§ 2. Маскарадът „Нежен Революционен Преход” - Първа част

 Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ.

           

            А. В съвременната западна научна литература се говори за наличието на един нов междудисциплинарен отрасъл на общественополитическото знание, наречен „транзитология” (tranzitology) или  „учение за общественополитическите преходи”; при което някои автори, в контекста на последните политически събития в Европа и в света, обособяват съществуването на т. нар. „политическа транзитология”, имаща характера на научно направление, изучаващо прехода от авторитарните и тоталитарните режими към демократически такива.

            Все пак  тези автори обръщат внимание, че т. нар. „транзитология” не само не е отделна и самостоятелна научна дисциплина, но дори не е цялостен и системен научноизследователски отрасъл, а е само един своеобразен модел за изследване на преходния феномен, в теоретическите рамки на който се наблюдава доста сериозно разминаване между възгледите на отделните автори относно функционирането на този модел и  неговите елементи.

            От гледна точка на насоките на своята вътрешна теоретическа същност съвременната транзитология се характеризира с наличието на три основни направления, а именно:

            Þедното се занимава  с изучаването на „самия  преходен период сам по себе си” и е свързано с понятието transition;

            Þвторото е свързано с „разглеждането на модела на преходния период”, т. е. с „трансформацията на политическия режим”, и е същностно закрепено с понятието transformation; и

             Þтретото се характеризира като схващане, че транзитологията е отрасъл на политическата наука, посветен на изследването на всичките многообразни процеси и феномени, свързани с прехода, като главните акценти са върху политическите актьори, режими, институти, норми, механизми, структури и процедури.

            Освен това, поставяйки и разглеждайки въпроса относно т. нар. движещи сили на прехода, в рамките на транзитологията като такива се сочат: Þнародните маси; Þинтелигенцията; Þполитическите елити; Þтайните служби; Þкриминалните структури; Þвъншните (враждебни по своята същност) тайни и явни сили; Þразличните заговорнически или предателски институции или видни личности; и пр.

            В рамките на транзитологията идеята за прехода се разглежда и през концептуалната призма на три основни типове  философии на историята, а именно:

            Þконвергентно-еднопосочни философско-исторически тези, гравитиращи  преди всичко около философията на Новото време, и най-вече с имената на Кант, Хердер и Хегел, съгласно които съществува т. нар. универсална история, в рамките на която всички страни се движат в една посока, като в един или друг период различни страни са начело на историческия процес. Тази идея, впрочем, бе възприета и от К. Маркс, който (в предговора си към първия том на „Капиталът”) говори за Англия като за модел, към който вървят всички останали страни. Съгласно водещата теза всички страни, рано или късно, ще стигнат до тази точка, при което шансът им да направят това по-бързо и по-лесно зависи от обвързаността им с модела на световния прогрес, което обвързване има функцията на ускорител на историческия процес. Именно от тази гледна точка К. Маркс е бил обосновал тезата, че за България е било по-изгодно да остане обвързана с Османската империя, която се намира в сферата на влиянието на Англия, докато ако бъде освободена от Русия, която е типична реакционна сила, България ще попадне в нейната сфера на влияние, и това ще бъде неблагоприятен за нейното развитие фактор.

            ÞДивергентно-конвергентни философско-исторически тези, съгласно които всички страни се движат в една посока, но това е един неравномерен процес, при който една част от тях може да изостават и да губят историческата надпревара помежду си, докато други могат да наваксат разстоянието, да се приближат до най-развитите и дори да ги изпреварят, което може да стане като използуват различни фактори, даващи им възможност да ускорят социалноисторическия си процес. Типичната лява версия на тези гледища е теорията на Сталин, обосноваваща възгледа, че в изостанала Русия е възможно построяването на социализма, който благодарение на ускоряващата роля на нов тип производствени отношения може да настигне и да изпревари развитите капиталистически страни в социаликономическо и технологическо отношение. Либералната версия на тези гледища е предложена от Джордж Сорос в книгата му „Кризата на глобалния капитализъм”, който пише, че засега страните от центъра и страните от периферията са в състояние на раздалечаване едни от други, изразяващо се в изпомпване на капиталите от периферията към центъра, но че този процес може да бъде обърнат, ако бъде обърната политиката на съответните международни институции. Културалистката версия на тези гледища обосновава тезата, че определени културни фактори, като напр. конфуцианската етика, японската етика, и пр. специфични за Азия културно-ментални фактори, имат способността да бъдат ускорител, благодарение на който изостаналите страни да преодолеят изоставането си.

