РЕФОРМАЦИЯТА

§ 79. Реформацията

А. В съществуващата литература както при самото дефиниране на същността на Реформацията, така и при определянето на нейните времеви параметри и същностни проявни форми често пъти се срещат изрични или имплицитно изразени гледища, някои от които не само не съвпадат поне приблизително с другите, но и явно им противоречат или взаимно се игнорират. Именно във връзка с това, поне според нас, е необходимо по-ясно и по-прецизирано намиране на отговора на въпроса: „Дали Реформацията е била „чисто религиозно движение” или е била „обществено-политическо движение”, камуфлирано като религиозно?”.

Без тук да се ангажираме с наше мнение по въпроса ще отбележим, че в редица речници, справочници и трактати Реформацията е определена преди всичко като „широко” „масово” „социално-политическо движение”, „социално-религиозно движение”, „идеологическо движение”, „антифеодално движение”, „движение на зараждащата се буржоазия”, насочено „против феодалния строй”; което „движение”, при това, за да прикрие същинската си политическа същност и за да може чрез манипулативна измама да въвлече повече народ, било замаскирано (камуфлирано) като „религиозно” и „антикатолическо”; и което, въпреки социално-политическите си цели, все пак „сложило началото на протестанизма”, или в резултат на което „се родила протестантската църква”.

Разбира се, за човек, който е „неизкушен” в сферата на политическата технология, масовата манипулация и елитарната конспиративистика, е доста трудно да си представи как точно едно „антифеодално социално-политическото движение на селяни и буржоазия” може да „роди” „християнска църква”; още повече, че историята на самата Реформация недвусмислено свидетелствува, че тя - поне официално и номинално - никога не е била замисляна като политическо движение и винаги е имала „официален религиозен характер”, била е „официално религиозно движение”.

Все пак, обаче, в съществуващата литература остава открит въпросът: „Как точно „зараждащата се буржоазия” е била съумяла да използува назрелите социални условия за извършването на религиозни промени и за създаването на протестантската църква; и как точно, след като е била постигнала целените религиозни промени, е продължила борбата си за извършването на социално-политически промени?”.

Или малко по-иначе казано: „Как точно „религиозната Реформация” е прераснала в социално-политическа Реформация; и каква е „идеологическата връзка” между двете?”.

Б. По своята най-дълбока същност Реформацията в Западна Европа е била движение за реформиране на католицизма с цел да бъде извършено „възвръщане към Христовите Скрижали”. Самото нейно начало е започнало първо в Англия с дейността на Джон Уиклиф; после тя се е проявила в Бохемия с дейността на Ян Хус; но най-голем обществен резонанс Реформацията получила в Швейцария и Германия с дейността на Жан Калвин, Улрих Цвингли и Мартин Лутер.

При това самият феномен на Реформацията съвсем не е уникален, а води своето същинско начало още от апостол Павел, който е бил издигнал тезата за „свободен достъп до Словото Божие, Спасението Божие и Царството Божие на всеки човек и всеки народ”, който „свободен достъп”, от своя страна, е изисквал въвеждане на богослужението на достъпен и разбираем от всички език. После, още в периода на ранното Средновековие, Свети Бернал от Клерво (1090-1153), който бил цистерциански монах и вдъхновител на Ордена на Тамплиерите и на Втория кръстонoсен поход, встъпвайки против теологическия рационализъм на П. Абелар, в някои от творбите си се е опитвал да положи основите на своеобразно обновление на римокатолическите институти. След това църковните събори в Констанца и Базел недвусмислено са си били поставили задачата „да реформират Църквата в главата и членовете й”, но постигнатите на тех резултати са били крайно незадоволителни. Острата нужда от църковни реформи предизвикала във Франция през 1484 г. бурни дебати в Генералните щати (Парламента), а през 1493 г. - и в Духовното Събрание.

