпочитания, а за произтичащи от философския подход възгледи и за произтичаща от това терминологична оформеност на идеята.
[5] Горский, Д. П., Проблемы общей методологии наук как диалектической логики, М., 1966; Никитин, Е.П., Объяснение - функция науки, М., 1970; Методологические основы научного познания, Под ред. П. В. Попова, М., 1972, с. 5; Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 355.
[6] Философская энциклопедия, М., 1964, Том 3, с. 409; Сичивица, О. М., Методы и формы научного познания, М., 1972, с. 4; Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 354; Български етимологичен речник, С., 1986, Том 3, с. 771; Философский энциклопедический словарь, Ред. колл. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 258-259; Краткая философская энциклопедия, Ред. Е. Ф. Губский и др., М., 1994, с. 266; Енциклопедичен речник по социология, Под ред. на Ст. Михайлов, С., 1996, с. 257-258; Новейший философский словарь, сост. А. А. Грицанов, М., 1998, с. 420.
[7] Така според Ф. В. Константинов “научният метод - това е изходен принцип на познанието на обективния свят и резюме на познанието” (Константинов, Ф. В., Научный метод - исходный принцип познания объективного мира, сб. Методологические проблемы науки, М., 1964, с. 247). В този смисъл виж и: Шанявский, К., Роль оценок в познавательном процессе, ж. Вопросы философии, М., 1969, N 3, с. 57.
[8] Съдържанието на понятието “подход” обаче не винаги е достатъчно ясно. Редица автори определят подхода като принцип, като гледна точка, обуславяща общата стратегия на изследването и на съответната практическа дейност. Така: Блауберг, И. Б., Юдин, Э. Г., Становление и сущность системного подхода, М., с. 74. В съответствие с тях Н. Стефанов определя подхода като “съвкупност (система) от принципи, които определят общата цел и стратегията на съответната теоретическа или практическа дейност” (Стефанов, Н., Мултипликационен подход и ефективност, С., 1976, с. 27). Според нас обаче подходът не е нито принцип (главен, важен принцип), нито съвкупност от принципи, а е съвкупност от методи.
[9] Така например Макс Борн пише: “Аз съм убеден, че в науката няма главен път с гносеологически указатели... Ние се намираме в джунгли и изнамираме своя път само посредством пробите и грешките, построявайки пътя едва след себе си според това, как сме успели да се придвижим напред” (Борн, М., Эксперимент и теория в физике, сб. Успехи физических наук, М., 1958, Том 66, Вып. 3, с.374). Разбира се, с този възглед не можем да се съгласим; та нали и “пробите”, и “грешките” са също така метод, предполагат определена система от действия!
[10] Разбира се, откъсването на методите на дадена наука от предмета на нейното изследване е недопустимо не само при прогностиката. Още Хегел остро възразяваше против разглеждането на методите единствено като съвкупност от правила и способи за познание, откъснато от самия предмет на познанието, и определяше метода като душа на съдържанието на същия (Гегель, Г., Сочинения, М., Том 1, с. 344). Очевидно методите в науката съвсем не са въпрос на личния вкус или на някакво външно удобство, а са само развитие на съдържанието, ембриология на истината.
[11] Теорията на всяка наука има различни признаци. Според А. И. Илиади те са четири, а според Г. А. Подкоритов – пет. (Виж: Илиади, А. И., Практическая природа человеческого познания, М., 1962, с. 79-80; Подкорытов, Г. А., Соотношение истории и теории познания, ж. Вопросы философии, М., 1958, № 10, с. 491).
Няма коментари:
Публикуване на коментар