            ÞДивергиращите философско-исторически тези обосновават възгледите, че в никакъв случай не бива да се очаква, че най-развитите държави ще дават модела на развитие на останалите държави, както и възгледите, че отделните страни и региони ще се сближават, тъй като те или се раздалечават, или се движат в съвсем различни посоки. Така напр. Ленин, ревизирайки Маркс пише, че фактите свидетелствуват, че в новата епоха светът се разделя на богат център и периферия, при което центърът не само не придърпва към себе си периферията, както смята Маркс, а прави точно обратното – задържа нейното развитие, като изпомпва ресурсите й и експлоатира нейната евтина работна  ръка. След Втората световна война тези гледища са развити в теориите на Пол Баран, Андре Франк, И. Уолърстейн, А. Тофлър (либерална версия), Самюел Хънтингтън (културалистка версия).

            Б. Какво е т. нар. „Преход от комунизъм към демокрация – революция или преврат?”

            Според видния български юрист, професор  и член-кореспондант на БАН Нено Неновски[1] събитията, станали на и след 10 Ноември 1989 г., са „събития с фундаментално историческо значение” и „в условен смисъл са „Революция””; но те са „Революция, обърната назад, към традицията на буржоазните политически революции от преди повече от 200 години”; те са „системоутвърждаваща Революция от рода на революциите в Западна Европа след 1789 г., в резултат на които към началото на ХХ век бяха окончателно утвърдени западните демократични общества”; те са „Революция, разчистила българския и източноевропейския практически терен за реализирането на класическите идеи от 1789 г.”[2].

            Според Румен Кънчев събитието „не е революция”, а по-скоро е „изкуствено провокирана отвън контрареволюция”, при това „встъпила на историческата сцена съвсем не като необходим отговор или отпор на възникнал опит за революция”; той приема, че тази „контрареволюция” има характера на неуспешен опит на ръководителите на събитието да надхитрят историята, като за няколко години изживеят и натрупат онези резултати, които в историята са познати като резултати на големи исторически фази и дори на цели исторически етапи; според него ръководителите на събитието са били реализирали в едно единно цяло две напълно противоположни и непознати до този момент явления, а именно „истински опит за революция и за неистинска контрареволюция”[3].

            В приетата през 1997 г. т. нар. „Българска национална доктрина „България през ХХІ век”” се изхожда от тезата, че на 10 ноември 1989 г. е бил извършен “политически преврат”.

            Разбира се, би могло да се дискутира и спори по въпроса дали е „Революция” („Нежна” или някаква друга), дали е „Преврат” или нещо друго.

            Нашето изрично и категорично мнение е, че е маскарад, имитиращ Революция, имитиращ Преврат и имитиращ Правосъобразност (т. е. Легитимност).

            Преди всичко, да се счита, че събитието е „Революция” в класическия смисъл на разбиранията за това, би било крайно неадекватно, тъй като е повече от очевидно, че липсва насилието над заварения управленски елит като главен елемент на всяка революция.

            На второ место, да се твърди, че събитието е било „преврат”, също така би било неадекватно, тъй като всички известни на историята (включително и на българската история[4]) преврати се характеризират с това, че при тех е налице не само поне известна минимална доза насилие над властвуващия елит, но и смяна на този елит с друг, а тук нито едно от двете не е било станало.

            Изобщо: 1990 г. бе маскарадна година – от началото до края. Тя започна с маскарада „Кръгла маса” и завърши с маскарада „Велико Народно събрание”; след което, разбира се, маскарадът продължи и продължава включително и днес.

            И все пак, обаче, съществува едно изключително важно съображение, от гледна точка на което събитието наистина не само може, но дори и задължително трябва да бъде интерпретирано и третирано като „Революция” – събитието бе „Революция за освобождение на забогателия и забогатяващия комунистически елит както от неговото идеологически формулирано задължение да се грижи за бедните и онеправданите, така и от неговата каквато и да е реална обвързаност със самите бедни и онеправдани”.

            Тази „Революция” даде „шанс” само на онези, които благодарение на строго контролираната по времето на комунизма система на привилегии вече бяха натрупали  значителни количества от специфичните за този строй конвертируеми капитали - пари, имущества, чужд език, вярна мрежа от връзки, досиета, дисидентска слава, и най-важното - безпрекословна верност на старите тайни служби, вече институционализирали се като безупречно организирана Червена мафия, тотално контролираща цялото общество и преди всичко механизмите на неговото ограбване.

            Всичките онези, които бяха далеч от тези „капиталови притежания”, съвсем бързо стигнаха до скотските механизми за преодоляване на глада и студа.

            Именно в основата на това доста бързо и крайно рязко разслоение намериха хранителна среда цинично и умело лансираните от контролираните медии два симетрично противоположни и във висока степен шизофренни възгледи за характера на промените: едните със задоволство започнаха да твърдят, че „именно това е истинската демокрация и истинският капитализъм”, а другите - с гняв започнаха да заклеймяват „реставрирания човеконенавистен капитализъм“ и с носталгия да възхваляват „доброто старо време на социализма”.