Осъзнавайки необходимостта от поемането на инициативата в свои ръце, папа Юлий VІ свикал за 1 май 1512 г. Петия Църковен събор в Латеран, но изключително широко разпространеното очакване, че този Събор ще реши проблемите останало излъгано, тъй като приетите серия от декрети по същество имали предназначението не да решат проблемите, а да ги затлачат. Така, според редица европейски изследователи, по онова време папството не е било имало никакво сериозно намерение „да задоволи огромната жажда на европейския християнски свят към божественото” и се е опитвало да извършва „реформистки имитации”, които да не достигат до дълбочината, необходима за решаването на проблемите.

Според тези изследователи, още по онова време дори и сред най-обикновените църковни служители е било широко разпространено гледището, че извършваните в течение на векове реформи в Католическата Църква са имали предназначението да се свеждат най-много до „живота в Църквата, но не и до нейната структура, не и до догмите й, не и до светите тайнства и до йерархията” - или най-общо казано, реформите са били ограничавани в сферата на „борбата срещу някои крайности”, в сферата на реформирането на нравите, но не и на учението.

Така, според тези изследователи, Римокатолическата Църква е била изпуснала шанса да вземе в свои ръце инициативата за същинското решаване на вече широко и дълбоко проникналите проблеми, а именно обновлението на самата догматика, и със същинското решаване на тези проблеми в континентална Европа са се били заели Лутер, Цвингли и Калвин, а в Англия – Джон Нокс и самият крал, които наложили в родината си Англиканската Реформация от калвинистки тип, довела до създаването на Англиканската църква.

В. Разбира се, колкото и отделни изследователи да се опитват да представят Реформацията единствено или най-вече като „религиозно движение”, абсурдно е да бъде игнорирано обстоятелството, че тя е била и „общественополитическо движение”, и че в нейната най-дълбока духовна тъкан винаги и неизменно е бил вплетен и общественополитически мисловен и идеен слой.

От съвременна гледна точка като феномен Реформацията е ретроспективна периодизация, прилагана спрямо онези европейски движения за църковни реформи, които са били започнали в периода около 1520 г. и бързо са се били изострили, и които са виждали своята мисия като „продължение на каузата на Евангелието”, като „обновление или възвръщане към неопетнените извори на библейското християнство, към истинската християнска вяра”. Основната цел на реформаторите от посочения период е била да доведат до „вътрешно прекръстване на индивидите” и „преминаването им от лъжливата към истинската вяра”. Според лидерите на Реформацията всичкото онова, което дотогава е било приемано за християнска църква, всъщност е било сбор от аристотелиански, а следователно езически, понятия за добродетел, създадени, за да обслужват папството, а не истинската вяра на паството.

Според лидерите на Реформацията не е нищо друго, освен истинска пародия, широко разпространената теза на римокатолическата църква, съгласно която, за да заслужат спасение на душата си, вярващите трябва да извършват „добри дела”, и най-вече да спазват определени, създадени за тази цел, ритуали и действия. Според тех постигането на такава задача по този начин е невъзможно, защото истинските „добри дела” предполагат „добра воля”, която грешната човешка природа не може да постигне; а истинската библейска доктрина гласи, че човешката природа е напълно неспособна да заслужи спасение като „възнаграждение” за „праведно поведение”, и че поради своята милост Бог „прочиства” грешниците независимо от техната греховност чрез спасителната дейност на Исус Христос; и че „покръстването” от лъжливата в истинската вяра се осъществява чрез вярата в силата на Евангелието.

При това, съществено внимание заслужава обстоятелството, че лидерите на Реформацията, макар и да са се стремели да „включат в служене на Реформацията” светските владетели, все пак не са считали за нужно да формулират своя теория за държавното управление; и това е било така, тъй като според обичайните за врмето и за дейността им „разграничения” те са се стараели да концентрират вниманието си върху духовните, а не върху преходните мирски въпроси, което „разграничение” впоследствие е било заложено в разграничението между „религия” и „политика”.