            В. Разбира се, отговорът на въпроса относно „революционния” или „превратаджийския” характер на събитията категорично не може и не бива да бъде търсен само върху базата на фактите, проявили се единствено върху територията на България, а задължително трябва да бъде потърсен върху основата на целия  комплекс от събития, станали не само върху Съветския и източноевропейския ареал на комунистическата власт, но и върху цялата Западна и дори цялата Световна политическа сцена. Което, разбира се, излиза твърде далеч извън рамките на целта на настоящето изследване.

            Все пак, обаче, тук ще бъде акцентирано върху два основни моменти.

            В интервю, излъчено на 9 ноември 1999 г. по радио „Дойче веле” по случай тържествата за 10 години от падането на Берлинската стена, Маркус Мекел[5], в духа на добре позната официална басня твърди, че причините за падането на Берлинската стена са във взаимното съчетание както на „ролята на перестройката в СССР”, така и на „движението за граждански права в ГДР”. Според него това именно съчетание е било поставило комунистическата партия на ГДР в ситуация на невъзможност да постъпи иначе, освен като предостави правото на лек режим за желаещите да пътуват на Запад, и ... нищо повече. Той е категоричен, че в ГДР въобще не е било  планирано нито „отварянето”, нито „събарянето” на Берлинската стена, и че са били планирани единствено облекчения за желаещите да пътуват на Запад, но ... тези облекчения просто са били изпреварени от действията на хората, които седмици преди това са били показали, че не искат да бъдат командувани и че имат граждански кураж.

            Той, обаче, доста благоразумо не споменава за „чии планове става въпрос”, и поставя думите си в контекст относно плановете на управляващата комунистическа партия, без да споменава нито дума относно възможността всичко това да е било планирано и осъществено от тайните служби на ГДР по указание и под ръководството на съветската КГБ.

            Твърдението, че събитията не са били планирани от върхушката на комунистическата партия на ГДР може и да е верно, но би било абсолютно неблагоразумно да се пренебрегва анализът на възможността просто да е имало конспиративен заговор срещу тази върхушка и всичкото това да е било планирано от заговорниците, а те пък да са били включили в баталните си камуфлажни сцени и уличното участие на „хората с гражданския кураж”. Отделен е, разбира се, въпросът как този мистериозен „граждански кураж” се е бил появил „съвсем изведнъж” и то толкова „масово”, без преди това въобще да се е бил проявявал в продължение на многодесетилетното комунистическо управление на страната. Също така, отделен е и въпросът как този кураж е бил започнал да набира скорост само една седмица след посещението на М. Горбачов, и се е бил проявил в максималната си степен само три седмици след това посещение, след което пак внезапно започнал бавно, но доста видимо и чувствително да се изпарява.

            Въпросният баснописец е категоричен и изрично твърди, че именно „натискът от улицата отвори стената”,  и „в този смисъл падането на Берлинската стена беше резултат от случилото се в ГДР”, което пък, „разбира се”, е било възможно „само благодарение на цялостният сбор от събитията в Източна Европа”, „свързани с името на Горбачов и целящи да се спаси системата”.

            Taкa германският баснописец фактически „оневинява” и германския комунистически елит, и съветския комунистически елит, и германската ЩАЗИ, и съветската КГБ, които след неколкодесетилетно твърдо триумфално демонстриране на готовност да предизвикат потичането на реки от кръв, сега просто изведнъж чистосърдечно били решили да признаят негодността си да управляват и почти доброволно се били отказали от властта.

            Цялото това баснописно творчество, разбира се, е било нужно,  за да може промените да бъдат обяснени камуфлажно пред световната общественост (както и пред твърдоглавите комунисти, стремящи се към световен комунизъм) като процес, предизвикан и осъществен от обикновени хора; за да може по този начин да бъде скрита истината за тайното споразумение между продажната част от елитите на Запада и представителите на онзи клан на комунистическия елит, който бе осъзнал обречеността на комунистическата система и бе готов да „изтъргува идеята за светлото бъдеще на човечеството” срещу гарантирания им от Запада статус на настоящи и бъдещи капиталисти.

            Каква ирония на марксизмо-ленинизма – гробокопачите на капитализма!

            Но да се върнем в България.

            По време на т. нар. „историческа промяна на 10 ноември 1989 г.” посланик на СССР в България е Виктор Шарапов. При това, той е  изпратен в България точно в разгара на перестройката; любопитно е, че в българското комунистическо Политбюро откровено и открито са го били наричали „губернатора”, и че дисиденствуващите комунисти са го зовели „Мефистофел“ и „Генерал Каулбарс“[6].

            В книгата си „Десети ноември” проф. Недю Недев е систематизирал редица факти, свързани с тази дата. Той е посочил, че на 31 октомври 1989 г. М. Горбачов е имал специален разговор с Ерих Хонекер относно предстоящите промени в Източна Германия; че на 1 и 2 ноември 1989 г., специално извиканият в Москва съветски посланик Виктор Шарапов е бил подробно инструктиран лично от М. Горбачов за предстоящата му стратегическа и тактическа роля в България, при което на В. Шарапов е било възложено да предаде лично на Тодор Живков стенограмата от разговора между М. Горбачов и Е. Хонекер, както и непрекъснато да информира Т. Живков относно това как точно в Берлин падат и комунистическото Политбюро, и Берлинската стена; от 3 до 9 ноември 1989 г. В. Шарапов имал неколко драматични срещи с Тодор Живков (самият В. Шарапов публично е бил признал само за три, но проф. Н. Недев е установил, че те са били точно шест); че след новината за колективната оставка на германското Политбюро на 4 ноември, Т. Живков веднага и специално поканил В. Шарапов в кабинета си и още от вратата му заявил, че е готов да си подаде оставката; според проф. Недев Т. Живков е бил очаквал да го успокоят и да му кажат да не го прави (не е ясно обаче откъде Н. Недев е знаел какво точно Т. Живков е очаквал!), но В. Шарапов му казал, че това би било най-доброто[7]; на 7 ноември В. Шарапов поканил Т. Живков на специална среща в 11 часа, точно когато е било планирано и българското Политбюро да поднесе венци пред паметника на Ленин в София; на срещата не е било говорено нищо особено, но идеята на режисьорите е била под благовиден предлог Т. Живков да липсва на церемонията, така че, от снимките във вестниците на следващия ден да е видно, че него го няма,  и тази липса да бъде забелязана и отразена от политическите наблюдатели; същият ден в 17 часа е имало официален прием в посолството на СССР, но Т. Живков е бил въведен в сградата не през парадния, а през страничния вход; след това той е бил отведен при В. Шарапов за „специален разговор на четири очи”, който също така е бил съвсем незначителен, но идеята е била двамата да закъснеят за официалния прием достатъчно дълго, което също да даде простор на фантазиите на политическите наблюдатели; после, когато двамата влезли в приемната зала, Т. Живков бил подложен на следващата психоатака - сред най-почетните гости е бил поставен наскоро низвергнатият от него Стоян Михайлов.

            Десет години след събитията, на 28 октомври 1999 г., екип на в-к „168 часа” се обърнал към пребиваващия  в България В. Шарапов с покана за интервю; той приел поканата, като подчертал, че има още много „неизказани неща”, но изрично предупредил „но не очаквайте всичко да ви кажа“; после започнал да се крие, и накрая секретарят му заявил, че той „принципно бил решил да замълчи и на тая годишнина“ и че, освен това, не можел да осъществи обещаната среща със журналистите, защото бил „заминал“; журналистката подчертава, че по време на този разговор „в слушалката от стаята се чуваше гласът на експосланика”[8]. Разбира се, напълно закономерен е въпросът: „От какво се е бил страхувaл генералът от КГБ В. Шарапов цели десет години след събитията?”.

            В духа на посоченото баснотворчество заслужава да бъде посочено и мнението на още един генерал (български, но верятно поне два пъти повече съветски). Генерал Любен Гоцев заявява: „Аз съм дълбоко убеден, че 10 ноември у нас не стана по поръчка от Москва”, „перестройката ни нямаше режисьор”, „преходът у нас беше абсолютно закономерен и напълно в синхрон с онова, което ставаше в Европа”,  като все пак „руските събития по някакъв начин предопределяха реда и в България”, но „не вярвам в митове - че някой някъде натиска копчета, а другите подскачат. Ами те могат да не искат да подскачат!“. После генералът наукообразно шикалкави, като казва, че „историческата диагноза“ „преврат ме плаши, макар че своего рода това е преврат”, „събитието има значението на преврат”; освен това, според него, „думата революция не е подходяща”, макар, че събитието „в някакъв смисъл е и революция”; и че „най-приемливо е да се каже, че е извършена историческа промяна”, която „е

---

            [1] Нено Неновски е роден през 1934 г. и е починал на 15 май 2004 г.; през периода от 19 септември 1991 г. до 22 септември 1994 г. е съдия в Конституционния съд. Като член на Научния съвет на Института за правни науки при БАН той бе единственият, който през март 1982 г. открито гласува против моето уволнение, което бе предшествувало арестуването и осъждането ми,  и бе направил тази открита демонстрация, въпреки че превъзходно знаеше, че искането за уволнението е искане на Държавна сигурност, а не на отделни „злоупотребяващи с властта си личности от висшия ешелон на властта”, както тогава  ДС се опитваше да внушава сред научните среди, обосновавайки своята „невинност”. Другият, който бе гласувал против уволнението ми, бе проф. Велко Вълканов,  но той бе направил това като бе гласувал с т. нар. „бяла бюлетина”, посланието на която бе означавало „не съм с Янков, но не съм и с неговите палачи”.