Все пак, обаче, това разграничение не е било могло да бъде „абсолютно” или поне „строго”, защото в същото време държавното устройство и религията са били изключително тесно свързани и фактически не е била правена съществена разлика между „грях” и „престъпление”, а светският закон е преследвал и наказвал включително и редица деяния, които са имали характера на „грях”. Освен това, въпросното „разграничение” е имало твърде условен характер и поради обстоятелството, че Църквата не само е била част от обществения ред, но дори, по силата на светските закони, се е ползувала с известни доста високи привилегии; а и папството почти никога не е спирало да проявява претенциите си да има върховенство върху светския правен и битов ред. Именно в контекста на всичко това лидерите на Реформацията напълно естствено и доста бързо са били стигнали до извода за необходимостта от отрицание и противопоставяне на папските претенции, и в техната интерпретация понятието „Църква” придобило съвсем друго значение, коренно различно от папската интерпретация: според реформаторите „църквата е равнозначна на паството, а не на папството”; което изключително оригинално синтетично определение, впрочем, превъзходно запазвало схващането за универсалността на Църквата.

Също така съществено внимание заслужава и обстоятелството, че лидерите на Реформацията категорично отрекли римокатолическото разграничение на християните на две класи или съсловия – на управляващо духовническо съсловие и на управлявано мирско съсловие, и издигнали тезата, че „като духовна ценност всички християни са равноценни (равнопоставени)”; така, чрез тази формулировка съставената от фалшиви вярващи (псевдовярващи) т. нар. „видима църква” била обречена да изчезне и да отстъпи мястото си на съставената от истинските вярващи т. нар. „невидима църква”, която именно е и „паството”.

Г. Възникването на Реформацията несъмнено предизвикало във Ватикана ответна реакция и контрастратегия, станала известна като контрареформация, изразяваща се преди всичко в организиране и провеждане на гонения и преследвания срещу реформаторите, а също така и в предприемането на редица промени в Църквата, които имали характера на алтернатива на Реформацията, а не на искрени подбуди за същински реформи.

В най-общ план същността на контрареформацията се изразява в следното:

Първо, извършване на несъществено вътрешно обновление на католическата Църква, свеждащо се най-вече до създаването на нови религиозни ордени и провеждане на финансова реформа, чрез които „обновителни акции” се целяло постигането на ефект, даващ привидното впечатление за наличието на сериозна високойерархична загриженост за прочистване на Църквата и за подмамаване на протестантите да се върнат в „бащиното лоно”;

Второ, бил свикан и проведен т. нар.Тридентски събор, проведен от 1545 до 1563 г. в град Тридент (Трент), на който събор и двете страни официално възлагали надежди за „постигане на примириение”, но в действителност съборът се превърнал в съд над протестантите. Все пак, през този период били създадени поредица нови моменти в догматиката на католическата Църква, в резултат на които отлъчили се от нея количествено мощни протестантски групи от Австрия, Полша и Чехия са върнати в лоното на папската Църква.

Трето, папа Павел ІІІ узаконил Ордена на йезуитите и въвел Инквизицията, която вече (още през 1480 г.) била основана в Испания от Торквемада и функционирала като орган за изтребление на еретиците. Като основател на йезуитския монашески орден „Общество на Исуса” встъпил Игнатий Лойола (1491-1556) - испански благородник, който през 1523 г. се посветил да служи на Бога, а през 1540 г. заедно с още шестима негови поддръжници образувал ядрото на новия орден, който само шест години по-късно вече набраявал около 6000 души., отличавал се със строга дисциплина, живот в пълна бедност, обет за целомъдрие, безпрекословно послушание на вишестоящия, донасяне на вишестоящия за думите и постъпките на равните и нисшестоящите, пълно подчинение на папата; орденът бил организиран на военни начала, и дори водачите били наричани офицери, а начело на ордена стоял генерал. В същото време папите предприели стратегия на даване на много привилегии на йезуитите, които били наричани „черната гвардия на Ватикана”, и които именно застанали начело на контрареформацията и започнали да провеждат стратегия на систематични гонения и убийства на протестанти.