            [2] Неновски, Н., Размисли по повод на 1989 г., Изказване на ХV  Световен конгрес по философия на правото и социална философия, Гьотинген, 18-24 Август 1991 г., сп. Съвременно право, С., 1991, кн.5, с.3.

            [3] Кънчев, Р., Българският катарзис не се състоя, в-к „Капитал-прес”, 18-24 Септември 1995 г.

            [4] В литературата е традиционно прието да бъде считано, че класически държавни преврати в историята на България са:

            ÞНа 9 (21) август 1886 г. законният български княз Александър Батенберг е свален от група русофилски настроени офицери начело с Радко Димитриев;

            ÞНа 9 юни 1923 г. ръководени от Кимон Георгиев и Дамян Велчев офицери свалили законното правителство на Александър Стамболийски;

            ÞНа 19 май 1934 г. Военната лига начело с Кимон Георгиев и Дамян Велчев свалили правителството на Никола Мушанов и назначили за Министър-председател Кимон Георгиев, след което всички партии били забранени;

            ÞНа 9 септември 1944 г. законното правителство на Константин Муравиев е свалено от военни части, ръководени от кръга „Звено”; в София са вкарани и някои партизански части, но те са толкова малко, че едва стигат за охраната на няколко от ключовите сгради; за Министър-председател е назначен Кимон Георгиев;

            ÞПо време на провеждания от 2 до 6 април 1956 г. т. нар. „Априлски пленум на ЦК на БКП” Първа гвардейска дивизия, Софийският стрелкови полк и Софийската танкова бригада са били поставени под пълна бойна готовност, оказала нужния психологически ефект за вземането на политическите решения за новия курс на новото ръководство на комунистическата партия;

            ÞНа 7 и 8 април 1965 г. в София е бил направен опит за преврат, ръководен от Иван Тодоров-Горуня; целта е била да се свали Тодор Живков от власт (и вероятно да се тръгне по пътя на Китай към комунизма); според официалната версия Горуня се е самоубил, а неговият съратник генерал Анев е осъден на 12 г. затвор, от които излежал 4;

            ÞНа 10 ноември 1989 г. е организиран комунистически вътрешнопартиен преврат; на пленум на ЦК на БКП в резиденция „Бояна” е бил свален Тодор Живков и за Генерален секретар е бил избран Петър Младенов;

            ÞНа 10 срещу 11 януари 1997 г. е бил извършен своеобразен държавен преврат, като правителството на Жан Виденов бе принудено да си подаде оставката под натиска на ръководени от Червената мафия саботажи на производството, блокиране на транспортната система в София и страната и уличен натиск върху Парламента.

            [5] Депутат в Бундестага на Обединена Германия, бивш правозащитник в ГДР, първият демократично избран и последен Министър на външните работоти на ГДР, един от лично подписалите Договора за Обединение на Германия.

            [6] По повод извършения  на 9 август 1886 г. от българи-русофили преврат срещу българския монарх и последвалия го два дни по-късно контрапреврат и поелото управлението на държавата русофобски настроено регентство, в София пристигнал извънредният пратеник на руския император генерал Николай Каулбарс. От името на Руския император генерал Каулбарс поставил ултиматум до регентството, председателствувано от Стефан Стамболов, за отлагане на изборите за Велико народно събрание, за отмяна на въведеното на 16 август военно положение и освобождаване на арестуваните детронатори. Регентите, обаче, изпълнили само последните две, и отхвърлили първото искане, основавайки се на Конституцията и на решението на ІV Народно събрание. Тъй като това Регентство е било назначено от княз Александър І Батенберг и тъй като то провеждало ярко изразена антируска политика, руският император осъществил  такава система на натиск, че на 25 август 1886 г. княз Александър І Батенберг бил принуден да абдикира.

            [7] „Могъл ли е Т. Живков да го направи веднага?” Естествено; ако, обаче, той го е бил направил веднага, то е могло по някакъв начин да пообърка поне малко сценария на режисьорите от КГБ; именно поради това, предполагам, все пак на Т. Живков не му е било казано кога точно да го направи - за да се избере момент, когато оставката да не е демонстрация на Т. Живков, а да изглежда като принуда, на която той се е съпротивлявал.

            [8] Вж.: в-к „168 часа” бр.44/5 ноември 1999 г., с. 10.

Маскарадът „Българско дисидентство”

Редакцията на сайта започва публикуването на откъси от  "Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г." - част от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ

            § 1. Маскарадът „Българско дисидентство”

            А. Както самият феномен, така и понятието „дисидентство” (включително и „българско дисидентство”), са обременени от голeмо множество вътрешни противоречия и идеологически и пропагандни наслоения при техната интерпретация, поради което често пъти се налага да бъдат правени редица неизбежни пояснения, уточнения и уговорки.

            Преди всичко  както феноменът, така и понятието, отразяват наличието на определена публично демонстрирана изява на несъгласие със същностните характеристики на общността, обществото и държавата, към която субектът бива считан за принадлежен, при което, обаче, то се проявява само в онези общности, общества и държави, в които принадлежността на личността е считана за задължителна и неотменима, а несъгласието – за забранено и обявено за отклоняващо се от господствуващата и приетата за нормална поведенческа изява.

            Първите дисиденти са били представители на т. нар. „верско” или „църковно дисидентство”, и се били появили в лоното на християнската църковна общност, където несъгласието не се допуска и неговата проява като правило бива последвана от санкционно „отлъчване”.

            Политическото дисидентство, обаче, е характерно за тоталитарните режими и най-вече за комунистическите, в рамките на затворения характер на които несъгласието е третирано не само като девиантно, но и като забранено престъпно поведение, подлежащо на най-строга санкционност.

            Всъщност, класическият модел на политическото комунистическо дисидентство бе създаден и „наложен” в съветското комунистическо общество най-вече от Александър Солженицин и Андрей Сахаров, и през 60-те, 70-те и 80-те години този модел фактически изпълняваше т. нар. мултипленна функция, при която:

            преди всичко бе форма на повече или по-малко съобразена с модификациите на марксизма изява на вътрешната свобода, на смелостта и на способността да бъде заявено известно, като правило минимално и не особено съществено, недоволство от политическия режим на властта и от масовата политическа нравственост; или метафорично казано, поставените пред опасността да бъдат обезглавени, „родените да летят” се съгласяваха да използуват дисидентството не само „като форма за оцеляване”, но и „като форма на полет в рамките на кафеза” на левичарските модификации на теоретическите анализи и на практическото поведение;

            на второ место, бе форма на предоставяне на възможност на част от „страхливото мълчаливо мнозинство” да се самоиндентифицира с „героите на деня”, и така да си самоизгражда известна доза „самочувствие на хора, способни да мислят (но не и непременно да действуват!) по същия начин”; тази самоидентификация, всъщност, изпълняваше мощна терапевтична функция - подобна на функцията на самоидентификацията с любимия футболен отбор - при която запалянковците, които дори въобще не могат да ритат топка, все пак има самочувствието да твърдят: „Това сме ние!”;

            на трето место, дисидентството имаше и функцията „да дава надежда и успокоение” на „страхливото мълчаливо мнозинство”, внушавейки му, че все пак има кой друг вместо него да свърши работата по съпротивата и промяната на Системата;

            на четвърто место, дисидентството даваше възможност и пореден нов повод на мнозинството да осъществява стихийния си стаден порив към жигосващо (стигматично) отграничаване и противопоставяне на всичко, което е по-различно от него и нарушава стереотипния му психологически комфорт;

            и на пето, но в никакъв случай не последно, место, дисидентството, което винаги се е било намирало на определена максимална или оптимална степен на контролиране от специалните служби, даваше възможност на съответните институции да го използуват за създаването на алтернативни направления.

            Б. По правило дисидентството се възприема като организирана форма на съпротива срещу комунистическата власт и идеология, възникнала и утвърдила се в Съветския съюз и източноевропейските социалистически страни.

            Самият термин има латински произход и неговите лингвистични форми dissidens и dissidentis буквално означават „този, който седи отделно”, „този, който не е съгласен”, „този, който има различно мнение”, „разколник”, „вероотстъпник”, „инакомислещ”, „другомислещ”; в Средновековна Европа „дисидент” е бил наричан „всеки отстъпник от вярата”, „всеки еретик”, а след Реформацията понятието станало синоним на „противопоставяне на господствуващата в дадена страна форма на вероучението, без, обаче, да се напуска самата християнска същност на вероучението”.

            В годините на Студената война това именно смислово значение на понятието е било актуализирано от западните изследователи и институции, като за първи път то е било използувано през 1955 г. в документи на ЦРУ, а през 70-те години на ХХ век западната журналистика започнала да го използува за назоваване на всички публични личности в СССР и източноевропейските държави, които открито са се противопоставяли на комунистическата идеология и практика.

            Още през 70-те години, обаче, голяма част от известните по онова време дисиденти (Вацлав Хавел, Владимир Буковски, Наталия Горбаневска и др.) определили термина като твърде общ и неточно отразяващ техните позиции и действия, поради което или не го приели, или го използували като термин, поставен в кавички. Тъй като съществени резерви към термина и неговите производни впоследствие (както през 80-те и 90-те години, така и след разпадането на системата на социализма) били правени и изтъквани и от редица други видни представители на дисидентския феномен, както и тъй като включително и днес няма пълна яснота и единодушие относно точното съдържание на понятието „дисидентство”, повечето сериозни изследователи се ориентирали към употребата на термина в кавички.