Четвърто, тъй като сблъсъкът между католици и протестанти не само бил неизбежен, но и придобил изключително остри форми, в крайна сметка възникнала т. нар. Тридесетгодишната война. През 1608 г. протестантските князе се били обединили в т. нар. „Евангелски съюз”, срещу който застанала основаната през 1609 г. от принцовете-католици т. нар. „Католическа лига”. Войната пламнала през 1618 г. в Бохемия (поради окупирането на Прага), но тъй като преди всичко поради противоречията между лутерани и калвинисти протестантите били разпокъсани, през 1620 г. Лигата удържала победа; през 1625-1629 г. във войната се намесил датският крал Християн ІV, който застанал на страната на протестантите, обаче бил разгромен от Фердинанд ІІ, след което протестантските князе били лишени от достойнство, власт и земя и прогонени на север. Все пак протестанството било спасено от краля на Швеция Густав Адолф; в решителната битка при Лютцен през 1632 г. Католическата лига била разбита, но самият Густав Адолф паднал убит. В крайна сметка протестантите не успели да си върнат Южна Германия, но на страната на протестантите застанала Франция, която искала да се възползува от слабостта и изтощението на католическа Испания и на Свещената Римска империя; войната завършила през 1648 г. с подписването на Вестфалския мир, в резултат на което Холандия и Швейцария били признати за протестантски, във Франция, Швеция и Прусия протестантите придобили значителни територии, а Лутеранството и Калвинизмът официално получили религиозно признание.

Пето, Централна и Южна Америка приели римокатолицизма от Испания и Португалия; през 1565 г. испанците успели да въведат за кратко време католицизма във Флорида, а по-късно и в Ню Мексико, Аризона и Калифорния, а французите го внесли в Квебек; през 1634 г. католицизмът навлезъл в Мериленд, а ирландците и германците, които започнали да пристигат след 1850 г., били римокатолици. Все пак, обаче, католицизмът не успял да пусне корен в тринадесетте североамерикански щати, които останали протестантски.

Забележка: Западноевропейската Реформация, която като правило стои на преден план на вниманието на всички изследователи, всъщност е била най-малкото трета поред в Европа, като е била предшествувана от Кирилометодиевската и Богомилската, а няколко века по-късно е била последвана от т. нар. „Нова Реформация”. Докато обаче през Средновековието Мартин Лутер така или иначе изрично е бил заявявал, че Реформацията, в която е въвлечен, не е социална или политическа, а е религиозна, то възникналата по-късно „Нова Реформация” изрично и ясно заявява, че е „насочена към човека като цяло” и включва както неговите религиозни, така и общественополитическите, философските, естетическите и пр. възможни възгледи, които подлежат на хуманизиране. В порядъка само на споменаване ще посочим т. нар. „Бахайско учение”, учението на Екуменизма, теософското учение на Елена Блаватска, антропософското учение на Рудолф Щайнер, както и учението на Петър Дънов.

[Публ. на стр.465-472 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]

СРЕДНОВЕКОВНОТО РИЦАРСТВО

§ 74. Рицарството

За повечето хора значението на наименованието „рицар” и „рицарство” не надхвърля представите, които са си били изградили по време на юношеството върху основата на увлекателните повестования за крал Артур и рицарите на Кръглата маса, за Тристан и Изолда, както и върху основата на романите на Сервантес и Валтер Скот. Но, разбира се, истината, макар и несъмнено да включва в себе си и въпросната романтична и поетична представа, все пак е преди всичко дълбоко прозаична и в много отношения съвсем различна.

Рицарството (от нем. Ritter – „ездач”, „конник”) е феномен, характерен преди всичко за феодална Средновековна Западна Европа, възникнал първоначално при франките като професионално военно-земеделско съсловие, впоследствие получил значително развитие, усъвършенствуване и нови, включително и съвременни, смислови измерения и значения[1].

В своята традиционна историческа интерпретация рицарството има поне три основни измерения, а именно военно, социално и религиозно.

От военна гледна точка това е било система на организиране и използуване на най-мощната и най-ефективната за своето време бойна сила, имаща характера на т. нар. „тежка кавалерия”, наричана още и „конница”, а самият рицар, макар и да е бил йерархично рангово организиран, по същество не е бил нищо друго, освен „войник”, „конник”, който се е отличавал от войниците, принадлежащи към доминиращата преди това пехотна форма на военно организиране, по това, че е участвувал в боя, намирайки се върху гърба на коня, а не върху краката си. Така, от военноорганизационна гледна точка възникването и утвърждаването на рицарството е резултат от западането на бойната ефективност на пехотно организираната армия и утвърждаването на бойната ефективност на конноорганизираната армия; при това, от военноинструментална гледна точка рицарството се е характеризирало с пет отличителни белези, а именно: собствените оръжия[2], конете[3], придружителите[4], рангово организираната пехотна или конна въоръжена свита (екскортът) и флагът (знамето)[5].

От социална гледна точка рицарството по време на своето възникване е представлявало система за военно организиране на най-низшите слоеве на населението; но впоследствие, по време на вече икономически развитото и обществено-политически утвърденото средновековно общество, рицарството се превърнало в изключително скъпоструваща благородническа ранговойерархично организирана професия, изискваща влагането на голямо количество парични ресурси, осигуряването на които е било извършвано преди всичко чрез експлоатацията на собственото наследствено или временно предоставено от владетеля земеделско владение. Тъй като, обаче, по своя статусноорганизационен принцип самото рицарство не е било наследствено, неговото придобиване е ставало чрез системата на специалното обучение и специалното ритуално рангово посвещаване в рицарско звание. В условията на мирновременна обстановка икономически обезпечените рицари често пъти се превръщали в т. нар. „странствуващи рицари”, търсещи приключения и слава; тъй като, обаче, голямата част от рицарите били посвещавани, без да бъдат подсигурявани с поземлени владения, в мирновременна обстановка те само формално принадлежали към статуса на „странствуващи рицари”, и фактически били търсещи препитание скитници и разбойници, а понякога съзнателно се превръщали в професионални противници на властта, често пъти обвеяни с романтичния ореол на защитници на угнетените и онеправданите (Робин Худ, Айвънхоу).

От религиозна гледна точка, особено по времето на и след кръстоносните походи, рицарството вече е представлявало идеологически организирана институция с ясно оформени и значително хуманизирани традиции[6], подчинени на изискването да се служи в защита на църквата, краля, слабите и беззащитните – и, разбира се - на дамата на сърцето. Така, бидейки поставено преди всичко под зависимостта на църквата и нейните идеологически изисквания, рицарството и самото водене на войната били силно ритуализирани и значително хуманизирани, при което било обособено в организационните рамки на т. нар. „рицарски ордени” („рицарски общества”), най-известните от които са били напр. Орденът на тамплиерите, Орденът на Тевтонските рицари, Орденът на хоспиталиерите и редица други. Така, с постепенното поставяне на рицарството под идеологическата и организационна зависимост от Църквата то започнало да губи своя първоначален характер на светско войнство и се превръщало в имаща духовносакрален характер социална каста.

В своето знаменито изследване видният холандски учен Йохан Хьойзинха пише, че тъй като общо взето целият идеен свят на Средновоковието е бил изпъстрен с религиозни представи, то не само идеалите на рицарството напълно естествено са били пропити от тези представи, но дори на свой ред самите религиозни представи са попадали под омайващото влияние на идеите на рицарството, във връзка с което героичната схватка на Архангел Михаил е обрисувана като имаща характера на „военен подвиг” и „рицарска храброст”, а самият Архангел Михаил е представен като „родоначалник на рицарството”; вътрешната връзка между религиозното преживяване и посвещаването в рицарство е представена като религиозно тайнство, равнопоставено на тайнството на кръщението или на брака[7]. Така, в резултат на това взаимопреплитане между религията (и по-точно на християнството) и рицарския идеал в крайна сметка се е било стигнало дотам, че възприемането на света и в частност на обществото се е извършвало именно в духа на рицарския идеал; че рицарската фикция била станала единствената форма, с помощта на която писателите от онова време започнали да разбират и да обясняват събитията; че рицарството било станало не само сюблимна форма на светския живот, но и форма на световъзприятие и светообяснение; и че в резултат на това навсякъде, където средните и низшите слоеве се подчинявали на ползата като движеща сила на своето поведение, то аристокрацията, подчинявайки се на представата за „образцовия рицар”, издигала като движеща сила на своето поведение високомерието, честолюбието и славолюбието, които в твърде висока степен представлявали закъсняла или дори неадекватна форма на подражание на посочените от Буркхарт черти на ренесансовия човек и респективно на античните образци.