            Самата поява и проява на „дисидентството” се свързва със средата на 50-те години, а неговият край – с края на 80-те години на ХХ век, което време, всъщност, съвпада с времето „от окончателното установяване на социализма в Източна Европа до самия крах на системата”, като по този дефинитивен начин съпротивата срещу системата от предшествуващия период е дефинитивно изключена от съдържанието на понятието. В литературата се изтъква, че самото начало на „дисидентството” се характеризира със своето интелигентско по същността си индивидуално културно-ценностно противопоставяне, което постепенно започнало да излиза извън рамките на чисто индивидуалния протест, преминало през етапа на формирането на приятелски групи от съмишленици, изказвания на официални форуми, публикуване на критични произведения, реабилитиране на забранени автори, отправяне на публични възвания, осъществяване на правна защита на репресирани личности, подписване на харти (като напр. чехословашката „Харта 77”), и накрая - създаване на организирана нравствена съпротива срещу властта. Така, самият „дисидентски феномен” може да бъде разглеждан като „път” или „дейност в развитие”, при което „организацията” е неговата „крайна форма” на проявление.

            Онова, което заслужава специално внимание е, че като „тотално всеобщо правило” самите „дисиденти” не призовават към нищо, а демонстрират единствената си претенция „да служат за пример”, „да въздействуват върху широк кръг от хора”, като „събуждат критицизма им към властта”, и по думите на Александър Солженицин ги „мотивират за живот не в лъжата”, а по думите на Вацлав Хавел – „за живот в истината”.

            Така, през целия около тридесетилетен период на проявление  на „дисидентството”, самите „дисиденти”, всъщност, неизменно са отстоявали своята дейност изключително в сферата на морално-ценностните феномени, тълкувани като политически, като предпазливо и изрично са избягвали проявлението си в сферата на опозиционните феномени, които, всъщност, са чисто политически.

            Така, макар и като правило „дисидентството” неизменно, външно и формало да е демонстрирало използуването на „конспиративни прийоми”, то всъщност винаги си е било оставало в сферата на легитимната дейност в рамките на Системата, и фактически никога не е било официално издигало и заявявало цели, насочени към разрушаване на Системата.

            При това, дори и в случаите, в които някои от критичните позиции към властта са били имали безспорно антикомунистически патос, изразителите на тези позиции никога не са били водени от целенасочени усилия за смяна на самата Система. Впрочем, единственото изключение от това „правило” са били унгарците, които през втората половина на 80-те години вече са били изработвали и издигали достатъчно ясни програми за „трансформация на социализма”.

            Във връзка с тази именно неизменно проявявана най-дълбока същност на „дисидентството” специално внимание заслужава обстоятелството, че не толкова самите негови дейци, колкото  именно Западът и  официалната  власт в съответните социалистически държави са били силите и факторите, които са били заинтересовани да извършат и фактически са били извършвали такава семантично-смислова интерпретация, която да представи както самото движение, така и неговите дейци именно като опозиционни противници на Системата. При което, все пак, различните автори са представяли по различен начин самата степен на опозиционността[1], като напр.: някои автори са характеризирали дисидентите като „новите руски революционери”; други са ги определяли като представители на умереното и либералното направление в комунистическата теория и практика; а трети са приемали, че дисидентите, всъщност, съчетават в себе си елементите на либерализма и на революционността. Впрочем, същите гледни точки са били намерили своя израз и в някои от публикациите на самите дисиденти[2].

            Днес, разбира се, специално изследователско внимание заслужават причините и механизмите на тази „еднаква заинтересованост” на „двете противоположни политически сили”.

            Без тук да изтъкваме своите аргументи и съображения, ще отбележим, че авторът на това изследване, който има зад гърба си шестгодишен престой в комунистическия затвор като осъден именно заради връзките си със Западните дипломатически мисии в България, е ориентиран към гледището, че поне още през 70-те години, в резултат на серия „междуелитни джентълменски споразумения” по време на „дисидентството” т. нар. „конфликт между системите” вече се е бил намирал като „трансформиран” в състояние на „конвергенция между елитите, насочена срещу собствените им народи”; и че самият феномен „дисиденство”, всъщност, е  създаден и поддържан в лабораториите на комунистическите тайни служби, при което е имал предназначението да обслужи идеологическите и практическите политически и организационни нужди на въпросната договорена конвергенция.