---

[1] На въпросите относно рицарството е посветена огромна по обем и разнообразна по характер литература, по-важните (според нас) заглавия от която са: Писарев, Ю. И., Место служилого рыцарства в социально-политической жизни Англии ХІІ века, сб. Средние века, М., 1973, вып. 37, с. 82-106; Бессмертный, Ю. Л., Рыцарство и знать Х – ХІІІ вв. в представлевиях современников, сб. Идеология феодального общества в Западной Европе: проблемы культуры и социально-культурных представлений средневековья в зарубежной историографии, М., 1980, с. 196-221; Кардини, Ф., Истоки средневекового рыцарства, перевод с итальянского, М., 1987; Малинин, Ю. П., Рыцарская этика в поздневековой Франции. ХІV – ХV вв., сб. Средние века, М., 1989, Вып. 52; Флори, Ж., Повседневная жизнь рыцарей. Средние века, М., 2006; Gautier, La Chevalerie, Paris, 1884; Schreckenstein, R. von, Die Ritterwürde und der Ritterstand, Freiburg, 1886;

[2] По начало средновековната армия не е била пригодена за воденето на т. нар. „далекобойни сражения” и използуването на лъковете и арбалетите е било слабо застъпено; при това, в съответствие с редица предписания на Църквата относно воденето на хуманна и достойна война, рицарите са били ориентирани преди вкичко към т. нар. „близък бой” и използуването като нападетелни оръжия на пиката и меча, а като защитни (отбранителни) оръжия – т. нар. „доспехи”, състоящи се от бронята или ризницата, техническите характеристики на които са еволюирали успоредно с развитието на технологиите.

[3] Минималната рицарска екипировка е изисквала използуването на три броя, имащи различно предназначение, коне: боен кон, кон за езда и товарен кон.

[4] Към минималната рицарска екипировка са принадлежали най-малко четири придружители: водач на конете, оръженосец, помагач при яхването на бойния кон и пазач на пленниците.

[5] Това е бил личен характерен знак за рицаря, даващ синтетична информация за неговия социален и семеен статус.

[6] Преди да бъде подчинено на идеологията на Църквата, рицарството е имало характера преди всичко на система за провеждане на безжалостни и обикновено напълно безпричинно предизвикани жестоки кланета.

[7] Вж.: Хьойзинга, Й., Залезът на Средновековието. Изследване на формите на живот и мислене през 14 и 15 век във Франция и Нидерландия, превод от нидерландски, С., 2002, с. 65-72.

[Публ. на стр.426-430 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ УНИВЕРСИТЕТ

§ 72. Университетът

В съвременната културологическа и в частност социокултурологическа литература се приема, че макар и в историята на университетското образование нито един друг период да не е така добре проучен, както средновековният, все пак все още съществуват редица „бели петна”, отнасящи се най-вече до това, че колосалното налично документално и литературно наследство все още не е цялостно публикувано и не е изследвано от редица възможни изследователски аспекти, като напр. биографски, социографски и идейно-политикографски изследвания и анализи на преподавателския и студентския състав, и много други.

Разбира се, нашата изследователска задача тук няма абсолютно никакви намерения да попълва въпросните „бели полета” и се свежда единствено до това - да бъде дадена известна бегла представа относно средновековния университетски културен феномен, за да може по някакъв начин тази представа да се впише в най-общата най-вече менталната, в частност почти схематична идейно-политикоправна панорама, която се опитваме да обрисуваме с настоящите наши многотомни изследвания.

Известният френски изследовател на Средновековието Жак Льо Гоф отбелязва, че макар и произходът на университетите да не е съвсем ясен, все пак е достатъчно ясно, че ХІІІ-ти век, който е „векът на университетите”, е едновременно с това и „векът на сдруженията”, и че „университетското сдружение” е възникнало в контекста на възникването „на другите занаятчийски дружества”; той подчертава, че още при възникването на университетите, както поради характера на квалификацията на техните членове, така и поради техния брой, те са започнали да се проявават като „сила, която безпокои другите власти”, и че именно в борбата им срещу църковните и светските власти университетите са се утвърдили и придобили автономията си[1].

Когато през 1988 г. Болонският университет официално и пищно отпразнувал своята 900-годишна история, в официалните изказвания по случая било изрично отбелязано: че през посочената 1088 г. съвсем не се е било състояло някакво официално събитие, имащо характера на публично и тържествено основаване на Университета; че тази година е приета като година на основаването в съответствие с решението, което е било взето през 1888 г., когато е била чествувана 800-годишнината на Университета; че всъщност не е известно точно кога Болонският университет е бил възникнал като такъв, но е известно, че приблизително през 1190 г. той вече е бил известен като такъв; но че през 1088 г. все пак се е било състояло основополагащото за университетската история събитие, а именно официалното появяване в Болония на първото в Европа независимо от религиозноите училища светско висше училище за обучение в сферата на правните науки и юриспруденцията.

В така посочената аргументация, разбира се, напълно добросъвестно е било отбелязано, че преди това на различни места в Европа все пак вече са били съществували подобни светски учебни формирования в сферата на правото и на медицината, които обаче са били групирани около станали популярни по онова време независими авторитетни преподаватели, около които са били групирани известен брой частни или лични ученици. В така посочената аргументация е било отбелязано и обстоятелството, че и в Болоня преди това е имало т. нар. legum doctores - съдии и адвокати, които са били обединявали около себе си в свободни корпорации определен брой ученици или специализанти в сферата на правните науки и юриспруденцията, но че тези формирования все още не са били имали характера и статуса на studium generale, т. е. на официална институция за даване на висше образование, каквато институция е била възникнала за първи път в Болоня именно през 1088 г.

Всъщност, възникването на първите университети в Средновековна Европа е бил доста сложен и продължителен процес, в рамките на който именно Болоня и Париж са първите „гнезда”, в които са възниквали и са се утвърждавали онези именно елементи, които по-късно са залегнали като ментално и структуроопределящи за учредяването на университетите. Съвременната историческа наука приема, че именно Болоня е станала първият университетски център, тъй като точно там „школите” за първи път придобили не само светски, но и корпоративен (т. е. организационен) характер; но че ако като изходна основа се вземат предвид фактът на обединяването на студентите, фактът на обединяването на преподавателите, и едновременно с това - включването на тези две обединения в единно корпоративно тяло, то в такъв случай трябва са се приеме, че това е станало в Париж през 1208 г., и в тази хипотеза тази година и този град следва да бъдат считани като основополагащи за университетския феномен.

В сферата на университетската историография съществува и още един феномен, който във висока степен би могло да бъде характеризиран като феномен на университетската митология, при който феномен всеки университет е търсел и „намирал” определен аргументационен арсенал, благодарение на който е съотнасял началото на своето възникване, като го е свързвал с определени реални исторически събития и факти, с които той, като правило, фактически не е имал нищо общо; и с които, обаче, в процеса на търсенето на високоавторитетни генезиски основания е свързвал своя произход. Така напр. през периода около 1226 и 1243 г. в Болоня е бил съставен един документален фалшификат, съгласно който университетът е бил основан през 423 г. от император Теодорих. Парижкият университет, разбира се, не останал по-назад в съставянето на подобен тип документация и е свързал своя произход и основаването си с краля на франките Шарлеман, известен най-вече като Карл (Шарл) Велики (724-814), който именно бил положил традициите на френското висше образование, представляващо продължение на традициите на висшето образование в Рим. Все пак, обаче, „палмата на първенството” в това отношение принадлежи на Оксфорд, където била обосновавана версията, че университетът е основан още по времето на разрушаването на древна Троя, когато троянците завоювали Албион и заедно с това довели и настанили на острова няколко души философи, които си харесали географското място на Оксфорд, и след като се установили точно там, продължили философските си занимания, и така положили основите на Оксфордския университет.