            Според нашето гледище:

            Þ„дисидентството” е имало редица функции, но най-важната се е била свеждала до това да отстрани и елиминира от актуалната политическа сцена всички вече отдавна възникнали, всички възникващи и всички, които биха възникнали напълно естествени автентични индивидуални и организирани антикомунистически импулси, прояви и движения;

            Þтова е било стратегически и тактически нужен оперативен политически инструмент в ръцете на трансмутиращия комунистически елит, тъй като в контекста на целите на „джентълменското споразумение” автентичните антикомунистически индивидуални или организирани изяви вече категорично и договорно са били считани за „пределно опасни” и за двете страни по споразумението;

            Þедно от доказателствата, потвърждаващи това гледище, е фактът, че заедно с „отмирането” на „дисидентството” и неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата сцена слезе и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за защита на „човешките права”, въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа епоха”, нарушаването на човешките права брутално започна да придобива чудовищни размери, които корумпираната част на  западните елити започна просто „да не забелязва”;

            Þкойто „механизъм за защита на човешките права”, очевидно, е бил имал предназначението да защитава именно „дисидентите”, но не и автентичните антикомунисти, не и най-обикновените граждани, които са били имали „историческия шанс” да бъдат третирани и от двете, уж противостоящи си страни, именно като „НЕчовеци”, и следователно като „Непритежаващи подлежащи на защита човешки права”;

            ÞЗападът изключително стриктно е бил спазвал поетото от него „джентълменско споразумение” да легитимира и да дава исторически шанс за проявление и развитие на политическата сцена изключително на онези личности и организационни формирования, които са се били намирали в състояние на най-строг, тотален и директен контрол от специалните служби на Червената армия, пребиваваща  в състояние на договорно гарантирана трансмутация в Червена Мафия.

            Б. В литературата, посветена на т. нар. „българско дисидентство”, преди всичко самата теза за неговото съществуване е достатъчно ясно формулиран „дискусионен казус”. Разбира се, повечето от изследователите на темата, изхождайки от и позовавайки се на собствената си „героична дисидентска дейност”, почти едонодушно приемат, че е „несъмнено”, че е имало „българско дисидентство”.

            Тъй като, обаче, така или иначе самата техна поява на „политическата сцена” безспорно е датирана най-рано през 1988 и 1989 г., когато българските специални служби почти насила са ги били изпратили там, те неизбежно поставят в центъра на „героичната съпротива” именно себе си и именно този най-ранен период; при което неизбежно са принудени да изтъкват уговорката, че поради независещи от самите тех причини (т. е. „тъй като друг им е бил виновен”?) „българското дисидентство”, за разлика от това на руснаците, унгарците, поляците, чехите, е било „закъсняло” и „недостатъчно развито”[3].

            Все пак, обаче, някои автори, позовавайки се на представата и най-вече на софистичната аргументация, че в своята първа проявна форма „дисидентството” се е било изявило преди всичко като „път” или „дейност в развитие”, представляваща индивидуална „морално-ценностна съпротива на интелектуалци”, приемат, че както и в другите социалистически страни, така и в България то се е било появило още през 50-те години; и че „е била закъсняла” „само неговата” „организирана форма и проява”; и че така, всъщност, квалификацията „късно” или „закъсняло” се била отнасяла само за „финалната”,  „организираната” изява” на „дисидентството”, и че и дума не може да става за „цялостна закъснялост”; и че самото българско „дисидентство” несъмнено е било „именно израз на публична контраадаптивна, корективна или критична позиция към властта и доминиращите норми в обществото в един продължителен период от време”[4].

---

            [1] Вж.: Rothberg, A., The Heirs of Stalin: Dissidence and the Soviet regime. 1953-1970, Ithaca, 1972; Gerstenmaier, C., The Voices of the silent, New York, 1972; Feldbrugge, F. J. M., Samizdat and political dissent in the Soviet Union, Leyden, 1975; Dissent in the USSR. Politics, Ideology and people, London, 1975; Barghoorn, F. C., Détente and the democratic movement in USSR, New York – London, 1976; Bloch, S., Р. Reddaway, Psychiatric terror, New York, 1977; Shatz, M. S., Soviet dissent in historical perspective, Cambridgе, 1980.

            [2] Medvedev, R., On Soviet dissent: Interviews with Piero Ostellino, London, 1980; Amalrik, A., Notes of revolutionary, New York, 1982.

            [3] Вж: Иванов, Е., Българското дисидентство 1988-1989, С., 1997; Баева, И., Българските преходи 1944-1999, С., 2000; Баева, И., Из историята на българското дисидентство, Сб.: България и Източна Европа, С., 2001; Неделчев, М., Размишления по българските работи, С., 2002; Василев, Й., Патила и радости, С., 2002; Баева, И., Политическата култура на българското дисидентство, в Сб. Collegium Germania, С., 2003; Спасов, М., Създаването на СДС 1989-1990 г., С., 2003.

            [4] Вж.: Христова, Н., Западната легитимация на късното българско „дисидентство”, сп. Историческо бъдеще, С., 2004, кн.1-2, с.117-118; Христова, Н., Специфика на българското „дисидентство”, сп. Исторически преглед, С., 2004, кн.3-4, с.115-141.