В съвременната университетска историография широко разпространено е гледището, че с най-висока степен на вероятност като реални прототипи на европейското университетско образование следва да бъдат считани средновековвните ислямски висши учебни заведения, от които именно е била взета и фигурата на бакалавърската образователна степен, която е била считана като даваща на студента „подготвителен или спомагателен статус” към неговата същинска професионална квалификация и кариера. Впоследствие при утвърждаването на голямото множество университетски особености и символи били заимствувани и използувани редица елементи от другите институти и институции на средновековното общество, като напр. устав, печати, привилегии, длъжностни наименования и титули, както и утвърждаването на самия термин „университет” (лат. universitas).

В съвременната университетска историография широко дискутирана е и проблематиката относно характера на импулсите, довели до възникването и утвърждаването на университетите. Така, съгласно едно от гледищата в този аспект университетите съвсем не са били „епифеноменални явления”, съвсем не са били „продукт на своето време”, а по-скоро са били „системообразуващо начало спрямо своето обкръжение”. Съгласно друго, по същество марксическо гледище, самото съществуване на университетите е немислимо вън от съществуването на класите и класовата борба, а техното възникване е свързано с необходимостта от обучаване на хора, които да служат на господствуващата класа, като научават и прилагат непрекъснато нарастващите знания и нужди от тях в сферата на търговията, селскостопанското и промишленото производство, и пр. Съществува, разбира се, и гледище, че възникването на университетите е неразривно свързано именно с „чистата любов към знанията”, при което, съгласно почти единодушното признание, такава характерологична черта е свързана най-вече с катедралната школа на френския град Шартр, и почти е слабо проявена в Парижкия университет, където са били изключително силно проявени други потребности, фактори и мотиви, като напр. стремежът към обезпечаването на високи държавни и обществени длъжности и към тщестлавие.

Тъй като през ХІІ век в кралския двор в Лондон и в системата на английския епископат вече са се намирали на официални длъжности много повече магистрати, отколкото е имало в системата на френската монархия и френската църква; и тъй като всичките са били завършили своето висше образование и получили дипломите си в университетската система на континентална Европа, това наложило необходимостта от създаването на английско висше учебно заведение, при което изборът за неговото местоположение се паднал на малкия провинциален град Оксфорд, който вече е бил имал своето важно стратегическо и политическо значение за английската кралска администрация и за църковната организация. Така, известно е, че през 1209 г. в Оксфорд в продължение на вече няколко десетилетия е имало силно развита школа в сферата на правните науки и юриспраденцията, както и високоавторитетна школа по теология, и че през същата година оксфордските преподаватели в тези школи отказали да четат лекциите си в знак на протест срещу местните власти, и че прекратили стачката си едва през 1214 г., когато градските власти гарантирали на преподавателите същите свободи и привилегии, каквито вече са имали техните парижки колеги, и че през 1218 г. тези школи били обединени и официално положили основите на Оксфордския университет.

По същото време, през 1218 г., в Монпелие в Южна Франция и в Саламанка, в Испания, вече са били обединени и получили статуса си на университет съществуващите в продължение на много години високоавторитетни школи по медицина и по право.

Първият университет в рамките на Свещената Римска империя е бил създаден едва през 1346 г., при това в намиращия се в източните покрайнини на Империята град Прага; а това обстоятелство е било обусловено от факта, че по онова време германският елит е бил считал за много по-важен знатният произход, а не университетското образование.

---

[1] Льо Гоф, Ж., Интелектуалците през Средновековието, превод от френски, С., 1993, с. 58-59.

[Публ. на стр.403-408 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]